Кен Фолет
Прагът на вечността (40)

39.

Младежкият клуб „Света Гертруда“ се промени.

Лили си припомни, че започнаха повече или по-малко невинно. Източногерманското правителство одобряваше народните танци, дори и да се изпълняваха в криптата на някоя църква. Правителството също така одобряваше някой протестантски свещеник като Одо Фослер да си говори с младежите за връзките и секса, понеже възгледите му вероятно биха били пуритански като техните.

Две години по-късно клубът не бе тъй невинен. Вече не откриваха вечерта с някой народен танц. Пускаха рокмузика и танцуваха в енергичния индивидуален стил, който младежите по света наричаха куфеене. След това Лили и Каролин свиреха на китара и пееха песни за свободата. Вечерите винаги свършваха с дискусия, повеждана от пастор Одо; дискусиите редовно навлизаха в забранени територии — демокрация, религия, недостатъците на източногерманското правителство и неустоимата привлекателност на живота на запад.

Такива приказки бяха нещо обикновено в дома на Лили, но за някои от младежите беше ново и освобождаващо предизвикателство да чуят критики към правителството и предизвикателство към идеите на комунизма.

Църквата не беше единственото място, където се вършеха такива неща. Три или четири вечери седмично Лили и Каролин отиваха с китарите си в някоя друга църква или частен дом в Берлин или в околностите му. Те знаеха, че вършеното от тях е опасно, но и двете смятаха, че имат малко за губене. Каролин знаеше, че няма да се събере с Вали, докато Стената стои. След като американските вестници пуснаха истории за Вали и Каролин, ЩАЗИ наказа семейството, като изхвърли Лили от гимназията. Сега тя работеше като келнерка в столовата на Министерството на транспорта. И двете млади жени бяха решени да не допуснат правителството да ги смачка. Вече бяха известни сред тайно противящата се на комунизма младеж. Записваха песните им на магнетофон и си ги предава един на друг. Лили чувстваше, че поддържат огъня жив.

За нея в „Света Гертруда“ имаше още нещо привлекателно — Торстен Грайнер. Той бе двадесет и две годишен, но бебешкото му лице — като на Пол Маккартни — го правеше да изглежда по-млад. И той изпитваше страстта на Лили към музиката. Наскоро бе скъсал с момиче на име Хелга; според Лили тя не бе достатъчно интелигентна за него.

В една вечер на 1967 година Торстен донесе в клуба последната плоча на Бийтълс. От едната страна се намираше игривата и щастлива мелодия „Пени Лейн“, на която всички те танцуваха енергично; от другата беше странно увличащата песен „Ягодови полета завинаги“. На нея Лили и останалите бавно изпълняваха някакъв замечтан танц, отдаваха се на музиката и протягаха ръце като подводни растения. Непрекъснато пускаха двете страни на плочата.

Когато хората питаха Торстен как се е сдобил с плочата, той тайнствено почукваше носа си отстрани и не казваше нищо. Лили знаеше истината. Веднъж седмично чичо му Хорст прекарваше през границата в Западен Берлин микробус, пълен с топове плат и евтини дрехи — най-мащабният експорт на Изтока. Хорст винаги даваше на граничарите дял от комиксите, плочите, грима и модните дрехи, които носеше със себе си.

За родителите на Лили музиката беше фриволна. За тях сериозна бе само политиката. Те обаче не разбираха, че за Лили и нейното поколение музиката бе политическа, дори и когато в песните ставаше дума за любов. Новите начини да свириш на китара и да пееш бяха свързани с дългата коса, различните дрехи, расовата търпимост и сексуалната свобода. Всяка песен на Бийтълс и Боб Дилън казваше на старото поколение — „Ние не правим нещата като вас“. За юношите в Източна Германия това беше разтърсващо политическо послание. Правителството го разбираше и забраняваше плочите.

Те танцуваха на „Ягодови полета завинаги“, когато дойде полицията.

Лили танцуваше срещу Торстен. Тя разбираше английски и й беше интересно как Джон Ленън пее: „Живее се лесно, затворил очи, когато не виждащ видяното ти“. Стори й се, че това доста точно описва повечето хора в Източна Германия.

Лили бе една от първите, забелязали как униформите навлизат през вратата откъм улицата. Тя веднага разбра, че ЩАЗИ най-накрая са се захванали с Младежкия клуб „Света Гертруда“. Това бе неизбежно — младежите непременно говореха за интересните неща, които вършат. Никой не знаеше точния брой на източногерманските граждани, осведомители на тайната полиция, но според майката на Лили били повече от хората на Гестапо.

