Кен Фолет
Прагът на вечността (41)

40.

Минното куче се уморяваше.

Беше слабовато виетнамско хлапе само по памучен къс панталон. Според Джаспър Мъри трябва да беше към тринадесетгодишен. Момчето бе дотам глупаво, та да излезе в джунглата да събира орехи тази сутрин точно когато взвод от рота „Д“ — „Десперадос“ — излизаше на задача.

Ръцете му бяха вързани зад гърба и завързани с тридесетметрова корда за колана на ефрейтора. Момчето вървеше по пътеката пред останалите. Сутринта обаче бе дълга, той все още беше дете, заплиташе стъпки и неумишлено караше хората да се изравняват с него. Станеше ли това, сержант Смити хвърляше по него патрон, удряше го по главата или гърба, хлапето проплакваше и забързваше.

Пътеките в джунглата бяха минирани и изпълнени с капани от съпротивата, партизаните от Виетконг, обикновено наричани „Чарли“. Всички мини бяха импровизирани — отново напълнени американски артилерийски снаряди, стари американски мини „Подскачащата Бети“; сигнални бомби, превърнати в истински; дори пружинни мини на френската армия от петдесетте.

Използването на виетнамски селяни за минни кучета не беше твърде необичайно, въпреки че никой не би го признал в Щатите. Понякога теснооките знаеха кои участъци от пътя са минирани. Друг път някак успяваха да видят предупреждаващи знаци, незабележими за войскарите и морските пехотинци. Ако пък минното куче не забележеше капана, щеше да умре вместо тях. Не бяха на загуба.

Джаспър бе отвратен, но през изкараните досега шест месеца във Виетнам беше виждал и по-лоши неща. Според него хората от всяка нация бяха способни на дивашка жестокост, особено когато са уплашени. Знаеше, че британската армия е извършила ужасни жестокости в Кения — баща му бе служил там и при всяко споменаване на страната побледняваше и мърмореше нещо за жестокости и от двете страни.

Както и да е, рота „Д“ беше специална.

Представляваше част от Силите Тигър, специалното подразделение на 101-ва Въздушнопреносима дивизия. Главнокомандващият генерал Уилям Уестморланд гордо ги наричаше „моята пожарна команда“. Наместо редовни униформи носеха бойни дрехи с тигрова шарка без отличителни знаци. Позволено им беше да си пускат бради и да носят оръжия открито. Специалността им беше умиротворяването.

Джаспър премина в рота, „Д“ преди седмица. Назначението вероятно беше бюрократична грешка — той не бе от тях, но Тигър вземаше хора от много различни части и дивизии. Това беше първата му задача с тях. Във взвода му имаше двадесет и пет души, приблизително по равно бели и черни.

Не знаеха, че Джаспър е британец. Повечето войници не бяха срещали британци и на него му беше омръзнало да бъде предмет на любопитство. Промени си произношението и им звучеше като канадец или нещо такова. Не искаше отново да обяснява, че всъщност не познава Бийтълс.

Днешната им мисия беше да „прочистят“ едно село.

Намираха се в провинция Куанг Нгай, в северната част на Южен Виетнам, позната на армията като Тактическа зона на Първи корпус или просто като северния регион. Както и приблизително останалата половина от Южен Виетнам, и тя не се управляваше от режима в Сайгон, а от партизаните на Виетконг — те устройваха селското управление и даже събираха данъци.

— Виетнамският народ просто не разбира американския начин на живот — произнесе човекът до Джаспър. Невил, висок тексасец с иронично чувство за хумор. — Когато Виетконг завладя областта, имаше много необработена земя, собственост на богати хора в Сайгон, на които не им се занимаваше да я обработват, та Чарли я даде на селяните. Когато започнахме да отвоюваме територията, правителството в Сайгон върна земята на първоначалните й собственици. И сега селяните са ни бесни, представяш ли си? Не разбират понятието за частна собственост. Това ти показва колко тъпи са те.

Ефрейтор Джон Донеган, чернокож войник с прякор Дони, го дочу и каза:

— Ти си просто един шибан комунист, Невил.

