Кен Фолет
Прагът на вечността (59)

58.

В неделята, в която Джаки, Джордж, Мария и малкият Джак бяха на църква и пееха „Да се съберем ли при реката“, в Москва умря Константин Черненко.

Стана в седем и двадесет вечерта московско време. Димка и Наталия си бяха вкъщи и вечеряха бобена чорба с дъщеря си Катя, петнадесетгодишна ученичка, и със сина си Гриша, двадесет и една годишен студент. Телефонът иззвъня в седем и половина. Наталия вдигна. Щом произнесе „Здравей, Андрей“, Димка предположи какво е станало.

Черненко умираше откак бе станал ръководител — само преди тринадесет месеца. Сега се намираше в болница с цироза и емфизем. Цяла Москва с нетърпение очакваше края му. Наталия бе подкупила Андрей, санитар в болницата, да й се обади веднага при смъртта на Черненко. Тя окачи слушалката и го потвърди.

— Мъртъв е — произнесе тя.

Това беше мигът на надежда. За трети път в продължение на по-малко от три години бе умрял уморен, стар и консервативен водач. Още веднъж имаше шанс властта да бъде поета от нов, млад човек, който да превърне Съветския съюз в страната, в която Димка искаше Гриша и Катя да могат да живеят и да отглеждат внуците му. Тази надежда не бе осъществена на два пъти. Щеше ли да стане същото?

Димка бутна чинията си настрана.

— Трябва да действаме сега — обяви той. — Наследяването ще бъде определено в рамките на следващите няколко часа.

Наталия кимна в знак на съгласие.

— Единственото важно нещо е кой ще председателства следващото заседание на Политбюро — отбеляза тя.

Димка сметна, че тя има право. В Съветския съюз нещата вървяха така. Вземеше ли някой от съперниците преднина, никой не залагаше на друг от участниците в надбягването.

Михаил Горбачов беше втори секретар и следователно официален заместник на покойния. Назначаването му на това място обаче беше горещо оспорвано от старата гвардия, която искаше московското партийно началство Виктор Гришин — седемдесетгодишен и никакъв реформатор. Горбачов спечели избора само с един глас.

Димка и Наталия станаха от масата и отидоха в спалнята. Не искаха да го обсъждат пред децата. Димка застана до прозореца и загледа светлините на Москва. Наталия приседна на крайчеца на кревата. Нямаха много време.

Димка започна:

— Със смъртта на Черненко имаме десет членове на Политбюро, включително Горбачов и Гришин.

Членовете на Политбюро бяха най-висшият кръг на властта в СССР.

— По моя сметка се делят точно на две половини — Горбачов има четирима поддръжници, толкова има и Гришин.

— Само че не всички са в града — посочи Наталия. — Двама от хората на Гришин ги няма — Шчербицки е в Америка, а Кунаев — у дома в Казахстан, на пет часа със самолет.

— Няма го и един от хората на Горбачов — Воротников е в Югославия.

— Това ни дава мнозинство от трима на двама за следващите няколко часа.

— Горбачов трябва да свика заседание на пълните членове тази вечер. Ще предложа да обяви, че е за планирането на погребението. След като е свикал заседанието, той може да го председателства. А след като оглави това заседание, ще изглежда неизбежно да оглавява всички следващи заседания и после да стане ръководител.

Наталия се намръщи.

— Прав си, но искам да обърна внимание на следното. Не искам утре да долетят отсъствалите и да заявят, че всичко трябва да бъде обсъдено отново, понеже ги било нямало тук.

Димка помисли една минута.

— Не знам какво друго можем да направим — рече той.

Обади се на Горбачов от телефона в спалнята. Горбачов вече знаеше, че Черненко е мъртъв — и той имаше своите шпиони. Съгласи се с Димка, че трябва незабавно да свика заседание.

Димка и Наталия навлякоха тежките зимни палта и обуща и отидоха до Кремъл.

