Кен Фолет
Прагът на вечността (48)

47.

Бийп Дюър дойде да види Дейв Уилямс в Дейзи Фарм, неговото звукозаписно студио в Напа вали.

Стаите бяха прости, но удобни. Нищо просто обаче нямаше в студиото. Техниката беше съвършена. Тук бяха записани няколко хитови албума и отдаването на студиото под наем за групи се беше превърнало в малък, но доходоносен бизнес. Понякога молеха Дейв да стане продуцент и той установи, че май има дарба да им помага да постигнат желания звук.

Което беше добре, понеже Дейв вече не печелеше толкова пари, колкото навремето. След разпадането на Плъм Нели издадоха албум с най-големите хитове, концертен албум и албум с неиздавани песни и алтернативни версии. Всеки следващ се продаваше по-слабо от предходния. Соловите албуми на бившите членове минаха със скромен успех. Дейв нямаше затруднения, но и вече не си купуваше ново Ферари всяка година. А тенденцията беше надолу.

Когато Бийп се обади и попита дали може да иде да го види на другия ден, той бе толкова изненадан, че не я попита има ли някаква специална причина.

Сутринта изми брадата си с шампоан под душа, обу чисти джинси и избра ярка светлосиня риза. После се запита защо се вълнува. Вече не беше влюбен в Бийп. Защо да го е грижа какво би помислила тя за външния му вид? Осъзна, че му се ще тя да го погледне и да съжали, че го е зарязала.

— Проклет глупак — каза си той гласно и навлече стара тениска.

Все пак се чудеше какво ли иска Бийп.

Беше в студиото и работеше с някакъв млад певец и автор, който правеше първия си албум, когато телефонът от входа проблесна безшумно. Остави артиста да работи върху рефрена и излезе. Бийп приближи къщата в червен Мъркюри Кугър със свален гюрук.

Дейв очакваше да се е променила и му беше интересно как ли изглежда, ала тя си беше същата — дребна и хубава, с пакостлив поглед. Не беше твърде различна от времето, когато я видя за пръв път, преди десет години. Тогава тя беше на тринадесет и беше смущаващо секси. Днес носеше сини матадорски панталони и раирана блузка, а косите й бяха късо подстригани.

Първо Дейв я отведе в задната част на къщата да й покаже гледката към долината. Беше зима и лозниците бяха голи, но бе слънчево и редовете кафяви растения хвърляха сини сенки и правеха вълнообразна шарка като мазки от четка.

— Какво грозде гледаш?

— Каберне совиньон, класическото за червено вино. Не е претенциозно и тукашната камениста почва му понася.

— Правиш ли вино?

— Да. Не е нещо особено, но се подобрява. Влез и опитай чаша.

Бийп хареса кухнята, където всичко беше от дърво. Изглеждаше традиционно, въпреки модерните уреди. Шкафовете бяха ръчно изработени от чам и бяха лакирани, та изглеждаха златисти. Дейв беше махнал тавана и така беше разкрил долната страна на двускатния покрив.

Беше отделил много време на оформлението на това помещение, понеже искаше да е като кухнята в къщата на улица „Грейт Питър“. Там всеки идваше да се помотае, да хапне, да пийне и да разговаря.

Седнаха на старата чамова маса и Дейв отвори бутилка Дейзи Фарм Червено 1969, първото, произведено от него и Дани Медина като партньори. Още беше доста таниново и Бийп се намуси. Дейв се разсмя.

— Може би трябва да оцениш потенциала му.

— Ще се доверя на твоята дума.

Бийп извади пакет Честърфийлд.

— Пушеше Честърфийлд, когато беше на тринадесет.

— Трябва да ги откажа.

— Никога не бях виждал толкова дълги цигари.

— На онази възраст беше сладък.

— А видът на устните ти, засмукали цигарата, беше странно възбуждащ, макар да не знаех защо.

— Можех да ти обясня — разсмя се тя.

Дейв пак отпи от виното. Може би след няколко години щеше да стане по-добро.

— Как е Вали?

— Добре. Дрогира се повече отколкото трябва, но какво мога да ти кажа? Той е рок звезда.

Дейв се усмихна.

— И аз самият изпушвам по един джойнт повечето вечери.

