Кен Фолет
Прагът на вечността (42)

41.

Джаспър Мъри изкара две години в армията — една година обучение в САЩ и една година война във Виетнам. Уволни се през януари 1968 година, без даже да са го ранили. Чувстваше се късметлия.

Дейзи Уилямс плати, за да лети той до Лондон и да види семейството си. Сестра му Ана вече беше директор на редакцията в издателство Роули. Най-накрая се омъжи за Ханк Ремингтън, който се оказа по-издръжлив от повечето поп звезди. Къщата на „Грейт Питър“ беше странно тиха — всички младежи се бяха изнесли и там останаха само Дейзи и Лойд. Той сега беше министър в лейбъристкия кабинет и рядко си идваше вкъщи. Етел почина през януари и погребението й бе извършено часове преди Джаспър да полети за Ню Йорк.

Опелото беше проведено в Евангелистката черква Голгота в „Олдгейт“ — мъничката дървена барачка, където се беше омъжила за Бърни Лекуит преди петдесетина години, когато брат й Били и безброй момчета като него се биеха из замръзналите кални окопи на Първата световна война.

Малкият параклис можеше да побере стотина души и още двадесет-тридесет правостоящи; повече от хиляда души се появиха, за да си вземат сбогом с Ет Лекуит.

Пасторът изнесе службата навън и полицията затвори улиците за коли. Ораторите се качиха на столове, за да говорят на множеството. Двете деца на Етел, Лойд Уилямс и Мили Ейвъри, и двамата над петдесетгодишни, стояха отпред с повечето от нейните внуци и няколко правнуци.

Иви Уилямс прочете притчата за добрия самарянин от Евангелието от Лука. Дейв и Вали дойдоха с китари и изпяха „Алисия, Алисия“. Там беше и половината кабинет. Там беше и граф Фицхърбърт. Два автобуса от Абъроуен доведоха сто уелски певци, за да подсилят пеенето на химните.

Но повечето от скърбящите бяха обикновени жители на Лондон, чийто живот е бил докоснат от Етел. Стояха в януарския студ — мъжете с шапки в ръце, жените гушнали децата, старите разтреперани в евтините си палта. Когато пасторът се помоли Етел да почива в мир всички казаха амин.

* * *

Джордж Джейкс имаше прост план за 1968 година — Боби Кенеди щеше да стане президент и да спре войната.

Не всички от сътрудниците на Боби го подкрепяха. Денис Уилсън предпочиташе Боби да остане просто сенатор от Ню Йорк.

— Хората ще кажат, че вече имаме президент демократ, следователно Боби трябва да подкрепя Линдън Джонсън, а не да върви срещу него — обясни той. — Това е нечувано.

На тридесети януари 1968 година бяха в Националния пресклуб във Вашингтон и чакаха Боби, който щеше да закусва с петдесетина журналисти.

— Това не е вярно — възрази Джордж. — Срещу Труман са заставали Стром Търмонд и Хенри Уолъс.

— Това е било преди двадесет години. Както и да е, Боби не може да спечели демократическата номинация.

— Според мен той ще бъде по-популярен от Джонсън.

— Популярността няма нищо общо с това — обясни Уилсън. — Повечето от делегатите на събранието са под контрола на силните хора в партията — профсъюзни лидери, щатски губернатори, градски кметове. Хора като Дейли.

Кметът на Чикаго, Ричард Дейли, беше най-лошият вид политик от старата школа — безмилостен и подкупен.

— Това, в което Джонсън е добър, са вътрешните разправии.

Джордж отвратено поклати глава. Беше навлязъл в политиката, за да се опълчи на старите политически структури, а не да им се поддава. В сърцето си и Боби беше такъв.

— Боби ще има такава поддръжка в страната, че силните хора няма да могат да го пренебрегват.

— Не си ли говорил с него по този въпрос? — Уилсън се правеше, че не му вярва. — Не си ли го чувал да говори, че хората ще го възприемат като егоистичен и амбициозен, ако тръгне срещу настоящия президент демократ?

— Повечето хора смятат, че той е естественият наследник на брат си.

— Когато говори в колежа Бруклин студентите издигнаха плакат с надпис: „Ястреб, Гълъб или Бъзливец“?

Тази подигравка засегна Боби и смая Джордж. Сега обаче той опита да гледа оптимистично.

— Това означава, че искат той да се кандидатира! — заяви той. — Знаят, че е единственият кандидат, който може да обедини стари и млади, черни и бели, богати и бедни, да застави всички да работят заедно, за да приключат войната и да дадат на черните справедливостта, която те заслужават.

Устните на Уилсън се изкривиха презрително, но преди той да може да залее с надменност идеализма на Джордж, влезе Боби и всички седнаха да закусват.

Мнението на Джордж за Линдън Джонсън се промени. Джонсън бе започнал толкова добре — прокара Закона за гражданските права от 1964 година, Закона за правото на глас от 1965 година и планираше Войната срещу бедността. Джонсън обаче не можа да схване външната политика, както беше предсказал Грег, бащата на Джордж. Джонсън знаеше единствено, че не иска да бъде президентът, който е предал Виетнам на комунистите. Съответно беше безнадеждно затънал в една мръсна война и непочтено съобщаваше на американския народ, че я печели.

Думите също се бяха променили. В детските години на Джордж „черен“ беше вулгарна дума, „цветнокож“ по-изискана, а учтивата — „негър“ — бе изписвана от либералния Ню Йорк Таймс винаги с главна буква, както „Евреин“. Сега „негър“ се смяташе за снизходителна дума, „цветнокож“ за половинчата, и всички говореха за черните, за черната общност, черната гордост и дори за черната сила. Заявяваше се, че черното е красиво. Джордж не беше сигурен какво е значението на думите.

Не яде много от закуската — беше твърде зает да си води бележки по въпросите и по отговорите на Боби за подготовката на изявлението за пресата.

Един от журналистите попита:

— Какво смятате за натиска върху Вас да се кандидатирате за президент?

Джордж вдигна глава от бележките си и видя как Боби се усмихна късо, без хумор и отвърна:

— Не е добре.

Джордж се напрегна. Понякога Боби беше твърде честен.

Журналистът продължи:

— Какво мислите за кампанията на сенатора Маккарти?

Не говореше за прословутия сенатор Джо Маккарти, ловеца на комунисти от петдесетте, а за напълно различен човек — сенатор Юджийн Маккарти, либерал, поет и политик. Преди два месеца Маккарти обяви намерението си да се кандидатира за партийната номинация и да излезе като антивоенен кандидат срещу Джонсън. Пресата вече го беше отписала като безнадежден случай.

Боби отговори:

— Според мен кампанията на Маккарти ще помогне на Джонсън.

Той все още не наричаше Линдън „президент“. Приятелят на Джордж — Скип Дикерсън, сътрудник на Джонсън, го презираше за това.

— Е, ще се кандидатирате ли?

Боби разполагаше с много начини да не отговори на този въпрос — цял репертоар от уклончиви отговори; днес не използва ни един от тях.

— Не — отвърна той.

Джордж изпусна молива си. Това пък откъде се взе?

Боби добави:

— При никакви мислими обстоятелства няма да се кандидатирам.

На Джордж му идеше да каже: Тогава какво, по дяволите, правим всички ние тук?

Забеляза как Денис Уилсън се усмихва самодоволно.

Изкуши се да си тръгне веднага. Само че беше твърде учтив. Остана си на мястото и продължи да си води бележки до края на закуската.

В кабинета на Боби на Капитолия той написа изявлението за пресата — вършеше го автоматично. Той промени думите на Боби в „Не предвиждам да се кандидатирам“, но това не променяше нищо.

Същия следобед трима от сътрудниците на Боби се оттеглиха. Не бяха дошли във Вашингтон да работят за губещ човек.

Джордж беше достатъчно ядосан, за да напусне, но си държеше устата затворена. Искаше да мисли. Искаше и да говори с Верина.

Тя беше в града и както винаги отиде до апартамента му. Сега имаше свой гардероб в спалнята му и държеше там дрехи за студено време, каквито не й трябваха в Атланта.

Толкова беше разстроена, че тази вечер бе близо до сълзи.

— Той е всичко, което имаме! — каза тя. — Знаеш ли колко убити и ранени сме дали във Виетнам миналата година?

— Да, разбира се — отвърна й Джордж. — Осемдесет хиляди. Поставих го в една от речите на Боби, но тази част той не използва.

