Кен Фолет
Прагът на вечността (39)

38.

Дейв Уилямс очакваше срещата с прочутия си дядо Лев Пешков.

През есента на 1965 година Плъм Нели бяха на турне из Щатите. Агенцията осигуряваше хотелски стаи на изпълнителите през нощ. Нощите без хотел минаваха в автобуса.

Изнасяха си представлението, отиваха в автобуса посред нощ и караха до следващия град. Дейв никога не спеше като хората в автобуса. Седалките бяха неудобни, а отзад имаше вмирисана тоалетна. Единственото освежаване бе хладилникът, пълен със сладки газирани напитки, предоставени безплатно от Доктор Пепър, спонсори на турнето. Соул групата от Филаделфия Топспинс въртяха игра на покер. Една вечер Дейв загуби десет долара и повече не игра.

На сутринта пристигаха в хотела. Ако имаха късмет, можеха да се регистрират веднага. Ако не, налагаше им се да се размотават из фоайето неумити и в лошо настроение, за да изчакат гостите от предната нощ да опразнят стаите си. Правеха представлението за вечерта, прекарваха нощта в хотела и на сутринта се връщаха в автобуса.

Плъм Нели харесваха това.

Парите не бяха много, но обикаляха Америка — биха го правили безвъзмездно.

А имаше и момичета.

Бас китаристът Бъз често имаше няколко поклоннички в хотелската си стая за един ден и една нощ. Лу ентусиазирано се занимаваше с хомосексуалистите — американците предпочитаха думата „гей“ пред „обратен“ Вали остана верен на Каролин, но дори той бе щастлив — изживяваше мечтата си да бъде поп звезда.

Дейв не харесваше много секса с почитателките, но на турнето имаше няколко страхотни момичета. Той опита с русата Джолийн Джонсън от Таметс, която го отблъсна и обясни, че била щастливо омъжена от тринадесетата си година. После пробва с Литъл Лулу Смол — тя флиртуваше, но не влезе в стаята му. Най-накрая една вечер се заговори с Манди Лав от Лав Фактъри — черна дамска група от Чикаго. Манди имаше големи кафяви очи, широка уста и гладка светлокафява кожа. Дейв я усещаше като коприна под връхчетата на пръстите си. Тя му даде марихуана — хареса му повече от бирата. След Индианаполис бяха заедно всяка нощ, но им се налагаше да бъдат дискретни — в някои щати сношението между хора от различни раси бе престъпление.

Една сряда сутринта автобусът се дотъркаля до Вашингтон. Дейв имаше уговорка за обяд с дядо си Пешков. Беше го уредила майка му Дейзи.

За срещата се облече като поп звездата, каквато беше — червена риза, сини панталони, сиво сако от туид с червено каре и ботуши с тясно бомбе и скосен ток. Взе такси от евтиния хотел на групите до по-разкошното място, където дядо му държеше апартамент.

Дейв бе любопитен. Чувал беше толкова много лоши неща за този старец. Ако семейното предание отговаряше на истината, Лев убил полицай в Санкт Петербург, а после избягал от Русия и зарязал бременната си приятелка. В Бъфало надул корема на дъщерята на шефа си и наследил състоянието му. Подозираха го в убийството на тъста му, но никога не го бяха обвинили. По време на Сухия режим бил контрабандист. Докато е бил женен за майката на Дейзи, е имал множество любовници, сред тях и кинозвездата Гладис Анджелъс. Това нямаше край.

Дейв чакаше във фоайето на хотела и се чудеше как ли изглежда Лев. Не се бяха срещали. Лев бе посетил веднъж Лондон, за сватбата на Дейзи с първия й съпруг — Бой Фицхърбърт, но не беше идвал отново.

Дейзи и Лойд отиваха до САЩ приблизително веднъж на пет години, главно за да видят майка й Олга — сега в пансион в Бъфало. Дейв знаеше, че Дейзи не обича твърде много баща си. През по-голямата част от детството й той отсъствал. Имал е второ семейство в същия град — любовница Марга и извънбрачен син, Грег. Явно винаги ги е предпочитал пред Дейзи и майка й.

На другия край на фоайето Дейв видя мъж в началото на седмото си десетилетие, облечен в сребристосив костюм, с вратовръзка в червено и бяло. Спомни си как майка му обясняваше, че баща й винаги е бил конте. Дейв се усмихна и попита:

— Вие ли сте дядо Пешков?

Стиснаха си ръцете и Лев го попита:

— Къде ти е вратовръзката?

Дейв непрекъснато получаваше подобни запитвания. По някаква причина по-възрастното поколение смяташе, че има правото да гледа отвисоко на дрехите на младите. Той си имаше набор готови отговори, от очарователни до враждебни. Той на свой ред попита:

— Дядо, когато си бил юноша в Санкт Петербург, какво носеха тарикатите като теб?

Суровото изражение на Лев се стопи в усмивка.

— Носех сако със седефени копчета, жилетка, верижка за часовник и кадифена шапка. Косата ми беше дълга и сресана на път по средата досущ като твоята.

— Значи си приличаме — заключи Дейв. — Само дето аз не съм убил никого.

Лев се сепна за момент, после се разсмя.

— Умно момче си — рече той. — Наследил си моя ум.

До Лев застана жена в шикозна синя рокля и с шапка. Тя ходеше като манекен, макар явно да бе близо до възрастта на Лев. Той я представи:

— Марга. Тя не ти се пада баба.

Любовницата, рече си Дейв.

— Твърде сте млада да бъдете, чиято и да е баба — усмихнато каза той. — Как да се обръщам към Вас?

— Чаровник! — отговори тя. — Можеш да ме наричаш Марга. И аз бях певица, макар и никога да не постигнах твоя успех.

Погледна носталгично.

— Тогава хапвах хубави момчета като теб на закуска.

Певиците не са се променили, помисли си Дейв и си спомни за Мики Макфий.

Отидоха в ресторанта. Марга разпитваше много за Дейзи, Лойд и Иви. Интересно им беше да слушат за актьорската кариера на Иви, особено както Лев притежаваше студио в Холивуд. Той обаче се интересуваше най-много от Дейв и неговия бизнес.

— Разправят, че си бил милионер, Дейв — започна той.

— Лъжат — отговори Дейв. — Продаваме много плочи, но в това няма толкова пари, колкото си въобразяват хората. Вземаме приблизително един пенс на плоча. Значи, ако продадем милион копия, може би печелим толкова, та всеки един от нас да си купи една малка кола.

— Някой ви краде — заключи Лев.

— Не бих се изненадал — съгласи се Дейв. — Но не знам какво да сторя по въпроса. Уволних първия ни менажер, и сегашният е много по-добър, но все още не мога да си позволя да си купя къща.

— Аз съм в кинобизнеса и понякога ние продаваме плочи със саундтрак, тъй че съм виждал как работят хората от музиката. Искаш ли малко съвети?

— Да, моля.

— Направи си звукозаписна компания.

Дейв бе заинтригуван. Мислил беше в тази насока, но му изглеждаше като фантазия.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Предполагам, че можеш да наемеш звукозаписно студио за ден-два или за колкото време трябва.

— Ние можем да запишем музиката и предполагам, че можем да намерим фабрика, която да произведе плочите, но не съм толкова сигурен как ще ги продаваме. Не искам да губя време да надзиравам търговски представители, дори и да знаех как да го правя.

— Това не ти трябва. Нека голямата звукозаписна компания продава и разпространява за теб срещу процент. За тях ще бъдат трохите, а за теб печалбата.

— Чудя се дали ще се съгласят на това.

— Няма да им хареса, но ще го направят, понеже не могат да си позволят да те загубят.

— Предполагам.

Дейв се чувстваше привлечен от този проницателен старец, независимо от престъпната му репутация.

Лев обаче не беше приключил.