— Сега не можем да вършим това, което правехме през войната — заяви Карла. При запитването на Лили какво са вършили през войната, майка й както обикновено замлъкна. Както и да е, винаги имаше вероятност рано или късно ЩАЗИ да надуши какво се върши в криптата на църквата „Света Гертруда“.

Лили веднага спря да танцува и се огледа за Каролин, но не можа да я види. Одо също не се мяркаше. Явно са излезли от подземието. В ъгъла срещу вратата откъм улицата имаше стълба, отвеждаща право в пасторския дом до църквата. Вероятно бяха излезли от там по някаква причина.

— Ще отида да доведа Одо — обърна се Лили към Торстен.

Тя успя да си пробие път през множеството танцуващи и да се измъкне, преди повечето хора да са разбрали, че ги нападат. Торстен я последва.

Двамата стигнаха горния край на стълбата преди Ленън да изпее „Нека те заведа…“ и да спре рязко.

Грубият глас на полицейския офицер започна да издава заповеди долу, докато те минаваха през антрето на свещеническия дом. За сам човек това си беше голяма къща — Одо имаше късмет. Лили не беше идвала често тук, но знаеше, че той има кабинет от предната страна на партерния етаж, и предположи, че това е най-вероятното място, на което може да го намери.

Там, в стаята с дъбови ламперии, с лавици, пълни с изследвания с библейска схоластика, Одо и Каролин бяха вкопчени в страстна прегръдка. Те се целуваха уста в уста. Ръцете на Каролин бяха положени върху главата на Одо, а пръстите й — заровени в дългата му гъста коса. Одо стискаше гърдите на Каролин. Тя се притискаше към него — тялото й бе извито като лък.

Лили онемя от изненада. Тя мислеше за Каролин като за съпруга на брат си — фактът, че не бяха женени, бе техническа подробност. Никога не й бе хрумвало, че Каролин може да обича друг мъж — и то свещеник. За миг умът й бясно затърси някакво друго обяснение — репетират пиеса или упражняват ритмична гимнастика.

Тогава Торстен отрони:

— Боже мой!

Одо и Каролин се отделиха един от друг с внезапен, почти комичен подскок. На лицата им се изписаха изненада и вина. След малко и двамата заговориха едновременно. Одо започна:

— Щяхме да ви кажем.

В същия момент Каролин изрече:

— О, Лили, толкова съжалявам…

За едно замръзнало мигновение Лили много живо възприемаше подробностите — карираната шарка на сакото на Одо, зърната на гърдите на Каролин са щръкнали през роклята й, дипломата на Одо по богословие виси в медна рамка на стената, старомодният цветен килим с излиняло място пред камината.

После си спомни тревогата, която я отпрати нагоре по стълбите.

— Полицията дойде — обясни тя. — Долу са.

— Проклятие! — рече Одо, изхвърча и Лили го чу как бърза надолу по стълбите.

Каролин гледаше Лили. И двете не знаеха какво да кажат. Тогава Каролин развали магията.

— Трябва да отида с него — рече тя и последва Одо.

Лили и Торстен останаха в кабинета. Лили с тъга си помисли, че мястото е подходящо за целувки — дъбовите ламперии, камината, книгите, килимът. Чудеше се колко ли често са го правили Одо и Каролин и кога ли е започнало. Помисли си за Вали. Горкият Вали.

Тя дочу викове долу и това я съживи. Разбра, че няма причина да се връща в подземието. Палтото й беше там, но вечерта не бе студена — можеше да се оправи и без него. Можеше да се измъкне.

Предната врата на къщата се намираше точно от обратната страна на входа на мазето. Тя се запита дали полицията е обкръжила цялото място и реши, че вероятно не е.

Прекоси антрето и отвори вратата. Не се виждаха полицаи.

Тя се обърна към Торстен:

— Ще си ходим ли?

— Да, бързо.

Излязоха и тихо затвориха вратата.

— Ще те изпратя до вас — каза й Торстен.

Бързо заобиколиха ъгъла и забавиха крачка, щом изгубиха църквата от поглед.

— Това сигурно е било шок за теб — започна Торстен.

— Аз мислех, че тя обича Вали! — простена Лили. — Как можа да постъпи така с него?

Тя заплака.

Торстен постави ръка на раменете й, докато вървяха по улицата.

— Кога е избягал Вали?

— Почти преди четири години.

— Подобрение във възможностите на Каролин да емигрира?

Лили поклати глава:

— Нещата са по-зле.

— Трябва й някой, който да й помага за отглеждането на Алис.

— Тя има мен и семейството ми!

— Може би смята, че Алис има нужда от баща.

— Но… пасторът!

— Повечето мъже дори няма да си направят труда да мислят за сближаване с неомъжена майка. Одо е различен, понеже е свещеник.