Час по-късно най-могъщите хора в Съветския съюз се събраха в залата на Президиума. Димка продължаваше да се тревожи. Групата на Горбачов се нуждаеше от удар, който неоспоримо да направи Горбачов водач.

Точно преди заседанието Горбачов изненада всички. Той приближи своя главен съперник Виктор Гришин и го заговори официално:

— Виктор Василиевич, бихте ли желали да председателствате това заседание?

Димка, достатъчно наблизо, за да чуе, беше смаян. Какво въобще вършеше Горбачов — признаваше се за победен?

Наталия, застанала до Димка, се усмихваше тържествуващо.

— Блестящо! — с тихо въодушевление произнесе тя. — Ако Гришин бъде предложен за председател, останалите ще гласуват срещу него. Това е лъжливо предложение, празна кутия за подаръци.

Гришин поразмисли и очевидно стигна до същото заключение.

— Не, другарю — отвърна той. — Вие трябва да председателствате заседанието.

Тогава Димка с нарастващо ликуване разбра, че Горбачов е затворил капан. След отказа на Гришин за него щеше да бъде трудно да промени мнението си и да поиска председателското място утре, когато поддръжниците му са дошли. Всяко предложение за издигането на Гришин за председател щеше да бъде посрещнато с възражението, че той вече е отхвърлил длъжността. Ако оспореше това възражение, щеше да изглежда непостоянен човек.

„Значи“, заключи Димка с широка усмивка, „Горбачов щеше да бъде новият съветски ръководител“.

Точно това и стана.

* * *

Таня се прибра у дома, пламнала от нетърпение да съобщи на Василий плана си.

Те живееха заедно повече или по-малко неофициално от две години. Не бяха женени — станеха ли семейство, нямаше да им позволят да напуснат СССР заедно. А те бяха решили да се измъкнат от съветския блок. И двамата се усещаха хванати в капан. Таня продължаваше да пише отчети за ТАСС, която робски следваше партийната линия. Василий вече беше водещият сценарист на телевизионно предаване, в което герои от КГБ с квадратни челюсти надхитряха глупавите и садистични американски шпиони. И двамата желаеха да съобщят на света, че Василий е хваленият писател Иван Кузнецов, чиято последна книга — Старчески дом, дръзка сатира с Брежнев, Андропов и Черненко — беше бестселър на Запад. Понякога Василий твърдеше, че важното било как той написал истината за Съветския съюз в произведения, четени по целия свят. Таня обаче знаеше, че той иска да получи славата за работата си, вместо страхливо да крие какво е направил, сякаш е някаква тайна перверзия.

Въпреки че Таня преливаше от ентусиазъм, тя включи радиото в кухнята, преди да говори. Тя не смяташе, че подслушват апартамента им, но навикът бе стар, а и нямаше нужда да се рискува.

Радиожурналистът описваше посещение на Горбачов и жена му във фабрика за джинси в Ленинград. Таня забеляза разликата. Предишните съветски ръководители посещаваха стоманолеярни и корабостроителници. Горбачов поддържаше потребителските стоки. Той винаги твърдеше, че съветските производители трябва да бъдат добри като западните — нещо, което не бе било дори фантазия за предшествениците му.

А и водеше жена си със себе си. За разлика от съпругите на по-ранните ръководители Раиса не беше просто придатък. Беше привлекателна и добре облечена, като американската Първа дама. Беше и интелигентна — работила бе като университетски преподавател преди мъжът й да стане генерален секретар.

Според Таня това подаваше надежди, но бе само символично. От Запада щеше да зависи дали ще излезе нещо. Ако немците и американците приемеха извършваната в СССР либерализация и действаха да насърчат промяната, Горбачов можеше да постигне нещо. Ако ястребите в Бон и Вашингтон видеха това като слабост и предприемеха заплашителни или агресивни ходове, съветската управляваща номенклатура отново щеше да се затвори в черупката си от праволинеен комунизъм и военно могъщество. Тогава Горбачов щеше се присъедини към Косигин и Хрушчов в гробището на провалилите се кремълски реформатори.