— Не съм — гласувах за Голдуотър — кротко обясни Невил. — Той обеща да държи наглите чернилки на мястото им.

Другите наблизо се разсмяха — войниците харесваха подобни приказки. Те им помагаха да се оправят със страха си.

Джаспър също харесваше подмолния сарказъм на Невил. По време на първото им спиране за почивка обаче той забеляза как Невил си свива цигара и слага в марихуаната малко от непречистения хероин, наричан кафява захар. Ако Невил не бе наркоман, скоро щеше да стане.

Следвайки водача на китайските комунисти, председателя Мао, партизаните се движеха сред народа като риби във вода. Стратегията на генерал Уестморланд за победа над рибите от Виетконг се състоеше в това да им отнеме морето. Триста хиляди селяни в Куанг Нгай бяха изселени и преместени в шестдесет и осем укрепени концентрационни лагера, за да оставят само Виетконг в местността.

Само дето не се получаваше. Както се изразяваше Невил:

— Тези хора! Държат се така все едно нямаме правото да дойдем в страната им, да им наредим да оставят домовете и нивите си и да отидат да живеят в някакъв затворнически лагер. Какво им става?

Много селяни се измъкваха от изселването и оставаха на земята си. Други се вдигаха, после избягваха от претъпканите нехигиенични лагери и се връщаха по домовете си. Все едно, от гледна точка на армията те вече бяха законна мишена.

— Ако има хора извън — а не вътре — в лагерите, за нас те са розови — обясняваше генерал Уестморланд. — Те симпатизират на комунистите.

Лейтенантът бе още по-ясен на взводния инструктаж.

— Няма приятелски настроени хора — каза той. — Чувате ли ме? Няма. Тук не би трябвало да има никой. Стреляйте по всичко, което се движи.

Тази сутрин целта бе село, вече опразнено и после отново заето. Работата им беше да го прочистят и да го сравнят със земята.

Най-напред трябваше да го намерят. Ориентирането из джунглата бе трудно. Нямаше много белези, а видимостта бе ограничена.

А и Чарли можеше да се намира навсякъде, може би на метър разстояние. Разбирането за това държеше всички нащрек. Джаспър се бе научил да гледа през листата, от единия слой към следващия и да проверява за цвят, форма или материя, които не пасват. Трудно беше да си бдителен, когато си уморен, плувнал в пот и измъчван от насекоми, но хората, които се отпускаха в неподходящия момент, биваха убивани.

А и джунглите бяха различни. Бамбуковите горички и слонската трева бяха практически непроходими, макар че върховното командване на армията отказваше да го признае. Сводестите гори бяха по-лесни, понеже слабата светлина ограничаваше гъсталака. Най-добри бяха каучуковите плантации — дърветата в спретнати редички, подкастрени храсталаци, проходими пътеки. Днес Джаспър се намираше в смесена гора от бананови, мангрови и джакфрутови дървета; зеленият фон бе изпъстрен с ярките цветове на тропическите горски цветя — орхидеи, змийски лапад и хризантема. „Адът никога не е изглеждал тъй красиво“, помисли си Джаспър, когато бомбата избухна.

Детонацията го оглуши и той се хвърли на земята. Уплахата му не трая дълго. Търкулна се встрани от пътеката, спря се под рехавата защита на храсталаците, нагласи автомата си М16 и се заоглежда.

В челото на колоната петима души лежаха на земята. Не помръдваха. Джаспър бе виждал смърт в битка няколко пъти от идването си във Виетнам, ала така и не привикна към нея. Преди миг имаше пет вървящи, говорещи човешки същества — мъже, които му бяха казвали шеги, черпили го бяха с питие или дори му бяха подавали ръка в смъртна опасност; сега и петимата представляваха каша от обезобразени парчета месо на земята.

Можеше да се досети какво е станало. Някой беше настъпил скрита пружинна мина. Защо не я е задействало минното куче? Момчето трябва да я е забелязало и да е запазило присъствие на духа, за да си замълчи и да я заобиколи. Беше изчезнало. Най-накрая надхитри пленителите си.

Още един войник бе достигнал до същото заключение — Лудият Джак Бакстър, висок чернобрад човек от Средния Запад.