— Имаш ли гадже?

— Сали Дасилва.

— Актрисата. Видях снимка — как пристигате на някаква премиера, но не знаех сериозно ли е.

Не беше много сериозно.

— Тя е в Ел Ей, пък и двамата много работим. Но от време на време прекарваме уикендите заедно.

— Между другото, трябва да ти кажа колко много се възхищавам на сестра ти.

— Иви е добра актриса.

— Смях се до сълзи на филма, в който играеше начинаеща полицайка. Но активизмът я прави герой. Много хора са против войната, но не на много им стиска да идат в Северен Виетнам.

— Адски беше уплашена.

— Бас държа.

Дейв остави чашата и изгледа Бийп прямо. Вече не можеше да сдържа любопитството си.

— Какво всъщност си си наумила, Бийп?

— Първо, благодаря ти, че ме прие. Не беше длъжен да го правиш и аз оценявам жеста.

— Моля.

Почти щеше да откаже, но любопитството беше надделяло над огорчението.

— Второ, извинявам се за онова, което направих през шестдесет и осма. Съжалявам, че те нараних. Беше жестоко и винаги ще се срамувам от него.

Дейв кимна. Нямаше да отрича. Да се остави годеникът й да я свари в леглото с най-добрия му приятел беше възможно най-жестокото нещо за едно момиче. А фактът, че по онова време беше само на двадесет, не беше достатъчно извинение.

— Трето, Вали също съжалява. Не ме разбирай погрешно, ние още се обичаме, но знаем какво сме направили. Вали и сам ще ти го каже, ако някога му дадеш тази възможност.

— Окей.

Тя вече започваше да влияе на чувствата на Дейв. Той усещаше отзвук от отдавна забравени страсти: гняв, оскърбление, загуба. Нямаше търпение да разбере накъде води това.

— Можеш ли някога да ни простиш? — попита Бийп.

Дейв не беше подготвен за този въпрос.

— Не знам, не съм се замислял за това — безжизнено отвърна той. Преди днешния ден можеше и да каже, че вече не му пука, но въпросите на Бийп някак събудиха мъката му. — Какво ще означава да ви простя?

Бийп пое дъх.

— Вали иска да възстанови групата.

— О! — Дейв не го очакваше.

— Липсва му работата с теб.

Това се стори на Дейв някак удовлетворяващо по един подличък начин.

— Соловите албуми не бяха толкова добри.

— Неговите се продадоха по-добре от моите.

— Но не продажбите го тревожат. Не го е грижа за парите, той не харчи и половината от спечеленото. За него важното е, че музиката беше по-добра, когато я правехте заедно.

— Не мога да не се съглася — отвърна Дейв.

— Има няколко песни, които би искал да ти покаже. Можеш да повикаш Лу и Бъз от Лондон. Може всички да живеем в Дейзи Фарм. После, когато албумът излезе, можете да направите концерт с възстановената група, дори турне.

Противно на волята си, Дейв се развълнува. Нищо не можеше да се мери с годините с Плъм Нели, от Хамбург до „Хайт-Ашбъри“. Групата биваше използвана, мамена и разкъсвана, но те се наслаждаваха на всяка минута. Сега Дейв беше уважаван и му се плащаше честно, беше телевизионна звезда, забавляваше цели семейства и беше предприемач в шоубизнеса. Но не беше и наполовина толкова забавно.

— Отново на пътя? — замисли се той. — Не знам.

— Помисли си — умолително каза Бийп. — Не казвай да или не.

— Добре. Ще си помисля.

Ала вече знаеше отговора.

Изпрати я до колата. На мястото до шофьора имаше вестник. Бийп го взе и му го подаде.

— Виждал ли си това? Снимка на сестра ти.

* * *

На снимката Иви Уилямс беше в камуфлажна униформа.

Първото, което порази Кам Дюър, беше колко съблазнително изглежда. Широките дрехи само му напомниха, че отдолу е съвършеното тяло, което светът видя във филма Моделът на художника. Тежките ботуши и войнишкото кепе само я правеха по-сладка.

Седеше върху един танк. Кам не знаеше много за оръжията, но надписът го осведоми, че това е съветски Т-54 със стомилиметрово оръдие.