— Осемдесет хиляди души убити, ранени или изчезнали — повтори Верина. — Ужасно е, а сега ще продължи.

— Тази година загубите сигурно ще бъдат по-тежки.

— Боби пропусна шанса си да постигне величие. Но защо? Защо го направи?

— Твърде съм ядосан, за да говоря с него по въпроса, но смятам, че той сериозно изпитва съмнение по отношение на собствените си мотиви. Пита се дали го иска заради страната, или заради амбицията си. Такива въпроси го измъчват.

— И Мартин — потвърди Верина. — Пита се дали бунтовете в градовете не са негова грешка.

— Но доктор Кинг пази съмненията си за себе си. Като водач трябва да правиш точно това.

— Според теб Боби планирал ли е това заявление?

— Не. Сигурен съм, че го направи импулсивно. Това е едно от нещата, които правят работата с него трудна.

— Какво ще правиш?

— Вероятно ще напусна. Все още мисля по въпроса.

Преобличаха се, за да излязат на вечеря, и чакаха началото на новините по телевизията. Джордж си слагаше бяла вратовръзка на дръзки ивици и гледаше в огледалото как Верина си облича бельото. Тялото й се бе променило през петте години, откакто за пръв път я видя гола. Тази година беше на двадесет и девет и вече нямаше издължения чар на кобилка. Наместо това беше станала по-достолепна и красива. Джордж намираше зрялата й външност за още по-хубава. Беше пуснала косата си в бухналия, тъй наречен естествен стил, който подчертаваше съблазнителността на зелените й очи.

Сега тя стоеше пред огледалото за бръснене, за да си гримира очите.

— Ако напуснеш, можеш да дойдеш в Атланта и да работиш за Мартин — каза тя.

— Не — възрази Джордж. — Доктор Кинг действа само по един въпрос. Протестиращите протестират, но политиците променят света.

— Какво ще правиш тогава?

— Вероятно ще се кандидатирам за Конгреса.

Верина остави спиралата за мигли и го погледна право в очите.

— Охо — рече тя. — Това беше изненадващо.

— Дойдох във Вашингтон, за да се боря за граждански права, но понасяната от черните несправедливост не е само въпрос на права — започна Джордж. Беше мислил дълго време за това. — Става дума и за жилищния въпрос, и за безработицата, и за войната във Виетнам, където млади черни мъже биват убивани всеки ден. В дългосрочна перспектива дори събитията в Москва и Пекин засягат живота на черните. Човек като доктор Кинг вдъхновява хората, но за да направиш нещо наистина добро, трябва да бъдеш изцяло политик.

— Предполагам, че има нужда и от двете неща — обобщи Верина и продължи да си наглася миглите.

Джордж си сложи най-хубавия костюм, което винаги го караше да се чувства по-добре. По-късно щеше да пие мартини, може би две. В продължение на седем години животът му беше неразривно свързан с този на Робърт Кенеди. Може би беше време да продължи напред.

— Минава ли ти изобщо през ума, че връзката ни е особена? — попита той.

Тя се разсмя.

— Разбира се! Живеем разделени и се виждаме веднъж на месец-два за луд страстен секс. И го правим в продължение на години!

— Един мъж може да прави като теб и да се среща с любовницата си при делови пътувалия — продължи Джордж. — Особено ако е женен. Това би било нормално.

— Идеята май ми харесва — каза тя. — Месо с картофи вкъщи, малко хайвер навън.

— Приятно ми е да бъда хайвер.

Тя облиза устни.

— Ммм, солено.

Джордж се усмихна. Реши, че няма повече да мисли за Боби тази вечер.

Започнаха новините по телевизията и Джордж усили звука. Очакваше заявлението на Боби да бъде първото съобщение, но имаше нещо по-голямо. По време на новогодишния празник, наричан от виетнамците Тет, Виетконг бяха започнали мощно настъпление. Бяха нападнали пет от шестте най-големи града, тридесет и шест провинциални столици и шестдесет малки градчета. Нападението изненада американските военни с размера си — никой не си беше представял, че партизаните са способни на операции в подобен мащаб.

Според Пентагона силите на Виетконг били отблъснати, но Джордж не го вярваше.

Говорителят заяви, че утре се очаквали нови големи удари.

Джордж се обърна към Верина:

— Чудя се какво ли ще направи това за кампанията на Джийн Маккарти.

* * *

Бийп Дюър убеди Вали Франк да държи политическа реч.

Най-напред той отказа. Беше китарист и се боеше, че ще изглежда глупаво, като някой сенатор, който пее поп песни пред хората. Той обаче произхождаше от политически ангажирано семейство и възпитанието не му позволяваше да бъде апатичен. Помнеше презрението на родителите си към онези в Западна Германия, които не протестираха срещу Берлинската стена и потисническото източногерманско правителство. Майка му твърдеше, че били виновни колкото комунистите. Вали осъзна, че ако не използва шанса да каже нещо в подкрепа на мира, той е лош колкото Линдън Джонсън.

Освен това намираше Бийп Дюър просто неустоима.

И й каза „да“.

Тя го взе с червения Додж Чарджър на Дейв и го откара до щаб квартирата на Джийн Маккарти в Сан Франциско. Там той говори на малка армия млади ентусиасти, прекарали деня да чукат по вратите на хората.

Почувства се нервен, когато застана пред публиката. Беше подготвил първото си изречение. Говореше бавно, но неофициално.

— Някои хора ми казаха, че не трябва да се меся в политиката, понеже не съм американец — изрече той с обичаен тон. После сви рамене и продължи: — Но за тези хора е окей, ако американци отиват във Виетнам и убиват хора, тъй че предполагам, че не е толкова зле един немец да дойде в Сан Франциско и просто да говори…

За негова изненада се понесоха бурен смях и аплодисменти. Може би щеше да мине добре.

Младите хора се стичаха да работят за кампанията на Маккарти от началото на офанзивата Тет. Всички бяха спретнато облечени. Момчетата бяха гладко избръснати и носеха средно дълга коса. Момичетата носеха плетени блузи и жилетки и обувки с нисък ток. Бяха променили външността си, за да убедят гласоподавателите, че Маккарти е подходящият президент не само за хипитата, но и за обикновените американци. Лозунгът им беше „Чист и спретнат за Джийн“.

Вали спря, привлече вниманието им, после докосна дългите си до раменете руси къдрици и продължи:

— Съжалявам за косата си.

Те отново се разсмяха и заръкопляскаха. Вали разбра, че това е просто шоубизнес. Ако си звезда, ще те харесват само задето си повече или по-малко нормален. На концертите на Плъм Нели публиката радостно викаше буквално на всичко, произнесено от Вали или Дейв в микрофона. Шегата ставаше десет пъти по-смешна, разказана от някоя знаменитост.

— Аз не съм политик. Не мога да държа политическа реч… но според мен, приятели, вие сте чували колкото си искате такива.

— Вярно! — провикна се едно от момчетата и те се засмяха отново.

— Само че имам известен опит, разбирате ли? Живеех в комунистическа страна. Веднъж полицията ме хвана да пея песента на Чък Бери „Отново в САЩ“. Затова счупиха китарата ми.

Публиката се умълча.

— Това беше първата ми китара. Тогава имах само една. Счупиха китарата ми — разбиха сърцето ми. Значи, разбирате ли, аз познавам комунизма. Вероятно знам повече за него от Линдън Джонсън. Ненавиждам комунизма.

Той леко повиши глас.

— И продължавам да бъда против войната.

Те отново нададоха радостни възгласи.

— Знаете ли, някои хора вярват, че Иисус ще се върне на земята някой ден. Не знам дали са прави.

Хората се почувстваха неудобно и не знаеха как да приемат това. Тогава Вали продължи:

— Върне ли се в Америка, вероятно ще бъде наречен комунист.

Той хвърли поглед към Бийп, която се смееше заедно с останалите. Тя носеше пуловер и къса, но прилична пола. Косата й беше късо подстригана. Все пак беше секси — не можеше да го скрие.

— Иисус вероятно би бил арестуван от ФБР за антиамерикански прояви — продължи Вали. — Това обаче няма да го изненада — доста прилича на онова, което му се е случило при първото му идване на Земята.

Вали не беше подготвял нищо след първото си изречение и сега просто импровизираше, но те бяха във възторг. Той обаче реши да спре, докато все още се справя добре.

