Кен Фолет
Полетът на стършела (14)

Тринадесета глава

Животът на Харалд беше съсипан. Всичките му планове бяха осуетени и той нямаше бъдеще. Все пак, вместо да се тормози заради съдбата си, той нямаше търпение да поднови познанството си с Карен Духвиц. Спомни си бялата й кожа, ярката червена коса, начина, по който вървеше из стаята, сякаш танцуваше, и вече нищо друго не му се струваше по-важно от срещата с нея.

Дания бе малка, красива страна, но когато се движиш с тридесет километра в час, приличаше на безкрайна пустиня. На захранвания с торф мотоциклет му отне ден и половина да прекоси страната от дома му в Санде до Кирстенслот.

Пълзенето на мотора през монотонния вълнист пейзаж се забави още повече заради повреди. Спука гума едва на петдесет километра от дома. След това, на дългия мост, който свързваше Ютландския полуостров с централния остров Фюн, се скъса верига. По проект нимбусът се задвижваше чрез лост, но така бе трудно да се свърже парният двигател, затова Харалд взе верига и зъбно колело от стара косачка. Сега трябваше да бута мотора няколко километра до някой сервиз, за да му сложи нова верига. Когато прекоси Фюн, изпусна последния ферибот за остров Шеланд. Паркира мотора, хапна малко от храната, приготвена от майка му — три дебели резена шунка и парче кейк — и прекара мразовитата нощ на пристанището. Когато на сутринта запали пак котела, вентилът изпускаше, но той успя да го запуши с малко дъвка и пластир.

Пристигна в Кирстенслот късно в събота следобед. Макар че нямаше търпение да види Карен, не отиде веднага в замъка. Мина покрай разрушения манастир и покрай портите на замъка, после през селцето с църквата, кръчмата и гарата и откри фермата, в която бяха ходили с Тик. Беше сигурен, че тук ще намери работа. По това време на годината винаги имаше работа, а той беше млад и силен.

В добре подредения двор се издигаше голяма къща. Харалд паркира мотора под погледите на две малки момиченца — предположи, че са внучки на фермера Нилсен, белокосия мъж, когото бе видял да си тръгва от църквата.

Откри го зад къщата, беше облечен с окаляни кадифени панталони и риза без яка. Подпираше се на оградата и пушеше лула.

— Добър вечер, господин Нилсен — каза Харалд.

— Здравей, млади човече — отвърна Нилсен предпазливо. — Какво ще обичаш?

— Казвам се Харалд Олуфсен. Трябва ми работа и Йозеф Духвиц ми каза, че наемате работници през лятото.

— Не и тази година, синко.

Харалд беше смаян. Дори не беше обмислял възможността да му откажат.

— Аз работя усилено…

— Не се съмнявам, а и изглеждаш достатъчно силен, но не наемам хора.

— Защо?

Нилсен вдигна вежди.

— Бих могъл да кажа, че не ти влиза в работата, но и аз съм бил нагъл младок, затова ще ти обясня, че времената са трудни, немците купуват голяма част от продукцията ми на каквито си искат цени и не остава с какво да плащам на работници.

— Ще работя за храна — рече Харалд отчаяно. Не можеше да се върне в Санде.

Нилсен го изгледа внимателно.

— Струва ми се, че си го загазил, но не мога да те наема при тези условия. Ще си имам проблеми със синдиката.

Положението изглеждаше безнадеждно. Харалд трескаво затърси друг вариант. Можеше да си намери работа в Копенхаген, но къде щеше да живее? Не можеше да иде при брат си, той беше във военна база и там не допускаха гости.

Нилсен видя притеснението му и рече:

— Съжалявам, синко — почука лулата си по горния парапет на оградата.

— Ела, ще те изпратя.

Сигурно си мислеше, че Харалд е достатъчно отчаян, за да открадне нещо. Двамата заобиколиха къщата към предния двор.

— Какво е това, по дяволите? — попита Нилсен, когато видя мотора и котела, който деликатно вдигаше пара.