— Тоя шибан тесноок ни докара тука! — кресна той. Затърча се напред, взе да стреля с пушката, безсмислено пусна откоси по зеленината и похаби боеприпаси.

— Ще убия копелето! — провикна се той. После пълнителят му с двадесет патрона се опразни и той спря.

Всички бяха гневни, но другите имаха повече разум. Сержант Смити вече говореше по радиото и викаше медицинската евакуационна служба. Ефрейтор Дони коленичи и оптимистично затърси пулса на едно от проснатите тела. Джаспър установи, че хеликоптерът няма да може да кацне на тясната пътека. Той подскокна и ревна на Смити:

— Ще търся сечище!

Смити кимна.

— Маккейн и Фрейзър, отивате с Мъри — кресна той.

Джаспър видя, че има две Уили Пит — гранати с бял фосфор — после свърна встрани от пътеката, следван от другите двама.

Търсеше признаци, че теренът става скалист или песъчлив, та растителността да се е разредила и да се е образувало сечище. Внимаваше за всякакви ориентировъчни знаци, за да не се загубят. След няколко минути излязоха от джунглата на насип в края на оризище.

На другия край на полето Джаспър видя три или четири фигури, облечени в тънките всекидневни памучни дрехи на селяните. Преди да успее да ги преброи, те го забелязаха и се стопиха в джунглата.

Чудеше се дали не са от набелязаното село. В този случай неволно ги беше предупредил за идването на ротата. Е, какво пък — спасяването на ранените идваше на първо място.

Маккейн и Фрейзър се затичаха по края на нивата и осигуряваха периметъра. Джаспър детонира един Уили Пит. Това подпали ориза, но стръковете бяха зелени и пламъците скоро угаснаха. За сметка на това във въздуха се издигна стълб от гъст бял фосфорен дим и издаде положението му.

Джаспър се огледа. Чарли знаеше, че подходящо време за нападение над американците е, когато се грижат за мъртвите и ранените си. Джаспър държеше своя М16 с две ръце и оглеждаше джунглата, готов да се хвърли на земята и да стреля, ако открият огън по тях. Видя, че Маккейн и Фрейзър правят същото. Вероятно никой от тях нямаше да има шанса да се наведе. Някой снайперист сред дърветата щеше да разполага с цялото време, за да се прицели и да отправи точен смъртоносен изстрел.

„В тази скапана война винаги става така“, рече си Джаспър. „Чарли ни вижда, но ние не го виждаме. Той удря и бяга. На следващия ден снайперистът плеви оризовата нива и заявява, че е обикновен селянин, който не може да различи предния от задния край на автомата Калашников“.

Докато чакаше, се замисли за дома. Можех да работя за Западна поща, представи си той; да седя в удобната зала на общинския съвет и да дремя, докато някой съветник нарежда за опасностите от недостатъчното улично осветление, а не да се потя в някаква оризова нива и да се чудя дали в следващите няколко секунди няма да ме удари куршум.

Замисли се за семейството и за приятелите си. Сестра му Ана стана голяма фигура в света на книгите, след като откри блестящ руски писател дисидент; публикуваха го под името Иван Кузнецов. Иви Уилямс, някога по юношески влюбена в Джаспър, бе филмова звезда и живееше в Лос Анджелис. Дейв и Вали бяха рокзвезди и милионери. Джаспър пък беше пехотинец от губещата страна в жестока и глупава война на две хиляди километра от никъде.

Чудеше се за антивоенното движение в Щатите. Напредваха ли? Или хората все още се подвеждаха по пропагандата, че всички протестиращи са комунисти и наркомани, които искат да унищожат Америка? През следващата, 1968 година, щеше да има президентски избори. Щеше ли Джонсън да бъде победен? Щеше ли победителят да спре войната?

Хеликоптерът кацна и Джаспър преведе хората с носилките през джунглата до мястото на експлозията. Помнеше ориентирите си и лесно намери взвода. Щом пристигнаха, от отношението на застаналите наоколо хора той можа да разбере, че всички пострадали са мъртви. Хората от медицинската евакуация щяха да откарат обратно пет чувала с трупове.