Вкъщи Лили трябваше да звъни на вратата, понеже ключът й беше в палтото. Майка й дойде до вратата, видя лицето й и попита:

— Какво става?

Лили и Торстен влязоха вътре. Лили обясни:

— Полицията нападна църквата, аз отидох да предупредя Каролин и я сварих да се целува с Одо!

И тя отново избухна в сълзи.

Карла затвори входната врата.

— Искаш да кажеш, че наистина го целуваше?

— Да, като луда! — потвърди Лили.

— И двамата елате в кухнята и изпийте по чаша кафе.

Щом като разказаха историята, бащата на Лили излезе с намерението да направи каквото може, та Каролин да не прекарва нощта в затвора. После Карла обърна внимание, че Торстен вероятно трябва да си върви у дома, да не би родителите му да са чули за акцията и да се притесняват за него. Лили го изпрати до вратата и той я целуна по устните, кратко, но прелестно, преди да си тръгне.

После трите жени останаха насаме в кухнята — Лили, Карла и баба Мод. Алис, сега тригодишна, спеше на горния етаж.

Карла се обърна към Лили:

— Не бъди твърде сурова към Каролин.

— Защо не? — възрази Лили. — Та тя предаде Вали!

— Четири години…

— Баба е чакала четири години дядо Валтер — рече Лили. — И дори не е била бременна!

— Вярно е — съгласи се Мод. — Въпреки че си мечтаех за Гас Дюър.

— Бащата на Уди? — изненада се Карла. — Не знаех това.

— Валтер също е бил изкушен — продължи Мод с веселата недискретност на човек, твърде възрастен, за да се притеснява. — От Моника фон дер Хелбард. Но нищо не е станало.

Лековатото й отношение раздразни Лили.

— Лесно ти е на теб, бабо — тросна се тя. — Всичко е толкова назад в миналото.

Карла се обади:

— Наскърбена съм от това, Лили, но не виждам как бихме могли да се гневим. Вали може въобще да не се върне, а Каролин може да не напусне Източна Германия. Можем ли наистина да очакваме тя да прекара живота си в готовност за някого, когото може и да не види повече?

— Аз смятах, че тя ще направи това. Мислех си, че е отдадена.

Лили обаче не можа да си припомни Каролин да го е казвала наистина.

— Мисля, че вече е чакала достатъчно дълго.

— Четири години много време ли са?

— Достатъчно много са, за да започне една млада жена да се пита дали желае да принесе живота си в жертва на един спомен.

Лили с ужас разбра, че Карла и Мод съчувстват на Каролин.

Говориха по въпроса до полунощ, когато Вернер се върна в компанията на Каролин и на Одо.

— Две от момчетата успяха да се сбият с полицаите, но мога да ви зарадвам, че освен тях никого не задържаха. Както и да е, Младежкият клуб е закрит.

Всички седнаха на кухненската маса. Одо седеше до Каролин. За ужас на Лили той държеше ръката й пред всички.

— Лили, извинявам се, че установи това по случайност точно когато бяхме готови да ти кажем.

— Да ми кажете какво? — агресивно попита тя, въпреки че мрачно си каза, че би могла да предположи.

— Ние се обичаме — заяви Одо. — Предполагам, че за теб е трудно да го приемеш, и ние съжаляваме. Но ние мислихме и се молихме за това.

— Молили сте се? — невярващо го прекъсна Лили. — Не съм виждала Каролин някога да се е молила за нещо!

— Хората се променят.

Слабите жени се променят, за да се харесат на мъжете, мина през ума на Лили. Но преди да е успяла да го изговори, се обади майка й:

— Това е тежко за всички нас, Одо. Вали обича Каролин и бебето, което никога не е виждал. Знаем това от писмата му. Можем да го предположим и от песните на Плъм Нели — толкова много от тях са посветени на раздялата и загубата.

— Ако искате, ще напусна къщата още тази нощ — каза Каролин.

Карла поклати глава.

— За нас е тежко, Каролин, но за теб е още по-тежко. Не мога да искам от нормална млада жена да посвети живота си на някого, когото може и да не види повече — дори и той да е любимият ни син. Вернер и аз говорихме по този въпрос. Наясно бяхме, че рано или късно ще стане.

Лили бе зашеметена. Родителите й го бяха предвидили! Не й казаха нищо. Как можеха да са толкова безсърдечни?

Или просто бяха по-разумни? Тя не искаше да го повярва.

— Ние искаме да се оженим — обяви Одо.

— Не! — изправи се и викна Лили.

Одо продължи:

— И се надяваме, че всички вие ще ни дадете благословията си — Мод, Вернер, Карла и най-вече Лили, която е била такъв всеотдаен приятел на Каролин в годините на изпитания.