— Това е обикновен мотоциклет, но го пригодих да работи с торф.

— Откъде идваш с него?

— От Морлунде.

— Господи! Изглежда, сякаш ще гръмне всеки миг.

Харалд се засегна.

— Напълно безопасен е — рече той с възмущение. — Разбирам от двигатели. Всъщност оправих един ваш трактор преди няколко седмици. — За миг се зачуди дали Нилсен няма да го наеме от благодарност, но после си каза, че това са глупости. Благодарността не плаща надници.

— Имаше теч при подаването на гориво.

Нилсен се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Харалд хвърли още една буца торф в горивната камера.

— Бях в Кирстенслот за уикенда. С Йозеф срещнахме един от вашите хора, Фредерик, опитваше се да подкара един трактор.

— Спомням си. Значи ти си онова момче?

— Да — Харалд се качи на мотора.

— Чакай малко. Може пък да те наема.

Харалд се вгледа в него, не смееше да се надява.

— Не мога да си позволя работници, но един механик е друго нещо. Разбираш ли от всякакви машини?

Нямаше време за скромност.

— Обикновено мога да поправя всичко, което има мотор.

— Имам пет-шест машини, които не работят, защото няма резервни части. Мислиш ли, че ще успееш да ги подкараш?

— Да.

Нилсен огледа мотора.

— Щом можеш да подкараш това, значи можеш да оправиш и редосеялката.

— Сигурно.

— Е, добре — рече фермерът решително. — Ще ти дам шанс.

— Благодаря, господин Нилсен!

— Утре е неделя, затова ела в понеделник сутринта в шест. Ние фермерите започваме работа рано.

— Ще дойда.

— Не закъснявай.

Харалд отвори регулатора, за да пусне пара в цилиндъра, и потегли, преди Нилсен да си е променил решението.

Щом се отдалечи достатъчно, той извика победоносно. Вече имаше работа — и то много по-интересна от обслужването на клиенти в галантерията — и го беше постигнал съвсем сам. Чувстваше се изпълнен с увереност. Сам си беше господар, беше млад, силен и умен. Щеше да се справи.

Мръкваше се, когато влезе отново в селото. За малко да не види един мъж в полицейска униформа, който излезе на пътя и му махна да спре. Харалд натисна рязко спирачките в последния момент и котелът изпъшка облак пара през клапата. Полицаят беше Пер Хансен, местният нацист.

— Какво е това, за бога? — попита Хансен, като сочеше мотора.

— Това е мотор „Нимбус“ с пригоден парен двигател — обясни Харалд.

— Струва ми се опасен.

Не му се занимаваше с този униформен нахалник, но се насили да отвърне любезно:

— Уверявам ви, господин полицай, че е напълно безопасен. Питането ви официално ли е, или просто задоволявате любопитството си?

— Не си позволявай твърде много, момче. Виждал съм те и преди, нали?

Харалд си каза, че не е мъдро да се заяжда със закона. Вече беше прекарал една нощ в затвора тази седмица.

— Казвам се Харалд Олуфсен.

— Приятел си на евреите от замъка.

Харалд загуби търпение.

— Не ви влиза в работата на кого съм приятел.

— Охо! Нима? — Хансен изглеждаше доволен, сякаш беше постигнал своето. — Ще те държа под око, млади човече — рече той злобно. — Ще те държа под око. Сега се разкарай.

Харалд потегли, като проклинаше избухливия си нрав. Не трябваше да превръща местния полицай в свой враг само заради един коментар за евреите. Кога щеше да се научи да се пази от неприятности?

На около четиристотин метра от портите на Кирстенслот той зави по черен път, който водеше през гората към задната част на манастира. Не можеха да го видят от къщата, а и той беше сигурен, че никой не работи в градината в събота вечер.

Спря мотора до западната фасада на старата църква, после прекоси двора и влезе в църквата от странична врата. Отначало не различи призрачните форми на слабата вечерна светлина, която нахлуваше през високите прозорци. Когато зрението му привикна, видя дългия ролс-ройс под брезентовото покривало, кутиите със стари играчки и двуплощника „Стършел“ със свитите криле. Имаше чувството, че никой не е стъпвал тук след последното му посещение.