Беше подготвил завършека си:

— Просто дойдох тук, за да ви кажа едно нещо, и то е: благодаря ви. Благодаря ви от името на милиони хора по целия свят, които искат да приключат тази отвратителна война. Ние ценим тежката работа, която вие вършите тук. Продължавайте и се надявам Бог да ви даде победа. Приятна вечер.

Той се отдръпна от микрофона. Бийп дойде, хвана го за ръката и двамата заедно си излязоха през задната врата; виковете и аплодисментите не спираха. Щом седнаха в колата на Дейв, Бийп каза:

— Боже мой — беше блестящ! Трябва да се кандидатираш за президент!

Той се усмихна и сви рамене.

— Хората винаги са приятно изненадани, когато една поп звезда се окаже човешко същество. Това е всичко.

— Но ти говори искрено, а и беше толкова остроумен!

— Благодаря.

— Може би си го наследил от майка си. Не ми ли беше казвал, че тя се занимава с политика?

— Не в действителност. В Източна Германия няма нормална политика. Беше общински съветник преди комунистите да ударят. Между другото ти забеляза ли акцента ми?

— Съвсем малко.

— Боях се от това.

Той се притесняваше от произношението си. Хората го асоциираха с нацистите във военните филми. Опитваше се да говори като американец, но това беше трудно.

— Всъщност това е очарователно — продължи Бийп. — Щеше ми се Дейв да можеше да те чуе.

— Къде е той всъщност?

— Струва ми се, че е в Лондон. Мислех, че знаеш.

Вали сви рамене.

— Знам, че е някъде и се занимава с бизнеса. Той ще се появи веднага щом трябва да пишем песни, да правим филм или да тръгваме на турне. Мислех, че вие двамата ще се жените.

— Ще се женим. Просто още не сме стигнали дотам — той е толкова зает. Освен това родителите ми нямат нищо против да споделяме леглото, когато той е тук, тъй че ние не сме се засилили да се измъкнем от тях.

— Добре.

Стигнаха „Хайт-Ашбъри“ и Бийп спря колата пред къщата на Вали.

— Искаш ли чаша кафе или нещо друго?

Вали не знаеше защо го каза — то просто излезе.

— Разбира се.

Бийп изключи шумния двигател.

Къщата беше празна. Тами и Лиза помогнаха на Вали да преодолее мъката си от годежа на Каролин и той щеше да им бъде благодарен завинаги, но те бяха живели някакъв измислен живот, продължил точно колкото и ваканцията. Когато лятото премина в есен, те си тръгнаха от Сан Франциско и се прибраха у дома, за да постъпят в колеж — точно като повечето хипита през шестдесет и седма.

Преди да свърши, времето беше идилично.

Вали пусна новия албум на Бийтълс — Вълшебното тайнствено пътешествие — после направи кафе и сви цигара с марихуана. Седнаха на една гигантска възглавница — Вали с кръстосани крака, а Бийп подгънала крака под себе си. Подаваха си цигарата. Скоро Вали се понесе в отпуснатото настроение, което харесваше толкова много.

— Харесвам Бийтълс — каза той след малко. — Толкова са добри, проклетниците.

Бийп се закиска.

— Странни стихове — продължи Вали.

— Да!

— Какво означава този ред? „Четири пая с пръсти и риби“. Звучи като канибализъм.

— Дейв ми го обясни — започна Бийп. — В Англия има рибни заведения, които продават риба в палачинки и пържени картофи. Наричат го „риба и чипс“. „Четири“ значи „за четири пенса“.

— Ами „пай с пръсти?“

— Е, това е, когато момчето вкара пръста си във… вагината на момичето.

— А връзката?

— Означава, че ако си купил риба и пържени картофи на някое момиче, то ще ти позволи да я задоволиш с пръсти.

— Спомняш ли си дните, когато това беше дръзко? — носталгично произнесе Вали.

— Сега, слава Богу, всичко е различно — додаде Бийп. — Старите правила вече не се прилагат. Любовта е свободна.

— Сега оралният секс е на първата среща.

— Какво харесваш повече? — попита го Бийп. — Да правиш орален секс или да ти го правят?

— Труден въпрос!

Вали не беше уверен, че трябва да говори за това с годеницата на най-добрия си приятел.

— Но ми се струва, че ми харесва да ми го правят.

Не можа да удържи на изкушението да я попита:

— Ами ти?

— Предпочитам да го правя — отвърна тя.

— Защо?

Тя се поспря. За миг доби виновно изражение — вероятно и тя не бе сигурна, че трябва да обсъжда това, независимо от хипарските приказки за свободната любов. Бийп си дръпна силно от цигарата и избълва дим. Лицето й се проясни и тя продължи:

— Повечето момчета го правят толкова зле с уста, че да ти го правят никога не е толкова възбуждащо, колкото трябва да бъде.

Вали взе цигарата от нея.

— Ако можеше да кажеш на американските момчета какво трябва да знаят за това как да правят орален секс, ти какво би им казала?

Тя се засмя.

— Е, най-напред, не започвайте да лижете веднага.

— Не ли?

Вали беше изненадан.

— Мислех си, че всичко опира до лизането.

— Въобще не. Най-напред трябва да си нежен. Просто я целуни!

Тогава Вали разбра, че е загубен.

Той погледна краката на Бийп. Коленете й бяха плътно допрени едно до друго. Това защита ли беше? Или признак на възбуда?

Или и двете?

— Никое момиче не ми го е казвало — рече той и й върна цигарата.

Изпитваше неустоим прилив на сексуална възбуда. Изпитваше ли го и тя — или просто си играеше някаква игра с него?

Тя издърпа последния дим от цигарата и я захвърли в пепелника.

— Повечето момичета са твърде стеснителни да говорят за това какво харесват — продължи тя. — Истината е, че дори една целувка може да бъде твърде много, съвсем в началото. Всъщност…

Тя го погледна право в очите и в този момент той разбра, че и тя е загубена. Бийп произнесе с по-нисък глас:

— Всъщност ти можеш да я възбудиш само като дъхнеш върху нея.

— О, Боже мой.

— Още по-хубаво е да дъхаш върху нея през тъканта на бельото.

Тя леко се помръдна, най-после раздели колене и той видя, че под късата си пола носи бели гащета.

— Това е смайващо — дрезгаво произнесе той.

— Искаш ли да го опиташ? — продължи тя.

— Да — каза Вали. — Моля те.

* * *

Когато Джаспър Мъри се върна в Ню Йорк, той отиде да види госпожа Залцман. Тя му записа интервю с Хърб Гулд — за работа като проучвател в телевизионното новинарско предаване Днес.

Сега той беше нещо друго. Преди две години бе молител, отчаяно търсещ работа студент журналист, някой, на когото никой не дължеше нищо. Сега беше ветеран, излагал на опасност живота си заради САЩ. Беше по-възрастен и по-мъдър, и особено ония, които не се бяха сражавали, му дължаха нещо. Той получи работата.

Беше странно. Той бе забравил студеното време. Дрехите го дразнеха — костюм и бяла риза с яка с копчета, вратовръзка. Обикновените му делови обувки бяха толкова леки, та все си мислеше, че е бос. По пътя от апартамента си към работата се улавяше, че оглежда тротоара за скрити мини.

От друга страна, беше натоварен. В цивилния живот нямаше много от дългите, вбесяващи периоди на бездействие, типични за живота в армията — чакаш заповеди, чакаш транспорт, чакаш врага. От първия си ден на работа Джаспър провеждаше телефонни разговори, преглеждаше папки, търсеше информация из библиотеките и записваше предварителни интервюта.

В служебните помещения на Днес го очакваше лека изненада. Сам Кейкбред, старият му съперник от студентския вестник, работеше за програмата. Беше самостоятелен репортер — на него не му се беше налагало да си губи времето и да се сражава във война. За свое раздразнение Джаспър често трябваше да прави предварителни проучвания за историите, които после Сам щеше да разказва пред камерата.

Джаспър работеше в областите на модата, престъпността, литературата и бизнеса. Направи проучване за бестселъра на сестра си Измръзване и за анонимния му автор. На основата на стила и на изживяванията от лагерите направи предположения кой от познатите съветски дисиденти може да го е написал; заключи, че може би е някой, за когото никой не е чувал.

После решиха да направят предаване за изненадващата операция на Виетконг, която наричаха „Офанзивата Тет“.

Джаспър все още бе гневен заради Виетнам. Гневът пламтеше дълбоко в него като затрупана пещ, но той не бе забравил нищо, най-малко заричането си да изобличи хората, които лъжеха американския народ.

