Кен Фолет
Полетът на стършела (27)

Двадесет и шеста глава

Докато вървеше из центъра на Морлунде в слънчевата утрин, Хермия Маунт беше в по-голяма опасност, отколкото в Копенхаген. Хората в този малък град я познаваха.

Преди две години, след като с Арне се сгодиха, той я доведе на Санде, в дома на родителите си. Тя присъства на църковна служба, гледа футболен мач, посети любимия бар на Арне и после пазарува с майка му. Сърцето й се късаше при спомена за тези щастливи времена.

Но в резултат много от местните бяха запомнили английската годеница на момчето на Олуфсен и сега имаше голяма опасност да я разпознаят. Ако това се случеше, хората щяха да говорят и не след дълго полицията щеше да разбере.

Тази сутрин тя беше с шапка и слънчеви очила, но все пак имаше чувството, че изглежда подозрително. Така или иначе трябваше да поеме риска.

Беше прекарала вечерта в центъра на града, с надеждата да се натъкне на Харалд. Знаеше, че той обича джаз, затова отиде в клуб „Хот“, но беше затворено. Не го откри и в баровете и кафенетата, където се събираха младежите.

Тази сутрин тръгна към дома му.

Мислеше да им телефонира, но беше опасно. Не можеше да им каже името си, разговорът сигурно щеше да се подслушва.

Ако пък кажеше друго име или се обадеше анонимно, това щеше да изплаши Харалд и да го накара да избяга. Налагаше се да иде лично.

Това вероятно беше още по-рисковано. Морлунде бе град, но на малкия остров Санде всички се познаваха. Тя се надяваше местните да я вземат за туристка и да не се вглеждат твърде внимателно. Нямаше друг вариант. Пълнолунието беше след пет дни.

С малкия си куфар в ръка, тя отиде до пристанището и се качи на ферибота. В края на трапа стояха немски войник и датски полицай. Показа им документите на името на Агнес Рикс. Те вече бяха минали три проверки и все пак Хермия усети страх, когато ги подаде на двамата униформени.

Полицаят се вгледа в личната карта.

— Доста далече сте от дома, госпожице Рикс.

Тя беше подготвила легенда.

— Тук съм за погребението на мой роднина — добър претекст за едно дълго пътуване. Не беше сигурна кога ще е опелото на Арне, но нямаше нищо подозрително в това близък на семейството да пристигне ден или два предварително, особено сега, когато войната правеше пътуването опасно.

— Сигурно на погребението на Олуфсен.

— Да — в очите й избиха сълзи. — Аз съм му втора братовчедка, майка ми беше много близка с Лизбет Олуфсен.

Полицаят долови мъката й въпреки слънчевите очила и каза внимателно:

— Моите съболезнования — подаде й документите. — Имате много време.

— Така ли? — предполагаше, че погребението е днес. — Не бях сигурна, не успях да се свържа по телефона, за да проверя.

— Мисля, че службата е в три следобед.

— Благодаря ви.

Хермия тръгна напред и се облегна на перилата. Когато фериботът се откъсна с пухтене от пристана, тя се вгледа в плоския, безличен остров на хоризонта и си спомни първото си посещение тук. Беше смаяна от студените, аскетични стаи, в които беше израснал Арне, и от строгите му родители. За нея беше пълна загадка как такова мрачно семейство е отгледало човек като него.

Тя също бе донякъде строга, или поне колегите й мислеха така. В това отношение вероятно играеше в живота на Арне роля, подобна на ролята на майка му. Придаваше му точност и го възпираше да пие, докато той не я научи да се отпуска и да се забавлява. Веднъж му каза:

— Има си време и място за спонтанност — а той се смя на това цял ден.

Върна се на Санде още веднъж, за коледните и новогодишните празници. Но те приличаха повече на Велики пости. За семейство Олуфсен Коледа беше религиозно събитие, а не вакханалия. И все пак празникът й хареса, прекараха го тихо, реди пъзели с Арне и опозна Харалд, хапна от простата храна на госпожа Олуфсен и се разходи по мразовития бряг с кожено палто, хванала ръката на любимия.

Никога не си беше представяла, че ще се върне на Санде за неговото погребение.

