Кен Фолет
Полетът на стършела (9)

Осма глава

Тилде Ясперсен беше с лек парфюм с аромат на цветя, който долиташе през масата и дразнеше ноздрите на Петер Флеминг, ала едва доловимо, като изплъзващ се спомен. Той си представяше как този аромат се излъчва от топлата й кожа, докато й сваля блузата, после полата и бельото.

— За какво си мислиш? — попита тя.

Петер се изкуши да й каже. Тя щеше да се престори на шокирана, но всъщност щеше да й е приятно. Той знаеше кога една жена е готова за подобен разговор и знаеше как да го направи: лековато, със самоосъдителна усмивка, но подплатено с искреност.

След това си спомни за жена си и се отдръпна. Приемаше сериозно брачната клетва. Някои вероятно мислеха, че има добро извинение да я престъпи, но той си беше сложил по-висока летва.

— Спомних си как спъна онзи механик на летището. Показа завидно присъствие на духа.

— Дори не се замислих, просто протегнах крак.

— Имаш добри инстинкти. Никога не съм одобрявал жени да работят в полицията, ако трябва да съм честен, и все още имам съмнения по въпроса — но не може да се отрече, че си първокласно ченге.

Тя сви рамене.

— Аз самата имам съмнения. Може би жените трябва да си стоят у дома и да се грижат за децата си. Но след смъртта на Оскар… — Оскар беше съпругът й, детектив в Копенхаген и приятел на Петер. — Трябваше да работя, а познавам единствено силите на реда. Моят баща беше митничар, големият ми брат е офицер във военната полиция, а по-малкият ми брат е униформен полицай в Орхус.

— Знаеш ли какво най-много ми харесва в теб, Тилде — никога не се опитваш да накараш мъжете да ти свършат работата, като се преструваш на беззащитна жена.

Той искаше това да прозвучи като комплимент, но тя не изглеждаше особено доволна.

— Никога не моля за помощ — рече Тилде рязко.

— Вероятно това е добър подход.

Тя го изгледа с неразгадаем поглед. Объркан от внезапното й охладняване, той се зачуди дали всъщност не се страхува да помоли за помощ, за да не бъде сметната за беззащитна жена. Представяше си колко неприятно би било това. Все пак мъжете постоянно искаха помощ един от друг.

— А ти защо си полицай? — попита тя. — Баща ти има успешен бизнес — не искаш ли да го поемеш един ден?

Той поклати печално глава.

— Като ученик работех в хотела през ваканциите. Мразех гостите с техните капризи и оплаквания: телешкото е прегорено, матракът ми е на буци, чакам цели двадесет минути за чаша кафе. Не мога да ги понасям.

Дойде сервитьорът. Петер устоя на изкушението да поръча сандвичи с херинга и лук, защото смътно се надяваше да се приближи повечко до Тилде и не искаше да ги усети в дъха му, затова поръча с меко сирене и краставици. Подадоха талоните си за дажби на сервитьора.

— Има ли напредък в търсенето на шпионина? — попита Тилде.

— Не съвсем. Двамата, които арестувахме на летището, не казаха нищо. Изпратихме ги в Хамбург за „дълбок разпит“, както му казват в Гестапо, и те издадоха свръзката си — Матиес Херц, офицер от армията. Но е изчезнал.

— Значи задънена улица.

— Да — тази фраза го накара да си спомни за друга задънена улица, в която се беше озовал. — Ти познаваш ли евреи?

Тя изглеждаше изненадана.

— Един-двама. Но не са от полицията. Защо?

— Правя списък.

— С евреи?

— Да.

— Откъде, от Копенхаген?

— От Дания.

— Защо?

— По обичайната причина. Работата ми е да следя размирните елементи.

— И евреите са размирни елементи?

— Немците смятат така.

— Разбирам защо те биха имали проблеми с евреите, но ние?

Той беше смаян. Очакваше тя да види нещата от неговата гледна точка.

— Добре е да сме подготвени. Правим списъци на синдикални лидери, на комунисти, на чужденци, на членове на датската националсоциалистическа партия.

— И за теб това е същото, така ли?

— Просто информация. Е, по-лесно е да се идентифицират евреите имигранти, които са дошли през последните петдесет години. Те се обличат нелепо, говорят със странен акцент и повечето от тях живеят на няколко улици в Копенхаген. Но има и евреи от стари датски фамилии. Те изглеждат и говорят точно като нас. Някои ядат свинско и в събота сутрин отиват на работа. Ако се наложи да ги намерим, ще си имаме проблеми. Затова правя списък.

— Как? Не можеш да обикаляш и да разпитваш хората дали познават евреи.

— Това е проблемът. Двама младши детективи проверяват по телефонния указател, а още един-двама правят списък с имена, които звучат еврейски.

— Това е несериозно. Много хора се казват Исаксен, а не са евреи.

— И много евреи се казват например Ян Кристиансен. Ще ми се да проверя в синагогата. Там сигурно имат списък с техните хора.

За негова изненада тя го гледаше неодобрително, но все пак каза:

— Защо не го направиш?

— Юел не позволява.

— Мисля, че е прав.

— Така ли? Защо?

— Петер, не разбираш ли за какво може да се използва твоят списък в бъдеще?

— Нима не е очевидно? — попита той подразнен. — Ако еврейски групи започнат да организират съпротива срещу немците, ще знаем къде да търсим заподозрени.

— Ами ако нацистите решат да съберат всички евреи и да ги изпратят в онези концентрационни лагери в Германия? Те ще използват твоя списък!

— Но защо ще изпращат евреите в лагерите?