— Вървете по дяволите — изсъска Лили и напусна помещението.

* * *

Следван от множество фотографи, Дейв Уилямс возеше баба си в инвалидната й количка по площада пред сградата на парламента. Директорът по рекламата на Плъм Нели бе уведомил вестниците, тъй че Дейв и Етел очакваха камерите и позираха заедно в продължение на десет минути. После Дейвид произнесе — „Благодаря ви, господа“ и сви в паркинга на Уестминстърския дворец. Спря се на Входа на перовете, помаха за още една снимка и след това подкара количката в Камарата на лордовете.

Разпоредителят поздрави:

— Добър ден, милейди.

Баба Етел, баронеса Лекуит, имаше рак на белите дробове. Вземаше силни лекарства, за да успокоява болката, но умът й бе ясен. Все още можеше да върви по малко, но бързо губеше дъх. Имаше пълното основание да се оттегли от политиката. Днес обаче Камарата на лордовете обсъждаше Законопроекта за сексуалните престъпления от 1967 година.

Етел се чувстваше силно ангажирана с това, отчасти заради хомосексуалния си приятел Роберт. За изненада на Дейв баща му, когото той смяташе за закостенял човек, също подкрепяше страстно промяната на закона. Лойд беше видял нацисткото преследване на хомосексуалистите и никога не го забрави, въпреки че отказваше да обсъжда подробности.

Етел нямаше да участва в дебатите — бе твърде болна за това — но беше решена да гласува. А решеше ли Ет Лекуит нещо, с нищо не можеше да бъде спряна.

Дейв я прекара по коридора на входа, който представляваше и съблекалня. Всяка окачалка за дрехи имаше розово въженце, на което се очакваше перовете да окачват мечовете си. Камарата на лордовете дори не си даваше вид, че се движи в крак с времето.

В Британия бе престъпление един мъж да осъществи сексуално сношение с друг мъж и всяка година стотици такива хора биваха изправяни пред съда, затваряни и — най-лошото — унижавани в пресата. Обсъжданият днес законопроект щеше да направи законен интимния хомосексуален акт по взаимно съгласие между двама пълнолетни.

Въпросът беше спорен и законопроектът не бе популярен сред мнозинството, но настроението се беше обърнало в полза на реформата. Законопроектът имаше шанс, но поддръжниците му се бояха от ответна реакция в последната минута — оттук и решимостта на Етел да гласува.

Тя се обърна към Дейв:

— Защо толкова настояваше ти да ме доведеш на тези дебати? Никога не си се интересувал много от политика.

— Лу, нашият барабанист, е гей — обясни Дейв и си послужи с американската дума. — Веднъж бях с него в кръчмата Златният рог, когато там нахлу полицията. Толкова бях отвратен от държането на ченгетата, че оттогава търся начин да покажа, че съм на страната на хомосексуалистите.

— Говори добре за теб — рече Етел и след това добави със заядливостта на напредналата си възраст:

— Радвам се да видя, че кръстоносният дух на предците ти не е бил съвсем изличен от рокендрола.

Плъм Нели бяха по-успешни от всякога. Бяха издали концептуалния албум За Ваше удоволствие тази вечер. Той представяше запис на представление с групи, свирещи в различни жанрове — старовремски мюзикхол, фолк, блус, суинг, госпъл, мотаун; всъщност всичко изпълнявано от Плъм Нели. Продаваше се с милиони по целия свят.

Един полицай помогна на Дейв да изкачи количката по някакви стъпала. Дейв му благодари и се запита дали човекът не е участвал в полицейска акция срещу някое гей заведение. Стигнаха кулоарите на Камарата и Дейв докара Етел до прага на заседателната зала.

Тя беше планирала това и си издейства разрешението на председателя на Камарата да се появи в инвалидна количка. На Дейв обаче не позволиха да я вкара вътре, тъй че почакаха един от приятелите й да я забележи и да поеме количката.

Дебатите вече се водеха и перовете седяха на червените кожени седалки от двете страни на залата — украсите й изглеждаха смехотворно пищни, като в дворец във филм на Уолт Дисни.

Един от представителите говореше и Дейв се заслуша.

— Този законопроект е харта на обратните и ще насърчи тази най-долна твар, мъжката проститутка — помпозно заяви мъжът. — Това ще увеличи изкушението, което стои на пътя на младите.

На Дейв това му се стори странно. Този човек дали вярваше, че всички мъже са обратни, но просто устояват на изкушението?

— Не че не изпитвам състрадание към нещастния хомосексуалист — но не ми липсва състрадание и към ония, които биват увличани в мрежата му.

„Увличани в мрежата му? Ама че глупости“, рече си Дейв.