— Ами за издаването? Ти пишеш песните, нали така?

— Обикновено ги пишем двамата с Вали.

Всъщност Вали записваше песните на хартия, тъй като почеркът и правописът на Дейв бяха толкова зле, че никой не можеше да разчете написаното от него. Самото създаване обаче беше съвместна работа.

— Докарваме си малко отгоре от авторските права на песните.

— Малко? Трябва да печелите много. Обзалагам се, че издателят ви има представител в чужбина, който взема своето.

— Така е.

— Ако се разровиш, ще видиш, че представителят в чужбина наема свой представител, който взема друга част, и тъй нататък. И всички хора, които вземат своето, са част от една и съща корпорация. Когато те са взели три пъти по двадесет и пет процента, ти получаваш нула.

Лев поклати глава погнусено.

— Създай си своя издателска фирма. Никога няма да направиш пари, докато ти не си начело.

— На колко си години, Дейв? — попита го Марга.

— Седемнадесет.

— Толкова си млад. Но си достатъчно умен, та да обръщаш внимание на бизнеса.

— Щеше ми се да съм по-умен.

След обяда отидоха в бара.

— Вуйчо ти Грег ще се присъедини към нас за кафето — обясни Лев. — Той е полубрат на майка ти.

Дейв си спомняше, че Дейзи говореше със симпатия за Грег. Казваше, че на млади години бил направил някакви глупости, но че и тя била направила същото. Грег беше сенатор републиканец, но тя му прощаваше дори това.

— Синът ми Грег така и не се ожени, но има син, Джордж — обясни Марга.

Лев продължи:

— Това е публична тайна. Никой не го казва, но всички във Вашингтон го знаят. Грег не е единственият конгресмен с извънбрачно дете.

Дейв знаеше за Джордж. Майка му беше споменавала, а Джаспър Мъри даже се бе запознал с него. Дейв смяташе, че е приятно да имаш цветнокож братовчед.

— Значи Джордж и аз сме двамата ви внуци.

— Да.

— А ето ги и Грег и Джордж — съобщи Марга.

Дейв вдигна поглед. През заведението вървеше мъж на средна възраст, облечен в изискан сив фланелен костюм. Костюмът се нуждаеше от хубаво изчеткване и гладене. До него вървеше хубав тридесетинагодишен негър, безупречно облечен в тъмносив мохерен костюм и с тясна вратовръзка.

Двамата дойдоха до масата. И двамата целунаха Марга. Лев ги представи:

— Грег, това е племенникът ти Дейв Уилямс. Джордж, запознай се с английския си братовчед.

Седнаха. Дейв забеляза, че Джордж е уравновесен и уверен, независимо че е единственият тъмнокож човек в стаята. Черните поп звезди си пускаха косите дълги, както всички в шоубизнеса, но Джордж продължаваше да е късо подстриган, вероятно защото беше в политиката.

— Е, тате, представял ли си си някога такова семейство? — запита го Грег.

Лев отговори:

— Слушай. Ще ти кажа нещо. Ако се върнеш назад във времето, когато бях на годините на Дейв, и се срещнеш с младия Лев Пешков да му кажеш как ще протече животът му, знаеш ли какво щеше да направи той? Щеше да каже, че си си загубил смахнатия ум.

* * *

Същата вечер Джордж заведе Мария Самърс на вечеря по случай двадесет и деветия й рожден ден.

Той се притесняваше за нея. Мария смени работата си и се премести в различен апартамент, но все още си нямаше приятел. Излизаше с момичетата от Държавния департамент веднъж седмично и от време на време с Джордж, но нямаше личен живот. Джордж се боеше, че все още носи траур. Убийството бе преди почти две години, но на някои хора може би им трябваше много повече от това, за да се възстановят от убийството на любовника си.

Привързаността му към Мария определено не беше братска. Намираше я сексапилна и привлекателна още от пътуването с автобусите до Алабама. Възприемаше я като жената на Скип Дикерсън — великолепна и очарователна. И като жената на най-добрия му приятел Мария просто не беше на разположение. Ако животът се беше стекъл различно, беше сигурен, че можеше да бъде щастливо женен за нея. Но имаше Верина; а Мария не искаше никого.

Отидоха в клуб Жокей. Мария носеше сива вълнена рокля, хубава, но проста. Не носеше бижута и не свали очилата си. Кичурите й бяха малко старомодни. Имаше хубаво лице и привлекателна уста, но по-важното — топло сърце. Лесно би могла да си намери мъж, стига само да го искаше. Хората обаче започваха да говорят, че тя е кариерист, че е жена, чиято работа е най-важното нещо в живота й. Джордж не смяташе, че това може наистина да я направи щастлива, и се безпокоеше за нея.

— Току-що ме повишиха — съобщи тя, щом седнаха на масата в ресторанта.

— Поздравления! — зарадва се Джордж. — Да пием шампанско.

— О, не, благодаря ти, утре имам работа.

— Рожденият ти ден е!

— Все едно, не искам. По-късно може да пия един малък коняк, та да ми помогне да заспя.

Джордж сви рамене.

— Е, предполагам, че сериозността ти обяснява и твоето повишение. Знам, че си интелигентна, способна и изключително добре образована, но обикновено нищо от това няма значение, ако кожата ти е тъмна.

— Да. За цветнокожите винаги е било почти невъзможно да получат високи постове в управлението.

— Добре си се справила с преодоляването на този предразсъдък. Постижението е впечатляващо.

— Откак ти напусна Министерството на правосъдието, нещата са се променили. Знаеш ли защо? Правителството опитва да убеди полицейските сили в южните щати да вземат негри на служба, но южняците възразяват: „Я вижте своите служители — всичките са бели!“ Следователно старшите служители са под натиск. За да докажат, че нямат предразсъдъци, на тях им се налага да издигат цветнокожи хора.

— Вероятно смятат, че един пример е достатъчен.

Мария се засмя.

— Повече от достатъчен.

Поръчаха. Джордж размишляваше, че той и Мария са успели да разрушат преградата на цвета на кожата, но това не означаваше, че нея я няма. Напротив — те бяха изключенията, които потвърждават правилото.

Мария мислеше в същата посока.

— Боби Кенеди изглежда съвсем добре — отбеляза тя.

Когато го видях за пръв път, той смяташе гражданските права за отклонение от по-важните проблеми. Великото нещо при Боби е, че вижда причините и си променя мнението, ако това е необходимо.

— Как е той?

— Все още сме в началото — хлъзгаво отговори Джордж. Боби бе избран за сенатор от щата Ню Йорк, а Джордж беше един от най-близките му сътрудници. Джордж усещаше, че Боби не се нагажда добре към новата си роля. Беше минал през толкова много промени — водещ съветник на брат си, президента; после избутан настрана от президента Джонсън; сега младши сенатор — че имаше опасност да загуби представа кой е всъщност.

— Той трябва да говори против войната във Виетнам!

Мария заговори страстно за това и Джордж разбра, че е планирала да го убеждава.

— Президентът Кенеди намаляваше участието ни във Виетнам и отказваше да изпраща бойни части — започна тя. — Но щом избраха Джонсън, той изпрати 3 500 морски пехотинци и Пентагонът незабавно поиска повече. През юни поискаха още 175 000 души и генерал Уестморланд твърди, че вероятно няма да стигнат! Джонсън просто лъже за това през цялото време.

— Знам. Бомбардировките над Севера трябваше да докарат Хо Ши Мин на масата за преговори, но те май само направиха комунистите по-решителни.

— Това излезе вероятният изход, когато Пентагонът го разигра като учение.

— Наистина ли? Не мисля, че Боби го знае.

Джордж щеше да му го каже утре.

— Това не е широко известно, но те са направили две военни игри за ефекта от бомбардирането на Северен Виетнам. И двете са показали един и същ резултат — засилване на нападенията от страна на Виетконг в Южен Виетнам.