— Защото нацистите мразят евреите. Ние обаче не сме нацисти, ние сме полицаи. Арестуваме хора, защото са извършили престъпления, а не защото ги мразим.

— Зная — отвърна гневно Петер. Беше смаян, че тя го напада по този въпрос. Тилде трябваше да е наясно, че той иска единствено да спази закона, не да го наруши. — Винаги има риск някаква информация да се използва превратно.

— Е, тогава няма ли да е по-добре да не правиш проклетия списък?

Как бе възможно да е толкова глупава? Вбеси се, че човек, когото смяташе за другар във войната с престъпниците, му се противопоставя.

— Не! — извика той. После снижи глас с усилие. — Ако ще мислим по този начин, най-добре да нямаме изобщо тайна полиция!

Тилде поклати глава.

— Виж, Петер, нацистите направиха много добри неща и двамата го знаем. Те са на страната на полицията, в общи линии. Потушават подривната дейност, поддържат закона и реда, намалиха безработицата и така нататък. Но по въпроса с евреите са абсолютно налудничави.

— Може би, но сега те определят правилата.

— Погледни датските евреи — те спазват закона, работят усилено, изпращат децата си на училище… Нелепо е да правиш списък с имената и адресите им, сякаш са част от някакъв комунистически заговор.

Той се облегна в стола и каза обвинително:

— Значи отказваш да работиш с мен по това?

Сега беше неин ред да се засегне.

— Как можа да го кажеш? Аз съм професионален полицай, а ти си ми шеф. Ще направя каквото ми наредиш. Би трябвало да го знаеш.

— Наистина ли?

— Виж, ако поискаш да направя пълен списък на вещиците в Дания, ще ти кажа, че според мен вещиците не са престъпници или подривни елементи, но ще ти помогна.

Храната беше сервирана. Настъпи неловка тишина и те започнаха да ядат. След няколко минути Тилде каза:

— Как са нещата у дома?

Петер внезапно си спомни как няколко дни преди катастрофата с Инге вървяха към църквата в неделя сутрин, здрави, щастливи млади хора, облечени с най-хубавите си дрехи. Защо при толкова отрепки в света точно мозъкът на неговата съпруга трябваше да бъде унищожен от едно пияно момче със спортна кола?

— Инге си е същата — отвърна той.

— Никакво подобрение?

— Когато мозъкът е увреден толкова много, не може да се възстанови. Никога няма да има подобрение.

— Сигурно ти е много трудно.

— Късметлия съм, че имам щедър баща. Не бих могъл да си позволя болногледачка с полицейската заплата — щеше да се наложи да я изпратя в дом.

Тилде отново го изгледа по онзи неразгадаем начин. Сякаш според нея това не беше чак толкова лошо решение.

— А какво става с шофьора на спортната кола?

— Фин Йонк. Делото започна вчера. Ще приключи до ден-два.

— Най-сетне! Какво ще стане според теб?

— Той се призна за виновен. Предполагам, че ще му дадат от пет до десет години.

— Не ми се струва достатъчно наказание.

— За унищожаването на нечий мозък ли? А какво ще е достатъчно?

След обяда те тръгнаха към Политигаарден и Тилде го хвана под ръка. Това беше топъл жест и той усети, че иска да му покаже, че го харесва въпреки разногласията им. Когато наближиха ултрамодерната сграда на полицията, той рече:

— Съжалявам, че не одобряваш моя еврейски списък.

Тилде спря и се обърна към него.

— Ти не си лош човек, Петер — за негова изненада тя като че ли бе на път да се разплаче. — Твоето чувство за дълг е много силно. Но този дълг не е единственият закон.

— Мисля, че не те разбирам.

— Зная — тя се обърна и тръгна сама към сградата.

Докато вървеше към офиса си, Петер опитваше да види всичко от нейната гледна точка. Ако нацистите арестуваха спазващите закона евреи, това щеше да е престъпление и неговият списък щеше да помогне на престъпници. Но това можеше да се каже за всяко оръжие, дори за всяка кола: фактът, че нещо може да бъде използвано от престъпници, не означаваше, че не бива да съществува.

Когато прекосяваше вътрешния двор, срещна шефа си, Фредерик Юел.

— Ела с мен — нареди той рязко. — Вика ни генерал Браун. — Юел тръгна напред и военната му осанка създаваше впечатление за решителност и ефикасност, но Петер знаеше, че те всъщност не съществуват.

Политигаарден не беше далече от градския площад, където германците се бяха настанили в сградата, наречена Дагмархус. Тя беше обградена с бодлива тел и по плоския й покрив се виждаха оръдия и противовъздушна артилерия. Отведоха ги до кабинета на Валтер Браун — ъглова стая с изглед към площада, обзаведена със старинно бюро и кожено канапе. На стената имаше доста малка снимка на фюрера, а на писалището — фотография в рамка на две малки момченца с училищни униформи. Браун носеше оръжие дори тук, сякаш искаше да покаже, че колкото и да е уютен, кабинетът му е предназначен за работа.

Генералът изглеждаше доволен от себе си.

— Нашите хора са разшифровали съобщението, което открихте в кухия самолетен клин — рече той с обичайния си тих глас.

Петер усети въодушевление.

— Много впечатляващо — измърмори Юел.

— Явно не е било трудно — продължи Браун. — Британците използват прости шифри, често основани на някоя поема или известен пасаж от прозаично произведение. Когато нашите криптографи разчетат няколко думи, всеки професор по английска литература може да попълни останалото. Не знаех, че литературата може да намери полезно приложение. — Той се засмя на собственото си остроумие.

— И какво се казва в съобщението? — попита Петер нетърпеливо.