От страната на лейбъристите се надигна някой и хвана дръжките на возилото на Етел. Дейв излезе от залата и се изкачи по стълбата към галерията за зрителите.

Когато стигна там, говореше друг от лордовете.

— Миналата седмица в един от по-популярните неделни вестници се появи репортаж, който може и да е бил видян от Ваши благородия, за хомосексуален брак в една континентална държава.

Дейв чете за това в Нюз ъф дъ уърлд.

— Според мен споменатият вестник трябва да бъде поздравен, задето е обърнал внимание на това долно събитие.

Как можеше една сватба да бъде долно събитие?

— Единствено се надявам, че ако този законопроект стане закон, подобни проявления ще бъдат следени най-бдително. Не мисля, че такива неща могат да станат в тази страна, но е възможно.

Дейв се запита откъде ли изкопават тези динозаври.

За щастие не всички лордове бяха толкова зле. Изправи се страховита на вид среброкоса жена. Дейв я беше срещал в къщата на майка си — казваше се Дора Гейтскел. Тя започна:

— Като общество ние премълчаваме много интимни перверзии между мъжете и жените. Законът и обществото са много търпими към тях и не им обръщат внимание.

Дейв се смая. Какво ли знаеше тя за перверзии между мъже и жени?

— Към мъжете, които са родени, предразположени или неудържимо изкушени от хомосексуалността, трябва да се приложи същата степен на търпимост, която се прилага по отношение на всички останали тъй наречени перверзии между мъжете и жените.

„Браво, Дора“ — рече си Дейв.

Любимката на Дейв беше друга белокоса жена с шеговит блясък в очите. И тя бе гостувала в къщата на „Грейт Питър“ — казваше се Барбара Утън. След като един от мъжете се разпростря надълго върху содомията, тя подходи иронично:

— Питам се: от какво се боят противниците на този законопроект? Те не могат да се страхуват, че ще им бъдат натрапени противни деяния, тъй като те са законни само ако се извършват в частни помещения. Не могат да се боят, че ще се стигне до развала на младежта, понеже подобни действия ще бъдат законни само при извършването им от възрастни при тяхното взаимно съгласие. Мога само да предполагам, че противниците на законопроекта се боят, че въображението им ще бъде измъчвано от образи на нещо, което ще се върши другаде.

Явният намек бе, че мъжете, които опитват да запазят хомосексуалността криминална, го правят, за да държат под контрол въображението си. Дейв се изсмя на висок глас и един от разпоредителите му нареди да пази тишина.

Гласуването се извърши в шест и половина. На Дейв му се струваше, че повече хора говорят срещу законопроекта, а не в негова подкрепа. Самото гласуване отне извънредно много време. Наместо да пускат парчета хартия в кутия или да натискат копчета, перовете трябваше да станат, да напуснат залата и да влязат през единия от двата коридора — за „доволните“ или за „недоволните“. Количката на Етел бе избутана до коридора на „доволните“ от друг пер.

Законопроектът мина със 111 гласа „за“ срещу 48. Дейв искаше да ликува, но това щеше да изглежда зле като ръкопляскане в църква.

Той посрещна Етел на входа на залата и пое количката от един от приятелите й. Тя изглеждаше тържествуваща, но изтощена, и той не можеше да не се запита колко ли й остава да живее.

Какъв живот е изживяла, мислеше си той, докато я буташе през декорираните коридори към изхода. Собственото му превръщане от глупака на класа в поп звезда не беше нищо в сравнение с нейния път — от къщичката с две спални до купчината сгурия в Абъроуен чак до позлатената зала на Камарата на лордовете. Тя беше променила и себе си, и страната си. Беше водила и спечелила политически битки — за правото на глас на жените, за държавните помощи, за безплатно здравеопазване, за образование на момичетата, а сега — свобода за преследваното малцинство на хомосексуалните мъже. Дейв пишеше песни, харесвани по целия свят, но това не беше нищо в сравнение с постигнатото от баба му.

В едно от облицованите с ламперия антрета ги спря възрастен мъж с два бастуна. Неговото излъчване на немощна елегантност бе познато и Дейв си припомни, че го е виждал веднъж тук, в Камарата на лордовете, когато направиха Етел баронеса — преди около пет години. Мъжът заговори любезно:

— Е, Етел, виждам, че пробута своя Законопроект за содомията. Поздравления.

— Благодаря, Фиц — отвърна тя.

Сега Дейв си припомни. Това беше граф Фицхърбърт, някогашният собственик на голямата къща Тай Гуин в Абъроуен — днес Педагогически колеж.

— Неприятно ми е да науча, че си болна, скъпа — продължи Фиц. Изглежда беше привързан към нея.