Оцелелите беснееха.

— Тоя тесноок ни набута право в някакъв проклет капан — обади се ефрейтор Дони. — Това да не е някаква преебавка?

— Преебавка първо качество — включи се Лудия Джак.

Както обикновено, Невил се преструваше на съгласен, докато всъщност изтъкваше обратното.

— Глупавото хлапе сигурно си е мислило, че можем да го убием, когато вече нямаме нужда от него — започна той. — Твърде глупаво, та да разбере, че сержант Смити предвиждаше да го вземе със себе си във Филаделфия и да го изучи в колеж.

Никой не се засмя.

Джаспър каза на Смити за селяните в оризовата нива.

— Нашето село трябва да е в оная посока — заключи Смити.

Ротата се върна с телата до хеликоптера. След като отлетя, Дони се обърна с огнехвъргачка M2, заля оризището с напалм и за няколко минути изгори всичко.

— Добра работа — рече Смити. — Сега знаят, че ако се върнат, няма да имат какво да ядат.

Джаспър се обърна към него.

— Може би хеликоптерът е предупредил селяните. Вероятно ще намерим мястото празно.

„Или“, мина през ума на Джаспър, „можеше да има засада“; не го каза обаче.

— Празно ли е, окей — отвърна сержантът. — Тъй и тъй ще го изравним със земята. А и според разузнаването имало тунели. Трябва да ги намерим и да ги разрушим.

Виетнамците прокопаваха тунели от началото на войната с французите през 1946 година. Под джунглата имаше в буквалния смисъл на думата стотици километри коридори, складове за муниции, спални, кухни, работилници и даже болници. Бяха трудни за разрушаване. Водни капани на равно разстояние един от друг защитаваха обитателите им от прогонване с дим. Въздушните бомбардировки обикновено пропускаха целите. Единственият начин да бъдат ударени беше отвътре.

Но най-напред човек трябваше да намери тунела.

Сержант Смити поведе взвода по пътечка от оризището през малко насаждение с кокосови палми. Щом излязоха от тях, можаха да видят селото — около стотина къщи над обработените полета. Нямаше признаци на живот, но въпреки това навлязоха предпазливо.

Мястото изглеждаше изоставено.

Войниците отиваха от къща на къща и крещяха „Диди мау!“ — виетнамските думи за „Излизай!“. Джаспър надникна в една къща и видя светилището, центъра на повечето виетнамски домове — свещи, свитъци, съдинки с тамян и стенни украси, посветени на семейните предци. После ефрейтор Дони вкара в употреба огнехвъргачката. Стените на постройката бяха изплетени от бамбук и уплътнени с кал, а покривът бе от палмови листа — напалмът бързо я възпламени цялата.

Запътил се към центъра на селището, с готово за стрелба оръжие, Джаспър с изненада чу ритмично потропване. Осъзна, че слуша биенето на барабана — вероятно мо, кух дървен инструмент, който биеха с пръчка. Предположи, че някой го е използвал, за да предупреди селяните да бягат. Но защо продължаваше да удря?

Заедно с останалите той последва шума към средата на селцето. Там намериха малко обредно езерце с лотосови цветове пред малък дин, сградата, център на живота на селото — храм, място за съвещания и училище.

Вътре намериха будистки монах с бръсната глава, седнал с кръстосани крака на пода от утъпкана пръст; той биеше по дървена риба, дълга близо метър. Видя ги как влизат, но не ги спря.

Имаха един войник, който говореше малко виетнамски — бял американец от Айова, но му викаха Жълтура. Смити му нареди:

— Жълтур, попитай тесноокия къде са тунелите.

Жълтура кресна на монаха на виетнамски. Мъжът не му обърна внимание и продължи да бие барабана.

Смити кимна на Лудия Джак, който пристъпи напред и ритна монаха в лицето с тежката военна обувка за действия в джунглата, модел М-1966. Човекът падна назад, от устата и носа му рукна кръв, а барабанът и пръчката отлетяха в обратната посока. Странно, но той остана безмълвен.