Браун отвори папка на бюрото си.

— То идва от група, която се нарича „Нощна стража“ — макар да говореше на немски, той използва датската дума natvaegterne. — Това говори ли ви нещо?

Петер беше изненадан.

— Ще проверя в досиетата, разбира се, но съм почти сигурен, че не сме попадали на това име досега — смръщи се замислен. — Истинската нощна стража обикновено е съставена от полицаи или войници, нали?

Юел се наежи.

— Не мисля, че датски полицаи…

— Не казвам, че са датчани — прекъсна го Петер. — Шпионите може да са германци предатели. — Сви рамене. — Или просто се стремят към военен статут. — Погледна към Браун. — Какво е съдържанието на съобщението, господин генерал?

— Подробности за разположението на армейските ни части в Дания. Погледнете — той подаде няколко листа през бюрото. — Местоположения на противовъздушни батареи около и в Копенхаген. Германски кораби в пристанището през последния месец. Бази в Орхус, Оденсе и Морлунде.

— Информацията вярна ли е?

Браун се поколеба.

— Не съвсем. Близо е до истината, но не съвсем.

Петер кимна.

— Значи шпионите вероятно не са немци с вътрешна информация, защото те щяха да знаят точни подробности. По-вероятно е да са датчани, които са наблюдавали внимателно и са направили приблизителни оценки.

Браун кимна.

— Добро заключение. Но можете ли да ги откриете?

— Надявам се.

Сега вниманието на Браун беше насочено изцяло към Петер, сякаш Юел не присъстваше или беше просто незначителен подчинен, а не старши офицер.

— Мислите ли, че същите хора изнасят нелегалните вестници?

Петер беше доволен, че Браун зачита компетентността му, и се дразнеше, че въпреки всичко Юел е шефът. Надяваше се и генералът да забележи тази ирония. Поклати глава.

— Знаем кои са редакторите и следим дейността им. Ако те осъществяваха така подробно наблюдение над немските военни части, щяхме да забележим. Не — смятам, че това е нова организация, с която не сме си имали работа.

— Тогава как ще ги заловите?

— Съществува група потенциални подривни елементи, които така и не сме проучили внимателно — евреите.

Петер чу как Юел рязко си пое дъх.

— Ами най-добре ги проучете — рече Браун.

— Не е толкова лесно да се установи кой е евреин в тази страна.

— Тогава идете в синагогата!

— Добра идея — рече Петер. — Те може да имат списък с членовете. Това ще е някакво начало.

Юел го изгледа буреносно, но не каза нищо.

— Моите началници в Берлин са впечатлени от лоялността и ефикасността на датската полиция при прехващането на съобщението от британското разузнаване — рече Браун. — Все пак настояват да изпратят екип следователи от Гестапо. Аз ги разубедих, като им обещах, че вие ще разследвате много щателно шпионската мрежа и ще изправите предателите пред правосъдието. — Това беше твърде дълга реч за човек с един бял дроб и генералът се задъха. Помълча, погледна първо Петер, после Юел и довърши: — За ваше добро, и за доброто на всички в Дания, се надявам да успеете.

Юел и Петер се изправиха и Юел рече кратко:

— Ще направим всичко възможно.

Излязоха и още щом се озоваха на улицата, той се изпречи пред Петер и се втренчи изпепеляващо в него със сините си очи.

— Много добре знаеш, че това няма нищо общо със синагогата, по дяволите!

— Нищо подобно не знам.

— Просто се подмазваш на нацистите, отвратително нищожество.

— И защо да не им помогнем? Те представляват закона сега.

— Мислиш си, че ще помогнат на кариерата ти.

— А защо не? — отвърна Петер, за да си отмъсти. — Копенхагенският елит не обича хора от провинцията — немците може да се окажат по-справедливи.

Юел не можеше да повярва.

— Наистина ли мислиш така?

— Те поне не са слепи за способностите на момчетата, които не са завършили Янсборг Скуле.

— Значи смяташ, че беше отхвърлен заради произхода си? Идиот! Не получи поста, защото си твърде краен! Нямаш никакво чувство за мярка. Ти би изкоренил престъпността, като арестуваш всички, които изглеждат подозрителни! — изсумтя презрително. — Ако зависи от мен, никога няма да получиш повишение. Сега ми се махай от очите. — И си тръгна.

Петер гореше от възмущение. За кого се мислеше Юел? Славният предтеча не го правеше по-добър от останалите. Той беше ченге, също като него, и нямаше право да му говори така, сякаш е по-висша форма на живот.

Но Петер беше постигнал своето. Беше победил Юел. Беше получил разрешение да нахлуе в синагогата.

Юел щеше да го намрази завинаги заради това, но какво толкова? Браун, не Юел, беше властта сега. По-добре да е негов любимец и враг на Юел, отколкото обратното.

Щом се върна в полицията, той бързо сформира екип, като избра същите детективи, които беше изпратил и на летището: Конрад, Дреслер и Елегард. А на Тилде Ясперсен каза:

— Бих искал да дойдеш и ти, ако не възразяваш.

— И защо да възразявам? — попита тя сприхаво.

— След разговора ни на обяд…

— Моля те! Аз съм професионалист. Вече ти казах.

— Е, добре — отвърна той.

Стигнаха с колите до улица „Кристалгаде“. Синагогата от жълти тухли се издигаше от едната й страна, сякаш привела рамене пред враждебния свят. Петер остави Елегард да варди на входа, за да не се измъкне никой.

Един възрастен мъж с ярмулка^[1] се появи от вратата на еврейския старчески дом в съседство.

— Какво обичате? — попита той любезно.