— Няма да се превземам с теб — отвърна му Етел. — Не ми остава много. Вероятно няма да ме видиш повече.

— Това ме натъжава неизразимо.

За изненада на Дейв по набръчканото лице на стария граф се търкулнаха сълзи и той извади от джобчето на сакото си голяма бяла кърпа, за да си избърше очите. И сега Дейв си спомни, че при предишната им среща го порази едва овладяната вълна на силно чувство.

— Радвам се, че те познавах, Фиц — каза му Етел с тон, който намекваше, че той може и да е смятал противното.

— Наистина ли? — попита Фиц. После, за смайване на Дейв, продължи:

— Никого не съм обичал тъй, както обичах теб.

— И аз изпитвам същото — довърши тя и увеличи изненадата на Дейв. — Мога да го кажа сега, когато скъпият ми Бърни го няма. С него бяхме сродни души, но ти бе нещо различно.

— Толкова се радвам.

— Само за едно нещо съжалявам — продължи Етел.

— Знам какво е то — каза Фиц. — Момчето.

— Да. Ако имам предсмъртно желание, то е да стиснеш ръката му.

Дейв се чудеше кой ли може да бъде „момчето“. Най-вероятно не беше той.

— Знаех, че ще ме помолиш за това — каза графът.

— Моля те, Фиц.

Той кимна.

— На моята възраст трябва да мога да си призная, когато съм сгрешил.

— Благодаря ти — отвърна му тя. — Като го знам, мога да умра щастлива.

— Надявам се да има задгробен живот — рече той.

— И представа си нямам — рече Етел. — Сбогом, Фиц.

Старецът с мъка се наведе над количката и я целуна по устните. Отново се изправи и промълви:

— Прощавай, Етел.

Дейв подкара количката.

Минута по-късно той попита:

— Това беше граф Фицхърбърт, нали?

— Да — потвърди Етел. — Той е твой дядо.

* * *

Момичетата бяха единственият проблем на Вали.

Млади, красиви и привлекателни по един завършен начин, който му изглеждаше изключително американски, те се събираха пред вратата му с десетки, пламнали от желание да се любят с него. Фактът, че оставаше верен на приятелката си в Източен Берлин, явно го правеше още по-желан.

— Купете си къщи — каза Дейв на останалите от групата. — Така, когато балонът се спука и никой вече не иска Плъм Нели, поне ще имате къде да живеете.

Вали започваше да осъзнава, че Дейв е много умен. Откак основа двете компании — Нели Рекърдс и Плъм Пъблишинг — групата печелеше много повече пари. Вали все още не беше милионерът, който си представяха хората, но щеше да бъде след идването на авторските права от За Ваше удоволствие тази вечер. Междувременно най-накрая можеше да си позволи да си купи собствен дом.

В началото на 1967 година си взе викторианска къща с еркери в Сан Франциско, на улица „Хайт“ до ъгъла с „Ашбъри“. В този квартал цените на собствеността бяха спаднали заради дългогодишна битка около предполагаема магистрала, която тъй и не бе построена. Ниските наеми привлякоха студенти и други млади хора. Те създадоха небрежна среда, която пък привлече музиканти и актьори. Тук живееха хора от Грейтфул Дед и Джеферсън Еърплейн. Беше обичайно човек да среща рокзвезди и Вали можеше да се движи почти като обикновен човек.

Дюърови, единствените познати му хора в Сан Франциско, очакваха той да изтърбуши къщата и за я модернизира, но според него старомодните тавани с декоративни панели и дървените ламперии бяха хубави и той задържа всичко — само го боядиса бяло.

Направи две луксозни бани и кухня с машина за миене на съдове.

Купи телевизор и музикална уредба по последна дума на техниката. Иначе взе малко обикновени мебели. Постави килими и възглавници на лакираните дървени подове, матраци и окачалки за дрехи в спалните. Имаше само шест столчета от вида, използван от китаристите в звукозаписните студиа.

Камерън и Бийп Дюър бяха студенти в Бъркли, подразделението на Калифорнийския университет в Сан Франциско. Кам бе особняк — обличаше се като мъж на средна възраст и беше по-консервативен от Бари Голдуотър. Бийп обаче бе готина — тя запозна Вали с приятелите си, някои от които живееха в квартала.

Той живееше тук, когато не обикаляше с групата или не записваше в Лондон. В къщата повечето време прекарваше в свирене на китарата. Да свириш с лекотата, с която той го правеше на сцената, изискваше голямо умение и той не пропускаше ден без поне два часа упражнения. След тях работеше по песните — опитваше акорди, събираше фрагменти от мелодии и се стараеше да прецени кое е чудесно и кое — просто напевно.