— Това е точно спиралата от провал и ескалация, от която се боеше Джак Кенеди.

— А най-големият син на брат ми наближава мобилизационната възраст.

Лицето на Мария издаваше страх за племенника й.

— Не искам Стиви да бъде убит! Защо сенатор Кенеди не проговори?

— Знае, че това ще го направи непопулярен.

Мария не желаеше да приеме това.

— Наистина ли? Хората не одобряват тази война.

— Хората не харесват политици, които отслабват позициите на нашите войски, като критикуват войната.

— Той не може да се оставя общественото мнение да му диктува.

— Хората, които не обръщат внимание на общественото мнение, не остават дълго време в политиката, не и в една демокрация.

Мария повиши глас в безсилен гняв.

— Значи никой не може да се обяви против една война?

— Може би затова имаме толкова много войни.

Блюдата им пристигнаха и Мария смени темата.

— Как е Верина?

Джордж чувстваше, че познава Мария достатъчно добре, за да бъде откровен.

— Обожавам я — изрече той. — Остава в апартамента ми при всяко идване в града, което става около веднъж месечно. Но не изглежда като да изпитва желание да уседне.

— Ако уседне с теб, ще трябва да живее във Вашингтон.

— Това нещо толкова лошо ли е?

— Работата й е в Атланта.

Джордж не виждаше никакъв проблем.

— Повечето жени живеят там, където е работата на съпруга им.

— Нещата се променят. Ако негрите могат да бъдат равни, защо не и жените тогава?

— О, я стига! — негодуващо отвърна Джордж. — Не е едно и също.

— Определено не е. Сексизмът е нещо по-лошо. Половината от човешкия род е в робство.

— В робство?

— Помисли си само колко много домакини работят неспирно по цял ден без никакво заплащане! А в повечето части на света жена, която напусне съпруга си, може да бъде задържана и върната у дома от полицията. Някой, който работи без възнаграждение и не може да напусне работата си, се нарича роб, Джордж.

Джордж се подразни от спора, и то още повече, след като Мария явно го печелеше. В това обаче той видя възможност да повдигне въпроса, който наистина го притесняваше.

— Затова ли не си омъжена? — попита я той.

На Мария й стана неудобно:

— Отчасти — отвърна тя, без да го гледа в очите.

— Кога мислиш, че ще можеш отново да излизаш на среща?

— Скоро, струва ми се.

— Не искаш ли?

— Да, но работя напрегнато и нямам много свободно време.

Джордж не се хвана.

Ти смяташ, че никой не може да се сравнява с мъжа, когото си загубила.

Тя не го отрече.

— Греша ли? — попита тя.

— Смятам, че би могла да намериш някого, който ще бъде по-добър към теб от него. Някой умен, привлекателен и верен.

— Може би.

— Би ли излязла на среща с непознат?

— Може би.

— Има ли значение дали е бял или черен?

— Черен. Да се излиза с бели означава твърде много тревоги.

— Окей.

Джордж мислеше за репортера Леополд Монтгомъри, но не го каза.

— Как беше пържолата ти?

— Топи се в устата. Благодаря ти, че ме доведе тук, и че си спомняш за рождения ми ден.

Ядоха десерт, после пиха коняк с кафе.

— Имам бял братовчед — съобщи Джордж. — Как ти се струва това? Дейв Уилямс. Запознах се с него днес.

— Как така не си го виждал досега?

— Той е британски поп певец на турне с групата си, Плъм Нели.

Мария въобще не беше чувала името им.

— Преди десет години знаех всички песни в хит парада. Остарявам ли? Джордж се усмихна.

— Днес ставаш на двадесет и девет.

— Само една година преди тридесетте! Къде отиде времето?

— Големият им хит е „Алисия, Алисия“.

— А, да, чувала съм го по радиото. Значи братовчед ти свири в тази група?

— Да.

— Хареса ли го?

— Да. Млад е, още няма осемнадесет, но е зрял и очарова свадливия ни руски дядо.

— Виждал ли си го на сцена?

— Не. Предложи ми безплатен билет, но те са в града само за тази вечер, а аз вече си бях уговорил среща.

— О, Джордж, можеше да ми се обадиш и да отложим.

— На рождения ти ден? Без тия.

Той помоли за сметката.

Откара я до дома й в старомодния си Мерцедес. Тя се бе преместила в по-голям апартамент в същия квартал, „Джорджтаун“.

Изненадаха се при вида на полицейската кола с включени светлини пред сградата.

Джордж изпроводи Мария до вратата. Пред нея стоеше бял полицай. Джордж го запита:

— Нещо нередно ли има, господин полицай?

— Имало е взлом в три апартамента в тази жилищна сграда — обясни полицаят. — Тук ли живеете?

— Аз живея тук! — отвърна Мария. — Апартамент четири обран ли е бил?

— Хайде да отидем и да видим.

Влязоха в сградата. Вратата на Мария беше разбита. Когато влезе в апартамента, лицето й изглеждаше безкръвно. Джордж и полицаят я последваха.

Мария се огледа зашеметено.

— Изглежда така, както го бях оставила.

Секунда по-късно тя добави:

— Само дето всички чекмеджета са отворени.

— Трябва да проверите какво липсва.

— Не притежавам нищо, което да си струва да се краде.

— Обикновено се крадат пари, бижута, алкохолни напитки и огнестрелни оръжия.

— Нося си часовника и пръстена, не пия и определено не притежавам оръжие.

Тя отиде в кухнята и Джордж надникна през отворената врата. Тя отвори кутия от кафе.

— Тук държах осемдесет долара — каза тя на полицая. — Няма ги.

Той си записа в бележника.

— Точно осемдесет?

— Три по двадесет и две от десет.

Имаше още една стая. Джордж прекоси всекидневната и отвори вратата към спалнята.

— Джордж! Не влизай там! — провикна се Мария.

Твърде късно.

Джордж стоеше на прага и зачудено оглеждаше спалнята.

— О, Боже — произнесе той. Сега разбра защо тя не излиза на срещи. Мария се извърна, направо ужасена от стеснение.

Полицаят мина покрай Джордж и влезе в спалнята.

— Охо — изкоментира той. — Тука сигурно имате стотина снимки на президента Кенеди! Били сте негов почитател, нали така?

Мария се мъчеше да проговори.

— Да — задавено рече тя. — Почитател.

Джордж се извърна от гледката.

— Мария, извинявай, че погледнах — тихо каза той.

Тя поклати глава в смисъл че няма нужда да се извинява. Станало беше случайно. Джордж обаче знаеше, че е навлязъл в тайно, свещено място. Идеше му да се удари.

Полицаят не спираше да говори.

— То е почти като — как се казваше в католическите църкви? Параклис на някой светия, да.

— Така е — съгласи се тя. — Параклис е.

* * *

Програмата Днес беше част от мрежа телевизионни и радиостанции и студия, някои от които се намираха в небостъргач в търговската част на града. В отдела за личния състав работеше привлекателна дама на средна възраст — госпожа Залцман — която се поддаде на чара на Джаспър Мъри. Тя кръстоса добре оформените си крака, изгледа го кокетно над сините рамки на очилата си и го нарече „господин Мъри“. Той й палеше цигарите и я наричаше „Сини очи“.

Тя изпитваше съчувствие към него. Извървял целия път от Британия с надеждата, че ще събеседват с него за работа, която не съществуваше. В Днес не вземаха на работа начинаещи — всички хора бяха опитни телевизионни репортери, продуценти, оператори и проучватели. Неколцина бяха известни в професията. Дори и секретарките бяха ветерани от новините. Джаспър напразно протестираше, че не бил начинаещ — издавал беше свой вестник. Госпожа Залцман, цялата състрадание, му обясни, че студентските издания не се вземат под внимание.