— Ние сме полицаи — каза Петер. — Вие кой сте?

На лицето на мъжа се изписа така отчаян страх, че на Петер почти му дожаля за него.

— Горм Расмусен, аз съм дневният управител на дома — каза старецът треперливо.

— Имате ли ключове за синагогата?

— Да.

— Пуснете ни вътре.

Мъжът извади връзка ключове от джоба си и отвори вратата.

Главната зала заемаше почти цялата сграда и бе богато украсена с позлатени египетски колони, които поддържаха галерии над страничните пътеки.

— Тези евреи са червиви с пари — измърмори Конрад.

— Покажете ми списък на членовете — каза Петер на Расмусен.

— Членове ли? Какво имате предвид?

— Сигурно имате имената и адресите на богомолците.

— Не — всички евреи са добре дошли.

Петер усещаше, че мъжът му казва истината, но все пак смяташе да претърси синагогата.

— Тук има ли някакви служебни помещения?

— Не. Само малка стая за преобличане за равина и другите служители, както и гардеробна за хората, за да си оставят палтата.

Петер кимна на Дреслер и Конрад.

— Проверете ги — отиде до амвона в центъра на залата и изкачи няколкото стъпала към издигнатия подиум. Зад една завеса откри скрита ниша.

— Какво имаме тук?

— Тук са свитъците на Тората — рече Расмусен.

Това бяха шест големи, тежки на вид свитъка, грижливо увити с кадифе. Изглеждаха идеално скривалище за тайни документи.

— Развийте ги — нареди Петер. — Разтворете ги на пода, за да се уверя, че няма нищо вътре.

— Да, веднага.

Докато Расмусен изпълняваше нареждането, Петер се отдалечи малко с Тилде и започна да говори с нея, без да откъсва очи от управителя.

— Добре ли си?

— Нали ти казах.

— Ако открием нещо, ще признаеш ли, че съм бил прав?

Тя се усмихна.

— А ако не открием, ти ще признаеш ли, че си сгрешил?

Той кимна, беше доволен, че не му е ядосана.

Расмусен разтвори свитъците, изписани на иврит. Петер не видя нищо подозрително. Бе допускал, че нямат регистър на членовете си. И още по-вероятно — може би го бяха унищожили като предпазна мярка в деня на немското нашествие. Беше бесен. Навлече си много неприятности заради тази акция и влоши още повече отношенията с шефа си. Щеше да е влудяващо да се върне с празни ръце.

Дреслер и Конрад се появиха от двата противоположни края на сградата. Дреслер не носеше нищо, но Конрад държеше брой на „Реалност“.

Петер взе вестника от него и го показа на Расмусен.

— Това е незаконно.

— Съжалявам — отвърна мъжът. Изглеждаше на път да се разплаче. — Пъхат го през пощенския процеп.

Хората, които отпечатваха вестника, не бяха преследвани от полицията, така че онези, които просто го четяха, не бяха в никаква опасност — но Расмусен не знаеше това и Петер се възползва от преимуществото си.

— Сигурно понякога пишете на своите хора.

— Да, разбира се, на главните членове на еврейската общност. Но нямаме списък. Ние знаем кои са — опита вяла усмивка. — Вие също, предполагам.

Вярно беше. Петер знаеше имената на десетина от по-изтъкнатите евреи: един-двама банкери, съдия, неколцина професори в университета, няколко политически фигури и един художник. Не тях търсеше обаче: те бяха твърде известни, за да са шпиони. Такива хора не биха висели на пристанището да броят кораби, без да бъдат забелязани.

— Не изпращате ли писма и на обикновени хора, за да им искате дарения, да им съобщавате за събития, празници, пикници, концерти, които организирате?

— Не — отвърна мъжът. — Просто слагаме обявление в центъра на общността.

— О — възкликна Петер с доволна усмивка. — Центърът на общността. И къде е той?

— Близо до Кристиансборг, на „Ной Конгенсгаде“.

Това бе на около километър от синагогата.

— Дреслер — рече Петер. — Остани с този човек петнадесетина минути, за да сме сигурни, че няма да предупреди никого.

Отидоха на улица „Ной Конгенсгаде“. Центърът на еврейската общност беше голяма сграда от осемнадесети век с вътрешен двор и елегантно стълбище, макар че имаше нужда от освежаване. Кафенето беше затворено и никой не играеше тенис на маса в мазето. Добре облечен младеж с надменно поведение властваше в кабинета. Той обясни, че нямат списък с имена и адреси, но детективите така или иначе претърсиха сградата.

Младият мъж се казваше Ингемар Гамел и нещо в името му се стори познато на Петер. Какво ли беше? За разлика от Расмусен, Гамел не изглеждаше изплашен; но отново за разлика от Расмусен, който изглеждаше изплашен, но невинен, този тук създаваше точно обратното впечатление.

Гамел седеше зад писалище, облечен с жилетка с джобен часовник, и беше съвсем спокоен, докато претърсваха офиса му. Дрехите му изглеждаха скъпи. Защо такъв богат младеж работеше като секретар тук? Подобна работа се даваше на нископлатени момичета или на домакини от средната класа, чиито деца бяха излетели вече от гнездото.

— Мисля, че това търсите, шефе — обади се Конрад и подаде на Петер черен класьор за документи. — Списък на тайни свърталища.

Петер погледна в папката и видя страници с имена и адреси, поне няколкостотин.

— Браво, добра работа — но инстинктът му подсказваше, че тук ще открие още нещо. — Всички продължавайте да търсите, може да изскочи и друго.

Той прелисти страниците, търсеше нещо странно или пък познато, търсеше… нещо. Чувстваше се неудовлетворен. Но нищо не му хвана окото.