Пишеше на Каролин веднъж седмично. Трудно му бе да измисля какво да й каже. Изглеждаше му грубо да й обяснява за филми, концерти и ресторанти, на каквито тя никога нямаше да се наслаждава.

С помощта на Вернер той уреди изпращането на парични суми всеки месец, та Каролин да може да издържа себе си и Алис. Скромните суми в чужда валута купуваха доста в Източна Германия.

Каролин му пишеше веднъж месечно. Беше се научила да свири на китара и двете с Лили образуваха дуо. Записваха протестни песни и разпространяваха записи с музиката си. Иначе животът й изглеждаше празен в сравнение с неговия; повечето новини бяха за Алис.

Като повечето хора в квартала Вали не заключваше вратите си. Приятели и непознати влизаха и излизаха. Той държеше любимите си китари в заключена стая на най-горния етаж — освен тях не притежаваше почти нищо, което да си струва да се краде. Веднъж седмично един местен магазин зареждаше хладилника и шкафа му с бакалски стоки. Гостите се обслужваха сами, а свършеше ли храната, Вали ходеше на ресторант.

Вечерно време гледаше филми и пиеси, отиваше да слуша групи или се събираше с други музиканти, пиеха бира и пушеха марихуана — у тях или при него. На улицата имаше много за гледане — импровизирани концертни изпълнения, уличен театър и представления, които хората наричаха „хепънинги“. През лятото на 1967 година кварталът внезапно се прочу като световен център на хипи движението. Щом училищата и колежите затвориха за ваканцията, младежи от цяла Америка потеглиха на стоп към Сан Франциско и се понесоха към пресечката на „Хайт“ и „Ашбъри“. Полицията реши да не обръща внимание на общата употреба на марихуана и ЛСД и на повече или по-малко публичния секс в парка „Буена Виста“. Всички момичета вземаха противозачатъчно хапче.

Момичетата бяха единственият проблем на Вали.

Тами и Лиза бяха типични. Дошли от Далас, Тексас, с автобус на Грейхаунд. Тами бе руса; Лиза от мексикански произход; и двете бяха осемнадесетгодишни. Планирали бяха само да поискат автограф на Вали и се смаяха, когато намериха вратата му отворена, а него — да свири на акустична китара, седнал на гигантска възглавница на пода.

Заявиха, че след пътуването с автобуса имали нужда от душ. Той им каза да вървят натам. Двете се къпаха заедно на отворена врата. Той го откри в миг на разсеяна замисленост върху хармониите, когато влезе да пикае. Съвпадение ли беше, че точно в същия момент Тами сапунисваше малките мургави гърди на Лиза с белите си ръце?

Вали си излезе и отиде до другата тоалетна, но за това му потрябва цялата му воля.

Пощальонът донесе писмата, сред тях и препратени от Лондон от Марк Бачълър, менажера на Плъм Нели. Едно бе надписано с почерка на Каролин и имаше източногерманска пощенска марка. Вали го отдели, за да го чете по-късно.

Нормален ден за „Хайт-Ашбъри“. Дойде един приятел музикант и двамата се захванаха да пишат песен, но нищо не се получи. Наминаха и Дейв Уилямс и Бийп Дюър — Дейв живееше при родителите й и се оглеждаше за имот. Някакъв дилър по име Хесус остави половин кило марихуана и Вали скри повечето в кутията на китарен усилвател. Нямаше нищо против да дава; но ако не я разпределяше, тя щеше да е изчезнала до залез-слънце.

Вечерта Вали отиде на кръчма с неколцина приятели и взе Тами и Лиза. Четири години след напускането на съветския блок той все още се чудеше на изобилието от храна в Америка — големи пържоли, сочни хамбургери, купища пържени картофи, грамадни хрупкави салати, плътни млечни шейкове за почти нищо; допълнителното кафе вървеше безплатно! Не че в Източна Германия такава храна бе скъпа — там просто въобще я нямаше. При касапите винаги имаше недостиг на хубави парчета месо, а ресторантите намръщено предлагаха мършави порцийки неапетитна храна. Вали не бе виждал никога млечен шейк там.

По време на вечерята Вали научи, че бащата на Лиза бил лекар, работел сред мексиканците в Далас, а тя искала да учи медицина и да върви по пътя му. Семейството на Тами държеше печеливша бензиностанции, но братята й щяха да я наследят, а тя щеше да отиде в училище по изкуствата и да учи моден дизайн, с цел да отвори магазин за дрехи. Бяха обикновени момичета, но годината бе шестдесет и седма, те вземаха хапчето и искаха да легнат с някого.

