Кен Фолет
Прагът на вечността (37)

36.

Всеки път, когато пускаха „Това е любов“ по „Радио Люксембург“, Каролин плачеше.

Лили — вече шестнадесетгодишна — смяташе, че разбира чувствата на Каролин. Все едно Вали си е отново у дома, пее и свири в съседната стая, само че не могат да влязат там, да го видят и да му кажат колко добре звучи.

Ако Алис бе будна, слагаха я близо до радиото и й казваха:

— Това е татко ти!

Тя не разбираше, но знаеше, че е нещо вълнуващо. Понякога Каролин й пееше песента, Лили акомпанираше на китара и напяваше хармонията.

Житейската мисия на Лили бе да помогне на Каролин и Алис да емигрират на Запад и да се съберат с Вали.

Каролин живееше в семейния дом на Франк в Берлин-Митте. Родителите й не искаха да имат нищо общо с нея. Бяха заявили, че ги е опозорила, като е родила извънбрачно дете. Истината бе, че ЩАЗИ заплаши баща й да загуби работата си като началник на автогара заради връзката на Каролин с Вали. Тогава те я изхвърлиха и тя се пресели при семейството на Вали.

Лили се радваше, че е при тях. Каролин беше като по-голяма сестра на мястото на Ребека. Освен това Лили обожаваше бебето. Всеки ден след училище гледаше Алис няколко часа, за да даде почивка на Каролин.

Днес беше първият рожден ден на Алис и Лили направи торта. Алис седеше на високия си стол и радостно удряше по купата с дървена лъжица, докато Лили забъркваше лекия шуплест сладкиш, който бебето да може да яде.

Каролин беше в стаята си и слушаше „Радио Люксембург“. Рожденият ден на Алис беше също тъй и годишнина от убийството. Западногерманските радио и телевизия излъчваха програми за президента Кенеди и последиците от смъртта му. Източногерманските станции си мълчаха.

Линдън Джонсън заемаше президентската длъжност по право почти една година, но преди три седмици спечели съкрушителна победа срещу крайно консервативния републиканец Голдуотър. Лили се радваше. Хитлер беше умрял преди раждането й, но тя познаваше историята на страната си и се ужасяваше от политици, които намират оправдания за расовата омраза.

Джонсън не вдъхновяваше като Кенеди, но изглеждаше също толкова решен да защитава Западен Берлин, което беше най-важното нещо за повечето немци от двете страни на Стената.

Докато Лили вадеше сладкиша от фурната, майка й се върна от работа. Карла успя да запази работата си като старша сестра в голяма болница, при все че е била социалдемократ. Веднъж се понесе слух, че ще я уволняват, сестрите заплашиха със стачка и директорът на болницата предотврати неприятностите, като ги увери, че Карла ще продължи да им бъде началник.

Бащата на Лили се принуди да постъпи на работа, при все че продължаваше да управлява от разстояние фирмата си в Западен Берлин. Трябваше да работи като инженер в държавна фабрика в Източен Берлин и произвеждаше телевизори, много по-лоши от западногерманските. Отначало той направи предложения за подобряване на продукцията, но това бе прието като критика по отношение на началниците му и той престана. Щом се прибра от работа тази вечер, той влезе в кухнята и всички изпяха Hoch soll sie leben, традиционната немска песен за рожден ден — Нека дълго да живее.

После насядаха около масата и заговориха дали Алис въобще ще види баща си.

Каролин беше подала молба за емигриране. С всяка година бягството ставаше все по-трудно — все едно, Каролин можеше да опита да пресече, стига да беше сама; тя обаче не искаше да излага на опасност живота на Алис. Всяка година разрешаваха на неколцина души да излязат законно. Никой не можеше да се добере до критериите, по които разглеждаха молбите, но явно повечето от пуснатите бяха неработещи хора, деца и старци.

Каролин и Алис бяха неработещи хора, но молбата им беше отхвърлена.

Както винаги, нямаше приведена причина.

Естествено, правителството не поясняваше дали повторните молби са възможни. Отново слуховете заемаха мястото на липсващите сведения.

Твърдеше се, че човек може да се обърне към ръководителя на страната, Валтер Улбрихт.

Той не приличаше много на спасител — дребен мъж с брадичка като Ленин, напълно ортодоксален във всичко. Според слуховете бил щастлив от преврата в Москва, понеже смятал Хрушчов за недостатъчно доктринер. Независимо от това Каролин му написа лично писмо, в което обясни, че й се налага да емигрира, за да се омъжи за бащата на детето си.

— Разправят, че вярвал в стария семеен морал — обясни тя. — Ако е вярно, той трябва да помогне на жена, която иска единствено детето и да има баща.

Половината от живота на хората в Източна Германия минаваше в опити да отгатнат какво планира, иска или смята държавата. Режимът бе непредсказуем. Позволяваха пускането на няколко записа с рокендрол в младежките клубове, а после внезапно го забраняваха изобщо. Известно време проявяваха търпимост за облеклото, после започваха да арестуват момчетата със сини джинси. Конституцията на страната гарантираше правото на придвижване, но много малко хора получаваха разрешение да посещават роднините си в Западна Германия.

В разговора им се включи и баба Мод:

— Човек не може да предскаже какво ще направи един тиранин. Несигурността е едно от оръжията им. Живяла съм под властта както на надпетите, така и на комунистите. Те са потискащо еднакви.