Сакото на Гамел висеше на кука зад вратата. Петер прочете етикета на шивача. Костюмът бе дело на „Андерсън и Шепърд“ от Савил Роу, Лондон, 1938 г. Изпита завист. Той купуваше дрехите си от най-добрите магазини в Копенхаген, но никога не си беше позволявал английски костюм. В предното джобче на сакото имаше копринена носна кърпа. В десния джоб намери билет за влак до Орхус, отиване и връщане, с малка дупчица, оставена от перфоратора на кондуктора.

— Защо сте ходили в Орхус?

— На гости на приятели.

В дешифрираното съобщение се споменаваше за немска военна част, базирана в Орхус. Все пак Орхус беше най-големият град в Дания след Копенхаген и стотици хора пътуваха дотам и обратно всеки ден.

Във вътрешния джоб на сакото намери тънък бележник. Отвори го.

— Обичате си работата, нали? — попита Гамел презрително.

Петер го погледна с усмивка. Наистина обичаше да вбесява надути богаташи, които си мислеха, че превъзхождат обикновените хора, но каза само:

— Като водопроводчик съм — виждам доста лайна — и демонстративно се съсредоточи отново в бележника.

Почеркът на Гамел беше стилен, също като костюма, с големи главни букви и едри завъртулки. Записките изглеждаха съвсем обичайни: дати за обяд, за театър, рожденият ден на мама, обади се на Йорген за Уайлдър.

— Кой е Йорген? — попита Петер.

— Братовчед ми, Йорген Лумпе. Разменяме си книги.

— А Уайлдър?

— Торнтън Уайлдър.

— И той е…?

— Американски писател. „Мостът на Сан Луис Рей“. Сигурно сте я чели.

В думите му имаше сарказъм и намекваха, че полицаите не са достатъчно образовани, за да четат чужди автори, но Петер не обърна внимание и се вглъби отново в бележника. Както и очакваше, откри списък с имена и адреси, някои с телефонни номера. Хвърли поглед към Гамел и му се стори, че зърна лека руменина по гладко избръснатите му бузи. Това беше обещаващо. Зачете адресите особено внимателно.

Избра напосоки едно име.

— Хилде Бергагер — коя е тя?

— Една приятелка — отвърна спокойно Гамел.

Петер пробва с друг.

— Бертил Бруун?

Гамел остана невъзмутим.

— Играем тенис.

— Фред Ескилдсен.

— Моят банкер.

Останалите детективи бяха спрели претърсването и притихнаха, усетили напрежението в стаята.

— Паул Кирке?

— Стар приятел.

— Пребен Клаусен.

— Търговец на картини.

За пръв път Гамел показа някаква следа от емоция, но по-скоро облекчение, отколкото вина. Защо? Дали си мислеше, че нещо му се е разминало? Какво значение имаше този търговец на картини Клаусен? Или пък беше важно предишното име? Дали Гамел бе почувствал облекчение, защото Петер мина към Клаусен?

— Значи Паул Кирке е стар приятел?

— Учихме заедно в университета — Гамел говореше спокойно, но в очите му просветваше страх.

Петер се озърна към Тилде и тя му кимна леко. Беше забелязала нещо в реакцията на Гамел. Петер отново се вгледа в бележника. Срещу името на Кирке нямаше адрес, но до телефонния номер бе изписана нетипично дребна буква „Н“. — Какво означава тази буква „Н“? — попита той.

— Нествед. Това е номерът му в Нествед.

— А кой е другият номер?

— Няма друг номер.

— Тогава защо е нужно уточнението?

— Честно да ви кажа, не си спомням — отвърна подразнено Гамел.

Може и така да беше. От друга страна, „Н“ можеше да означава „Нощна стража“.

— А той какво работи? — продължи Петер.

— Пилот е.

— Къде?

— В армията.

— О… — Петер беше обмислял версията хората от „Нощна стража“ да са военни, първо, заради името на организацията и, второ, защото бяха показали точност в наблюденията на военни обекти. — В коя база?

— Водал.

— Нали казахте, че е в Нествед.

— То е наблизо.

— На тридесет и два километра оттам е.

— Е, така си го спомням.

Петер кимна замислено, после се обърна към Конрад:

— Арестувайте лъжливото копеле.

* * *

Обискът на апартамента на Ингемар Гамел се оказа разочароващ. Петер не откри нищо интересно: нито бележник с шифри, нито нелегална литература, нито оръжия. Реши, че Гамел е незначителна фигура в шпионската мрежа и ролята му е просто да наблюдава и да докладва на основната си свръзка. Сигурно именно тази ключова фигура съставяше съобщенията и ги изпращаше в Англия. Но кой беше главният? Петер се надяваше да е Паул Кирке.

Преди да потегли към авиационната школа във Водал, където работеше Паул Кирке, той прекара час у дома с жена си. Докато я хранеше със сандвичи с ябълки и мед, нарязани на хапки, той се хвана, че мечтае за живот с Тилде Ясперсен. Представи си как я гледа, докато тя приготвя вечерята — как мие косата си и я суши енергично с кърпа, как седи пред тоалетката по бельо и си лакира ноктите, как се гледа в огледалото, докато връзва копринения шал на врата си. Осъзна, че копнее да е с жена, която може да се грижи сама за себе си.

Трябваше да спре да мисли за това. Беше женен мъж. Това, че жена ти е болна, не ти дава извинение да изневериш. Тилде беше негова колежка и приятелка и никога нямаше да е нещо повече.