Около Иви беше пълно с войници от северновиетнамската армия. Явно тя им казваше нещо забавно и лицето й грееше — одухотворено и весело. Войниците се усмихваха и се смееха, както правят хората навсякъде по света в компанията на холивудска знаменитост.

Според статията, Иви изпълняваше мирна мисия. Узнала беше, че виетнамците не искат да воюват със Съединените щати.

— Каква изненада, мамицата му — саркастично рече Кам.

Искат просто да бъдат оставени на мира, твърдеше Иви.

Снимката беше триумф за антивоенното движение. Половината момичета в Америка искаха да са като Иви Уилямс, половината момчета искаха да се оженят за нея, а всички заедно се възхищаваха на смелостта й да иде в Северен Виетнам. По-страшното беше, че комунистите не и правеха нищо лошо. Разговаряха с нея и й обясняваха как искат да са приятели с американците.

Как злият президент беше способен да бомбардира такива хубави хора?

На Кам започна да му се гади.

Но Белият дом не остави това да мине просто така.

Кам се залови за телефоните и позвъни на журналисти, които симпатизираха на правителството. Те не бяха твърде много: либералните медии ненавиждаха Никсън, а част от консервативните медии го намираха твърде умерен. Но поддръжниците са достатъчно, каза си Кам, за започването на ответна кампания, стига само да се съгласят.

Пред себе си Кам държеше списък с неща, които да изтъква, и подбираше в зависимост от събеседника.

— Как мислите, колко американски момчета са убити от този танк? — попита той сценариста на едно токшоу.

— Не знам, Вие ми кажете — отвърна онзи.

Правилният отговор навярно беше нито един, понеже северновиетнамските танкове по принцип не влизаха в бой с американците, а с южновиетнамската армия. Не беше там работата.

— Това е въпрос, който трябва да се задава на либералите във Вашето предаване — каза Сам.

— Прав сте, въпросът е добър.

В разговора с автор на колонка в един десен таблоид Кам попита:

— Знаехте ли, че Иви Уилямс е британка?

— Майка й е американка — подчерта журналистът.

— Майка й така мрази Америка, че е заминала през тридесет и шеста и оттогава не е живяла тук.

— Добре казано!

На либерален журналист, който често нападаше Никсън, Кам каза:

— Дори Вие трябва да признаете, че тя наивно се оставя северновиетнамците да я използват така за антиамериканска пропаганда. Или приемате сериозно нейната мирна мисия?

Резултатите бяха впечатляващи. На другия ден срещу Иви Уилямс започна кампания, която беше по-мащабна от нейния първоначален успех. Тя се превърна в обществен враг номер едно и измести Елдридж Клийвър, серийния изнасилвач и водач на Черните пантери. В Белия дом се изсипаха писма, които я очерняха — и не всички бяха пратени под диктовката на местните организации на Републиканската партия из страната. Иви се превърна в омразна фигура за гласоподавателите на Никсън, хора, които се придържаха към простото вярване, че или си за Америка, или си против нея.

Кам изпитваше дълбоко удовлетворение от цялата работа. Колчем прочетеше филипиките срещу нея в някой таблоид, той си припомняше как Иви нарече любовта му смешна.

Но още не беше приключил с нея.

Когато ответният удар беше в зенита си, Кам се обади на Мелтън Фокнър, бизнесмен и поддръжник на Никсън, който беше в борда на една от телевизионните мрежи. Използва телефонната централа, за да може секретарката на Фокнър да му каже:

— Звънят от Белия дом!

Когато се свърза с Фокнър, Кам се представи и каза:

— Президентът ме помоли да Ви се обадя, сър, за специалния филм, който готвите за Джейн Адамс.

Джейн Адамс, починала през 1935 година, беше прогресивна активистка, суфражетка и носителка на Нобелова награда.

— Точно така — отвърна Фокнър. — Президентът почитател ли е на Джейн Адамс?

„Такъв ли е, по дяволите“, помисли Кам. Джейн Адамс беше тъкмо от празноглавите либерали, които той мразеше.

— Да, наистина — рече той. — Но Холивуд Рипортър пише, че обмисляте да дадете ролята на Джейн Адамс на Иви Уилямс.