На входната врата се почука. Лили я отвори и с ужас видя на прага някогашния си зет Ханс Хофман.

Тя задържа вратата отворена на няколко сантиметра и го попита:

— Какво искаш, Ханс?

Той бе едър мъж и лесно можеше да я избута от пътя си, но не го направи.

— Отваряй, Лили — произнесе Ханс с уморено нетърпение. — С мен е полицията и не можеш да ме задържиш навън.

Сърцето на Лили подскачаше, но тя остана на мястото си и извика през рамо:

— Мамо! Ханс Хофман е на вратата!

Карла дотърча:

— Ханс ли каза?

— Да.

Карла застана на мястото на Лили на вратата.

— Не си добре дошъл тук, Ханс — започна тя. Говореше спокойно и предизвикателно, но Лили можеше да я чуе как диша ускорено и притеснено.

— Така ли? — хладно попита Ханс. — Все едно, трябва да говоря с Каролин Кунц.

Лили леко изписка от страх. Защо Каролин?

— Защо? — попита Карла.

Писала е писмо до генералния секретар, другаря Валтер Улбрихт.

— Това престъпление ли е?

— Напротив. Той е ръководителят на народа. Всеки може да му пише. Той се радва, когато получава такива писма.

— Защо тогава си дошъл тук, за да тормозиш и да плашиш Каролин?

— Ще обясня идването си на госпожица Кунц. Не смятате ли, че е по-добре да ме поканите?

Карла промърмори на Лили:

— Може и да има да ни каже нещо за молбата й за емигриране. По-добре да разберем.

И тя отвори вратата.

Ханс пристъпи в антрето. Беше в края на тридесетте си години, едър, леко прегърбен мъж. Носеше тежко, хубаво двуредно палто, каквото не се намираше в източногерманските магазини. То го правеше да изглежда по-едър и по-застрашителен. Лили инстинктивно се отдръпна от него.

Той познаваше къщата и се държеше все едно още живее тук. Свали палтото, остави го на закачалка в антрето и отиде в кухнята, без да са го поканили.

Лили и Карла го последваха.

Вернер тъкмо ставаше. Лили със страх се запита дали не е извадил пистолета си от скривалището му зад шкафа с тенджерите. Може би Карла се е разправяла на прага, за да му даде време да направи точно това. Лили опита да застави ръцете си да не треперят.

Вернер не прикриваше враждебността си.

— Изненадан съм да те видя в този дом — заговори той на Ханс. — След извършеното от теб би трябвало да те е срам да си покажеш физиономията.

Каролин гледаше озадачено и притеснено и Лили се досети, че тя не знае кой е Ханс. Лили й обясни:

— Той е от ЩАЗИ. Ожени се за сестра ми, живя тук една година и ни шпионираше.

Ръката на Каролин литна към устата й и тя ахна.

— Това той ли е? — прошепна тя. — Вали ми каза. Как може да направи нещо такова?

Ханс ги дочу как си шепнат.

— Вие трябва да сте Каролин — рече той. — Писала сте на другаря генерален секретар.

Каролин изглеждаше уплашена, но войнствена.

— Искам да се омъжа за бащата на детето си. Ще ми го позволите ли?

Ханс погледна Алис на столчето й.

— Такова хубаво бебе — отбеляза той. — Момче или момиче?

Лили се разтрепера от страх само щом Ханс погледна Алис.

Каролин неохотно отговори:

— Момиче.

— Как се казва?

— Алис.

— Алис. Да, струва ми се, че това сте написала в писмото си.

По някакъв начин преструвката, че е мил с бебето, беше по-ужасяваща от някоя заплаха.

Ханс издърпа един стол и седна край кухненската маса.

— И тъй, Каролин, ти явно желаеш да напуснеш страната си.

— Струва ми се, че би трябвало да сте доволни — правителството не одобрява музиката ми.

— Но защо желаеш да свириш упадъчни американски поп песни?

— Рокендролът е създаден от американските негри. Това е музиката на потиснатите. Тя е революционна. Затова за мен е твърде странно защо другарят Улбрихт не харесва рокендрола.

Когато Ханс не можеше да обори някой аргумент, той винаги го пренебрегваше.

— Но Германия разполага с такова богатство от хубава традиционна музика.

— Аз обичам традиционните немски песни. Сигурна съм, че знам повече от теб. Музиката обаче е интернационална.

Баба Мод се наведе напред и заядливо вметна:

— Като социализма, другарю.

Ханс не й обърна внимание.

— А и моите родители ме изхвърлиха от дома ми — продължи Каролин.

— Заради неморалния ти начин на живот.

Лили побесня.

— Изхвърлиха я, понеже ти, Ханс, заплаши баща й!

— Въобще не е вярно — мазно възрази той. — Какво да правят едни достойни родители, когато дъщеря им се държи противообществено и развратно?

По страните на Каролин се стекоха гневни сълзи.

— Никога не съм била развратна.

— Но имаш извънбрачно дете.

Мод отново се намеси:

— Ханс, изглеждаш ми малко объркан, що се отнася до биологията. За създаването на бебе, било то законно или извънбрачно, е необходим само един мъж. Промискуитетът няма нищо общо с това.