Джаспър преглътна. Беше виждал как изтезават партизани от Виетконг за сведения — нещо обичайно. При все че не го харесваше, смяташе, че е разумно — та те искаха да го убият. Всеки мъж над двадесет години, заловен в тази зона, вероятно беше от партизаните или ги подкрепяше активно; Джаспър приемаше, когато ги измъчваха, дори и когато нямаше доказателство, че въобще са се били с американците. Монахът можеше и да прилича на невоюващ, но Джаспър беше виждал как десетгодишно момиченце хвърля граната в паркиран хеликоптер.

Смити вдигна монаха и го задържа изправен, с лице към войниците. Очите му бяха затворени, но дишаше. Жълтура отново го запита.

Монахът не отговори.

Лудия Джак взе дървената риба, хвана я за опашката и взе да бие монаха с нея. Удряше го по главата, по раменете, по гърдите, слабините и коленете, като всеки път спираше, та да може Жълтура да го попита.

Джаспър вече наистина се чувстваше зле. Като просто наблюдаваше това, той извършваше военно престъпление, но го притесняваше не толкова незаконността — знаеше, че когато американските военни следователи проучват обвинения в жестокост, винаги намират недостатъчно доказателства. Просто според него този монах не го заслужаваше. На Джаспър му призля и той се извърна.

Не обвиняваше хората. На всяко място, във всяко време, във всяка страна имаше мъже, които биха извършили това при съответните условия. Джаспър обвиняваше офицерите, които знаеха какво става и не правеха нищо, генералите, които лъжеха пресата и хората във Вашингтон, а най-много политиците, които нямаха смелостта да се изправят и да кажат — „това е неправилно“.

Миг по-късно Жълтура се обади:

— Стига, Джак, тоя е мъртъв.

— Мамка му — обобщи Смити. Той пусна монаха, който се стовари безжизнен на земята. — Трябва да намерим шибаните тунели.

Ефрейтор Дони и още четирима дойдоха в храма, помъкнали трима виетнамци — мъж и жена на средна възраст и момиче на петнадесетина години.

— Това семейство е смятало, че ще може да се скрие от нас в навеса за кокосови орехи.

Тримата виетнамци ужасено гледаха тялото на монаха — окървавените дрехи; лицето, превърнато в безформена каша, която не изглеждаше човешки.

Смити започна.

— Кажи им, че и те ще изглеждат така, ако не ни покажат тунелите.

Жълтура преведе. Селянинът отговори.

— Казва, че в селото нямало тунели — обясни Жълтура.

— Лъжлив проклетник — процеди Смити.

— Да я…? — попита Джак.

Смити се замисли.

— Оправи момичето, Джак — каза той. — Нека родителите гледат.

Джак изглеждаше готов. Разкъса дрехите на момичето и то закрещя.

Събори я на земята. Тялото й беше бледно и слабо. Дони я държеше. Джак извади члена си, вече наполовина възбуден, и го потърка, за да го втвърди.

Джаспър отново бе ужасен, но не и изненадан. Изнасилванията не бяха масови, но се извършваха твърде често. Хората от време на време съобщаваха за това — обикновено когато бяха нови във Виетнам. Армията разследваше и намираше, че твърденията не били подкрепени от достатъчно доказателства, което означаваше, че всички останали войници са казали, че не искат неприятности, че така и така не са видели нищо, и работата приключваше там.

По-възрастната жена заговори — порой от истерични, умолителни думи. Жълтура преведе:

— Казва, че момичето било девствено и наистина било само дете.

— Не е дете — възрази Смити. — Виж черните косми на оная й работа.

— Майката се кълне във всички богове, че тук няма тунели. Казва, че не била подкрепяла Виетконг, понеже била селският лихварин, но Чарли й забранил.

— Направи го, Джак — повтори Смити.

Джак легна върху момичето — едрата му фигура закри по-голямата част от слабото й тяло. Явно му беше трудно да проникне. Останалите го насърчаваха и пускаха шеги. Джак направи мощен тласък и момичето изпищя.