Копнееше да иде на службата, но знаеше, че е невъзможно. Тук твърде много хора я бяха виждали и я познаваха. Вероятно щеше да има и детектив от полицията, който да оглежда присъстващите. Все пак, щом тя се беше досетила, че мисията на Арне може да бъде продължена от друг, то и полицаите бяха стигнали до същото заключение.

Всъщност сега осъзна, че погребението ще я забави с няколко часа. Налагаше се да изчака края на службата, за да иде в къщата. Преди това в кухнята щеше да има съседки, които помагат за храната, миряни щяха да подреждат цветя в църквата, погребалният агент щеше да се разправя с носачите. А всичко това щеше да е също толкова мъчително, колкото и самата служба. После, щом изпиеха чая и изядяха сандвичите, хората щяха да се разотидат, като оставят семейството само със скръбта му.

А това означаваше, че тя трябва да убие някак времето, но много предпазливо. Ако успееше да вземе филма от Харалд тази вечер, можеше да хване първия влак за Копенхаген на сутринта, да отплава за Борнхолм вечерта и да стигне в Швеция на следващия ден. А в Лондон щеше да е дванадесет часа по-късно, два дни преди пълнолуние. Това си струваше няколко загубени часа.

Тя слезе на пристана на Санде и тръгна към хотела. Не можеше да влезе в сградата, за да не срещне някого, който я помни, затова пое по плажа. Времето никак не ставаше за слънчеви бани — по небето се носеха облачета, а откъм водата повяваше хладен бриз — но старомодните раирани кабинки за преобличане бяха изкарани и няколко души пляскаха сред вълните или си бяха устроили пикник на пясъка. Хермия намери една заслонена падинка сред дюните и изчезна от поглед.

Изчака, докато дойде приливът и един кон от хотела изтегли кабинките от плажа. През последните две седмици беше прекарала много време в чакане.

Беше се срещнала с родителите на Арне и трети път, на тяхното пътуване до Копенхаген — веднъж на десет години. Арне ги беше завел в парка „Тиволи“ и беше техният невероятно любезен, забавен, очарователен домакин, разсмиваше майка си, дори накара непреклонния си баща да си спомни училищните дни в Янсборг. След няколко седмици дойдоха нацистите и Хермия напусна страната, позорно според нея, със специален влак, пълен с дипломати от враждебните към Германия държави.

И ето че сега тя се върна, търсеше смъртоносна тайна, рискуваше живота си и живота на други хора.

Излезе от укритието си в четири и половина. Домът на пастора бе на шестнадесет километра от хотела, два часа и половина бърз ход, затова щеше да пристигне към седем. Беше сигурна, че дотогава всички гости ще са си тръгнали и ще открие Харалд и родителите му да седят смълчани в кухнята.

Но плажът не беше опустял. Неведнъж срещна хора. Държеше се на разстояние, за да си помислят, че е просто недружелюбна туристка, и никой не я позна.

Най-сетне видя силуетите на ниската църква и на къщата до нея. Мисълта, че това е бил домът на Арне, я изпълни с мъка. Не се виждаше никой. Щом приближи, забеляза пресния гроб в малкото гробище.

С натежало сърце тя прекоси църковния двор и застана до гроба на годеника си. Свали слънчевите очила. Имаше много цветя: смъртта на млад човек винаги затрогваше хората. Мъката я превзе и тя започна да се тресе от ридания. Сълзите потекоха по лицето й. Падна на колене и загреба шепа пръст от гроба, като мислеше за тялото под нея. „Аз се усъмних в теб, но ти беше най-смелият от всички ни“.

Най-сетне бурята в нея утихна и тя успя да се надигне. Избърса лице с ръкав. Чакаше я работа.

Когато се обърна, видя висок плешив мъж, бащата на Арне. Стоеше на няколко метра от нея и я наблюдаваше. Беше се приближил съвсем тихо и я чакаше да стане.

— Е, Хермия — каза той. — Бог да те благослови.

— Благодаря ви, пасторе — искаше да го прегърне, но той не беше такъв човек, затова само стисна ръката му.

— Закъсня за погребението.

— Нямаше как. Никой не биваше да ме види.

— Най-добре влез в къщата.

Хермия го последва по грубата трева. Госпожа Олуфсен беше в кухнята, но за пръв път не стоеше до мивката. Хермия предположи, че съседките са изчистили след помена и са измили съдовете. Госпожа Олуфсен седеше до кухненската маса с черна рокля и шапка. Когато видя Хермия, тя избухна в сълзи.