Той не можеше да се върне в Лондон — щеше да бъде твърде унизително. Би сторил всичко, за да остане в САЩ. Работата му в Западна поща вече трябва да беше заета от някого.

Той замоли госпожа Залцман да му намери работа, каквато и да е, без значение колко долна — някъде в мрежата, част от която беше Днес. Той й показа зелената си карта, получена от американското посолство в Лондон, което означаваше, че му е позволено да си търси работа в Щатите. Тя му каза да се върне след една седмица.

Той спеше в студентско общежитие в Долен Ийст Сайд и плащаше един долар на вечер. През седмицата проучи Ню Йорк и ходеше навсякъде пеш, за да спести пари. После се върна при госпожа Залцман с една роза в ръката. Тя му даде работа.

Беше много долна. Назначиха го за машинописец в някаква локална радиостанция със задачата да слуша радиото цял ден и да записва всичко — излъчени реклами, пуснати песни, интервюта, продължителност на новините, на прогнозата за времето и на сведенията за движението. На Джаспър не му пукаше. Беше пъхнал крака си във вратата. Работеше в Америка.

Отделът за личния състав, радиостанцията и студиото на Днес се намираха в един и същ небостъргач, а Джаспър се надяваше, че ще може да се сближи с хората от Днес, но не се получи. Те бяха елитна група и се държаха заедно.

Една сутрин Джаспър се озова в асансьора с Хърб Гулд, редактора на Днес, четиридесетинагодишен мъж с вечно набола синьо-черна брада. Джаспър се представи и започна:

— Аз съм голям почитател на Вашето предаване.

— Благодаря Ви — учтиво отвърна Гулд.

— Моята амбиция е да работя за Вас — продължи Джаспър.

— В момента нямаме нужда от хора — отвърна Гулд.

— Ако някой ден имате време, бих желал да Ви покажа статиите си, писани за национални британски вестници.

Асансьорът спря. Джаспър отчаяно продължи:

— Писал съм…

Гулд вдигна ръка, за да го застави да спре, и излезе от кабинката.

— Благодаря Ви — рече той и потегли.

Няколко дни по-късно Джаспър седеше на пишещата машина със слушалки на ушите и чу медения глас на Крис Гарднър, водещия на сутрешното предаване, да произнася:

— Британската група Плъм Нели са в града за тазвечерното си представление с Всезвездното турне.

Джаспър наостри уши.

— Надявахме се да ви представим интервю с тези младежи, наричани новите Бийтълс, но промоутърът им заяви, че нямали време. Вместо това излъчваме последния им хит, написан от Дейв и Вали — „Сбогом, Лондон“.

С началото на песента Джаспър свали слушалките, подскокна от бюрото си — малка кутийка в коридора — и отиде в студиото.

— Аз мога да взема интервю от Плъм Нели — заяви той.

В ефира Гарднър звучеше като кинозвезда — изпълнител на романтични роли, но всъщност бе грозноват човек с пърхот по раменете на плетената си жилетка.

— Как ще го направиш, Джаспър? — леко скептично го попита той.

— Познавам групата. Израсъл съм с Дейв Уилямс. Майките ни са най-добри приятелки.

— Можеш ли да доведеш групата в студиото?

Вероятно можеше, но Джаспър не желаеше това:

— Не — отвърна той. — Но ако ми дадете микрофон и магнетофон, гарантирам, че ще им взема интервю в гримьорната.

Имаше известно бюрократично ръмжене — началникът на радиостанцията не искаше много да позволява скъпата машина да напуска сградата — но в шест вечерта Джаспър бе зад кулисите в залата заедно с групата.

Крис Гарднър не искаше повече от няколко минути общи приказки от момчетата — харесва ли им Америка, какво мислят за пищящите по концертите им момичета, дали им е мъчно за дома. Джаспър обаче се надяваше да даде на радиостанцията нещо повече. Той имаше намерението интервюто да бъде неговият паспорт за истинска работа в телевизията. То трябваше да бъде сензация, която ще разтърси Америка.

Най-напред ги интервюира заедно и зададе безобидни въпроси — говориха си за ранните дни в Лондон и те се отпуснаха. Каза им, че радиостанцията иска да ги представи като пълнокръвни хора — това беше журналистическият шифър за натрапнически въпроси от лично естество, но те бяха твърде млади и неопитни, за да го знаят. Бяха открити с него, с изключение на Дейв, който беше предпазлив. Вероятно си припомняше шума от статията на Джаспър за Иви и Ханк Ремингтън. Останалите му се доверяваха. Трябваше да научат още нещо — че на нито един журналист не може да се вярва.

След това той ги помоли за отделни интервюта. Най-напред говори с Дейв, понеже знаеше, че той е начело. Не го притискаше, избягваше опасни въпроси и не оспори нито един отговор. Дейв се завърна в гримьорната спокоен на вид и това вдъхна увереност на останалите.

Джаспър взе интервю от Вали най-накрая.

Вали беше човекът с истинската история. Щеше ли обаче да се разкрие? Всички приготовления на Джаспър бяха насочени натам.

Той приближи още стола си и заговори с нисък глас, за да създаде илюзията за усамотеност, въпреки че думите им щяха да бъдат чути от милиони хора. Той постави пепелник до стола на Вали, за да го насърчи да пуши; предполагаше, че цигарата ще го отпусне. Вали запуши.

— Какъв беше като дете? — попита Джаспър и се усмихна, сякаш това беше просто лек разговор. — Послушен или пакостлив?

Вали се ухили.

— Пакостлив — каза той и се засмя.

Вали заговори за следвоенното си детство в Берлин, за ранния си интерес към музиката, после за това как отишъл в клуба Минезенгер и как спечелил второ място в състезанието. Това естествено включи и Каролин в разговора — двамата с Вали се бяха събрали същата вечер. Той се разгорещи, когато заговори за тях двамата като музикален дует, за подбора на материал и за съвместните им изпълнения. Ясно беше колко я обича, въпреки че не го каза.

Това беше отлично, много по-добре от обичайните интервюта на поп звезди, но за Джаспър не беше достатъчно.

— Били сте щастливи, изпълнявали сте чудесна музика, радвали сте публиката — обобщи той. — Какво не беше наред?

— Изпълнявахме „Ако имах чук“.

— Обясни ми защо това е било грешка.

— Полицията не го хареса. Бащата на Каролин се страхуваше, че ще загуби работата си заради нас, и я накара да напусне.

— Значи в края на краищата единственото място, където можеш да свириш музиката си, е Западът.

— Да — кратко отвърна Вали.

Джаспър усети, че Вали опитва да овладее чувствата си.

И наистина, миг по-късно Вали добави:

— Не искам да говоря много за Каролин — това може да й докара неприятности.

— Не мисля, че източногерманската полиция слуша нашата радиостанция — усмихна се Джаспър.

— Не, но…

— Гарантирам, че няма да излъчвам нищо, което я излага на опасност.

Обещанието не струваше нищо, но Вали клъвна.

— Благодаря — рече той.

Джаспър продължи бързо.

— Май единственото нещо, което си взел със себе си при бягството, е била китарата ти.

— Вярно. Решението ми беше внезапно.

— Откраднал си кола…

— Шофирах за ръководителя на оркестъра. Използвах микробуса му.

Джаспър знаеше, че тази история — голяма сензация в германския печат — не бе много разказвана в Съединените Щати.

— Карал си до контролно-пропускателния пункт…

— И разбих дървената бариера.

— И граничарите са стреляли по теб.

Вали само кимна.

Джаспър понижи глас.

— А микробусът е ударил един граничар.

Вали отново кимна. На Джаспър му идеше да се разкрещи — това е радио, спри да кимаш! Вместо това той продължи:

— И…

— Аз го убих — най-накрая изрече Вали. — Убих го.

— Но той е опитвал да те убие.