Неспокоен и неудовлетворен, той включи радиото и се заслуша в новините, докато чакаше да дойде вечерната болногледачка. Британците бяха започнали нова атака в Северна Африка, бяха прекосили египетската граница към Либия с танкова дивизия в опит да освободят обсадения Тобрук. Звучеше като голяма операция, макар че цензурираното датско радио естествено предвиждаше немските противотанкови оръдия да разгромят британската армия.

Телефонът иззвъня и Петер прекоси стаята, за да го вдигне.

— Алан Форслунд се обажда, от пътна полиция — Форслунд беше офицерът, който работеше по случая с Фин Йонк, пияния шофьор, който се беше забил в колата на Петер. — Делото току-що приключи.

— Какво стана?

— Йонк получава шест месеца.

— Шест месеца?

— Съжалявам…

Причерня му. Почувства, че ще припадне, и се подпря на стената.

— Получава шест месеца, задето унищожи мозъка на жена ми и ми съсипа живота? Шест месеца?

— Съдията каза, че вече страдал от разкаяние и щял да живее с вината до края на дните си.

— Глупости!

— Знам.

— Мислех, че прокурорът ще поиска най-строгата присъда.

— Поискахме. Но адвокатът на Йон беше много убедителен. Каза, че момчето било спряло да пие, карало само колело и учело за архитект…

— Всеки може да каже това.

— Зная.

— Не мога да го приема! Отказвам да го приема!

— Нищо не можем да направим…

— Как не!

— Петер, не предприемай нещо необмислено.

Петер опита да се успокои.

— Разбира се, че няма.

— Сам ли си?

— Връщам се на работа след няколко минути.

— Важното е да има с кого да поговориш.

— Да. Благодаря, че се обади, Алан.

— Много съжалявам, че не се справихме по-добре.

— Не си виновен ти, а един изкусен адвокат и един глупав съдия. Вече сме го виждали — Петер затвори. Опита да се успокои, но кипеше от гняв. Ако Йонк беше на свобода, можеше да го намери и да го пречука — но хлапето беше на сигурно място, в затвора, макар и само за няколко месеца. Помисли дали да не потърси адвоката и да го арестува под някакъв претекст, а после да пребие копелето; но знаеше, че няма да го направи. Адвокатът не беше нарушил закона.

Погледна към Инге. Тя седеше, където я беше оставил, и го гледаше безизразно, чакаше го да продължи да я храни. Забеляза, че малко сдъвкана ябълка е изпаднала от устата й по блузката. Тя никога не правеше така, въпреки състоянието си. Преди инцидента беше изключително придирчива към външния си вид. Сега, когато видя храната по брадичката й и петната по роклята й, му се доплака.

Спаси го звънецът на входната врата. Петер бързо се съвзе и отиде да отвори. Сестрата беше дошла едновременно с Бент Конрад, който трябваше да го придружи до Водал. Петер си взе сакото и остави сестрата да почисти Инге.

Тръгнаха с два черни полицейски буика. Петер очакваше да има военни блокади по пътя, затова поиска от генерал Браун да изпрати с тях един немски офицер, който да упражни властта си при нужда, така че майор Шварц от щаба на Браун се качи във водещата кола.

Пътуването отне час и половина. Шварц пушеше дебела пура и пълнеше колата с дим. Петер се опитваше да не мисли за вбесяващо леката присъда на Фин Йонк. Трябваше да е спокоен и съсредоточен в базата и не искаше гневът да изкривява преценката му. Опита да потуши яростта си, но само я покри с пелена от спокойствие и тя продължи да смъди в очите му, подобно на дима от пурата на Шварц.

Водал беше затревено летище с няколко ниски сгради, пръснати от едната му страна. Не се охраняваше сериозно — все пак бе само авиошкола, затова нищо секретно не влизаше тук. На портала имаше само един охранител, който им махна небрежно да минават, без да ги попита нищо. Пет-шест Тигрови пеперуди бяха паркирани в редица като птички, кацнали на ограда. Имаше и няколко безмоторника и два месершмита Ме 109.

Още щом слезе от колата, Петер видя Арне Олуфсен, негов отколешен съперник от Санде, да се разхожда важно по паркинга, изтупан с кафявата си униформа. Петер почувства киселия вкус на обидата в устата си.

Навремето бяха приятели, през цялото си детство, докато преди дванадесет години не дойде раздорът между семействата им. Всичко започна, когато Аксел Флеминг, бащата на Петер, беше обвинен в данъчна измама. Аксел смяташе това за възмутително: та всички правеха така, декларираха по-малко приходи и раздуваха разходите. Но го осъдиха и трябваше да плати солена глоба плюс данъците със задна дата.

Той успя да убеди приятелите и съседите си да гледат на случая като на техническа счетоводна грешка, а не като на обвинение в безчестие. И тогава се намеси пастор Олуфсен.

В църквата имаше правило всеки обвинен в престъпление член на паството да бъде „изключен“ или прокуден от редиците им. Провинилият се можеше да се присъедини отново към тях следващата неделя, ако желае, но в продължение на една седмица трябваше да е изгнаник. Тази процедура не се прилагаше при обичайни престъпления като каране с превишена скорост и Аксел твърдеше, че и неговото прегрешение е от същия калибър. Пастор Олуфсен обаче не мислеше така.

Това унижение беше по-страшно за Аксел, отколкото глобата, наложена му от съда. Името му беше обявено в църквата и той бе длъжен да стане от мястото си и да седи в дъното до края на службата. А за да е пълно унижението му, пасторът реши да държи проповед именно за „Дай кесаревото кесарю“.

