Кен Фолет
Полетът на стършела (35)

Епилог

Двадесет и четири часа след като Харалд и Карен кацнаха в Англия, снимките, които той беше направил на радарната инсталация на Санде, бяха увеличени и закачени на стената в голяма зала в още по-голяма сграда в Уестминстър. По няколко от тях имаше стрелки и бележки. Трима мъже с униформи на кралските военновъздушни сили се взираха в снимките и говореха тихо и напрегнато.

Дигби Хор въведе Харалд и Карен в залата и затвори вратата, а офицерите се обърнаха. Един от тях, висок мъж с посивял мустак, каза:

— Здравей, Дигби.

— Добро утро, Андрю — отвърна Дигби. — Това е генерал-майор Андрю Хог. Сър Андрю, да ви представя госпожица Духвиц и господин Олуфсен.

Хог стисна лявата ръка на Карен, защото дясната още беше превързана.

— Вие сте изключително смела млада жена — каза той. Говореше английски накъсано, сякаш имаше нещо в устата, и Харалд се вслушваше напрегнато, за да го разбира. — Дори опитен пилот би се поколебал да прелети над Северно море със „Стършел“ — добави Хог.

— Честно да ви призная, осъзнах колко е опасно чак след като излетяхме — отговори Карен.

Хог се обърна към Харалд.

— С Дигби сме стари приятели. Той ми докладва подробно за вашия разговор и нямам думи да изразя колко важна е тази информация за нас. Но бих искал да повторите теорията си относно съвместната работа на трите части на апарата.

Харалд се концентрира, за да намери подходящите думи на английски. Посочи към общата снимка на трите съоръжения.

— Голямата антена се върти непрекъснато, сякаш постоянно претърсва небето. Но по-малката се накланя нагоре и надолу и наляво-надясно, затова ми се струва, че следи самолета.

Хог го прекъсна, за да каже на другите двама офицери:

— Призори изпратих един радиоексперт на разузнавателен полет над острова. Той е регистрирал радиовълни с дължина две цяло и четири метра, вероятно излъчвани от голямата Фрея, както и вълни с дължина петдесет сантиметра, които сигурно идват от по-малките машини, които са тип „Вюрцбюрг“. — Обърна се към Харалд. — Продължавай, моля.

— Затова предположих, че голямата машина осигурява ранно предупреждение за приближаване на бомбардировачи. Една от малките машини следи бомбардировача, а другата — изтребителя, изпратен да го атакува. Така един диспечер би могъл да насочва изтребителя към бомбардировача с голяма точност.

Хог се обърна към колегите си.

— Смятам, че е прав. Какво мислите?

— Все още се питам какво означава himmelbelt — каза единият.

— Himmelbelt ли? — попита Харалд. — Това е немската дума за онези легла…

— Да, с четири колони — обади се Хог. — Чухме, че радарното съоръжение действа в himmelbelt, но не знаем какво означава.

— О! — възкликна Харалд. — Чудех се как ли са организирали всичко. Това обяснява нещата.

Залата притихна.

— Така ли? — попита Хог.

— Е, ако ръководехте немската въздушна отбрана, би било разумно да разделите границите си на квадранти въздушно пространство, да кажем осем километра широки и тридесет и два километра дълги, за да разпределите самолетите по три в квадрант… или himmelbelt.

— Може би си прав — рече Хог замислено. — Това би им осигурило почти непробиваема защита.

— Ако бомбардировачите летят един до друг, да — отвърна Харалд. — Но ако накарате пилотите да летят в колона и ги изпратите заедно през един-единствен himmelbelt, „Луфтвафе“ ще може да проследи само един бомбардировач, а останалите имат шанс да се промъкнат.

Хог се взира дълго в него. После погледна към Дигби и към двамата си колеги, след това пак се втренчи в Харалд.

— Като поток от бомбардировачи — каза Харалд, не беше сигурен дали са го разбрали.

Тишината се проточи и той се зачуди дали не е сбъркал нещо с английския.

— Разбирате ли какво имам предвид?

— О, да — каза най-сетне Хог. — Много добре те разбрах.

* * *

На следващата сутрин Дигби откара Харалд и Карен на североизток от Лондон. След три часа пристигнаха в едно провинциално имение, реквизирано от военновъздушните сили за жилища на офицерите. Всеки получи малка стая с койка, а после Дигби ги представи на брат си Бартлет.

Следобед отидоха с Барт до близката база, където беше неговата ескадрила. Дигби беше уредил да присъстват на брифинга, като каза на местния командир, че това е част от секретно разузнавателно учение, и пресече всякакви въпроси. Пилотите слушаха как командирът обяснява новата формация, в която щяха да летят при нощното нападение — бомбардировъчен поток.