Когато сраженията взеха да поутихват през втората седмица на февруари, Хърб Гулд нареди на Сам Кейкбред да планира обобщаващ репортаж и да прецени как офанзивата е променила хода на войната. Сам представи предварителните си заключения на редакторската среща, на която присъстваха всички, сред тях и проучвателите.

Сам заяви, че „Офанзивата Тет“ била загуба за северновиетнамците по три причини.

— Първо, комунистическите сили са получили общата заповед „Настъпвайте, за да постигнете окончателна победа“. Знаем го от документи намерени у заловени неприятелски войници. Второ, въпреки че в Хюе и Кхе Сан продължават сраженията, Виетконг се оказаха неспособни да удържат и един град. Трето, загубили са повече от двадесет хиляди души за нищо.

Хърб Гулд се огледа за коментари.

Джаспър беше много нископоставен в тази група, но не можеше да си мълчи.

— Имам един въпрос към Сам — обади се той.

— Давай, Джаспър — рече Гулд.

— На коя шибана планета живееш ти?

Грубиянството му предизвика миг на изненадана тишина. После Хърб попита спокойно:

— Много хора са скептични по отношение на това, Джаспър, но би ли обяснил защо — може би без неприличните думи?

— Сам току-що ни поднесе обясненията на президента Джонсън за „Тет“. Откога тази програма е станала пропагандна агенция на Белия дом? Не бива ли да оспорваме гледната точка на правителството?

Хърб не се противопостави.

— Как би я оспорил?

— Първо, намерените в пленници документи не бива да се вземат за чиста монета. Раздаваните на войниците писмени заповеди не са надежден източник за стратегическите цели на противника. В себе си държа превода: „Покажете най-голям революционен героизъм и преодолейте всички лишения и трудности“. Това не е стратегия, а приказки за повдигане на духа.

— Тогава каква е била целта им? — попита Хърб.

— Да демонстрират силата и проникването си и по този начин да деморализират южновиетнамския режим, нашите войски и американския народ. И те го постигнаха.

— Не овладяха нито един град — възрази Сам.

— Не им трябва да овладяват градовете — те вече са там. Как мислиш, че са се добрали до американското посолство в Сайгон? Те не са скочили там с парашут, а просто са свърнали покрай ъгъла! Вероятно са живеели в съседния квартал. Те не превземат градовете, понеже вече ги притежават.

— Ами третата точка на Сам — за жертвите им?

— Данните на Пентагона за неприятелските загуби не заслужават доверие — отвърна Джаспър.

— Би било сериозна стъпка нашето предаване да заяви на американския народ, че правителството лъже по въпроса.

— Всички, от Линдън Джонсън до пехотинеца на патрул в джунглата, лъжат за това, понеже на всичките им трябват големи бройки на убитите, за да оправдаят онова, което вършат. Аз обаче знам истината, понеже съм бил там. Във Виетнам всеки мъртвец го броят за убит неприятел. Хвърляш граната в бомбоубежището, избиваш всички вътре — двама млади мъже, четири жени, старец и бебе — и в официалния отчет това са осем мъртви виетконгци.

Хърб беше скептичен.

— Как можем да сме сигурни, че това е вярно?

— Попитайте който ветеран искате.

— Трудно е да се повярва.

Джаспър беше прав и Хърб го разбираше, но се притесняваше от заемането на такава силна позиция. Джаспър обаче прецени, че Хърб е готов да слуша.

— Вижте сега — започна той. — Вече са минали четири години, откак сме пратили първите сухопътни бойни части в Южен Виетнам. През цялото време Пентагонът докладва за победа след победа и Днес повтаря твърденията им пред американския народ. Ако сме имали четири години победи как тогава неприятелят е проникнал в сърцето на столицата и е обкръжил американското посолство? Ще си отворите ли очите?

Хърб беше замислен.

— Значи, Джаспър, ако ти си прав, а Сам бърка, каква ще бъде нашата история?

— Лесно е — отвърна Джаспър. — Историята е доколко може да се вярва на администрацията след „Офанзивата Тет“. Миналия ноември вицепрезидентът Хъмфри заяви, че сме били печелели. През декември генерал Палмър заяви, че Виетконг били разбити. През януари министърът на отбраната Макнамара ни каза, че северновиетнамците губели волята си за битка. Лично генерал Уестморланд обяви на журналистите, че комунистите не можели да предприемат голямо настъпление. И тогава една сутрин Виетконг напада почти всички големи градове и градчета в Южен Виетнам.

— Никога не сме поставяли под въпрос почтеността на президента — изрече Сам. — Никое телевизионно предаване не го е правило.

— Сега е времето — настоя Джаспър. — Лъже ли президентът? Половин Америка си задава този въпрос.

Всички гледаха Хърб. Той щеше да реши. Дълго време той мълча. После проговори:

— Добре. Това е заглавието на предаването — „Лъже ли президентът“. Да действаме.

* * *

Дейв Уилямс хвана ранен полет от Ню Йорк до Сан Франциско и хапна американска закуска с палачинки и бекон в първа класа.

Животът беше добър. Плъм Нели успяваха и на него нямаше да му се налага да взема никакви изпити за остатъка от живота си. Обичаше Бийп и щеше да се ожени за нея веднага щом намереше време.

Беше единственият от групата, който все още не си бе купил къща, но се надяваше да го направи днес. То обаче щеше да бъде повече от къща. Идеята му бе да купи място с малко земя извън града и да вдигне звукозаписно студио. Цялата група можеше да живее там, докато записваха албум — понастоящем това отнемаше няколко месеца. Дейв често си спомняше с усмивка как записаха първия си албум за един ден.

Той беше въодушевен — досега не беше купувал къща. С нетърпение очакваше да се срещне с Бийп, но реши най-напред да се заеме с деловите въпроси, за да не разкъсва времето си с нея. На летището го посрещна неговият бизнес менажер Мортимър Шулман. Дейв го нае, за да се грижи за финансите му отделно от тези на групата. Морти бе мъж на средна възраст в неофициални дрехи в калифорнийски стил — блейзър с разкопчана синя риза. Дейв беше едва двадесетгодишен и често установяваше, че счетоводителите и адвокатите се отнасят снизходително с него и опитват да му дават наставления, а не сведения. Морти се отнасяше с него като с началник, какъвто той беше, и му представяше възможностите, като знаеше, че Дейв сам ще взема решенията.

Влязоха в Кадилака на Морти, минаха по Бей Бридж и се насочиха на север покрай университетското градче на Бъркли, където Бийп бе студентка. Докато караше, Морти започна:

— Получих предложение за теб. Това не е истинската ми работа, но предполагам, че са ме счели за най-близкото до твой личен агент.

— Какво предложение?

— Един телевизионен продуцент, Чарли Лаклоу, иска да говори с теб за това да правиш собствено телевизионно предаване.

Дейв се изненада — не го беше предусетил.

— Какво предаване?

— Като Шоуто на Дани Кей или Шоуто на Дийн Мартин.

— Без майтап?

Това бяха големи новини. Понякога на Дейв му се струваше, че успехът се изсипва върху него като дъжд — хитове, платинени албуми, турнета с предварително продадени билети, успешни филми, а сега това.

По американската телевизия имаше дузина и повече предавания, водени от някоя кинозвезда или комик. Домакинът представяше някой гост, говореха си малко, после гостът изпяваше последния си хит или изпълняваше някакъв забавен номер. Групата беше гостувала на много такива предавания, но Дейв не можеше да си представи как ще се впишат в ролята на домакини.

— Значи ще бъде Шоуто на Плъм Нели?

— Не. Дейв Уилямс и приятели. Не искат групата, а само теб.

Дейв се колебаеше.

— Ласкателно е, но…

— Ако питаш мен, това е отлична възможност. Поп групите като цяло имат кратък живот, но това е шансът ти да станеш изцяло семейна знаменитост — а тази роля ти можеш да изпълняваш до седемдесетгодишна възраст.

Това го постави нащрек. Дейв се беше питал какво ще прави, когато Плъм Нели вече не са популярни. С повечето поп групи ставаше това, макар и да имаше изключения — Елвис продължаваше да бъде голяма работа. Дейв планираше да се ожени за Бийп и да имат деца — перспективата му се струваше главозамайваща. Можеше да настъпи време, в което да му се наложи да си намери друг начин за прехрана. Беше разсъждавал върху това да стане продуцент или менажер — беше се справял добре и с двете неща при Плъм Нели.