— В Неапол има конференция на сценаристи — каза Таня на Василий, докато радиото бърбореше зад тях.

— Аха!

Василий веднага видя значението на това. Неапол имаше избрана комунистическа градска управа.

Двамата седяха на канапето. Таня започна:

— Искат да поканят писатели от съветския блок, за да докажат, че Холивуд не е единственото място, където се правят телевизионни предавания.

— Разбира се.

— Ти си най-успешният създател на телевизионна драма в СССР. Трябва да отидеш.

— Съюзът на писателите ще реши кои са късметлиите.

— Очевидно следвайки съветите на КГБ.

— Смяташ ли, че имам шанс?

— Кандидатствай, а аз ще помоля Димка да каже една-две хубави думи.

— Ще можеш ли да дойдеш?

— Ще помоля Даниил да ме назначи да отразявам конференцията за ТАСС.

— Значи и двамата ще бъдем в свободния свят.

— Да.

— После какво?

— Не съм работила по подробностите, но това би трябвало да бъде лесната част. От хотелската стая можем да позвъним на Ана Мъри в Лондон. Щом установи, че сме в Италия, тя ще хване самолета. Ще хлъзнем хората си от КГБ и отиваме с нея в Рим. Тя ще обяви пред света, че Иван Кузнецов всъщност е Василий Енков и че той и приятелката му търсят политическо убежище във Великобритания.

Василий притихна.

— Как мислиш, може ли да стане наистина? — попита той; звучеше като дете, което говори за приказка.

Таня взе и двете му ръце в своите.

— Не знам — отвърна тя. — Но искам да опитам.

* * *

Димка вече разполагаше с просторен кабинет в Кремъл. Имаше голямо бюро с два телефона, малка маса за заседания и известен брой канапенца пред камината. На стената висеше репродукция в пълен размер на известната съветска картина Мобилизацията срещу Юденич в Путиловския машиностроителен завод.

Негов гост беше Фредерик Биро, унгарски министър с прогресивни идеи. Беше с две или три години по-възрастен от Димка, но изглеждаше уплашен, седнал на канапето, когато помоли секретарката на Димка за чаша вода.

— Тук съм, за да бъда укоряван ли? — попита той с насилена усмивка.

— Защо питате?

— Аз съм един от хората, които смятат, че социализмът в Унгария е в безизходно положение. Това не е тайна.

— Нямам намерение да ви укорявам за това или за нещо друго.

— Тогава ще ме хвалите?

— И това не. Предполагам, че Вие и вашите приятели ще създадете новия унгарски режим при смъртта или оставката на Янош Кадар, и Ви желая успех, но не съм Ви повикал тук, за да Ви кажа това.

Биро остави водата си, без да я е опитал.

— Сега наистина съм уплашен.

— Нека Ви извадя от нещастието Ви. Приоритетът на Горбачов е да подобри съветската икономика чрез намаляване на военните разходи и производство на повече потребителски стоки.

— Чудесен план — предпазливо произнесе Биро. — Много хора биха желали да направят същото в Унгария.

— Единственият ни проблем е, че това не действа. Или, ако трябва да бъда точен, не действа достатъчно бързо, което е същото. Съветският съюз е разорен, банкрутирал, неплатежоспособен. Падащите цени на петрола са причината за сегашната криза, но дългосрочният проблем е осакатяващо лошото представяне на плановата икономика. Твърде силно е, за да бъде излекувано с отменяне на поръчки за ракети и с производство на повече джинси.

— Къде е отговорът?

— Ще спрем да ви субсидираме.

— Унгария?

— Всички източноевропейски държави. Вие никога не сте плащали за жизнения си стандарт. Ние го финансираме, като ви продаваме петрол и други суровини под пазарните цени, а купуваме некачествените ви стоки, които никой не иска.