Вали поклати глава, сякаш Джаспър пропускаше нещо.

— Той беше на моите години — продължи той. — После прочетох за него във вестниците. Имал е приятелка.

— А за теб това е важно…

Вали отново кимна.

— Какво значи то за теб? — попита Джаспър.

— Той ми приличаше — обясни Вали. — Само дето аз харесвах китари, а той — оръжия.

— Но той е служил на режима, който те е държал затворен в Източна Германия.

— Ние бяхме само две момчета. Аз избягах, защото трябваше да го направя. Той е стрелял по мен, защото е трябвало да го направи. Стената е злото.

Това беше толкова добро изказване, че Джаспър трябваше да потисне въодушевлението си. В своя ум той вече пишеше статията, която щеше да предложи на таблоида Ню Йорк Поуст. Можеше да види заглавието:

ТАЙНАТА БОЛКА НА ПОП ЗВЕЗДАТА ВАЛИ

Той обаче искаше още.

— Каролин не избяга с теб.

— Тя не дойде на срещата. Нямах представа защо. Бях много разочарован и не можах да го разбера. Въпреки това избягах.

Под влияние на болката от спомена Вали забрави необходимостта да внимава.

Джаспър отново го подкани:

— Но си се върнал за нея.

— Натъкнах се на хора, които прекопаваха тунел за бягство. Трябваше да зная защо тя не дойде. Тъй че тръгнах по тунела в неправилната посока — на изток.

— Това е било опасно.

— Да, ако ме бяха хванали.

— Ти си се срещнал с Каролин и…

— Тя ми каза, че е бременна.

— И не е искала да бяга с теб.

— Страхуваше се за бебето.

— Алисия.

— Казва се Алис. В песента го измених. Заради римата, разбираш ли?

— Да. В какво положение си сега, Вали?

Вали се задави.

— Каролин не може да получи разрешение да напусне Източна Германия дори и за кратко посещение; аз пък не мога да се върна.

— Значи вие сте едно разделено от Берлинската стена семейство.

— Да.

Вали подхлипна.

— Може никога да не видя Алис.

Пипнах те, помисли си Джаспър.

* * *

Дейв Уилямс не бе виждал Бийп Дюър от идването й в Лондон преди четири години. Изпитваше нетърпение да я види отново.

Последната спирка в турнето беше в Сан Франциско, където живееше тя. Дейв взе адреса на Дюърови от майка си и им изпрати четири билета и бележка, с която ги канеше да дойдат зад сцената след концерта. Те не можаха да отговорят, понеже всеки ден той се намираше в различен град, тъй че не знаеше дали ще дойдат.

Вече не спеше с Манди Лав — за свое голямо съжаление. Тя го научи на много неща, включително на орален секс. Тя обаче винаги се бе чувствала неловко от това да излиза с бял, че и британец, и се завърна при дългогодишния си любовник — певец в Лав Фактъри. Дейв си рече, че вероятно ще се оженят след края на турнето.

Оттогава си нямаше никого.

Понастоящем той знаеше какъв вид секс харесва и какъв не. В леглото момичетата можеха да бъдат напрегнати или разпуснати, или прочувствени, или да се подчиняват, или да бъдат чевръсто практични. Дейв беше най-щастлив, когато бяха игриви.

Той имаше усещането, че Бийп ще бъде игрива.

Чудеше се какво ли ще стане, ако тя се появи тази вечер.

Спомни си я на тринадесет години как пуши цигари Честърфийлд в градината на улица „Грейт Питър“. Беше хубава, дребничка и по-привлекателна, отколкото би трябвало на тази възраст. За тринадесетгодишния Дейв, свръхчувствен от хормоните, тя беше невъобразимо привлекателна. Той направо беше побъркан по нея. Все едно — макар отношенията им да потръгнаха добре, тя не се интересуваше от него в интимен смисъл. За негова неизмерима досада тя предпочете по-големия Джаспър Мъри.

Мислите му се насочиха към Джаспър. Вали се разстрои, когато излъчиха интервюто по радиото. Още по-зле беше статията в Ню Йорк Поуст със заглавие:

„МОЖЕ НИКОГА ДА НЕ ВИДЯ ДЕТЕТО СИ“ —

БАЩАТА ПОП ЗВЕЗДА

от Джаспър Мъри.

Вали се притесняваше, че публичността може да причини неприятности на Каролин в Източна Германия. Дейв си припомни интервюто на Джаспър с Иви и си отбеляза наум да не вярва и на една дума на въпросния господин.

Питаше се колко ли се е изменила Бийп за четири години. Можеше да се е източила или да е напълняла. Щеше ли все още да я намира желана? Щеше ли тя да се интересува повече от него, както е пораснал?

Разбира се, можеше и да си има приятел. Можеше да излезе с него вечерта, вместо да идва на концерта.

Преди представлението Плъм Нели имаха час-два, за да се огледат. Бързо установиха, че Сан Франциско е най-страхотният град. Пълен беше с млади хора в дрехи по най-радикалната мода. Миниполичките бяха изчезнали. Момичетата замитаха пода с роклите си, носеха цветя в косата и звънчета, които подрънкваха при всяко движение. Косата на мъжете тук бе по-дълга от всяко друго място, дори и от Лондон. Някои от младите черни мъже и жени си бяха направили косата на огромен рошав облак — изглеждаше страхотно.

Вали особено хареса града. Каза, че тук се усещал така, сякаш можел да направи всичко. Градът беше точната противоположност на Източен Берлин.

В турнето имаше дванадесет изпълнители. Повечето правеха две или три песни и се оттегляха. Най-добрите разполагаха с двадесет минути в края. Плъм Нели бяха достатъчно големи звезди, за да приключват първата половина с петнадесет минути и пет кратки песни. Не носеха усилватели, а свиреха през наличната на място техника — често примитивни високоговорители, направени за спортни съобщения. Публиката, почти изцяло тийнейджърки, пищеше високо през цялото време, тъй че групата не можеше да се чуе. Това и не бе кой знае колко важно — никой не слушаше.

Тръпката от работата в САЩ отлиташе. Групата се отегчи и вече се готвеше за завръщане в Лондон, където щяха да записват нов албум.

След изпълнението си се върнаха зад кулисите. Сградата беше театър, тъй че гримьорната бе достатъчно голяма, а тоалетната чиста — за разлика от бийт клубовете в Лондон и Хамбург. Единственото освежаване бяха безплатните напитки Доктор Пепър от спонсора, но обикновено портиерите се съгласяваха да пратят някого за бира.

Дейв съобщи на групата, че при тях може да дойдат приятели на родителите му, тъй че трябваше да се държат прилично. Всички проръмжаха — това значеше без наркотици и без забавления с почитателки, докато възрастните не са си тръгнали.

По време на втората част на представлението Дейв видя пазача на входа за артистите и му даде имената на гостите — господин Уди Дюър, госпожа Бела Дюър, господин Камерън Дюър и госпожица Урсула „Бийп“ Дюър.

Петнадесет минути след края на представлението те се появиха на прага на гримьорната му.

Дейв с удоволствие установи, че Бийп не се е променила. Все още бе дребничка, не по-висока от едно време, когато бе на тринадесет, при все че беше по-закръглена. Джинсите й прилепваха плътно по бедрата, но се разширяваха под коляното по най-новата мода. Тя носеше и плътно прилепнал пуловер на широки сини и бели ивици.

Беше ли се нагласила за Дейв? Не непременно. Коя тийнейджърка не би се наконтила, щом ще отива зад кулисите на един поп концерт?

Той се здрависа с четиримата посетители и ги представи на останалите от групата. Боеше се, че останалите момчета може да го изложат, но те държаха най-примерно поведение. От време на време всички канеха семейни познати и всеки беше благодарен за въздържаността на останалите в присъствието на по-възрастни роднини и приятели на родителите им.