Но за това беше още рано. Групата бе изключително популярна и най-накрая правеше истински пари.

— Не мога да го направя — отвърна той на Морти. — Това може да разбие групата, а аз не мога да рискувам с това, докато се справяме толкова добре.

— Да кажа ли на Чарли Лаклоу, че не се интересуваш?

— Да. С моите съжаления.

Пресякоха друг дълъг мост и навлязоха в хълмиста местност с овощни градини на по-ниските склонове — сливовите и бадемови дръвчета бяха разцъфнали в розово и бяло.

— Намираме се в долината на река Напа — обясни Морти. Той свърна в прашен, извиващ се нагоре страничен път. След километър и половина влезе през отворена порта и спря пред голямо ранчо.

— Това е първото в моя списък и е най-близкото до Сан Франциско — обясни Морти. — Не знам дали точно това си имал предвид.

Излязоха от колата. Мястото представляваше хаотично и дълго дървено здание. Явно в различни времена към главната сграда са били добавяни две или три пристройки. Те заобиколиха далечната страна и излязоха при впечатляваща гледка към долината.

— Уха — обади се Дейв. — На Бийп ще й хареса.

От мястото на постройката нататък се простираха обработени площи.

— Какво отглеждат тук? — попита Дейв.

— Грозде.

— Не искам да се занимавам със селско стопанство.

— Ти ще бъдеш наемодател. Тридесет акра се дават под аренда.

Влязоха вътре. Мястото беше оскъдно обзаведено със зле подбрани маси и столове. Нямаше легла.

— Тук живее ли някой? — попита Дейв.

— Не. Всяка есен гроздоберачите го ползват като спално помещение.

— Ако се нанеса…

— Собственикът на земята ще намери друго място за сезонните работници.

Дейв се огледа. Мястото беше порутено и занемарено, но красиво. Дървеният градеж изглеждаше солиден. Главната къща имаше високи тавани и елегантно стълбище.

— Не мога да дочакам Бийп да го види — произнесе той.

Главната спалня даваше същата зрелищна гледка към долината. Представи си себе си и Бийп — как стават сутринта, излизат заедно, правят кафе и закусват с две или три босоноги деца. Беше съвършено.

Имаше място за около шест стаи за гости. Големият самостоятелен хамбар, пълен със селскостопански машини, имаше точните размери за звукозаписно студио.

Дейв искаше да го купи незабавно. Каза си да не се въодушевява толкова скоро.

— Каква е началната цена? — попита той.

— Шестдесет хиляди долара.

— Много е.

— Две хиляди акра е, горе-долу пазарната цена за едно плодоносно лозе — обясни Морти. — Къщата я дават без пари.

— А и ще иска много работа.

— Ти го каза. Централно отопление, смяна на електрическата инсталация, изолации, нови бани и тоалетни… Можеш да похарчиш почти толкова, за да го приведеш във вид.

— Кажи сто хиляди долара без звукозаписното оборудване.

— Това са много пари.

Дейв се ухили.

— За щастие мога да си го позволя.

— Наистина можеш.

Когато излязоха, тъкмо паркираше един пикап. Човекът, който излезе, имаше широки рамене и обветрено лице. Приличаше на мексиканец, но говореше без акцент.

— Аз съм Дани Медина, тукашният фермер — представи се той и обърса ръце в джинсите си, преди да подаде ръка.

— Смятам да купя мястото — рече Дейв.

— Добре. Хубаво е да имаш съседи.

— Къде живеете, господин Медина?

— Имам къща в другия край на лозето — не се вижда, понеже е отвъд ръба на хребета. Вие европеец ли сте?

— Да, британец.

— Европейците обикновено харесват вино.

— Тук правите ли вино?

— Малко. Повечето от гроздето е за продан. Американците не харесват вино, освен италоамериканците, и те си го внасят. Повечето хора предпочитат коктейли или бира. Но виното ни е добро.

— Бяло или червено?

— Червено. Искате ли една-две бутилки за опит?

— Разбира се.

Дани бръкна в каросерията на пикапа, извади две бутилки и ги връчи на Дейв.

Дейв погледна етикета.

— Червено Дейзи Фарм? — произнесе той.

— Така се казва мястото, не ти ли казах? Дейзи Фарм — обади се Морти.

— Майка ми се казва Дейзи.

— Може би е знак — рече Дани и се качи във возилото си. — Успех! Докато Дани си тръгваше, Дейв каза:

— Мястото ми харесва. Да го купим.

Морти се възпротиви.

— Имам да ти показвам още пет!

— Бързам да се видя с годеницата си.

— Някое от другите места може да ти хареса още повече от това.

Дейв махна към лозовите насаждения.

— Има ли някое от тях такъв изглед?

— Не.

— Да се връщаме в Сан Франциско тогава.

— Ти си шефът.

На връщане Дейв започна да изпитва страхопочитание към проекта, с който се беше захванал.

— Май ще трябва да наема строител — започна той.

— Или архитект — каза Морти.

— Наистина? Само за да постегне сградата?

— Архитектът ще говори с теб за това какво искаш, ще направи планове, после ще пусне работата на търг на определен брой строителни фирми. На теория също така ще надзирава работата им — но моят опит ми показва, че те губят интерес.

— Окей — съгласи се Дейвид. — Познаваш ли някого?

— Искаш ли отдавна утвърдена фирма или някой млад и моден?

Дейв се замисли.

— Как ти звучи някой, който е млад и моден и работи за някоя утвърдена фирма?

Морти се разсмя.

— Ще поразпитам.

Стигнаха до Сан Франциско и скоро след пладне Морти свали Дейв пред семейния дом на Дюърови на „Ноб Хил“.

Майката на Бийп покани Дейв.

— Добре дошъл! — посрещна го тя. — Подранил си, което е чудесно само дето Бийп не е тук.

Дейв бе разочарован, но не и изненадан. Предположил беше, че ще прекара целия ден в оглеждане на имоти заедно с Морти, и беше казал на Бийп да го очаква късно следобеда.

— Предполагам, че е на училище — рече Дейв. Тя беше първокурсничка в Бъркли. Дейв знаеше — за разлика от родителите й — че тя учи много малко и е изправена пред опасността да се издъни на изпитите и да я изгонят.

Отиде в спалнята им и остави куфара на пода. Противозачатъчните хапчета на Бийп бяха на нощната масичка. Тя бе небрежна и понякога забравяше да ги взема, но Дейв нямаше нищо против. Забременееше ли, можеха да се оженят по бързата процедура.

Върна се долу, седна в кухнята с Бела и й разказа за Дейзи Фарм. Тя се зарази от ентусиазма му и много искаше да отиде и да разгледа мястото.

— Искаш ли да обядваш? — предложи му тя. — Щях да правя супа и сандвичи.

— Не, благодаря, в самолета изядох огромна закуска.

Дейв беше възбуден.

— Ще отида да кажа на Вали за Дейзи Фарм.

— Колата ти е в гаража.

Дейв седна в червения си Додж Чарджър и се придвижи на зигзаг от най-богатия до най-бедния квартал на Сан Франциско.

Според Дейв на Вали щеше да му хареса идеята за селска къща, където да живеят заедно и да правят музика. Щяха да разполагат с цялото необходимо им време, за да усъвършенстват записването. Вали нямаше търпение да работи с някой от новите осемпистови магнетофони — хората вече говореха за още по-големи шестнадесетпистови машини — но днешната по-сложна музика отнемаше повече време за записване. Студийното време беше скъпо и понякога музикантите се усещаха под натиск. Дейв смяташе, че е намерил разрешението.

Докато караше, в главата му изникна фрагмент от мелодия и той запя — „Всички отиваме в Дейзи Фарм“. Той се усмихна. Може би щеше да бъде песен. „Червено Дейзи Фарм“ щеше да бъде добро заглавие. Можеше да означава момиче, цвят или вид марихуана. Той запя: „Всички отиваме в Дейзи Фарм, където гроздът на лозницата виси“.

Той паркира до къщата на Вали в „Хайт-Ашбъри“. Предната врата беше отворена както винаги. Всекидневната на партера бе празна, но засипана с остатъци от предишната нощ — кутии от пица, мръсни чаши от кафе, пълни пепелници и празни бирени бутилки.

Дейв се разочарова, че Вали не е буден. Искаше да говори с него за Дейзи Фарм. Реши да го събуди.