— Вярно.

— Навярно сте виждали последните новини за Иви Уилямс и това как тя се оставя да бъде използвана за пропаганда на враговете на Америка.

— Разбира се, четох тази история.

— Убеден ли сте, че тази антиамериканска британска актриса със социалистически убеждения е подходяща за ролята на една американска героиня?

— Като член на борда аз нямам думата при подбора на артисти…

— Президентът няма право на никакви действия против това, Боже опази, но мислеше, че може би ще Ви е интересно да знаете неговото мнение.

— Това е съвсем сигурно.

— Приятно ми беше да разговарям с Вас, господин Фокнър — каза Кам и затвори.

Чувал беше хората да казват, че отмъщението е сладко. Но никой не му беше обяснил колко точно.

* * *

Дейв и Вали седяха на високите столчета в звукозаписното студио с китари в ръце. Имаха песен със заглавие Отново заедно. Беше в две части, в различни тоналности, и им трябваше подходящ акорд за прехода. Пееха песента отново и отново и опитваха различни неща.

Дейв беше щастлив. Все още го имаха. Вали беше оригинален, измисляше мелодии и хармонични прогресии, които никой друг не ползваше. Взаимно пораждаха идеи и резултатът беше по-добър от всичко, което бяха правили сами. Завръщането щеше да е триумфално.

За разлика от Бийп Вали се беше променил. Беше мършав. Високите му скули и бадемовите очи се подчертаваха от слабостта и му придаваха някаква вампирска хубост.

Бъз и Лу седяха при тях, пушеха, слушаха и чакаха. Бяха търпеливи. Когато Вали и Дейв измислеха песента, Бъз и Лу се залавяха за инструментите и правеха партиите на барабаните и баса.

Беше десет вечерта и работеха вече от три часа. Щяха да продължат до три или четири през нощта и да спят до пладне. Това бяха часовете за рокендрол.

Беше третият им ден в студиото. Първия ден се забавляваха, свиреха любимите си стари парчета и с удоволствие свикваха отново един с друг. Вали изпълняваше чудесни мелодични линии на китарата. За беля, на втория ден стомахът му се развали и той се оттегли рано. Затова днес беше първият им ден сериозна работа.

Върху усилвателя до Вали се мъдреше бутилка Джак Даниълс и висока чаша с лед. В старите времена често пиеха или пушеха трева, докато работеха. Това беше част от удоволствието. Напоследък Дейв предпочиташе да работи трезвен, но Вали не беше изменил на навиците си.

Бийп донесе четири бири на поднос. Дейв предполагаше, че тя иска Вали да пие бира вместо уиски. Често носеше и храна в студиото: боровинки със сладолед, шоколадов кейк, купи с фъстъци, банани. Искаше Вали да не се прехранва само с алкохол. Той вземаше лъжица сладолед или шепа фъстъци, после се връщаше към своя Джак Даниълс.

За щастие, той още беше блестящ, както показваше новата песен. Но се дразнеше от неспособността им да измислят свързващия акорд.

— Мамицата му. В главата ми е, нали разбираш. Но не ще да излезе.

Бъз отвърна:

— Музикален запек, братле. Трябва ти слабително. Какво е еквивалент на паница сливи?

— Опера от Шьонберг — каза Дейв.

— Соло на барабани на Дейв Кларк — додаде Лу.

— Албум на Демис Русос.

Телефонът присветна и Бийп отговори.

— Влизай — каза тя и затвори. После обясни на Вали:

— Хилтън е.

— Добре — каза Вали, остави китарата на стойката и излезе.

Дейв въпросително погледна Бийп, която каза:

— Дилър.

Дейв продължи да свири. Нямаше нищо необичайно дилър на наркотици да се отбие в звукозаписно студио. Той не знаеше защо музикантите ползват наркотици толкова повече от останалите хора, но открай време си беше така: Чарли Паркър беше пристрастен към хероина, при това беше от по-предишното поколение.

Докато Дейв свиреше, Бъз взе баса и засвири с него, а Лу се настани зад барабаните и тихичко затърси ритъма. Импровизираха петнадесетина-двадесет минути и Дейв спря и попита:

— Какво става с Вали, по дяволите?