Отвори голямата врата, вкара мотора и затвори.

Позволи си миг на задоволство, когато изключи парния двигател. Беше прекосил страната със своя импровизиран мотоциклет, беше си намерил работа и място, където да отседне. Ако късметът не го напуснеше, баща му нямаше да го открие; но ако имаше важни новини от семейството, брат му знаеше как да се свърже с него. И най-хубавото — имаше голям шанс да види Карен Духвиц. Спомни си, че тя обича да пуши на терасата след вечеря.

Реши да иде и да я потърси. Беше рисковано — господин Духвиц можеше да го забележи, но днес се чувстваше късметлия.

В един ъгъл на църквата, точно до работния тезгях и стойката с инструменти, имаше мивка с кран за студена вода. Харалд не се беше мил от два дни. Той си свали ризата и започна да се почиства възможно най-добре при липсата на сапун. Изплакна ризата си, окачи я на един гвоздей да изсъхне, извади другата от багажа си и я облече.

Дълъг един километър прав път водеше от портите до замъка, но той беше твърде открит, затова Харалд пое по заобиколен маршрут през гората. Стигна до конюшните, прекоси кухненската градина и огледа задната част на къщата, скрит зад един кедър. Успя да различи салона по френските му прозорци, които бяха отворени към терасата. До него беше трапезарията. Плътните завеси още не бяха дръпнати и лампите не светеха, макар че се виждаше потрепването на пламък на свещ.

Предположи, че семейството вечеря. Тик трябваше да е на училище — момчетата в Янсборг се прибираха у дома веднъж на две седмици и сега се падаше училищен уикенд — затова около масата сигурно бяха Карен и родителите й, освен ако нямаха гости. Той реши да рискува да се приближи и да погледне.

Прекоси моравата и се промъкна към къщата. Чу гласа на говорителя на BBC, който съобщаваше, че френските сили на Виши са изоставили Дамаск на армиите на британците, Британската общност и Свободна Франция. Беше приятно разнообразие да чуеш за британска победа, но той не разбираше как добрите новини от Сирия ще помогнат на братовчедка му Моника в Хамбург. Надникна през прозореца на трапезарията и видя, че вечерята е приключила и прислужницата разчиства масата.

След миг чу глас зад гърба си:

— Какво правиш, за бога?

Извърна се.

Карен вървеше по терасата към него. Бледата й кожа сияеше на изтляващата светлина. Носеше дълга копринена рокля в зеленикавосиньо и заради походката на танцьорка сякаш се плъзгаше по земята. Приличаше на привидение.

— Тихо! — рече той.

Тя не го позна в сумрака.

— Тихо ли? — възкликна Карен. В предизвикателния й тон нямаше нищо призрачно. — Виждам натрапник да наднича през прозореца на къщата и той ми казва да пазя тишина? — Отвътре се чу лай.

Харалд не можа да разбере дали Карен наистина е ядосана, или се забавлява.

— Не искам баща ти да разбере, че съм тук! — прошепна той.

— Би трябвало да се притесняваш от полицията, не от баща ми.

Старият червен сетер Тор излезе с подскоци от къщата, готов да се нахвърли на натрапника, но позна Харалд и близна ръката му.

— Аз съм Харалд Олуфсен, бях тук преди две седмици.

— О, буги-вуги! Защо се спотайваш на терасата? Да не си се върнал, за да ни ограбиш?

За негово изумление в този миг господин Духвиц излезе през френския прозорец и се огледа.

— Карен? Има ли някой там?

Харалд стаи дъх. Ако Карен го предадеше сега, щеше да провали всичко.

След миг тя отвърна:

— Всичко е наред, тате — просто приятел.

Господин Духвиц се втренчи в Харалд в сумрака, но явно не го позна, защото след миг изсумтя и влезе в къщата.

— Благодаря — изпъшка Харалд.