Ханс изглеждаше засегнат, но отново не се хвана на въдицата. Продължи да говори на Каролин:

— Мъжът, за когото искаш да се омъжиш, е търсен за убийство. Убил е един граничар и е избягал на Запад.

— Аз го обичам.

— Значи, Каролин, ти молиш генералния секретар да ти даде привилегията да емигрираш.

— Това не е привилегия, а право. Свободните хора могат да вървят, където пожелаят — възрази Карла.

Тогава Ханс не издържа.

— Вие си мислите, че можете да правите всичко! Не разбирате, че принадлежите на общество, което трябва да действа единно. Дори рибите в морето знаят да плуват на пасажи!

— Ние не сме риби.

Ханс не й обърна внимание и се върна към Каролин.

— Ти си безнравствена жена, отхвърлена от семейството си заради скандално поведение. Настанила си се при семейство, познато с антиобществения си уклон. И искаш да се омъжиш за убиец.

— Той не е убиец — прошепна Каролин.

— Когато хората пишат на другаря Улбрихт, писмата им се изпращат в ЩАЗИ за оценяване — обясни Ханс. — Твоето, Каролин, е било дадено на един младши офицер. Като млад и неопитен човек, той се е съжалил над една неомъжена майка и е препоръчал да ти се даде разрешение.

Лили сметна, че това звучи добре, но бе сигурна, че се крие и нещо лошо. Имаше право. Ханс продължи:

— За щастие началникът му ми предаде неговия доклад, понеже си спомни, че съм имал работа с тази… — и той се огледа с отвращение — … недисциплинирана, неформална, смутителска група.

Лили знаеше какво ще каже той. То беше смазващо. Ханс бе дошъл тук, за да им каже, че той е отговорен за отхвърлянето на молбата на Каролин и за да им го натрие в лицето лично.

— Ще получиш официален отговор — всеки го получава — обясни той. — Но вече мога да ти кажа, че няма да ти бъде позволено да емигрираш.

— Мога ли да посетя Вали? — примоли се Каролин. — Поне за няколко дни? Та Алис дори не е виждала баща си!

— Не — отвърна Ханс със стисната усмивка. — Хората, които са подавали молба да емигрират, не получават разрешение да излизат на почивка зад граница.

Омразата му веднага пролича, когато той добави:

— Ти да не ни смяташ за глупаци?

— След една година отново ще подам молба — отвърна му Каролин. Ханс се изправи, а по устните му играеше усмивка на тържествуващо превъзходство:

— Отговорът ще е същият и следващата година, и по-следващата, и завинаги.

Той изгледа всички.

— Нито един от вас няма да получи разрешение да излезе. Когато и да е. Обещавам ви.

И си излезе.

* * *

Дейв Уилямс позвъни в Класик Рекърдс.

— Здравей, Чери, Дейв е — започна той. — Мога ли да говоря с Ерик?

— В момента го няма — отвърна тя.

Дейв бе разочарован и негодуващ.

— Това е третото ми обаждане!

— Нямаш късмет.

— Той може да ми позвъни.

— Ще говоря с него.

Дейв окачи слушалката.

Не че нямаше късмет. Нещо не беше както трябва.

1964 беше велика година за Плъм Нели. „Това е любов“ отиде на първо място в хит парада и групата — без Лени — обиколи Британия заедно със сума ти поп звезди, включително легендарния Чък Бери. Дейв и Вали се настаниха в апартамент с две спални в театралния район.

Точно сега обаче работите запецнаха. Това беше вбесяващо.

Плъм Нели бяха пуснали втора плоча. Класик издаде „Шейк, ратъл енд рол“ с „Хучи кучи мен“ на втората страна за Коледа. Ерик не ги беше попитал, а Дейв би предпочел да запишат нова песен.

И се оказа прав. „Шейк, ратъл енд рол“ пропадна в класациите. Сега беше януари 1965 и Дейв мислеше за предстоящата година с паническо усещане. Нощем сънуваше как пада — от покрив, от самолет, от стълба — и се будеше с чувството, че животът му приключва. Същото настроение го налягаше, когато размишляваше за бъдещето си.

Беше си позволил да си въобразява, че ще бъде музикант. Беше напуснал дома на родителите си и училище. Беше шестнадесетгодишен, достатъчно голям, за да сключи брак и да плаща данъци. Мислеше си, че има кариера. И изведнъж всичко се разпадаше. Не знаеше какво да прави. Не го биваше за нищо друго, освен за музика. Не можеше да понесе унижението да се върне отново да живее в къщата на родителите си. В старите разкази момчето беглец „постъпваше във флота“. На Дейв му харесваше идеята да изчезне и да се завърне след пет години, загорял, брадясал, разказващ истории за далечни места. Вътре в себе си той знаеше, че няма да хареса дисциплината на флота. Щеше да е по-зле и от училище.

Нямаше си дори приятелка. Щом напусна училище, той приключи връзката си с Линда Робъртсън. Тя каза, че го е очаквала, и въпреки това плака. Когато взе парите от участието на Плъм Нели в Екстра е!, той взе телефонния номер на Мики Макфий от Ерик и я попита дали не би искала да излезе с него — може би на вечеря или на кино. Тя помисли дълго време и му отвърна: „Не. Ти наистина си сладък, но аз не мога да се показвам с шестнадесетгодишен хлапак. Вече имам лоша репутация, но не искам да изглеждам толкова глупава“. Дейв се засегна.