Дейв трябваше да се застави да спре да зяпа Бийп. Тя все още гледаше по онзи начин. Така гледаше и Манди Лав. Хората го наричаха сексапил или je ne sais quoi или просто „то“. Бийп се усмихваше пакостливо, походката й се полюляваше и тя излъчваше живо любопитство. Дейв бе обзет от непреодолимо желание, както когато бе девствен и на тринадесет години.

Опита да говори с Камерън, с две години по-голям от Бийп и вече студент в Университета на Калифорния в Бъркли, съвсем близо до Сан Франциско. Кам беше костелив орех — подкрепяше войната във Виетнам, смяташе, че с гражданските права трябва да се процедира по-постепенно и бе на мнение, че хомосексуалните актове трябва да се считат за престъпления. Освен това предпочиташе джаза.

Дейв даде на Дюърови петнадесет минути, после обяви:

— Това е последната вечер от турнето ни. След няколко минути в хотела започва прощално събиране. Бийп и Кам, бихте ли искали да дойдете?

— Не — незабавно отсече Камерън. — Все пак благодаря.

— Жалко — неискрено и учтиво отвърна Дейв. — Ти, Бийп?

— Ще ми бъде приятно — отговори тя и погледна майка си.

— Вкъщи в полунощ — отсече Бела.

— Моля, прибери се с такси — нареди Уди.

— Ще го уредя — успокои ги Дейв.

Родителите и Камерън си тръгнаха и музикантите се натовариха на автобуса с гостите си за краткото пътуване до хотела.

Партито беше в бара, но във фоайето Дейв прошепна в ухото на Бийп:

— Опитвала ли си да пушиш марихуана?

— Искаш да кажеш трева? — попита го тя. — Разбира се!

— Не толкова високо — това е нарушение на закона!

— Ти имаш ли?

— Да. Вероятно ще трябва да пушим в стаята ми. После можем да се присъединим към празненството.

— Окей.

Влязоха в стаята му. Дейв сви цигара с марихуана, докато Бийп намери на радиото станция, излъчваща рок. Седнаха на леглото и си подаваха цигарата. Дейв се отпусна, усмихна се и започна:

— Когато дойде в Лондон…

— Какво?

— Не се интересуваше от мен.

— Харесвах те, но ти беше твърде малък.

— Ти беше твърде малка за нещата, които исках да правя с теб.

Тя се усмихна вироглаво.

— Какво искаше да правиш с мен?

— Списъкът беше дълъг.

— Какво стоеше на първо място?

— Най-напред?

Дейв не искаше да й каже. После се запита — защо пък не? Тъй че й каза:

— Исках да видя гърдите ти.

Тя му подаде цигарата, после бързо изхлузи раирания пуловер през главата си. Под него не носеше нищо.

Дейв беше смаян и възхитен. Само от гледката се възбуди.

— Толкова са красиви — каза той.

— Да, така е — унесено произнесе тя. — Толкова са хубави, че понякога аз самата трябва да ги докосвам.

— О, Боже мой — и Дейв простена.

— Какво — продължи Бийп — беше следващото в твоя списък?

* * *

Дейв отложи полета си с една седмица и остана в хотела. Всеки ден излизаше с Бийп след училище, както и през цялата събота и неделя. Отидоха на кино, купуваха си хубави дрехи и обикаляха зоопарка. Любеха се два или три пъти дневно, винаги с презерватив.

Една вечер, докато той се събличаше, тя му каза:

— Свали си джинсите.

Той я погледна, легнала на хотелския креват, само по гащета и по джинсова шапка.

— Какво каза?

— Тази нощ ти си мой роб. Прави каквото ти казвам. Свали си джинсите.

Той вече ги сваляше и щеше да го подчертае, когато си даде сметка, че това е фантазия. Мисълта му се стори забавна и той реши да се включи в играта. Престори се, че не иска, и попита:

— О, трябва ли?

— Трябва да правиш всичко, каквото кажа, понеже ми принадлежиш — продължи тя. — Свали си проклетите джинси.

— Да, госпожо — отвърна Дейв.

Тя се надигна и го погледна. Той видя пакостливото желание в усмивката й.

— Много добре — рече тя.

— Какво да направя след това? — попита Дейв.

Дейв знаеше защо е хлътнал толкова здраво по Бийп — и на тринадесет години, и преди няколко дни. Тя бе изпълнена с жизнерадост, готова да опита всичко, гладна за нови изживявания. С някои момичета Дейв се отегчаваше след две преспивания. Струваше му се, че с Бийп никога няма да се отегчава.

Любиха се — Дейв се правеше, че не иска, а Бийп му нареждаше да върши неща, за които той вече жадуваше. Беше странно възбуждащо.

След това той лениво я запита:

— Ти откъде получи тоя прякор?

— Не съм ли ти казала?

— Не. Има толкова много неща за теб, които не знам. Въпреки това ми се струва, че сме близки от години.

— Когато бях малка, имах кола играчка, от тези, в които сядаш и ги караш с педали. Дори не си я спомням, но явно съм я харесвала. Карах я в продължение на часове и все казвах: „Бийп! Бийп!“

Облякоха се и излязоха за хамбургери. Дейв видя как тя захапва своя, видя как мазнината се стича по брадичката й и разбра, че е влюбен.

— Не искам да се връщам в Лондон — заяви той.

Тя преглътна и отговори:

— Ами остани тогава.

— Не мога. Плъм Нели трябва да запишат нов албум. После отиваме на турне в Австралия и Нова Зеландия.

— Обожавам те — каза му тя. — Когато тръгнеш, ще плача. Няма обаче да развалям днешния ден със скръб за утрешния. Изяж си хамбургера. Имаш нужда от протеини.

— Чувствам, че сме сродни души. Знам, че съм млад, но съм имал множество различни момичета.

— Няма нужда да се фукаш. И аз не съм била на сухо.

— Нямам намерение да се фукам. Дори не се гордея с това — твърде лесно е, когато си поп певец. Опитвам се да обясня на себе си и на теб защо се чувствам толкова уверен.

Тя топна един пържен картоф в кетчуп.

— Уверен в какво?

— Че искам това да бъде за постоянно.

Тя замръзна — пърженият картоф бе на половината разстояние до устата й — после го върна в чинията.

— Какво имаш предвид?

— Искам винаги да сме заедно. Искам да живеем заедно.

— Да живеем заедно… как?

— Бийп — изрече той.

— Тук съм.

Той се протегна над масата и хвана ръката й.

— Ще си помислиш ли за това евентуално да се оженим?

— О, Боже — промълви тя.

— Знам, че е откачено, знам.

— Не е откачено — каза тя. — Но е внезапно.

— Това значи ли, че искаш? Да се оженим?

— Прав си. Ние сме сродни души. С никое друго гадже не съм се забавлявала и наполовина толкова добре.

Тя все още не отговаряше на въпроса му. Той произнесе бавно и отчетливо:

— Обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя помълча доста време, после каза:

— Да, по дяволите.

* * *

— Дори не ме питайте — ядосано произнесе Уди Дюър. — Вие двамата няма да се жените.

Беше висок мъж, облечен в сако от туид, със закопчана риза и вратовръзка. Дейв трябваше доста да се постарае, за да не се плаши.

— Как разбра? — попита го Бийп.

— Няма значение.

— Проклетият ми брат ти е казал — продължи тя. — Ама че лайно съм била да му се доверя.

— Няма нужда от долнопробен език.

Бяха в гостната на викторианската къщна на Дюърови на улица „Гоф“ в квартала „Ноб Хил“. Хубавите стари мебели и скъпите, но поизбелели завеси напомняха на Дейв на къщата на „Грейт Питър“. Дейв и Бийп седяха един до друг на червено-виолетово канапе, Бела в някакво антикварно кожено кресло, а Уди стоеше пред резбованата каменна камина.