Петер потреперваше всеки път, щом си спомнеше за това. Аксел беше горд с положението си на успешен бизнесмен и водач на общността и за него нямаше по-голямо наказание от това да изгуби уважението на съседите си. Петер се измъчваше, че баща му е унижен публично от надут и самодоволен глупак като Олуфсен. Той смяташе, че баща му си заслужава глобата, но не и унижението в църквата. И тогава се закле, ако някога член на семейство Олуфсен престъпи закона, за него да няма милост.

Почти се надяваше Арне да е замесен в шпионската мрежа. Това щеше да е сладко отмъщение.

Арне го видя и извика:

— Петер! — изглеждаше изненадан, но не и изплашен.

— Тук ли работиш? — попита го Петер.

— Когато има какво да работя — Арне беше весел и спокоен, както винаги. Дори да беше виновен за нещо, добре се прикриваше.

— Разбира се, ти си пилот.

— Това е тренировъчна школа, но нямаме много ученици. Е, кажи какво те води насам? — Арне погледна към майора с немска униформа, който стоеше до Петер. — Да не би да сме направили много боклук или някой е карал колело нощем без фар?

Петер не намираше брътвежите на Арне за особено смешни.

— Рутинно разследване — отвърна той кратко. — Къде да намеря командващия офицер?

Арне посочи една от ниските сгради.

— В щабквартирата. Търси командир на ескадрила Ренте.

Петер тръгна натам. Ренте се оказа дългурест мъж с щръкнал мустак и кисела физиономия. Петер се представи и каза:

— Идвам да разпитам един от вашите хора, капитан Паул Кирке.

Командирът на ескадрилата се втренчи в майор Шварц и попита:

— Какъв е проблемът?

Петер едва се сдържа да не отвърне: „Не ви влиза в работата“, но излъга любезно:

— Замесен е в търговия с крадени стоки.

— Когато офицер е заподозрян в престъпление, предпочитаме да разследваме случая сами.

— Разбира се. Обаче… — той махна с ръка към Шварц. — Нашите германски приятели искат полицията да се заеме с това, така че вашите предпочитания не са от значение. Кирке в базата ли е?

— Точно в момента е във въздуха.

Петер вдигна вежди.

— Мислех, че не летите.

— Да, по принцип не летим, но има изключения. Утре очакваме група от „Луфтвафе“, а те искат да летят с нашите тренировъчни самолети, затова имаме разрешение за тестови полети днес, за да се уверим, че машините са в готовност. Кирке ще се приземи след няколко минути.

— Междувременно ще претърся жилището му. Къде е настанен?

Ренте се поколеба, но отвърна неохотно:

— В спално А, в края на пистата.

— Има ли кабинет или шкафче, нещо, в което си държи вещите?

— Има малък кабинет на три врати надолу по коридора.

— Ще започна оттам. Тилде, ела с мен. Конрад, иди на летището да посрещнеш Кирке — не искам да ни се изплъзне. Дреслер и Елегард, претърсете спално А. Благодаря ви за помощта… — обърна се Петер към Ренте и щом го видя да поглежда към телефона, добави: — Не говорете по телефона през следващите няколко минути. Ако предупредите някого, че идваме, ще го сметнем за възпрепятстване на правосъдието. Ще се наложи да ви хвърля в затвора, а това няма да се отрази добре на репутацията на армията, нали?

Ренте не отговори.

Петер, Тилде и Шварц тръгнаха по коридора към врата с надпис „Главен инструктор“. Писалище и кантонерка бяха сбутани в малка стая без прозорци. Петер и Тилде започнаха да я претърсват, а Шварц запали нова пура. Кантонерката съдържаше досиета на учениците. Петер и Тилде търпеливо прегледаха всеки лист. В малката стая беше задушно и лекият парфюм на Тилде се изгуби в дима от пурата на Шварц.

След петнадесет минути тя възкликна изненадано:

— Това е странно!

Петер вдигна глава от изпитните резултати на ученик на име Келд Хансен, който се беше провалил на навигационния тест.

Тилде му подаде лист хартия. Той се вгледа в него и се смръщи. На листа бе нарисувана някаква подробна скица на съоръжение, което не можеше да разпознае: голяма квадратна антена на постамент, обградена от стена. Имаше още една скица, на същия апарат, но без стената, за да покаже детайлите на основата, и по всичко личеше, че тя се върти.

Тилде погледна над рамото му.

— Какво е това според теб?

Той силно усещаше близостта й.

— Никога не съм виждал подобно нещо, но се обзалагам, че е секретно. Има ли друго в папката?

— Не — тя му показа етикета. — Андерсен, Х. К.

Петер изсумтя.

— Ханс Кристиян Андерсен — това само по себе си е подозрително — обърна листа и видя скицирана карта на тесен и издължен остров, който му беше така добре познат, както и картата на самата Дания. — Това е Санде, там живее баща ми! — възкликна той.

Вгледа се по-внимателно и видя, че картата показва новата немска база и част от брега, който влизаше в територията й.

— Това е — рече тихо.

Сините очи на Тилде искряха от вълнение.

— Хванахме шпионин, нали?

— Още не — отвърна Петер. — Но ще го хванем.

Излязоха навън, следвани от мълчаливия Шварц. Слънцето бе залязло, но те виждаха добре в мекия здрач на дългата скандинавска лятна вечер.

Отидоха до летището и застанаха до Конрад, близо до мястото, където бяха паркирани самолетите. Машините се прибираха през нощта. Тъкмо вкарваха една в хангара и двама механици бутаха крилете, докато трети поддържаше опашката над земята.

Конрад посочи един захождащ за кацане самолет.

— Мисля, че това е нашият човек.