Изкачи се по стълбите. Къщата бе тиха. Възможно бе Вали да е станал по-рано и да е излязъл, без да почисти.

Вратата на спалнята бе затворена. Дейв почука и я отвори. Влезе и запя:

„Всички отиваме в Дейзи Фарм“, после млъкна.

Вали седеше в леглото, явно изненадан.

До него върху матрака лежеше Бийп.

За момент Дейв бе твърде изненадан, за да говори.

Вали започна:

— Хей, човече…

Стомахът на Дейв се обърна, все едно се движеше в асансьор, който слиза твърде бързо. Изпита пристъп на паническа безтегловност. Бийп беше в леглото с Вали. Усещаше, че губи почва под краката си. Той глупаво запита:

— Какво е това, мамка му?

— Нищо, човече…

Изненадата се превърна в гняв.

— Какво говориш? Та ти си в леглото с годеницата ми! Как може това да бъде нищо?

Бийп приседна. Косата й беше оплетена. Чаршафът се смъкна от гърдите й.

— Дейв, нека ти обясним — започна тя.

— Окей, обяснявай — рече той и скръсти ръце.

Тя се изправи. Беше гола и съвършената красота на тялото й показа на Дейв със силата на удар в лицето, че я е загубил. Идеше му да заплаче.

Бийп продължи:

— Да пием кафе…

— Без кафе — отсече Дейв. Говореше рязко, за да се спаси от унижението на сълзите. — Просто ми обясни.

— Нямам дрехи върху себе си!

— Понеже си се ебала с най-добрия приятел на годеника си.

Дейв откри, че гневните думи прикриваха болката му.

— Каза, че ще ми го обясниш. Очаквам това.

Бийп вдигна косата от лицето си.

— Виж сега, ревността не е на мода, нали така?

— И какво означава това?

— Обичам те и искам да се омъжа за теб, но харесвам и Вали, харесвам и това да съм в леглото с него, а пък любовта е свободна, нали така? Защо тогава да лъжем за това?

— Това ли е? — невярващо попита Дейв. — Това ли е твоето обяснение?

— По-кротко, човече, май още ме държи — обади се Вали.

— И двамата сте се друсали миналата нощ — така ли е станало?

Дейв изпита слаба надежда. Ако са го направили само веднъж…

— Тя те обича, човече. Просто си прекарва времето с мен, докато теб те няма, разбираш ли?

Надеждата на Дейв повяхна. Това не е единственият път. Вършеха го редовно.

Вали се изправи и нахлузи джинсите си.

— Краката ми стават по-големи нощно време — обяви той. — Странно.

Дейв не обърна внимание на упоените му приказки.

— Дори не казвате, че съжалявате — и двамата!

— Не съжаляваме — отговори Вали. — Искаше ни се и го направихме. Това не променя нищо. Никой вече не съблюдава верността. Всичко, от което се нуждаеш, е любов — не си ли разбрал тая песен?

Той съсредоточено загледа Дейв.

— Не знаеш ли, че имаш аура? Малко като ореол. По-рано не съм я забелязвал. Струва ми се, че е синя.

Дейв беше вземал ЛСД и знаеше, че има малка вероятност да измъкне нещо от Вали в това му състояние. Обърна се към Бийп, която май слизаше от облаците.

— Ти изпитваш ли съжаление?

— Не смятам, че сме извършили нещо нередно. Надраснала съм този начин на мислене.

— Значи би го направила отново?

— Дейв, не скъсвай с мен.

— Какво означава да скъсам? — ядосано произнесе Дейв. — Ние нямаме връзка. Ти се чукаш, с когото ти хареса. Живей така, ако искаш, но това не е брак.

— Трябва да зарежеш тези остарели идеи.

— Трябва да изляза от тази къща.

Гневът на Дейв се превръщаше в мъка. Той разбра, че е загубил Бийп — загубил я е заради наркотиците и свободната любов, заради хипи културата, която неговата музика е помогнала да се създаде.

— Трябва да се измъкна от теб.

Той се обърна.

— Не си тръгвай — настоя тя. — Моля те.

Дейв си излезе.

Хукна надолу по стълбите и изхвърча от къщата. Скочи в колата си и изхвърча с нея. За малко да прегази дългокосо момче, което се носеше по „Ашбъри“ с отсъстваща усмивка, определено не с ума си този следобед. Всички хипита да вървят по дяволите, мислеше си Дейв; особено Вали и Бийп. Не искаше да ги вижда отново.

Той разбра, че с Плъм Нели е свършено. Той и Вали бяха групата, и щом се бяха скарали, вече нямаше група. Е, така да бъде, помисли си Дейв. Днес щеше да започне соловата си кариера.

Видя телефонна будка и спря. Отвори жабката на колата и извади фишека с центове, който държеше там. Набра кантората на Морти.

Той вдигна.

— Здрасти, Дейв, вече говорих с търговеца на недвижими имоти. Предложих петдесет хиляди и се съгласихме на петдесет и пет, как ти се струва?

— Чудесни новини, Морти — отвърна Дейв. Звукозаписното студио щеше да му трябва за соловата му кариера. — Слушай, как се казваше телевизионният продуцент?

— Чарли Лаклоу. Стори ми се обаче, че се притесняваш да не би да се разпадне групата.

— Обаче вече не съм толкова притеснен от това — отвърна Дейв. — Уговори ми среща.

* * *

Към месец март бъдещето за Джордж и за Америка изглеждаше мрачно.

Джордж беше с Боби Кенеди в Ню Йорк на дванадесети март, четвъртък, деня на вътрешнопартийните избори в Ню Хампшър — първият голям сблъсък между съперничещите си кандидати на демократите. Боби вечеряше късно със стари приятели в модния ресторант 21 на Петдесет и втора улица. Докато той се хранеше на горния етаж, Джордж и останалите сътрудници ядяха на долния.

Джордж не напусна. Боби изглеждаше освободен, когато обяви, че няма да се кандидатира за президент. След „Офанзивата Тет“ Джордж написа реч, която открито нападаше президента Джонсън. За пръв път Боби не си наложи автоцензура, а си послужи с всички язвителни слова.

— Половин милион американски войници и седемстотин хиляди техни виетнамски съюзници, подкрепяни от огромни ресурси и от най-модерните оръжия, не могат да предпазят дори един град от атаките на неприятел, чиято численост е приблизително двеста и петдесет хиляди души!

Точно когато Боби си връщаше някогашния огън, Джордж окончателно загуби илюзиите си за президента Джонсън след реакцията му на Комисията Кърнър, назначена, за да проучи причините за расовите безредици през дългото, горещо лято на 1967 година. Докладът не спестяваме нищо — според него причината за бунтовете бил расизмът на белите. Докладът остро критикуваше правителството, средствата за масова информация и полицията и настояваше за радикални действия в областта на жилищното настаняване, работните места и сегрегацията. Издадоха го като книжка и два милиона копия бяха продадени. Джонсън обаче просто отхвърли доклада. Човекът, който героично защити Закона за гражданките права от 1964 година и Закона за правото на глас от 1965 година — основата на издигането на негрите — се бе отказал от борбата.

Боби, взел решението да не се кандидатира, продължи да се измъчва от притеснения дали е постъпил както трябва — което беше типично за него. Говореше за това с най-старите си приятели и със случайни познати, с най-близките си съветници — включително Джордж — и с репортерите от вестниците. Започнаха да се носят слухове, че е променил решението си. Джордж нямаше да го повярва, докато не го чуе от самия Боби.

Вътрешнопартийните избори бяха местни състезания между хора от една и съща партия за това да бъдат нейните кандидати за президент. Първият такъв демократически избор се провеждаше в Ню Хампшър. Джийн Маккарти беше надеждата на младите, но не се представяше добре в проучванията на общественото мнение и се влачеше далече зад президента Джонсън, който искаше да бъде преизбран. Маккарти нямаше достатъчно пари. В Ню Хампшър се бяха стекли десет хиляди ентусиазирани млади доброволци, за да участват в кампанията му. Джордж и останалите сътрудници край масата в 21 с увереност очакваха резултатът от вечерта да бъде победа за Джонсън с огромна преднина.

Джордж гледаше към президентските избори през ноември с трепет. При републиканците водещият умерен човек, Джордж Ромни, се оттегли от надпреварата и разчисти пътя за откачения консерватор Ричард Никсън. Значи президентските избори със сигурност щяха да бъдат битка между Джонсън и Никсън, и двамата за войната.