— Знам, че е внезапно, но аз имам задължения — записи в Лондон, турне в Австралия и още… — обясни Дейв.

— Внезапно? — попита Уди. — Съвършено безотговорно! Самият факт, че можеш изобщо да правиш такова предложение само след една седмица срещи, доказва, че изобщо не си съзрял за брак.

Дейв възрази:

— Не обичам да се хваля, но ме принуждавате да заявя, че вече две години живея отделно от родителите си, че през това време съм изградил международен бизнес за милиони, че макар и да не съм толкова богат, колкото си го въобразяват хората, аз съм в състояние да поддържам материалната обезпеченост на дъщеря Ви.

— Бийп е на седемнадесет! И ти си на толкова. Тя не може да се омъжи без моето разрешение и аз не го давам. Обзалагам се, че Лойд и Дейзи ще имат същото отношение към теб, млади Дейв.

— В някои щати можеш да се ожениш на осемнадесет — обади се Бийп.

— Въобще няма да отидете на такова място.

— Какво ще правиш, татко — в манастир ли ще ме пратиш?

— Да не би да заплашваш да избягаш?

— Просто посочвам, че в крайна сметка нямаш силата наистина да ни спреш.

Тя имаше право. Дейв провери в библиотеката на улица „Ларкин“. Възрастта на пълнолетието беше двадесет и една години, но няколко щата позволяваха на осемнадесетгодишни жени да сключват брак без съгласието на баща си. В Шотландия възрастта беше шестнадесет години. На практика за родителите беше трудно да попречат на брака на двама решили се хора.

Уди продължи:

— Не разчитай на това. Няма да стане.

Дейв внимателно произнесе:

— Не смятам да се карам с Вас за това, но според мен Бийп току-що каза, че не само Вашето мнение се брои в случая.

Той смяташе, че думите му не са обидни, и ги произнесе любезно, но това явно ядоса Уди още повече.

— Изчезвай от този дом, преди да съм те изхвърлил.

Бела се намеси за пръв път:

— Стой си на мястото, Дейв.

Дейв не се беше помръднал — кракът на Уди не бе наред от военновременна рана и той не можеше да изхвърли никого.

Бела се обърна към съпруга си:

— Скъпи, преди двадесет и една години ти стоеше в тази стая и се сблъска с майка ми.

— Аз не бях на седемнадесет, а на двадесет и пет.

— Майка ми те обвини, че си разбил моя годеж с Виктор Роуландсън. Тя беше права — ти бе причината за това, макар и да бяхме прекарали само една вечер заедно. Срещнахме се на увеселение, уредено от майката на Дейв, след което ти отиде за десанта в Нормандия и аз не те видях една година.

— Една вечер? Какво си направила, мамо? — попита Бийп.

Бела погледна дъщеря си, поколеба се и отговори:

— Направих му го с уста в един парк, миличка.

Дейв се смая. Бела и Уди? Невероятно!

Уди възнегодува:

— Бела!

— Уди, скъпи, сега не е времето да си мерим приказките.

Бийп се зачуди:

— На първата среща? Мамо! Ама че начало!

— За Бога… — опита Уди.

Бела го спря:

— Скъпи, просто искам да ти напомня какво значи да бъдеш млад.

— Но аз не ти предложих брак веднага!

— Вярно е, беше болезнено бавен.

Бийп се изкиска, а Дейв се усмихна.

Уди се обърна към Бела:

— Защо ме удряш в гръб?

— Понеже си малко надут.

Тя взе ръката му, усмихна се и каза:

— Ние бяхме влюбени. Те също са. И ние, и те имаме късмет.

Ядът на Уди попремина:

— Значи да ги оставим да правят каквото си искат?

— Определено не. Но може би ще постигнем компромис.

— Не виждам как.

— Да речем, че се разберем те да ни попитат отново след една година. Междувременно Дейв ще бъде добре дошъл да идва тук, в нашия дом, когато може да се отдели от работата с групата. Докато той е тук, може да споделя леглото на Бийп, ако двамата искат това.

— Не!

— Те ще го направят, тук или другаде. Недей да водиш битки, които не можеш да спечелиш. И не бъди лицемерен. Ти си спал с мен, преди да се оженим, а преди да се запознаеш с мен, си спал с Джоан Рузрок.

Уди стана.

— Ще си помисля за това — отсече той и излезе от стаята.

Бела се обърна към Дейв:

— Дейв, не нареждам на Бийп или на теб. Обръщам се към вас — моля ви — да бъдете търпеливи. Ти си добър мъж от чудесно семейство и аз ще бъда щастлива, когато се омъжиш за дъщеря ми. Но ви моля да изчакате една година.

Дейв погледна Бийп. Тя кимна.

— Добре — съгласи се той. — Година.

* * *

На излизане от общежитието Джаспър провери кутията си. В нея имаше две писма — син плик на въздушната поща, адресиран с изискания почерк на майка му; другото бе с напечатан на машина адрес. Преди да може да ги отвори, го потърсиха.

— Телефонно обаждане за Джаспър Мъри!

Той натъпка и двата плика във вътрешния джоб на сакото си.

Обаждаше се госпожа Залцман.

— Добро утро, господин Мъри.

— Здравейте, Сини очи.

— С вратовръзка ли сте, господин Мъри? — попита тя.

Вратовръзките вече излизаха от мода, а и от един машинописец не се изискваше да бъде елегантен.

— Не — отвърна той.

— Сложете си една. Хърб Гулд иска да Ви види в десет часа.

— Наистина? Защо?

— Има свободно място за проучвател в Днес. Показах му Вашите изрезки.

— Благодаря Ви, Вие сте ангел!

— Сложете си вратовръзка — и госпожа Залцман затвори телефона.

Джаспър се върна в стаята си, сложи си чиста бяла риза и строга тъмна вратовръзка. После си сложи сакото и палтото и отиде на работа.

Във вестникарската будка на фоайето на небостъргача той купи малка кутия шоколадови бонбони за госпожа Залцман.

Отиде в помещенията на Днес в десет без десет. Петнадесет минути по-късно секретарката го покани в кабинета на Гулд.

— Радвам се да се срещнем — започна Гулд. — Благодаря Ви, че дойдохте.

— Аз се радвам, че съм тук.

Джаспър предположи, че Гулд не си спомня за разговора им в асансьора.

Гулд четеше броя на Истината за убийството на Кенеди.

— В резюмето си казвате, че сте започнали този вестник.

— Да.

— Как стана това?

— Работех за официалния университетски вестник, Сейнт Джулиънс Нюз.

Нервността на Джаспър изчезна, щом заговори.

— Кандидатствах за длъжността редактор, но я дадоха на сестрата на предишния.

— Значи сте го направили напук.

Джаспър се ухили.

— Отчасти да, но и бях убеден, че мога да свърша по-добра работа от Валери. Следователно взех назаем двадесет и пет лири и започнах конкурентен вестник.

— И какво се получи?

— След три броя продавахме повече от Сейнт Джулиънс Нюз. А и реализирахме печалба, докато те бяха субсидирани.

Това бе само леко преувеличено. Истината бе, че не излизаше на загуба цяла година.

— Това е истинско постижение.

— Благодаря Ви.

Гулд хвана изрезката от интервюто с Вали в Ню Йорк Поуст.

— Как се добрахте до тази история?

— Случилото се на Вали не е било тайна. Вече се беше появило в немския печат. Тогава обаче той не беше поп звезда. Ако мога да кажа нещо…

— Давайте.

— Смятам, че изкуството на журналистиката невинаги се състои в това да се намират факти. Понякога се състои в разбирането, че определени известни факти, написани по подходящия начин, създадат голямата история.