Излезе от студиото, последван от другите двама, и се върна в къщата.

Намериха Вали в кухнята. Лежеше в несвяст на пода, а спринцовката още беше в ръката му. Беше взел дозата още с идването й.

Бийп се приведе над него и внимателно извади иглата.

— До сутринта няма да е на себе си. Съжалявам.

Дейв изруга. Това беше краят на работата им за днес.

— Да идем ли до кръчмата? — обърна се Бъз към Лу.

В подножието на хълма имаше бар, посещаван главно от мексиканските селскостопански работници. Носеше нелепото име Салон Мейфеър, затова го наричаха „кръчмата“.

— Може.

Ритъм секцията излезе.

— Помогни ми да го отнесем в леглото — каза Бийп.

Дейв хвана Вали за раменете, Бийп — за краката, и го отнесоха в спалнята. Върнаха се в кухнята. Бийп се подпираше на плота, а Дейв приготвяше кафе.

— Наркоман е, нали? — попита той, докато се пипкаше с хартиения филтър.

Бийп кимна.

— Мислиш ли, че въобще е възможно да направим този албум?

— Да! — отвърна тя. — Моля те, не се отказвай от него. Боя се, че…

— Добре де, спокойно — каза Дейв и включи машината.

— Мога да се оправям с него — отчаяно продължи Бийп. — Вечерно време се поддържа с малки дози докато работи, а в малките часове се отрязва тотално. Днешната случка беше необичайна. Обикновено не се надрусва така. По принцип аз отмервам дрогата и я разпределям.

Дейв беше отвратен.

— Превърнала си се в медицинска сестра на един наркоман.

— Вземаме тези решения, когато сме прекалено млади и не знаем достатъчно, а после трябва да живеем с тях — рече Бийп и заплака.

Дейв я прегърна и тя захлипа на гърдите му. Той й даде малко време, предницата на ризата му се намокри, а кухнята се изпълни с аромат на кафе. После внимателно се освободи от нея и сипа две чаши.

— Не се тревожи — каза й той. — Когато знаем за проблема, можем да се съобразим с него. Докато Вали е във форма, ще правим трудните неща: писането на песните, китарните сола, вокалите. Когато не е на себе си, ще записваме другите писти и ще правим предварителен микс. Ще го сглобим.

— О, благодаря ти. Спасяваш му живота. Не мога да ти опиша какво облекчение е това за мен. Толкова си добър — тя се надигна на пръсти и го целуна по устните.

Дейв се почувства някак странно. Тя му благодареше, че е спасил живота на гаджето й, а в същото време го целуваше.

После каза:

— Каква глупачка бях да те оставя.

Това беше нечестно спрямо човека в спалнята. Но верността поначало не беше силата на Бийп.

Тя го обгърна през кръста и се притисна в него.

За миг Дейв задържа ръце във въздуха, далеч от нея, после се предаде и пак я прегърна. Може би верността не беше и неговата сила.

— Наркоманите не правят много секс — каза тя. — Мина време.

Дейв потрепери. Осъзнаваше, че някак е знаел, че това ще стане, още в мига, когато тя дойде пред къщата с червеното си кабрио.

Трепереше, понеже я желаеше толкова силно.

Продължаваше да мълчи.

— Отведи ме в леглото, Дейв. Хайде да го направим, само веднъж, за доброто старо време.

— Не — каза той.

Но го направи.

* * *

Завършиха албума в деня, когато директорът на ФБР Дж. Едгар Хувър умря.

По пладне на другия ден, докато се хранеха в кухнята на Дейзи Фарм, Бийп каза:

— Дядо ми е сенатор и казва, че Дж. Едгар обичал да прави свирки.

Всички се удивиха.

Дейв се подсмихна. Съвсем сигурен беше, че старият Гас Дюър никога не е казвал „да прави свирки“ в присъствието на внучката си. Но Бийп обичаше да говори така пред момчетата. Знаеше, че им въздейства. Беше пакостлива. Това беше едно от нещата, които я правеха вълнуваща.

— Дядо ми каза, че Хувър живеел със своя заместник-директор, някой си Толсън — продължи Бийп. — Ходели навсякъде заедно, като съпрузи.

— Хора като Хувър създават лошо име на нас, педалите — отсъди Лу.