Той се движи енергично около минута. Майката продължи да умолява, въпреки че Жълтура не си даваше труд да превежда. Бащата мълчеше, но Джаспър видя как по лицето му текат сълзи. Джак изръмжа един-два пъти, после спря и се изправи. По бедрата на момичето имаше кръв — яркочервена върху кожата й с цвят на слонова кост.

— Кой е следващият? — попита Смити.

— Аз — рече Дони и си разкопча ципа.

Джаспър излезе от храма.

Това не беше нормално. Всякакъв претекст да заставят бащата да проговори беше излишен — знаеше ли нещо, щеше да го каже, преди да са започнали изнасилването. Оправданията на Джаспър за хората от взвода се бяха изчерпали. Те бяха извън контрол. Генерал Уестморланд бе създал чудовище и преднамерено го бе пуснал на воля. Те бяха прекрачили разсъдъка. Не бяха дори животни — по-лошо от това, бяха побъркани, зли създания.

Невил го последва.

— Помни, Джаспър — изрече той. — Това е необходимо, за да спечелим сърцата и умовете на виетнамския народ.

Джаспър знаеше, че това е начинът на Невил да понася непоносимото, но все пак не можа да преглътне хумора в този момент.

— Защо не млъкнеш и не вървиш на майната си? — тросна се той и се отдалечи.

Не само той бе отвратен от сцената в храма. Около половината взвод бе наизлязъл и гледаше как селото гори. Над селото като наметало лежеше черен дим. Джаспър можеше да чуе как момичето пищи в храма, но след малко тя спря. Минути по-късно той чу изстрел, после още един.

Какво щеше да направи той по въпроса? Оплачеше ли се, нищо нямаше да се получи, само армията щеше да намери как да го накаже, задето е разбутал работите. „Но може би“, помисли си той, „все пак ще трябва да го направя“. Във всеки случай искаше да се върне в Щатите и да прекара остатъка от живота си в изобличаване на лъжците и глупаците, заради които се извърши тази жестокост.

Тогава от храма излезе Дони и отиде при него.

— Смити те вика — каза той.

Джаспър последва ефрейтора в храма.

Момичето лежеше на пода с дупка от куршум в челото. Джаспър забеляза и кървава следа от ухапване на малката й гърда.

И бащата беше мъртъв.

Майката стоеше на колене и явно молеше за милост.

— Още си девствен, Мъри — започна Смити.

Това значеше, че Джаспър още не е извършил военно престъпление.

Джаспър знаеше какво предстои.

— Застреляй жената — нареди Смити.

— Майната ти, Смити — отвърна Джаспър. — Ти я застреляй.

Лудия Джак вдигна автомата си и опря дулото на цевта във врата на Джаспър.

Изведнъж всички притихнаха и се вцепениха.

— Застреляй жената или Джак ще те застреля — продължи Смити.

Джаспър не се съмняваше, че Смити е готов да издаде заповедта и че Джак ще се подчини. И разбираше защо. На тях им трябваше и неговото съучастие. Убиеше ли жената, щеше да е виновен колкото тях и това нямаше да му позволи да създава неприятности.

Той се огледа. Всички очи бяха спрели върху него. Никой не протестираше или дори не изглеждаше притеснен. Той можеше да каже, че това е ритуал, който са изпълнявали и преди. Несъмнено го правеха с всеки новодошъл в отряда. Джаспър се питаше колко ли хора са отказвали да изпълнят заповедта и са загинали. Били са записани като загуби от неприятелски огън. Няма загуба.

— Не мисли твърде дълго, имаме работа за вършене — продължи Смити.

Джаспър знаеше, че и бездруго щяха да убият жената. Нямаше да я спаси, ако откажаше да го извърши той. Щеше да пожертва живота си за нищо.

Джак го побутна с автомата си.

Джаспър вдигна своя Ml6 и го насочи в челото на жената. Видя, че тя има тъмнокафяви очи и малко сиво в черната си коса. Тя не се отмести от оръжието му, дори не примигна, но продължи да моли с неразбираеми думи.

Джаспър докосна пластината от лявата страна на автомата и я премести от „Предпазител“ на „Полуавтоматична“ — това позволяваше по един изстрел.

Ръцете му не трепереха.

Той дръпна спусъка.