— Известно е, че добрата фотография на предната страница продава повече бройки и от най-доброто заглавие. Подвижните образи са още по-добри. Несъмнено винаги ще има публика за дълги и задълбочени вестникарски статии, но в предвидимото бъдеще повечето хора ще научават новините от телевизията.

Гулд се усмихна:

— Няма спор.

Високоговорителят на бюрото му избръмча и секретарката произнесе:

— Господин Томас се обажда от бюрото във Вашингтон.

— Благодаря ти, сладурче. Джаспър, разговорът ни беше добър. Ще държим връзка.

И той вдигна телефона.

— Хей, Лари, какво става?

Джаспър излезе от кабинета. Интервюто мина добре, но свърши дразнещо внезапно. Щеше му се да може да попита кога ще научи резултата.

Той обаче беше просител — никой не се притесняваше за чувствата му.

Върна се в радиостанцията. Докато беше на интервю, работата вършеше секретарката, която го отменяше по обяд. Той й благодари и пое задълженията си. Свали сакото и си спомни за писмата в джоба му. Сложи си слушалките и седна на малкото бюро. По радиото спортният журналист накратко представяше играта. Джаспър извади писмата и отвори плика с напечатания на машина адрес.

Идваше от президента на Съединените щати.

Формално писмо с неговото име, написано на ръка в правоъгълник.

Текстът гласеше:

Поздравления!

С настоящето Ви се нарежда да се явите за постъпване във Въоръжените сили на Съединените щати…

— Какво? — високо произнесе Джаспър.

… и да се явите на долупосочения адрес на 20 януари 1966 г. в 7 часа сутринта, за да бъдете отправен в център за обучение на Въоръжените сили.

Джаспър се пребори с паниката. Това очевидно беше бюрократично недоразумение. Той бе британец — американската армия определено не би мобилизирала чужди граждани.

Но трябваше да уреди това колкото може по-скоро. Американските бюрократи бяха влудяващо некомпетентни като всички останали и точно толкова способни да причиняват безкрайни ненужни неприятности. Човек трябваше да се прави, че ги приема насериозно, като червен светофар на пусто кръстовище.

Наборният пункт беше само на няколко пресечки от радиостанцията. Когато секретарката се върна да го смени за обяд, той си сложи сакото и палтото и излезе от сградата.

Вдигна яка срещу студения нюйоркски вятър и се забърза през улиците към правителствената сграда. В нея влезе в армейската канцелария на третия етаж и завари седнал зад бюро мъж в капитанска униформа. Късата подстрижка изглеждаше по-смешно от всякога — вече и мъжете на средна възраст си пускаха косата по-дълга.

— Как бих могъл да Ви помогна? — попита го капитанът.

— Твърдо съм убеден, че това писмо ми е било изпратено по погрешка каза Джаспър и му връчи плика.

Капитанът го погледна.

— Знаете ли, че има лотарийна система? — попита той. — Броят на подлежащи на служба мъже е по-голям от нужната численост войници, тъй че наборниците се вземат на случаен принцип.

И той върна писмото.

Джаспър се усмихна.

— Не смятам, че подлежа на военна служба, разбирате ли?

— И защо?

Може би капитанът не бе обърнал внимание на акцента му.

— Аз не съм американски гражданин — обясни Джаспър. — Британец съм.

— Какво правите в Съединените щати?

— Журналист съм. Работя за една радиостанция.

— И предполагам, че притежавате разрешително за работа.

— Да.

— Значи сте пребиваващ чужденец.

— Точно така.

— Тогава подлежите на военния набор.

— Но аз не съм американец!

— Това няма значение.

Това ставаше дразнещо. Армията бе объркала нещо — Джаспър беше почти сигурен. Капитанът, подобно на много нискостоящи служители, просто не искаше да признае грешката.

— Да не би да ми казвате, че американската армия набира чужденци? Капитанът оставаше невъзмутим.

— Наборът се основава на пребиваването, а не на гражданството.

— Това не може да бъде вярно.

Капитанът започваше да се ядосва.

— Ако не ми вярвате, проверете го.

— Това смятам да направя.

Джаспър напусна сградата и се върна в работата. Отделът за личния състав щеше да знае нещо по въпроса. Щеше да отиде и да види госпожа Залцман.

Той й връчи кутията с шоколадови бонбони.

— Вие сте сладък — каза тя. — А и господин Гулд Ви харесва.

— Какво каза той?

— Просто ми благодари, задето съм Ви изпратила при него. Все още не е решил нищо. Не ми е известно обаче да се обсъжда друг кандидат.

— Това са чудесни новини! Но имам малък проблем, за който вероятно бихте могли да ми помогнете.

Той й показа писмото от армията.

— Това трябва да е грешка, нали така?

Госпожа Залцман си сложи очилата и прочете писмото.

— О, Боже — изрече тя. — Колко неприятно. И то точно когато се устройвахте толкова добре!

Джаспър не можеше да повярва на ушите си.

— Нали не ми казвате, че наистина подлежа на военна служба?

— Подлежите — тъжно отвърна тя. — И преди сме имали такива неприятности със служители чужденци. Според правителството, ако човек иска да работи и да живее в Съединените щати, то той трябва да помага за защитата на страната от комунистическата агресия.

— Да не би да ми казвате, че отивам в армията?

— Не е задължително.

Сърцето на Джаспър подрипна от надежда.

— Каква е алтернативата?

— Можете да се приберете у дома. Няма да опитат да Ви спрат да напуснете страната.

— Това е нечувано! Не можете ли да ме измъкнете от това?

— Да имате някакво медицинско усложнение? Плоскостъпие, туберкулоза, сърдечен порок?

— Никога не съм боледувал.

Тя понижи глас.

— А и предполагам, че не сте хомосексуалист?

— Не!

— Семейството Ви не принадлежи ли на някоя религия, която да забранява военната служба?

— Баща ми е полковник в британската армия.

— Толкова съжалявам.

Джаспър започна да вярва на това.

— Наистина напускам. Дори и да получа работата в Днес, няма да мога да я започна.

Изведнъж го осени някаква мисъл.

— Не са ли длъжни да пазят работата на човека, когато той си е изслужил военната служба?

— Само ако я е държал една година.

— Значи може и да не съм в състояние да си върна работата като машинописец в радиостанцията!

— Не е гарантирано.

— А ако напусна Щатите сега…

— Можете да се върнете у дома си. Но повече няма да работите в САЩ.

— Иисусе.

— Какво ще правите? Ще си тръгнете или ще постъпите в армията?

— Наистина не знам — отговори й той. — Благодаря Ви за помощта.

— Благодаря Ви за шоколада, господин Мъри.

Джаспър замаяно излезе от кабинета й. Не можеше да се върне на бюрото си — трябваше да помисли. Обикновено той харесваше улиците на Ню Йорк — високите сгради, мощните камиони Мак, екстравагантните коли, блестящите витрини на прочутите магазини. Днес всичко това го вкисна.

Тръгна към Ийст Ривър и седна в парка, от който можеше да види Бруклинския мост. Мислеше си как напуска всичко това и се връща в Лондон с подвита опашка. Мислеше си как прекарва две дълги години в работа за провинциален британски вестник. Мислеше си за това как никога повече няма да може да работи в САЩ.

После си помисли за армията — късо подстригана коса, маршировка, груби сержанти, насилие. Мислеше си за горещите джунгли на Югоизточна Азия. Можеше да се наложи да стреля по дребни слаби селяни в пижами. Можеше да бъде убит или осакатен.

Помисли за всички хора, които познаваше в Лондон и които му завиждаха за отиването в Щатите. Ана и Ханк го бяха завели на вечеря в Савой, за да го отпразнуват. Дейзи даде прощално празненство за него в къщата на „Грейт Питър“. Майка му плака.

Щеше да прилича на невяста, която се връща от медения месец и обявява развод. Унижението изглеждаше по-лошо от риска от смъртта във Виетнам.

Какво щеше да прави?