Вали, който беше станал необичайно рано, каза:

— Ей, слушайте, да направим концерт, когато албумът излезе, става ли?

— Аха. Какво си намислил? — попита Дейв.

— Нека с него наберем средства за Джордж Макгавърн.

Идеята рок групи да набират средства за либерални политици ставаше все по-разпространена, а Макгавърн беше водещият претендент за номинацията на демократите за тазгодишните президентски избори. Представяше се като кандидат на мира.

— Страхотна идея. Двойно повече реклама за нас, а и помага за прекратяването на войната — каза Дейв.

— Аз съм за — откликна Лу.

— Окей, в малцинство съм, отстъпвам — рече Бъз.

След малко Лу и Бъз си тръгнаха, за да хванат самолета за Лондон. Вали отиде в студиото да прибере китарите в калъфите им. Не обичаше да оставя тази работа на помощния персонал.

— Не можеш просто да си отидеш — каза Дейв на Бийп.

— Защо не?

— Защото през последните шест седмици се чукахме като откачени всеки път, когато Вали се надруса.

— Страхотно беше, нали? — каза тя с усмивка.

— И защото се обичаме — Дейв изчака тя да потвърди или да отрече.

Тя не направи нито едното, нито другото.

— Не можеш просто да си отидеш — повтори той.

— А какво друго да правя?

— Говори с Вали. Кажи му да си намери друга медицинска сестра. Ела да живееш тук с мен.

Бийп поклати глава.

— Срещнах те преди десет години — продължи Дейв. — Бяхме любовници. Сгодихме се и щяхме да се оженим. Струва ми се, че те познавам.

— И?

— Ти си привързана към Вали, грижиш се за него, искаш той да се чувства добре. Но рядко правите секс, а — което е още по-показателно — не личи да имаш нещо против. Което ми говори, че не го обичаш.

Бийп отново не потвърди и не отрече.

— Мисля, че обичаш мен — каза Дейв.

Бийп погледна в празната си чаша от кафе, все едно можеше да прочете отговора в утайката.

— Да се оженим ли? — попита Дейв. — Затова ли се колебаеш? Защото искаш да ти предложа? Тогава ще го направя. Омъжи се за мен, Бийп. Обичам те. Обикнах те, когато бяхме на тринадесет и не мисля, че оттогава съм преставал да те обичам.

— Какво, дори когато беше в леглото с Манди Лав?

Той се усмихна тъжно.

— Може и да съм те забравял за няколко мига от време на време.

— Вярвам ти — отговори тя с усмивка.

— Ами деца? Искаш ли да имаш деца? Аз искам.

Бийп нищо не каза.

— Стоя тук и си изливам сърцето, а не получавам нищо в отговор. Какво става в главата ти?

Бийп вдигна поглед и Дейв видя, че плаче.

— Ако напусна Вали, той ще умре — каза тя.

— Не ми се вярва.

Бийп вдигна ръка да го накара да млъкне.

— Попита какво става в главата ми. Ако наистина искаш да знаеш, недей да ми противоречиш.

Дейв млъкна.

— През живота си съм направила много себични и лоши неща. Ти знаеш за някои от тях, но има и други.

Дейв й вярваше. Но искаше да й каже, че освен това тя е донесла радост и смях в живота на много хора, включително и в неговия. Тя обаче го беше помолила да слуша и той слушаше.

— Животът на Вали е в моите ръце.

Дейв премълча забележката си, но Бийп изрече онова, което той се канеше да каже.

— Окей, аз не съм виновна, че той е наркоман, не съм му майка, не съм длъжна да го спасявам.

Според Дейв Вали можеше и да е по-жилав, отколкото тя си мисли. От друга страна, Джими Хендрикс умря, Джанис Джоплин умря, Джим Морисън умря…

— Искам да се променя — каза Бийп. — Нещо повече, искам да възмездя грешките си. Време е да свърша нещо, което не е просто каквото ме вълнува за момента. Време е да направя нещо добро. Затова ще остана с Вали.

— Това ли е последната ти дума?

— Да.

— Всичко хубаво тогава — каза Дейв и бързо излезе от кухнята, за да не може Бийп да види, че плаче.