Карен седна на една ниска стена и запали цигара.

— Няма защо, но трябва да ми кажеш какво става — роклята отиваше на зелените й очи, които сияеха сякаш с вътрешна светлина.

Той седна на стената срещу нея.

— Скарах се с баща си и си тръгнах от дома.

— И защо дойде тук?

Заради нея самата, но реши да не й го казва.

— Намерих работа при фермера Нилсен, ще поправям трактори и машини.

— Много си предприемчив. А къде ще живееш?

— Ами… в стария манастир.

— И това е много нахално.

— Зная.

— Предполагам, че си си донесъл одеяла и други вещи.

— Всъщност не.

— Тази нощ може да стане студено.

— Ще оцелея.

— Хм — известно време тя пуши мълчаливо и гледаше как мракът се спуска като мъгла над градината. Харалд пък гледаше нея, хипнотизиран от сенките по лицето й, от широката уста и леко извития нос, от гъстата коса, съчетани в омагьосваща хубост. Гледаше пълните й устни, докато тя издишаше дима. Накрая Карен хвърли цигарата в една цветна леха, изправи се и каза:

— Е, късмет — после влезе в къщата и затвори френския прозорец.

„Това беше много грубо“, помисли си Харалд и се почувства обезкуражен. Остана там още минута. Той би говорил с нея цяла нощ, но тя се отегчи само след пет минути. Спомни си, че и предишния път го беше накарала да се почувства първо добре дошъл, а после го отхвърли. Вероятно играеше някаква игра. Или може би това бе отражение на колебливите й чувства. Хареса му мисълта, че може да има чувства към него, макар и колебливи.

Върна се в манастира. Вече застудяваше. Карен беше права, щеше да е мразовито. Плочите на пода на църквата бяха студени и съжали, че не си е взел одеяло от дома.

Огледа се за легло. Звездната светлина, която нахлуваше през прозорците, озаряваше слабо вътрешността на църквата. От източната страна имаше извита стена, зад която навремето се беше намирал олтарът. В единия й край забеляза издаден корниз с покрит с плочки навес и предположи, че навремето там е имало някаква свята реликва, покрит със скъпоценни камъни потир или картина на Девата. Сега обаче това му се стори най-подходящото място за легло и той се изпъна на корниза.

През лишените от стъкла прозорци се виждаха върховете на дърветата и няколко звезди по среднощно синьото небе. Харалд се замисли за Карен. Представи си как я гали по косата, как докосва устните й със своите, как тя го прегръща. Не беше същото, което си представяше за Биргит Клаусен, момичето от Морлунде, с което се срещна на Великден. Когато Биргит бе център на фантазиите му, тя винаги си сваляше сутиена или лягаше в легло, или пък разкъсваше страстно ризата му. Карен имаше по-деликатна роля, по-скоро любяща, отколкото страстна, макар че в очите й винаги светеше обещание за секс.

Стана му студено и се изправи. Можеше да спи в самолета. Запрепъва се в тъмното и най-сетне откри дръжката на вратата. Но когато го отвори, чу някакво шумолене и си спомни за мишката, която си беше направила гнездо в тапицерията. Не го беше страх от прокрадващи се дребни създания, но все пак не искаше да нощува заедно с тях.

После се сети за ролс-ройса. Можеше да се свие на задната седалка. Сигурно беше по-широко от кабината на Стършела. Трудно щеше да свали брезентовото покривало в мрака, но вероятно си струваше. Зачуди се дали вратите на колата са заключени.

Заопипва брезента, търсеше някакви връзки, после чу леки стъпки и застина. След миг лъч на електрическо фенерче се плъзна покрай прозореца. Дали Духвиц имаха нощен пазач?

Надникна през вратата, която водеше към манастира. Фенерчето се приближаваше. Харалд залепи гръб за стената и се опита да не диша. После чу глас:

— Харалд?

Сърцето му подскочи от удоволствие.

— Карен.

— Къде си?

— В църквата.

Лъчът го намери и тя го насочи нагоре, за да не го заслепи. Носеше някакъв вързоп.