Сега Вали седеше до него, с китара в ръката, както обикновено. Свиреше с метална тръбичка, нанизана на средния пръст на лявата си ръка, и пееше: „Станах сутрин рано, реших метлата да подхвана“.

Дейв се намръщи.

— Та това е саундът на Джеймс Елмор! — рече той минута по-късно.

— Нарича се ботълнек китара — обясни Вали. — Правеха го с гърлото на строшена бутилка, но сега се произвеждат тези метални неща.

— Звучи страхотно.

— Защо продължаваш да звъниш на Ерик?

— Искам да знам колко копия сме продали от „Шейк, ратъл енд рол“, какво става с пускането на „Това е любов“ в Америка, дали се задават някакви дати за представления — а нашият менажер не ще да говори с мен!

— Уволни го — отвърна Вали. — Той е гъз.

Английският на Вали беше почти съвършен.

— Искаш да кажеш, задник — продължи Дейв. — Ние казваме задник, а не гъз.

— Благодаря ти.

— Как да го уволня, като не мога да се свържа с него по телефона? — мрачно попита Дейв.

— Отивай при него.

Дейв изгледа Вали.

— Знаеш ли, не си толкова тъп, колкото звучиш.

На Дейв започна да му става по-добре.

— Точно това и ще направя.

Чувството за потиснатост го напусна, щом излезе. Нещо в улиците на Лондон винаги го ободряваше. Това бе един от големите градове на света — всичко можеше да се случи.

Улица „Денмарк“ се намираше на по-малко от километър и половина. Дейв стигна там за петнадесет минути. Изкачи стълбите до приемната на Класик Рекърдс.

— Ерик излезе — съобщи му Чери.

— Сигурна ли си? — попита я Дейв и дръзко отвори вратата на Ерик. Ерик си беше вътре зад бюрото и изглеждаше донякъде глупаво, след като са го хванали, че лъже. После изражението му се смени с гняв и той попита:

— Какво искаш?

Дейвид не каза нищо на секундата. Понякога баща му обясняваше: „Не си мисли, че си длъжен да отговаряш, ако някой ти задава въпрос. Научил съм това от политиката“. Дейв просто пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си.

Рече си, че ако остане прав, ще изглежда, че очаква всеки миг да му наредят да си тръгне. Тъй че седна на креслото пред бюрото на Ерик и кръстоса крака.

После попита:

— Защо ме отбягваш?

— Бях зает, нахален дребосък такъв. Какво има?

— О, всякакви неща — настъпателно започна Дейвид. — Какво става с „Шейк, ратъл енд рол“? Какво правим на Нова година? Новини от Америка?

— Нищо, нищо, нищо — отвърна Ерик. — Доволен ли си?

— Че защо да съм доволен от това?

— Виж сега — и Ерик бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. — Ето двайсет лири. Това получихме от „Шейк, ратъл енд рол“. И той хвърли четири банкноти от по пет лири на бюрото.

— Сега доволен ли си?

— Искам да видя отчетите.

Ерик се засмя.

— Отчети? Ти за какъв се вземаш?

— Аз съм твой клиент, а ти си мой менажер.

— Менажер? Нищо няма за менажиране, нищожество. Вие бяхте еднодневка. В нашия бизнес се появяват непрестанно. Имали сте малко късмет, Ханк Ремингтън ви е дал песен, но не сте притежавали истински талант. Всичко приключи, забравяй за него и се връщай в училище.

— Не мога да се върна в училище.

— Че защо не? Ти на колко години си — шестнадесет, седемнадесет?

— Нито един изпит не съм издържал.

— Тогава си намери работа.

— Плъм Нели ще бъде една от най-успешните групи в света, а аз ще бъда музикант за остатъка от живота си.

— Продължавай да си мечтаеш, синко.

— Ще продължа.

Дейв стана. Тъкмо да излезе, и се сети за една подробност. Имаше подписан договор с Ерик. Ако групата наистина потръгнеше добре, Ерик можеше да претендира за някакъв дял. Той заговори:

— Значи, Ерик, ти повече не си менажер на Плъм Нели, това ли ми казваш?

— Алилуя! Най-после схвана съобщението.

— Тогава си вземам договора.

Ерик веднага го изгледа подозрително.

— Какво? Защо?

— Договорът, който подписахме, когато записахме „Това е любов“. Ти не искаш да го задържаш, нали?

Ерик се поколеба.

— Защо си го искаш?

— Току-що ми каза, че нямам талант. Разбира се, ако виждаш голямо бъдеще за групата…

— Не ме разсмивай.

Ерик вдигна телефона.

— Чери, любов моя, извади договора на Плъм Нели от папката и го дай на младия Дейв, когато си тръгва.

Той плъзна слушалката обратно.

Дейв взе парите от бюрото.

— Единият от нас двамата е глупак, Ерик — рече той. — Чудя се кой ли е?

* * *

Вали обичаше Лондон. Имаше музика навсякъде — фолк клубове, бийт клубове, театри, концертни зали и оперни зали. Всяка нощ, в която Плъм Нели не свиреха, той излизаше да слуша музика — понякога заедно с Дейв, понякога сам. От време на време отиваше на класически концерт, където усвояваше нови акорди.