Нощта бе топла. След вечерята всички отидоха в парка. Седнаха до група, която пееше госпели. Вали се включи и в тъмнината никой не го позна. Тами бе уморена след пътя с автобуса и положи главата си в скута му. Той погали дългата й руса коса и тя заспа.

Малко след полунощ хората започнаха да се разотиват. Вали се запъти към дома и докато не стигна дотам, не забеляза, че Тами и Лиза са с него.

— Имате ли къде да прекарате нощта? — попита ги той.

— Можем да спим в парка — произнесе Тами с тексаския си акцент.

— Можете да спите на пода ми, ако искате — предложи Вали.

— Искаш ли да спиш с някоя от нас? — попита го Лиза.

— Или и с двете? — намеси се Тами.

Вали се усмихна.

— Не. В Берлин имам приятелка, Каролин.

— Вярно ли е? — попита Лиза. — Четох го във вестника, но…

— Вярно е.

— И имаш малка дъщеричка?

— Сега е на три. Казва се Алис.

— Но вече никой не вярва във верността и такива дивотии, нали? Особено в Сан Франциско. Всичко, от което се нуждаеш, е любов, нали така?

— Лека нощ, момичета.

Изкачи стълбите до спалнята, която ползваше обикновено, и се съблече. Можеше да чуе как момичетата се движат долу. Легна си веднага след един и половина — ранно време през нощта за един музикант.

По това време обичаше да чете и да препрочита писмата на Каролин. Утешаваше се, когато мислеше за нея, и често заспиваше, като си представяше, че тя е в ръцете му. Настани се на матрака, облегнат на опряна на стената възглавница, и придърпа чаршафа под брадичката си. После отвори плика.

Зачете:

Скъпи Вали…

Странно. Обикновено тя пишеше „Мой любими Вали“ или „Любов моя“.

Знам, че това писмо ще ти причини болка и мъка, толкова тъгувам за това, че сърцето ми почти се пръска.

Какво можеше да е станало? Той зачете бързо.

Ти избяга преди четири години и няма надежда да бъдем заедно в обозримото бъдеще. Аз съм слаба и не мога да прекарам целия си живот сама.

Тя приключваше връзката им — късаше с него. Най-малко това бе очаквал.

Аз срещнах един човек, добър човек, който ме обича.

Имаше си приятел! Това бе още по-зле. Беше предала Вали. Той започна да се ядосва. Лиза имаше право — вече никой не вярваше във верността и подобни дивотии.

Одо е пастор в църквата „Света Гертруда“ в „Берлин-Митте“.

— Някакъв проклет свещеник! — високо изрече Вали.

Той ще обича и ще се грижи за детето ми.

— Нарича я „детето ми“, но Алис е и мое дете!

Ние ще се оженим. Родителите ти са разстроени, но не са спрели да се държат мило с мен, както правят с всички. Дори сестра ти Лили опитва да разбере, въпреки че й е трудно.

„Бас ловя, че й е трудно“, рече си Вали. Лили щеше да удържи най-дълго.

Ти ме направи щастлива за кратко време и ми даде безценната ми Алис, и затова аз винаги ще те обичам.

Вали усети горещи сълзи по бузите си.

Надявам се, че в бъдеще ще намериш в сърцето си сили да простиш на мен и на Одо и че някой ден ще можем да се срещнем като приятели, може би когато сме стари и посивели.

— Може би в ада — изкоментира Вали.

С любов,

Каролин.

Вратата се отвори и влязоха Тами и Лиза.

Зрението на Вали бе замъглено от сълзите, но му се стори, че и двете бяха голи.

— Какво става? — попита Лиза.

— Защо плачеш? — попита Тами.

— Каролин скъсва с мен. Ще се омъжва за пастора — отговори Вали.

— Толкова съжалявам — отбеляза Тами, а Лиза добави:

— Горкичкият.

Вали се срамуваше от сълзите си, но не можеше да ги спре. Захвърли писмото, обърна се и се зави с чаршафа през глава.

Те влязоха в леглото от двете му страни. Той отвори очи. Тами, застанала срещу него, нежно докосна сълзите по лицето му с пръст. Зад него Лиза притисна топлото си тяло към гърба му.

— Не искам това — успя да промълви той.

— Не бива да бъдеш самичък и толкова тъжен. Ние само ще те гушнем. Затвори очи — каза му Тами.

Той се подчини и затвори очи. Мъката му бавно се превърна във вцепенение. Умът му се опразни и той задряма.

Когато се събуди, Тами го целуваше в устата, а Лиза смучеше пениса МУ.

Той се люби и с двете една след друга. Тами беше нежна и сладка; Лиза — енергична и страстна. Той им бе благодарен, задето го утешиха в скръбта му.

Независимо от това, колкото и да опитваше, не можа да достигне оргазъм.