Хермия я прегърна, но една мисъл надделя над съчувствието. Онзи, когото търсеше, го нямаше в стаята. Веднага щом сметна, че е уместно, тя каза:

— Надявах се да видя Харалд.

— Той не е тук — каза госпожа Олуфсен.

Хермия бе обзета от ужасното чувство, че дългото й и опасно пътуване ще се окаже напразно.

— Не дойде ли на погребението?

Майка му поклати глава разплакана.

Като опитваше да обуздае разочарованието си, Хермия попита:

— Къде е?

— По-добре седни — рече пасторът.

Хермия си наложи да бъде търпелива. Пасторът бе свикнал да му се подчиняват и тя нямаше да иде никъде против волята му.

— Ще пиеш ли чай? — попита госпожа Олуфсен. — Не е истински, разбира се.

— Да, благодаря.

— А сандвич? Остана много храна.

— Не, благодаря ви — Хермия не беше яла нищо цял ден, но беше твърде напрегната. — Къде е Харалд? — попита тя нетърпеливо.

— Не знаем — рече пасторът.

— Как така?

Той изглеждаше засрамен, рядко изражение на неговото лице.

— С Харалд си разменихме тежки думи. Аз бях също тъй неотстъпчив като него. Оттогава Господ ми напомня колко скъпоценно е времето, което човек прекарва със синовете си — една сълза се спусна по прорязаното от бръчки лице. — Харалд си тръгна гневен и не каза къде отива. След пет дни се върна, само за няколко часа, и донякъде се помирихме. Тогава той каза на майка си, че ще остане в дома на съученик, но когато се обадихме там, казаха, че не е при тях.

— Мислите ли, че още ви е сърдит?

— Не — отвърна пасторът. — Е, вероятно, но не затова изчезна.

— Какво искате да кажете?

— Моят съсед, Аксел Флеминг, има син в копенхагенската полиция.

— Спомням си. Петер Флеминг.

— Той имаше наглостта да дойде на погребението — обади се госпожа Олуфсен с нетипична за нея горчивина.

Пасторът продължи:

— Петер твърди, че Арне е бил британски шпионин и Харалд е продължил работата му.

— О…

— Не изглеждаш изненадана.

— Няма да ви лъжа — каза Хермия. — Петер е прав. Аз помолих Арне да фотографира военната база на този остров. Филмът е у Харалд.

— Как можа? — изпищя госпожа Олуфсен. — Арне умря заради това! Загубих сина си, а ти загуби годеника си! Как можа?

— Съжалявам — прошепна Хермия.

— Сега е война, Лизбет — каза пасторът. — Много мъже умират, докато се сражават срещу нацистите. Не е виновна Хермия.

— Трябва да взема филма от Харалд — каза Хермия. — Трябва да го намеря. Няма ли да ми помогнете?

— Не искам да изгубя и другия си син! — рече госпожа Олуфсен. — Няма да го понеса!

Пасторът хвана ръката й.

— Арне работеше срещу нацистите. Ако Хермия и Харалд могат да довършат задачата му, смъртта му няма да е била напразна. Трябва да помогнем.

Госпожа Олуфсен кимна.

— Зная. Зная. Просто много ме е страх.

— Харалд къде каза, че отива? — попита Хермия.

— В Кирстенслот — отговори госпожа Олуфсен. — Това е замък близо до Копенхаген, там живеят семейство Духвиц. Синът им Йозеф е съученик на Харалд.

— Но те казаха, че го няма там?

Тя кимна.

— Но не е далече. Говорих с близначката на Йозеф, Карен. Тя е влюбена в Харалд.

— Откъде знаеш? — възкликна пасторът изненадано.

— Познах по гласа й, когато говореше за него.

— Не си ми споменавала.

— Ти щеше да кажеш, че няма как да знам.

Пасторът се усмихна печално.

— Да, така щях да кажа.

— Значи смятате, че Харалд е близо до Кирстенслот и Карен знае къде точно? — попита Хермия.

— Да.

— Тогава ще ида там.

Пасторът извади джобния си часовник.

— Изпуснала си последния влак. Най-добре преспи тук. Ще те заведа до ферибота на сутринта.

Хермия сниши глас до шепот:

— Защо сте толкова добри с мен? Арне загина заради мен.

— Господ дава, Господ взима — рече пасторът. — Да се свети името Му!