Англичаните бяха странни. Кажеше ли, че е немец, веднага заговаряха за Втората световна война. Смятаха, че са спечелили войната и се засягаха, колчем той посочеше, че Съветите са победили Германия. Понякога казваше, че е поляк, само за да избегне повтарянето на еднообразния отегчителен разговор.

Както и да е, половината от хората в Лондон не бяха англичани — ирландци, шотландци, уелсци, хора от карибските острови, индийци и китайци. Всички търговци на наркотици идваха от островите — малтийците продаваха хапчета, пласьорите на хероин бяха от Хонконг, а марихуана човек можеше да си купи от ямайците. Вали обичаше да посещава карибските клубове, където свиреха музика с различен ритъм. На всички такива места към него се насочваха много момичета, но той винаги им казваше, че е сгоден.

Един ден, докато Дейв беше навън, телефонът иззвъня и човекът попита:

— Мога ли да говоря с Валтер Франк?

Вали за малко да отвърне, че дядо му е покойник от повече от двадесет години.

— Аз съм Вали — неохотно отвърна той.

Другият мина на немски.

— Обажда се Енок Андерсен от Западен Берлин.

Андерсен бе счетоводителят датчанин, който управляваше фабриката на баща му. Вали си спомни плешив очилат мъж с химикалка в предния джоб на сакото.

— Нещо не е наред ли?

— Цялото Ви семейство е добре, но нося неприятни новини. Отказали са на Каролин и Алис разрешение да емигрират.

Вали се почувства така, сякаш го бяха халосали. Той приседна тежко.

— Защо? — попита той. — По каква причина?

— Източногерманското правителство не съобщава причините за решенията си. Както и да е — били са посетени от човек от ЩАЗИ, Ханс Хофман, когото познавате.

— Истинска хиена.

— Съобщил е на семейството, че никой от тях никога няма да получи разрешение да емигрира или да пътува на Запад.

Вали закри очи с ръка.

— Никога?

— Това е казал. Баща Ви ме помоли да Ви го предам. Много съжалявам.

— Благодаря Ви.

— Имате ли някакво съобщение, което да предам на семейството Ви? Все още ходя до Източен Берлин веднъж седмично.

— Кажете им, че ги обичам всичките, моля.

Вали се задави.

— Добре.

Вали преглътна.

— И им предайте, че аз ще ги видя някой ден. Сигурен съм в това.

— Ще им го предам. Дочуване.

— Дочуване.

Вали окачи слушалката и се почувства смазан.

Миг по-късно взе китарата и изсвири минорен акорд. Музиката утешаваше. Тя беше абстрактна — само ноти и отношенията помежду им. Нямаше шпиони, предатели, полицаи, стени. Той запя:

— Липсваш ми, Алис…

* * *

Дейв се радваше да види сестра си отново. Срещнаха се пред офиса на агенцията й — Международни звезди. Иви носеше виолетово бомбе.

— Вкъщи е доста скучно без теб — каза тя.

— Никой ли не се кара с татко? — ухилено я попита той.

— Толкова е зает откак лейбъристите спечелиха изборите. Сега е в кабинета.

— А ти?

— Правя нов филм.

— Поздравления!

— А ти пък си уволнил менажера си.

— Ерик смяташе, че Плъм Нели е еднодневка. Но ние не сме се отказали. Както и да е, трябват ни повече концертни представления. В тефтера имаме само няколко вечери в Джъмп, а те няма дори да стигнат за наема.

— Не мога да обещая, че Международни звезди ще ви вземат — заяви Иви. — Само се съгласиха да говорят с теб, това е всичко.

— Знам.

Дейвид обаче си направи сметка, че агентите не се срещат с хората само за да ги отрежат. А и агенцията искаше да се държи любезно с Иви Уилямс, най-горещата млада актриса в Лондон. Тъй че надеждите му бяха големи.

Влязоха вътре. Мястото се отличаваше от офиса на Ерик Чапман. Рецепционистката не дъвчеше дъвка. На стените на фоайето нямаше награди, а само няколко хубави акварела. Беше изискано, макар и не твърде рокендрол.

Не им се наложи да чакат. Момичето ги въведе в кабинета на Марк Бачълър, висок мъж над двадесет по риза с модната закопчаваща се яка и плетена вратовръзка. Секретарката му поднесе кафе.

— Ние обичаме Иви и бихме желали да помогнем на брат й — започна Бачълър след началните любезности. — Но не съм сигурен, че можем. „Шейк, ратъл енд рол“ се отрази зле на Плъм Нели.

— Съгласен съм — рече Дейв, — но Ви моля да ми кажете точно какво имате предвид.

— Ако мога да бъда откровен…

— Разбира се — потвърди Дейв и се замисли колко различно беше това от някой разговор с Ерик Чапман.

— Вие приличате на някаква средна поп група, която е имала късмета да попадне на песен на Ханк Ремингтън. Хората смятат, че песента е била велика, а не вие. Светът ни е малък — няколко звукозаписни компании, неколцина тур промоутъри, две телевизионни предавания — и всички са на едно и също мнение. Не мога да ви продам на никого от тях.

Дейв преглътна. Не бе очаквал Бачълър да бъде толкова откровен. Опита да не показва разочарованието си.