Целта им беше Хамбург.

Същото се повтори и в други летища в Източна Англия, за други цели. Дигби каза на Харалд, че повече от шестстотин бомбардировача ще участват в отчаяния опит да се отклони част от силите на „Луфтвафе“ от руския фронт.

Луната се издигна няколко минути след шест часа вечерта, а двигателите на самолетите „Уелингтън“ зареваха в осем. На голямата черна дъска в командната зала часовете на излитане бяха отбелязани до кодираното означение на всеки самолет. Барт щеше да пилотира G — като Джордж.

Щом се стъмни и радистите на бомбардировачите започнаха да докладват, позициите им бяха отбелязани на голямата карта. Маркерите се движеха бавно към Хамбург. Дигби пушеше цигара след цигара.

Водещият самолет, C^[1] като Чарли, докладва, че е атакуван от изтребител и предаването прекъсна. След това Ейбъл приближи града и докладва за силен обстрел от противовъздушната артилерия, после хвърли осветителни бомби, за да озари целта за следващите бомбардировачи.

Когато започнаха да пускат бомбите, Харалд си помисли за братовчедите Голдщайн в Хамбург, надяваше се да са в безопасност. Тази година в училище трябваше да четат роман на английски и той избра „Война в небесата“ на X. Дж. Уелс, където се описваше кошмарна картина на атакуван от въздуха град. Харалд знаеше, че това е единственият начин да победят нацистите, но все пак беше ужасѐн за съдбата на Моника.

Един офицер влезе, приближи се до Дигби и му каза тихо, че са изгубили радиовръзка със самолета на Барт.

— Може да е просто технически проблем — добави той.

Един по един бомбардировачите докладваха, че поемат обратно — всички освен Чарли и Джордж.

Същият офицер се върна и каза:

— Опашният стрелец на F като Фреди видял един от нашите да пада. Не знае кой е, но се страхувам, че може да е Джордж.

Дигби зарови лице в шепите си.

Маркерите, обозначаващи самолетите, запълзяха обратно по картата на Европа.

Само Чарли и Джордж останаха над Хамбург.

Дигби се обади в Лондон и каза на Харалд:

— Бомбардировъчният поток свърши работа. От година не сме имали толкова малко загуби.

— Надявам се, че Барт е добре — рече Карен.

В ранните часове на утрото бомбардировачите започнаха да пристигат. Дигби излезе навън, Карен и Харалд се присъединиха към него и видяха как големите самолети кацат на пистата и от тях изскачат екипажите — изморени, но тържествуващи.

Когато луната залезе, всички се бяха върнали, освен Чарли и Джордж.

Барт Хор така и не се прибра у дома.

* * *

Харалд беше потиснат, когато се съблече и си сложи пижамата, заета му от Дигби. Трябваше да ликува. Беше оцелял след невероятно опасен полет, беше дал жизненоважна информация на британците и беше видял как тя спасява стотици пилоти. Но загубата на самолета на Барт и тъгата по лицето на Дигби му напомни за Арне, който също беше дал живота си, за Паул Кирке и за другите датчани, които бяха арестувани и вероятно екзекутирани за участието си в тази победа; затова бе изпълнен единствено с тъга.

Погледна през прозореца. Зазоряваше се. Дръпна тънките жълти завеси над малкото прозорче и си легна. Но не можа да заспи, чувстваше се ужасно.

След малко в стаята влезе Карен. Тя също беше с нечия пижама и бе навила ръкавите и крачолите. Изглеждаше тъжна и без да каже нищо, се пъхна в леглото до него. Той я прегърна, беше топла. Тя притисна лице към рамото му и се разплака. Харалд не попита защо. Знаеше, че се чувства точно като него. Карен плака, докато не заспа в прегръдките му.

След малко и той се унесе. Когато отвори очи, слънцето грееше зад завесите и той се загледа с изненада в момичето в прегръдките си. Толкова беше мечтал да спи с нея, но никога не си го беше представял така.

Усещаше коленете й, забити в бедрото му, и нещо меко до гърдите си — вероятно нейните гърди. Гледаше лицето й, устните, брадичката, червеникавите мигли, веждите. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от любов.

Накрая тя отвори очи. Усмихна му се и каза:

— Здравей, скъпи — после го целуна.

След малко вече се любеха.

* * *

Три дни по-късно се появи Хермия Маунт.

Харалд и Карен отидоха до едно заведение близо до Уестминстърския дворец, очакваха да се срещнат там с Дигби, но завариха и Хермия — на масата пред нея имаше чаша джин с тоник.

— Как се прибра у дома? — попита я Харалд. — За последно те видях да удряш с куфар по главата детектив Ясперсен.