Към края на мрачната гощавка Джордж бе повикан на телефона от един от щаба, който имаше резултата от Ню Хампшър.

Всички бяха сбъркали. Изходът беше напълно неочакван. Маккарти бе спечелил четиридесет и два процента от гласовете, изключително близо до четиридесет и деветте процента на Джонсън.

Джордж разбра, че Джонсън все пак може да бъде победен.

Изтърча нагоре и съобщи новините на Боби.

Реакцията на Боби бе мрачна.

— Твърде много е! — изкоментира той. — Как сега ще накарам Маккарти да се оттегли?

Тогава Джордж разбра, че Боби все пак ще се кандидатира.

* * *

Вали и Бийп отидоха на митинга на Боби Кенеди, за да го прекъснат.

И двамата му бяха ядосани. В продължение на месеци той отказваше да заяви, че се кандидатира за президент. Не мислеше, че може да спечели, и — те бяха убедени — нямаше куража да опита. И тъй Джийн Маккарти се впусна и се представи тъй добре, че имаше истински шанс да бие президента Джонсън.

Досега. Понеже Боби Кенеди обяви, че се кандидатира, и се включи, за да използва работата на поддръжниците на Маккарти и да грабне победата за себе си. Те го смятаха за циничен опортюнист.

Вали го презираше, а Бийп пламтеше от гняв. Отговорът на Вали бе по-умерен, понеже той виждаше политическата реалност зад личния морал. Базата на Маккарти се състоеше повече от студенти и интелектуалци. Беше се справил майсторски с това да превърне младите си последователи в доброволческа войска от предизборни агитатори, и това му даде неочакван от никого успех. Но щяха ли тези доброволци да бъдат достатъчни да го отведат в Белия дом? През цялото си детство беше слушал как родителите му отсъждат по тези въпроси и говорят за избори — не за източногерманските, които бяха измама, а за избори в Западна Германия, Франция и Съединените щати.

Подкрепата за Боби беше по-широка. Той привличаше негрите, които смятаха, че е на тяхна страна, и многобройната католическа работническа класа — ирландци, поляци, италианци и испаноговорящи. Вали ненавиждаше моралната повърхностност на Боби, но трябваше да признае — това вбесяваше Бийп — че Боби има по-голям шанс от Джийн да бие президента Джонсън.

Все пак бяха съгласни, че ще бъде правилно да освиркат Боби Кенеди тази вечер.

Сред публиката имаше много хора като тях — млади мъже с дълги коси и бради, босоноги момичета. Вали се попита колко ли от тях са дошли, за да дюдюкат. Имаше и черни на всякаква възраст — младите с прическите им, сега наричани афро, родителите им в пъстрите рокли и елегантни костюми, които носеха на църква. Обхватът на Боби Кенеди и неговото послание се виждаше от солидното малцинство бели хора от средната класа на средна възраст, облечени в панталони чино и пуловери в хладната пролетна вечер на Сан Франциско.

Самият Вали бе навил косата си под джинсова шапка и носеше слънчеви очила, за да скрие самоличността си.

Сцената беше изненадващо гола. Вали очакваше знамена, серпантини, плакати и гигантски снимки на кандидата, каквито беше виждал по телевизията за други митинги на кампаниите. Боби имаше само празна сцена и микрофон. При друг кандидат това щеше да бъде знак, че е свършил парите, но всички знаеха, че Боби има неограничен достъп до семейното състояние на Кенеди. Какво значеше това? За Вали то означаваше: „Няма глупости, това съм истинският аз“. Стори му се интересно.

Точно сега катедрата бе заета от местен демократ, който подгряваше тълпите за голямата звезда. Вали прецени, че доста прилича на шоубизнеса. Публиката привикваше на смеха и ръкопляскането и едновременно с това още повече искаше появата на това, което беше дошла да види. По същата причина концертите на Плъм Нели включваха някоя по-малка група за подгрявка.

Но Плъм Нели вече не съществуваше. Сега групата би трябвало да работи по нов албум за Коледа, а и Вали имаше няколко вече изпълнявани на живо песни; на сцената той искаше да ги изпълнява за Дейв, тъй че Дейв да може да напише преход, да промени някой акорд и да каже: „Страхотно, нека я наречем Душевна целувка“. Дейв обаче бе изчезнал.

Той изпрати студена и учтива бележка до майката на Бийп, благодари й, задето му е позволила да остане у дома им, и я молеше да опакова дрехите му, та да бъдат взети от един негов сътрудник. От телефонен разговор с Дейзи в Лондон Вали знаеше, че Дейв подновява някаква селска къща в долината на Напа и планира да създаде звукозаписно студио там. Джаспър Мъри също се обади на Вали и опита да провери някакъв слух, че Дейв правел телевизионно предаване без групата.

Дейв страдаше от старомодна ревност, съвсем неуместна според представите на хипитата. Трябваше да разбере, че хората не можеха да бъдат обвързани, че трябваше да се обичат с всеки, с когото искат. Колкото и силно да вярваше в това, Вали изпитваше вина. Той и Дейв бяха близки, харесваха се и си вярваха, бяха извървели заедно целия път от „Репербана“. Вали се чувстваше нещастен, задето беше наранил приятеля си.

Не че Бийп беше любовта на живота му. Харесваше я много — тя беше красива, забавна и страхотна в леглото, много им се възхищаваха като на двойка — но не беше единственото момиче на света. Вали вероятно не би спал с нея, ако знаеше, че това ще разруши групата. Той обаче не беше разсъждавал за последиците — вместо това бе живял за мига, както би трябвало да правят хората. Особено лесно беше да се поддадеш на такива безотговорни импулси под влиянието на наркотиците.

Тя все още бе разтърсена, задето Дейв я беше зарязал. Може би затова тя и Вали се чувстваха добре заедно — тя бе загубила Дейв, а той — Каролин.

Умът на Вали се понесе, но го върна обратно в настоящето в мига, в който обявиха за Боби Кенеди.

Той бе по-дребен, отколкото Вали си го беше представял, и по-неуверен. Отиде до катедрата с полуусмивка и с почти стеснително приветствие. Пъхна ръка в джоба на сакото си и Вали си припомни как президентът Кенеди вършеше същото.

Неколцина души от публиката веднага издигнаха лозунги. Вали видя ЦЕЛУНИ МЕ, БОБИ! и БОБИ Е ГОТИН. Бийп извади навития лист хартия от крачола на панталона си и тя и Вали го издигнаха. На него пишеше просто ПРЕДАТЕЛ.

Боби заговори, като си помагаше с извадени от вътрешния джоб листчета.

— Позволете ми да започна с едно извинение — поде той. — Аз участвах във вземането на много от ранните решения във Виетнам, решения, който ни насочиха по днешния ни път.

— Твърде вярно! — изкрещя Бийп и хората около нея се засмяха.

Боби продължи с плоския си бостънски акцент.

— Готов съм да понеса своя дял от отговорността. Грешката от миналото обаче не е оправдание за собственото си продължаване. Чрез трагедията живите могат да почерпят мъдрост. „Всички хора грешат“, е казал гръцкият писател Софокъл. „Добрият обаче отстъпва, когато знае, че е сгрешил, и поправя злото. Гордостта е единственият грях“.

Публиката хареса това и го аплодира. През това време Боби погледна бележките си и Вали забеляза, че той прави сценична грешка. Обмяната трябваше да върви двупосочно. Хората искаха звездата да гледа към тях и да признава хвалбите им. Боби явно се чувстваше неловко от тях. Вали разбра, че такива политически събирания не му се отдаваха лесно.

Той продължи по въпроса за Виетнам, но въпреки началния успех на изповедта си не се справяше добре. Колебаеше се, заекваше, повтаряше се. Стоеше неподвижен, изглеждаше вдървено и явно изпитваше съмнения дали да движи тяло, или да жестикулира с ръце.

Неколцина опоненти в залата го прекъсваха, но Вали и Бийп не се присъединиха. Нямаше нужда. Боби се убиваше сам без съдействие.

В един момент на затишие проплака бебе. С ъгълчето на окото си Вали видя една жена да става и да се насочва към изхода. Боби спря по средата на изречението си и я заговори:

— Моля, госпожо, не си отивайте!

Публиката се разсмя. Жената се извърна и погледна към Боби на сцената.

— Навикнал съм на бебешки плач — продължи той.

Засмяха се на това — всички знаеха, че има десет деца.

— Освен това — продължи той, — ако си излезете, вестниците ще обявят, че безмилостно съм изхвърлил от залата майка с бебе.