— Имахме късмет да получим песен на Ханк Ремингтън — призна той. — Но ние не сме средна поп група. Имаме първокласна ритъмна секция, виртуозен солов китарист, а и изглеждаме добре.

— Тогава трябва да докажете на хората, че не сте еднодневка.

— Знам. Но не ми е ясно как ще го направим без договор за запис и без големи концерти.

— Трябва ви друга голяма песен. Можете ли да вземете някоя от Ханк Ремингтън?

Дейв поклати глава.

— Ханк не пише песни за други хора. „Това е любов“ е изключение, балада, която Кордс не са искали да записват.

— Може би ще напише друга балада? — и Бачълър разпери ръце в смисъл на „кой знае“. — Аз не мога да творя, затова и съм агент, но знам достатъчно, за да съм наясно, че Ханк е изключителен.

— Е… — и Дейв погледна Иви. — Предполагам, че бих могъл да го попитам.

— С какво би навредило това? — отривисто попита Бачълър.

Иви сви рамене.

— Нямам нищо против — каза тя.

— Добре тогава — съгласи се Дейв.

Бачълър стана и протегна ръка за сбогуване.

— Успех — пожела той.

Когато излязоха от сградата, Дейв се обърна към Иви:

— Можем ли да отидем при Ханк сега?

— Имам да напазарувам малко — отвърна сестра му. — Казах му, че ще се видим вечерта.

— Това наистина е важно, Иви. Целият ми живот е в развалини.

— Добре — рече тя. — Колата ми е зад ъгъла.

Отидоха до Челси с нейния Сънбийм Алпин. Дейв прехапа устна. Бачълър му направи услугата да бъде брутално откровен. Той обаче не вярваше в таланта на Плъм Нели — само в този на Ханк Ремингтън. Все едно, ако Дейв успееше да получи още една хубава песен от Ханк, групата щеше отново да върви добре.

Какво да каже?

Здрасти, Ханк, да ти се намират още балади? — Това беше твърде свойски.

Ханк, загазил съм го. — Твърде жалостиво.

Нашата компания направи истинска грешка, като пусна „Шейк, ратъл енд рол“. Ние обаче бихме могли да оправим положението — с малко помощ от теб. — Нито един от тези подходи не му харесваше, основно защото мразеше да моли.

Но щеше да го направи.

Ханк имаше апартамент до реката. Иви го отведе до голяма стара къща и скърцащ асансьор. Сега прекарваше повечето нощи тук. Отвори вратата на апартамента с ключа си.

— Ханк! — викна тя. — Аз съм.

Дейв влезе след нея. Имаше антре с нацапотена модерна картина. Минаха край светнала кухня и надникнаха във всекидневна с огромно пиано. Там нямаше никого.

— Излязъл е — отчаяно произнесе Дейв.

— Може и да подремва следобеда — възрази Иви.

Отвори се друга врата, Ханк се подаде от това, което очевидно беше спалня, и нахлузваше джинсите си.

— Здравей, любов моя — започна той. — Бях в леглото. Здрасти, Дейв, какво те води насам?

— Иви ме доведе, за да те моля за една наистина голяма услуга — отвърна Дейв.

— Аха — рече Ханк и погледна Иви. — Очаквах те по-късно.

— Дейв не можеше да чака.

— Трябва ни нова песен — обясни Дейв.

— Времето не е подходящо, Дейв — обясни Ханк. Дейв очакваше Ханк да му обясни, но той не го стори.

— Ханк, нещо не е наред ли? — попита го Иви.

— Всъщност да — отвърна той.

Дейв беше смаян. На този въпрос не се отговаряше с „да“.

Женската интуиция на Иви беше много по-напред от Дейв.

— Има ли някого в спалнята?

— Съжалявам, любов моя — рече Ханк. — Не те очаквах.

В този миг вратата на спалнята се отвори и оттам излезе Ана Мъри. Устата на Дейв зина от смайване. Сестрата на Джаспър е била в леглото с приятеля на Иви!

Ана бе напълно облечена в делови костюм, включително чорапогащи и високи токчета, но косата й бе разрошена, а сакото — закопчано накриво. Тя не проговори и избягваше погледите на останалите. Отиде в дневната и си излезе от там с чанта за книжа. Отиде до вратата на апартамента, свали от закачалката палто и си излезе, без да обели и дума.

— Тя намина да говори за автобиографията ми, и от едно нещо минахме на друго… — започна Ханк.

— Ханк, как можа? — плачеше Иви.

— Не съм го планирал — каза той. — То просто си стана.

— Мислех, че ме обичаш.

— Обичах те. Обичам те. Това бе просто…

— Просто какво?

Ханк погледна Дейв в очакване на подкрепа.

— Съществуват изкушения, на които нито един мъж не може да устои.

Дейв си спомни за Мики Макфий и кимна.

— Дейв е момче. Смятах те за мъж, Ханк — ядосано му отговори Иви.

— Хайде стига — изведнъж много агресивно й отвърна той. — Дръж си езика зад зъбите.

Иви не можеше да повярва.

— Да си държа езика зад зъбите? Току-що съм те хванала с друго момиче в леглото, а ти ми казваш да си държа езика зад зъбите?

— Именно — заплашително отвърна той. — Не отивай твърде далеч.