— Вярно е, разбира се — съгласи се Биро. — Това обаче е единственият начин населението да бъде спокойно, а Комунистическата партия на власт. Ако жизненият им стандарт падне, няма да мине много време и те ще започнат да се питат защо са комунисти.

— Знам.

— Тогава какво се очаква да направим ние?

Димка преднамерено сви рамене.

— Това не е мой проблем, а ваш.

— Наш проблем? — невярващо попита Биро. — За какво говорите, по дяволите?

— Това значи, че вие трябва да намерите разрешението.

— Ами ако Кремъл не хареса постигнатото от нас разрешение?

— Няма значение — продължи Димка. — Сега сте самостоятелни.

Биро заговори презрително:

— Вие ми съобщавате, че четиридесет години съветска власт над Източна Европа приключват и че ще бъдем независими държави?

— Точно така.

Биро изгледа Димка продължително и тежко.

— Не Ви вярвам.

* * *

Таня и Василий отидоха в болницата, за да посетят леля й Зоя, физичката. Тя бе на седемдесет и четири и страдаше от рак на гърдата. Като генералска съпруга имаше отделна стая. Посетителите можеха да влизат по двама наведнъж, тъй че Таня и Василий чакаха отвън заедно с останалите членове на семейството.

След малко се показа чичо Володя, хванал за ръката тридесет и девет годишния си син Котя. Силен мъж с геройски военни подвизи, сега Володя беше безпомощен като дете, вървеше където му кажат и неспирно хлипаше в подгизнала от сълзи носна кърпичка. Бяха женени от четиридесет години.

Таня влезе с братовчедка си Галина, дъщерята на Володя и Зоя. Външността на леля й я ужаси. Дори и на шестдесет Зоя беше главозамайващо красива, но сега бе болезнено слаба, почти плешива и явно само на дни или часове от края. Както и да е, тя се люшкаше между съня и будното състояние и не изглеждаше да изпитва болка. Таня предположи, че е упоена с морфин.

— След войната Володя отиде в Америка, за да открие как са произвели бомбата от Хирошима — започна Зоя, недискретна под въздействието на лекарството. Таня обмисляше да й каже да не споделя повече, но реши, че тези тайни вече не са от значение за никого.

— Той се върна с каталог на Сиърс и Робък — продължи Зоя и се усмихна на спомена. — Беше пълен с хубави неща, които всеки американец можеше да си купи — рокли, колела, грамофонни плочи, топли детски дрехи, дори трактори за фермерите. Нямаше да го повярвам — щях да го приема за пропаганда — но Володя бе ходил там и знаеше, че е вярно. Оттогава все исках да отида в Америка, просто за да го видя. Просто да погледна това изобилие. Обаче вече не мисля, че ще стане.

Тя отново затвори очи.

— Няма значение — промърмори Зоя и сякаш отново заспа.

След няколко минути Таня и Галина излязоха и двама от внуците заеха местата си край болничното легло.

Димка беше дошъл и се присъедини към групичката в коридора. Отведе Таня и Василий настрана и им заговори тихо.

— Препоръчах Ви за конференцията в Неапол — каза той на Василий.

— Благодаря Ви…

— Не ми благодарете. Не успях. Днес имах разговор с противния Евгений Филипов. Сега той отговаря за това и знае, че сте бил изпратен в Сибир за подривна дейност през 1961 година.

— Но Василий е реабилитиран! — протестира Таня.

— Филипов знае това. Заяви, че реабилитацията била една работа, а излизането зад граница — друга. Това не се обсъжда повече.

Димка докосна ръката на Таня.

— Съжалявам, сестро.

— Значи оставаме тук — заключи Таня.

Василий произнесе с горчивина:

— Едно листче на поетично четене преди четвърт век и все още ме наказват. Ние все си мислим, че страната ни се променя, но тя не се променя наистина.

— Също като леля Зоя и ние няма да видим външния свят — заключи Таня.

— Не се отказвайте — насърчи ги Димка.