Засмяха се и на това — много млади хора ненавиждаха пресата заради пристрастното представяне на демонстрациите.

Жената се усмихна и се върна на мястото си.

Боби погледна бележките си. За миг се беше показал като топло човешко същество. В този момент можеше да овладее тълпата. Само че отново ги загуби като се върна към подготвената си реч. Вали си каза, че е пропуснал тази възможност.

Тогава Боби сякаш разбра същото. Той отново вдигна поглед и заговори:

— Тук ми е хладно. А на вас?

Всички изреваха в съгласие.

— Да пляскаме — предложи той. — Хайде, това ще ни затопли.

Той започна да пляска с ръце и публиката със смях подхвана същото.

Минута по-късно той спря и продължи:

— Сега съм по-добре. А вие?

Те отново закрещяха одобрително.

— Искам да говоря за почтеността — започна той. Върна се на речта си, но вече не гледаше в бележките. — Според някои хора дългата коса, босите крака и целувките в парка са непочтени. Ще ви кажа какво мисля аз.

Той надигна глас.

— Бедността е непочтена!

Тълпата завика одобрително.

— Неграмотността е непочтена!

Те заръкопляскаха отново.

— И ви казвам, точно тук, в Калифорния, че е непочтено човек да работи с гърба и с ръцете си и въобще да няма надеждата да изпрати сина си в колеж.

Никой в залата не се съмняваше, че Боби вярва в това, което говори. Той беше зарязал бележките си. Стана страстен, размахваше ръце сочеше с пръст, удряше с юмрук; слушателите отговаряха на силата на чувствата му и акламираха всяка пламенна фраза. Вали гледаше лицата им и разпозна израженията, които виждаше при стоенето си на сцената — млади мъже и жени зяпат опиянено, с широко отворени очи, зинала уста и светнало от обожание лице.

Никой не гледаше така Джийн Маккарти.

В някакъв момент Вали усети, че той и Бийп тихичко са пуснали плаката си ПРЕДАТЕЛ на пода.

Боби говореше за бедността.

— В Делтата на Мисисипи видях деца с издути от недохранване коремчета и с язви по лицето.

Той извиси глас.

— Не смятам, че това е приемливо!

— Индианците живеят в своите голи и оскъдни резервати с толкова малко надежда за бъдещето, че най-голямата причина за смъртността сред тийнейджърите е самоубийството. Според мен можем да се справяме по-добре! Хората от черните гета слушат още по-големи обещания за равенство и справедливост, докато се намират в същите западнали училища, свиват се в същите мръсни стаи и се борят с плъховете. Убеден съм, че Америка може да се справи по-добре от това!

Вали видя, че доближава кулминацията.

— Днес съм тук, за да ви помоля за помощ през следващите няколко месеца — продължи Боби. — Ако и вие смятате, че бедността е непочтена, дайте ми подкрепата си.

Те извикаха, че ще го направят.

— Ако и вие смятате, че е недопустимо в страната ни да гладуват деца, работете за кампанията ми.

Те отново изреваха „ура“.

— Вярвате ли като мен, че Америка е способна на нещо по-добро?

Те изреваха в знак на съгласие.

— Тогава се присъединете към мен — и Америка ще направи нещо по-добро!

Той се отдръпна от катедрата и тълпата пощуря.

Вали погледна Бийп. Можеше да каже, че и тя изпитва същото като него.

— Той ще спечели, нали? — каза той.

— Да — потвърди Бийп. — Запътил се е право към Белия дом.

* * *

Десетдневната обиколка на Боби го отведе в тринадесет щата. В края на последния ден той и антуражът му се качиха на самолет от Финикс за Ню Йорк. По това време Джордж Джейкс беше сигурен, че Боби ще бъде президент.

Обществената реакция бе неустоима. Хиляди хора посрещаха Боби по летищата. Тълпяха се по улиците да гледат как минава кортежът му. Боби винаги стоеше прав на задната седалка на кола с гюрук, а Джордж и останалите клечаха на пода и му държаха краката, за да не го издърпат хората от автомобила. Наоколо търчаха групи дечурлига и викаха „Боби!“. При всяко спиране на колата хората се нахвърляха към него. Вземаха копчетата на ръкавелите, иглите на вратовръзките му и копчетата от костюмите.

В самолета Боби седна и опразни джобовете си. От тях се изсипа куп хартия като конфети. Джордж вдигна някои от парченцата от пода. Десетки бележки, прегледно изписани, ситно сгънати и пъхнати в джобовете му. Молеха го да дойде на завършвания или да посети болни деца в градски болници, съобщаваха му, че из домовете в предградията за него се четат молитви и в църквите из страната палят свещи за него.

Боби свали сакото и нави ръкавите на ризата си, както правеше обичайно. Тогава Джордж забеляза ръцете му. Те бяха космати, но не това порази Джордж. Ръцете му бяха надути, а кожата — набраздена от червени одрасквания. Джордж разбра, че е станало при докосванията от тълпата. Не искаха да го наранят, но го обожаваха толкова много, че му пускаха кръв.

Хората бяха намерили героя, от когото се нуждаеха, но Боби също бе намерил себе си. Затова Джордж и останалите сътрудници наричаха обиколката „Най-после свободен“. Боби си създаде изцяло свой стил. Той имаше нова версия на харизмата на Кенеди. Брат му беше чаровен, но сдържан, господар на себе си, непристъпен — точното държане за 1963 година. Боби беше по-отворен. В най-добрите си моменти даваше на публиката усещането, че разкрива душата си и си признаваше, че е грешно човешко същество, което иска да върши добро, но не е сигурно какво е то. Лозунгът на шестдесет и осма бе: „Нека всичко се види“. Боби се чувстваше уютно да го върши и хората го обичаха по тази причина.

Половината от пътниците на самолета към Ню Йорк бяха журналисти. В продължение на десет дни те фотографираха и филмираха възторжените тълпи и пишеха репортажи за това как новият, прероден Боби Кенеди печели сърцата на гласоподавателите. Силните хора в Демократическата партия може и да не харесваха младежкия либерализъм на Боби, но нямаше да са в състояние да пренебрегнат феномена на популярността му. Как биха могли просто да изберат Линдън Джонсън да се кандидатира за втори път, когато американският народ настояваше за Боби? А ако пробутаха друг военен кандидат — вицепрезидента Хюбърт Хъмфри иди сенатор Мъски — той щеше да отнеме гласове от Джонсън, без да намали подкрепата за Боби. Джордж не виждаше как Боби може да не получи номинацията.

И Боби щеше да бие републиканския кандидат. Той почти със сигурност щеше да бъде „Лукавия“ Дик Никсън, минало величие, веднъж вече бито от Кенеди.

Пътят към Белия дом изглеждаше освободен от препятствия.

Докато самолетът доближаваше летището Джон Ф. Кенеди в Ню Йорк, Джордж се питаше какво ли биха направили противниците на Боби, за да опитат да го спрат. Президентът Джонсън щеше да направи обръщение към нацията по телевизията тази вечер, докато самолетът се намира във въздуха. Джордж очакваше да научи какво е казал Джонсън. Не можеше да се сети за нещо, което би имало някакво значение.

— Сигурно е голяма работа — обърна се един от журналистите към Боби — да кацаш на летище, наречено на брат ти.

Това бе нелюбезен, нахален въпрос от репортер, който се надяваше да предизвика невъздържан отговор и да направи история. Боби обаче беше навикнал на това. Той само отговори:

— Бих предпочел все още да се наричаше Айдълуайлд.

Самолетът започна да рулира към терминала. Преди да изключат светлините за закопчаването на коланите, на борда се качи познато лице и притича по пътеката към Боби. Беше председателят на Демократическата партия за щата Ню Йорк. Преди да е достигнал Боби, той викна:

— Президентът няма да се кандидатира! Президентът няма да се кандидатира!

— Повтори го отново — обади се Боби.

— Президентът няма да се кандидатира!

— Майтапиш се.

Джордж се вкамени. Линдън Джонсън мразеше семейство Кенеди и бе разбрал, че не може да спечели номинацията на партията — несъмнено по силата на всички причини, които бяха минали и през ума на Джордж. Но той се надяваше, че друг военен демократ може да бие Боби. Следователно Джонсън е сметнал, че единственият начин да провали участието на Боби в президентската надпревара е той самият да се оттегли от нея.

Заровете бяха хвърлени.