Дейв внезапно се изплаши. Ханк сякаш щеше да удари Иви. Това ли вършеха ирландците от работнически произход? И какво трябваше да направи Дейв — да защитава сестра си от любовника й? Трябваше ли да се бие с най-големия музикален гений след Елвис Пресли?

— Твърде далеч? — ядосано продължи Иви. — Още сега отивам твърде далеч. Направо излизам от шибаната врата. Как ти се струва това?

И тя се обърна и закрачи нататък.

Дейв погледна Ханк.

— А… за оная песен…

Ханк мълчаливо поклати глава.

— Окей — продължи Дейв. — Ясно.

Не можеше и да си въобразява да продължи разговора.

Ханк задържа вратата за него и той си излезе.

Иви плака пет минути в колата, после избърса очи.

— Ще те заведа у вас — каза му тя.

Когато се върнаха в Уест Енд, Дейв я заговори:

— Ела горе. Ще ти направя чаша кафе.

— Благодаря ти — каза му тя.

Вали седеше на канапето и свиреше на китарата.

— Иви е малко разстроена — обясни му Дейв. — Скъса с Ханк.

После отиде в кухнята и включи кафеварката.

— На английски изразът „малко разстроена“ означава „много нещастна“. Ако беше само малко нещастна, да речем, понеже съм забравил за рождения ти ден, щеше да кажеш, че си „ужасно разстроена“, нали?

— О, Вали, толкова си логичен — усмихна се Иви.

— А и измислям едно-друго — продължи той. — Ще те ободря. Чуй това. Той засвири и после запя: „Липсваш ми, Алисия“.

Дейв дойде от кухнята и се заслуша. Вали пееше тъжна балада в ре минор, с акорди, някои от които непознати на Дейв.

Когато свърши, той каза:

— Хубава песен. По радиото ли я чу? От кого е?

— Моя е — отговори му Вали. — Аз я написах.

— Охо — изкоментира Дейв. — Изсвири я отново.

Този път Дейв импровизира хармония.

— Вие двамата сте страхотни. Нямате нужда от онова копеле Ханк — вметна Иви.

— Искам да изпея песента на Марк Бачълър — заяви Дейв. Погледна си часовника. Беше пет и половина. Той вдигна слушалката и набра Международни звезди. Бачълър все още си седеше на бюрото.

— Имаме песен — съобщи му Дейв. — Можем ли да дойдем във Вашия кабинет и да Ви я изпълним?

— С удоволствие бих я чул, но тъкмо си тръгвах от работа.

— Можете ли да наминете през улица „Хенриета“ на път за дома? Миг колебание, после Бачълър се съгласи:

— Да, бих могъл, близо е до моята железопътна гара.

— Какво пиете?

— Джин с тоник, моля.

Двадесет минути по-късно Бачълър седеше на канапето с чаша в ръка. Дейв и Вали свиреха песента на две китари, пееха в хармония, а към хора се присъедини и Иви.

След края на песента той каза:

— Изсвирете я отново.

След втория път те го погледнаха очакващо. Настъпи пауза. После той произнесе:

— Нямаше да съм в този бизнес, ако не познавах един хит още щом го чуя. Това е хит.

Дейв и Вали се ухилиха.

— Това си помислих и аз — рече Дейв.

— Харесва ми — продължи Бачълър. — С него мога да ви уредя договор за запис.

Дейв остави китарата, стана и двамата с Бачълър си стиснаха ръцете, за да скрепят сделката.

— Заедно сме — произнесе той.

Марк отпи здраво от питието си.

— Ханк на място ли написа песента, или я е държал прибрана някъде?

Дейв се усмихна. След като си бяха стиснали ръцете, той можеше да се държи наравно с Бачълър.

— Тази песен не е на Ханк Ремингтън — отговори той.

Марк надигна вежди.

Дейв продължи:

— Предположили сте, че е негова, и аз не Ви поправих, но исках да слушате непревзето.

— Песента е хубава и само това има значение. Откъде я взехте?

— Вали я е написал — поясни Дейв. — Този следобед, докато аз съм бил в кабинета Ви.

— Чудесно — рече Бачълър. После се обърна към Вали:

— Какво имаш за втората страна?

* * *

— Ти трябва да излизаш — обърна се Лили Франк към Каролин.

Идеята не беше на самата Лили. Принадлежеше на майка й. Карла се тревожеше за здравето на Каролин. От посещението на Хофман насетне Каролин слабееше. Изглеждаше бледа и отпусната. Карла беше отбелязала: „Каролин е само двадесетгодишна. Не може да стои затворена като монахиня за остатъка от живота си. Не можеш ли да я изведеш някъде?“ Сега и двете бяха в стаята на Каролин, свиреха на китари и пееха на Алис, седнала на пода и заобиколена от играчки. От време на време пляскаше въодушевено с ръчички, но през повечето време не им обръщаше внимание. Най-много харесваше „Това е любов“.

— Не мога да изляза, трябва да гледам Алис — каза Каролин.

Лили се беше приготвила за възраженията.

— Майка ми може да я наглежда — рече тя. — Дори и баба Мод. Алис не е твърде буйна вечерно време.

Алис беше на четиринадесет месеца и спеше по цяла нощ.

— Не знам. Не ми изглежда редно.

— От години не си излизала — буквално.

— Но какво би казал Вали?