Беше Тигрова пеперуда. Докато самолетът се снижаваше като по учебник и се обръщаше по вятъра за кацане, Петер вече беше сигурен, че Паул Кирке е шпионин. Доказателството, намерено в кантонерката, беше достатъчно за ареста му. Но преди това искаше да му зададе доста въпроси. Дали беше просто информатор като Ингемар Гамел, или сам беше отишъл до Санде, за да огледа базата и да скицира мистериозното съоръжение? Може би играеше още по-важната роля на координатор, който събира информацията и я предава в Англия чрез кодирани съобщения? Ако Кирке беше централният човек в мрежата, кой беше ходил до Санде и бе направил тази скица? Възможно ли беше да е Арне Олуфсен? Да, възможно, но Арне не беше показал никакво притеснение преди час, когато той се появи неочаквано в базата. Все пак си струваше да го постави под наблюдение.

Когато самолетът докосна земята и заподскача по тревата, една от полицейските коли потегли на скорост от другия край на пистата. Спря със скърцане и Дреслер изскочи от нея, като държеше нещо яркожълто.

Петер се вгледа нервно в него. Не искаше някаква суматоха да привлече вниманието на Паул Кирке. Озърна се и установи, че за миг се е отпуснал и не е осъзнал, че групичката им в края на пистата изглежда съвсем не на място: той самият с тъмен костюм, Шварц с немска униформа и пура, до тях жена, а сега и мъж, който изскача от кола като подпален. Приличаха на комитет по посрещането и Кирке със сигурност щеше да надуши нещо.

Дреслер приближи развълнуван, като размахваше книга с ярка жълта обложка.

— Кодовата му книга! — извика той.

Това означаваше, че Кирке със сигурност е техният човек. Петер се обърна към малкия самолет, който зави на пистата, преди да се доближи до посрещачите си, и продължи към мястото за паркиране.

— Прибери книгата в палтото си, глупак такъв — изсъска той на Дреслер. — Ако види как я размахваш, ще се усети, че сме го сгащили!

Отново се вгледа в Тигровата пеперуда. Видя, че Кирке отвори кокпита, но не можа да разчете изражението му заради очилата, шала и шлема.

Все пак нямаше никакво съмнение какво ще последва.

Двигателят изведнъж зарева по-силно, защото дроселът се отвори. Самолетът се завъртя, обърна се по вятъра и се насочи право към малката групичка на летището.

— По дяволите, той ще избяга! — извика Петер.

Самолетът набра скорост, устремен право към тях. Петер извади оръжието си.

Искаше да хване Кирке жив и да го разпита — но предпочиташе да го убие, отколкото да го остави да се измъкне. Стисна пистолета с две ръце и го насочи към приближаващия самолет. Беше абсолютно невъзможно да спреш самолет с пистолет, но ако имаше късмет, можеше да уцели пилота.

Опашката на Тигровата пеперуда се вдигна от земята, фюзелажът се изравни и Петер видя главата и раменете на Кирке. Прицели се внимателно в шлема му и натисна спусъка. Самолетът се отлепи от земята, а Петер се прицели отново и изпразни целия пълнител на валтера, в който имаше седем патрона. С голямо разочарование видя, че е стрелял твърде високо. Редица малки дупчици като точки от мастило се появиха по резервоара над главата на пилота и в кокпита на тънки струйки започна да се стича гориво. Самолетът не спря.

Всички се хвърлиха на земята.

Самоубийствен гняв обхвана Петер, докато въртящата се перка приближаваше към него с деветдесет и шест километра в час. В кабината заедно с Паул Кирке той виждаше всички престъпници, които се бяха отървали от правосъдието, включително Фин Йонк, шофьора, наранил Инге. Беше решен да спре Кирке дори с цената на живота си.

С периферното си зрение забеляза, че пурата на майор Шварц дими на тревата, и я грабна, обзет от внезапно вдъхновение.

Двуплощникът продължаваше да се носи стремглаво към него, а той се наведе и хвърли пурата към пилота. След това отскочи бързо встрани. Усети порив на вятъра, когато долното крило профуча на сантиметри от главата му. Стовари се на земята, претърколи се и погледна нагоре.

Тигровата пеперуда се издигаше. Куршумите и пурата като че ли не бяха постигнали никакъв ефект. Беше се провалил.

Дали Кирке щеше да се измъкне? „Луфтвафе“ щяха да пуснат двата месершмита след него, но това щеше да отнеме няколко минути, а дотогава двуплощникът щеше да се е изгубил от поглед. Горивният резервоар беше повреден, но дупките не бяха в долната му част и може би щеше да му остане достатъчно гориво, за да стигне до Швеция, която беше едва на тридесет и два километра оттук. А и мръкваше.

Петер горчиво заключи, че Паул има шанс да се измъкне.

После от кокпита лумна огън, който обхвана със страховита скорост главата и раменете на пилота, чиито дрехи сигурно бяха вече пропити с гориво. Пламъците плъзнаха назад по фюзелажа и бързо поглъщаха ленената тъкан.

Самолетът продължи да се издига още няколко секунди, макар че главата на пилота вече беше почерняла като въглен. Тялото на Кирке се отпусна напред и явно избута лоста за управление, защото самолетът сведе нос и се устреми като стрела към земята. Фюзелажът се нагърчи подобно на хармоника.

Възцари се тишина. Пламъците продължиха да ближат крилете и опашката, оголваха тъканта, поглъщаха дървената рамка и разкриваха четвъртитите стоманени винкели като скелет на изгорен на клада мъченик.

— Господи, какъв ужас. Горкият човек — прошепна Тилде. Цялата трепереше.

Петер я прегърна и каза:

— Да, а най-лошото е, че не получих отговори.