— Донесох ти одеяла.

Той се усмихна. Те щяха да му дойдат добре, но беше по-щастлив, че се е загрижила за него.

— Тъкмо си мислех да спя в колата.

— Твърде висок си.

Когато разгъна одеялата, откри нещо в тях.

— Реших, че сигурно си гладен — обясни Карен.

На светлината на фенерчето й той видя половин хляб, малка кошничка с ягоди и наденица. Имаше и манерка. Той отви капака и усети аромата на прясно кафе.

Осъзна, че умира от глад. Нахвърли се на храната, като се опитваше да не яде като освирепял чакал. Чу мяукане и една котка пристъпи в кръгчето светлина. Беше кльощавият черно-бял котарак, който беше видял и при първото си посещение на църквата. Хвърли му парченце наденица на земята, котката го подуши, преобърна го с лапа и започна да яде изтънчено.

— Как се казва котката? — попита Харалд.

— Май че няма име. Улична е.

На тила й имаше щръкнала туфичка косми, като пирамида.

— Ще го нарека Пайнтоп^[1] — каза Харалд. — Като любимия ми пианист.

— Хубаво име.

Той изяде всичко.

— Боже, беше прекрасно. Благодаря ти.

— Трябваше да донеса повече. Кога си ял за последно?

— Вчера.

— Как се добра дотук?

— С мотоциклет — посочи в другия край на църквата, където беше паркирал мотора си. — Но е бавен, защото работи с торф, затова ми отне два дни да стигна до тук от Санде.

— Ти си доста решителен човек, Харалд Олуфсен.

— Така ли? — не беше сигурен дали е комплимент.

— Да. Всъщност не съм срещала друг като теб.

Той реши, че това май е хубаво.

— Е, честно да ти кажа, и аз мисля същото за теб.

— О, стига. Светът е пълен с разглезени богати момичета, които искат да станат балерини, но колко хора прекосяват Дания с мотор, който работи с торф?

Той се засмя от удоволствие. Помълчаха малко и Харалд каза:

— Много съжалявам за Паул. Сигурно е било ужасен шок за теб.

— Бях напълно съсипана. Плаках цял ден.

— Много близки ли бяхте?

— Излязохме само на три срещи и не бях влюбена в него, но пак беше ужасно — от очите й потекоха сълзи, тя подсмръкна и преглътна.

Харалд се засрами от радостта си, че не е била влюбена в Паул.

— Много тъжно — рече той и се почувства пълен лицемер.

— Бях съсипана, когато баба почина, но това бе някак по-лошо. Тя беше стара и болна, а Паул бе така изпълнен с енергия и жажда за живот, беше така хубав и силен.

— Знаеш ли какво е станало? — попита Харалд колебливо.

— Не, от армията са нелепо потайни по случая — рече тя и в гласа й се усети гняв. — Казаха само, че катастрофирал със самолета си, а подробностите били строго секретни.

— Вероятно прикриват нещо.

— Например? — попита тя рязко.

Харалд осъзна, че не може да й каже нищо, без да разкрие връзката си със Съпротивата.

— Своята некомпетентност вероятно — импровизира той. — Сигурно самолетът не е бил добре поддържан.

— Те не биха използвали извинението за военна тайна, ако имаше нещо такова.

— Разбира се, че биха. Кой ще разбере?

— Не вярвам, че наши офицери могат да са така недостойни — каза тя сковано.

Харалд осъзна, че я е обидил, както при първата им среща — и то по същия начин, беше иронизирал наивността й.

— Предполагам, че си права — побърза да каже той. Не беше искрен, беше сигурен, че не е права, но не искаше да се кара с нея.

Карен се изправи.

— Трябва да се прибирам, преди да са заключили — рече тя студено.

— Благодаря за храната и одеялата — ти си истински ангел на милосърдието.

— Не е обичайното ми амплоа — рече Карен, беше поомекнала малко.

— Дали ще те видя утре?

— Може би. Лека нощ.

— Лека нощ.

И Карен си тръгна.