— Той не очаква да се криеш и въобще да не се забавляваш, нали?

— Не знам.

— Тая вечер отивам в клуба „Света Гертруд“. Защо не дойдеш с мен? Има музика, танци и обикновено дебати. Не мисля, че Вали би имал нещо против.

Източногерманският ръководител Валтер Улбрихт знаеше, че младежите имат нужда от развлечение, но имаше една неприятност. Всичко, което те харесваха — поп музика, мода, комикси, холивудски филми — беше недостъпно или забранено. Спортът се ползваше с одобрение, но обикновено отделяха момичетата от момчетата.

Лили знаеше, че повечето хора на нейна възраст ненавиждат властта. Юношите не се вълнуваха много по въпроса за това дали да има комунизъм или капитализъм, но се интересуваха от прически, мода и популярна музика. Пуританската неприязън на Улбрихт към всичко, което им харесваше, отчужди поколението на Лили. Още по-зле, те си фантазираха, може би напълно нереалистично, че връстниците им на запад имат грамофони в спалните, шкафове, пълни с дрехи по модата, и ядат сладолед всеки ден.

Младежките клубове в църквите бяха плах опит за запълване на празнината в живота на младежта. Те бяха безопасно неполемични, но не задушаващо съгласни като младежката организация на комунистите — Свободната немска младеж.

Каролин се умисли.

— Може би имаш право — заключи тя. — Не мога да прекарам живота си като жертва. Извадих лош късмет, но не бива да допускам това да ми влияе. ЩАЗИ ме смятат просто за някакво момиче, чийто приятел е убил граничар, но няма нужда да приемам приказките им.

— Точно така! — Лили беше доволна.

— Ще пиша на Вали и ще му кажа за това. Но ще изляза с теб.

— Хайде да се преоблечем тогава.

Лили отиде до стаята си и облече къса пола — не съвсем минипола, като носените от момичетата по западните телевизионни предавания, гледани от всички в Източна Германия, а над коляното. След като Каролин се съгласи, Лили се запита дали това е правилният подход. Каролин определено се нуждаеше от свой живот — беше напълно права в думите си, че няма да остави ЩАЗИ да я определя. Но какво щеше да си помисли Вали, щом научеше? Щеше ли да се притеснява, че Каролин го забравя? Лили не беше виждала брат си от почти две години. Сега беше на деветнадесет и беше поп звезда. Тя не знаеше какво би могъл да си мисли той.

Каролин взе джинсите на Лили, а после двете се гримираха заедно. По-голямата сестра на Лили, Ребека, им бе изпратила черен молив и сини сенки от Хамбург и по някакво чудо от ЩАЗИ не ги бяха откраднали.

Отидоха в кухнята, за да си вземат довиждане. Карла хранеше Алис, която махна за сбогом на майка си тъй весело, че Каролин малко се изненада.

Отидоха до протестантската църква през няколко улици. Само баба Мод ходеше да се черкува редовно, но Лили бе ходила два пъти до младежкия клуб в криптата на църквата. Ръководеше го новият млад пастор Одо Фослер, с прическа като на Бийтълс. Беше красавец, но твърде възрастен за Лили — поне на двадесет и пет.

За музика той разполагаше с пиано, две китари и грамофон. Започнаха с народен танец — нещо, което властите не биха могли да не одобрят. Лили танцуваше с Бертолд, момче приблизително на нейната възраст, шестнадесетгодишен. Беше хубавец, но не и привлекателен. Лили заглеждаше Торстен, малко по-голям и на вид като Пол Макартни.

Стъпките на танца бяха енергични, с много пляскания и завъртания. Лили се зарадва, когато видя как Каролин се предава на духа на танца, усмихва се и се смее. Вече изглеждаше по-добре.

Но народните танци бяха само привидност, нещо, което да се казва в отговор на враждебните въпроси. Някой пусна „Чувствам се отлично“ на Бийтълс и всички затанцуваха туист.

Час по-късно спряха за почивка и за по чаша Вита-Кола, източногерманската Кока-Кола. За голямо удоволствие на Лили, Каролин изглеждаше зачервена и щастлива. Одо обикаляше и си говореше с всекиго. Обясняваше, че ако някой има проблеми, включително такива с личните отношения и секса, той е тук, за да изслушва и да дава съвет. Каролин му каза:

— Моят проблем е, че бащата на детето ми е на Запад.

Двамата поведоха дълъг разговор, докато танците не започнаха отново.

В десет часа, когато спряха грамофона, за изненада на Лили Каролин взе една от китарите. После даде на Лили знак да вземе другата. Двете свиреха и пееха у дома, но Лили никога не си беше представяла да го прави пред публика. Каролин започна песента на Евърли Брадърс — „Събуди се, малка Сузи“. Двете китари звучаха добре заедно, а Каролин и Лили запяха в хармония. Преди да са стигнали до края, всички в криптата танцуваха джайв. В края на песента танцуващите поискаха още.

Изсвириха „Искам да държа ръката ти“ и „Ако имах чук“, а после направиха „Това е любов“ за бавен танц. Хлапетата не искаха те да свършват, но Одо ги помоли да изсвирят още нещо, а после да си вървят, преди полицията да е дошла да ги арестува. Той го произнесе с усмивка, но беше сериозен.

За финал те изсвириха „Отново в САЩ“.