— В Кирстенслот настана голяма суматоха и аз успях да се измъкна, преди да ме забележат — каза Хермия. — Тръгнах към Копенхаген пеша и стигнах там по изгрев. После се върнах по същия път: с ферибот от Копенхаген до Борнхолм, после с рибарска лодка до Швеция и със самолет от Стокхолм.

— Сигурна съм, че не е било толкова лесно, колкото звучи — каза Карен.

Хермия сви рамене.

— Нищо не може да се сравни с вашето пътешествие. Какво приключение!

— Много съм горд с всички ви — каза Дигби, но от изражението му Харалд предположи, че е особено горд с Хермия.

Дигби си погледна часовника и обяви:

— А сега имаме среща с Уинстън Чърчил.

Сирените за въздушно нападение завиха, докато прекосяваха Уайтхол, затова се срещнаха с премиера в подземния комплекс. Чърчил седеше зад малко бюро в претъпкан кабинет. На стената зад него бе окачена едромащабна карта на Европа, а до друга стена имаше тясно легло със зелена кувертюра. Премиерът беше с костюм на райе и бе свалил сакото си, но изглеждаше безупречен.

— Е, значи вие сте момичето, което прелетя Северно море с Тигрова пеперуда — рече той на Карен и стисна лявата й ръка.

— Със Стършел — поправи го тя. Тигровата пеперуда беше открит двуплощник. — Иначе щяхме да измръзнем до смърт.

— О, да, разбира се — той се обърна към Харалд. — А вие сте младежът, който изобрети новата формация.

— Е, просто ми хрумна — каза Харалд смутено.

— Аз друго чух, но скромността ви прави чест — Чърчил се обърна към Хермия. — А вие организирахте всичко. Госпожо, струвате колкото двама мъже.

— Благодаря ви, сър — отвърна тя, но от кривата й усмивка Харалд разбра, че не смята това за голям комплимент.

— С ваша помощ принудихме Хитлер да изтегли стотици изтребители от Източния фронт, за да защитава Отечеството. И сигурно ще се зарадвате да узнаете, че отчасти благодарение на този успех днес подписах споразумение за сътрудничество със Съвета на Съветските социалистически републики. Британия вече няма да е сама. Съюзник ни е една от най-могъщите страни на света. Русия може и да е притисната, но не е победена.

— Господи! — възкликна Хермия.

— Това ще се появи в утрешните вестници — прошепна Дигби.

— Какво смятате да правите сега, младежи? — попита Чърчил.

— Аз искам да се присъединя към Кралските военновъздушни сили — каза веднага Харалд. — Ще се науча да летя както трябва, а после ще помогна за освобождението на родината ми.

Чърчил се обърна към Карен.

— А вие?

— Нещо такова. Сигурна съм, че няма да ми позволят да стана пилот, макар че мога да летя много по-добре от Харалд. Но бих искала да се включа в някой женски полк на военновъздушните сили, ако има такъв.

— Можем да ви предложим алтернатива — каза премиерът.

Харалд се изненада.

Чърчил кимна към Хермия и тя заговори:

— Искаме вие двамата да се върнете в Дания.

Харалд не беше очаквал единствено това.

— Да се върнем ли?

Хермия продължи:

— Първо ще ви изпратим на обучителен курс — доста е дълъг, шест месеца. Ще учите радиотелеграфия, да използвате шифри, да боравите с оръжие и експлозиви, и прочее.

— И защо? — попита Карен.

— Ще скочите с парашути над Дания, екипирани с радиостанции, оръжия и фалшиви документи. Задачата ви ще е да организирате ново съпротивително движение на мястото на „Нощна стража“.

Сърцето на Харалд заби по-бързо. Това беше изключително важна задача.

— Аз исках да летя — каза той. Но новата идея беше дори още по-вълнуваща, макар и опасна.

Чърчил се намеси:

— Имам хиляди млади мъже, които искат да летят — отвърна той рязко. — Но засега не съм намерил такъв, който може да направи това, което очакваме от вас. Вие сте уникални. Датчани сте, познавате страната, говорите езика като местни, защото сте такива. Освен това се доказахте като изключително смели и способни. Нека го кажа иначе: ако не го направите вие, няма да бъде направено.

Трудно беше да устоиш на волята на Чърчил — а Харалд дори не искаше да устоява. Предлагаше му се шанс да осъществи онова, за което копнееше, и той беше много развълнуван от тази възможност. Погледна към Карен.

— Какво мислиш?

— Ще сме заедно — отвърна тя, сякаш за нея това беше най-важното.

— Значи сте съгласни? — попита Хермия.

— Да — отвърна Харалд.

— Да — отвърна Карен.

— Добре — каза премиерът. — Разбрахме се.