Кен Фолет
Полетът на стършела (20)

Деветнадесета глава

Харалд караше по крайбрежната на Копенхаген по залез. Мръсната вода на пристанището беше петролносива през деня, но сега сияеше от отраженията на захождащото към хоризонта слънце — червено-жълто небе, накъсвано от вълничките на цветни мазки като от четката на художник.

Той спря мотоциклета си близо до редица камиони „Даймлер-Бенц“, натоварени с греди от един норвежки товарен кораб. Видя, че двама немски войници ги пазят. Филмът в джоба му като че ли започна да прогаря крака му. Той сложи длан върху джоба си и си каза да не се паникьосва. Никой не го подозираше в нищо — а мотоциклетът щеше да е на сигурно място близо до войниците. Паркира го до камионите.

Последния път, когато идва тук, беше пиян и сега опита да си спомни къде точно се намираше джаз клубът. Тръгна покрай складове и кръчми. Също като мръсната вода в пристанището, и тези мрачни сгради бяха преобразени от романтичното сияние на залязващото слънце. Най-сетне видя табелата, на която пишеше: „Датски институт за фолклорни песни и танци“. Слезе по стълбите към подземието и бутна вратата. Беше отворена.

Беше десет, ранен час за нощните клубове, и вътре бе почти празно. Никой не свиреше на олятото с бира пиано на малката сцена. Харалд прекоси помещението до бара, като оглеждаше присъстващите. С разочарование установи, че не познава никого.

Барманът беше вързал някакъв парцал на главата си като циганин. Кимна вяло на Харалд, който не изглеждаше от типичните му клиенти.

— Виждали ли сте Бетси днес? — попита Харалд.

Барманът се отпусна, явно реши, че Харалд е поредният младок, който търси проститутка.

— Някъде наоколо е.

Харалд седна на столче.

— Ще почакам.

— Но Труди е тук — рече услужливо барманът.

Харалд погледна накъдето му сочеше и видя руса жена, която пиеше от изцапана с червило чаша. Поклати глава.

— Искам Бетси.

— Това са си лични неща — каза барманът мъдро.

Харалд потисна усмивката си при тази очевидна забележка. Какво по-лично можеше да има от един сексуален акт?

— Напълно вярно — рече той. Разговорите в кръчмите винаги ли бяха толкова глупави?

— Едно питие, докато я чакаш?

— Бира, моля.

— Нещо по-силно?

— Не, благодаря — мисълта за аквавит още предизвикваше гадене.

Отпи замислено от бирата. Цял ден беше разсъждавал над мисията си. Присъствието на полиция в скривалището на Арне означаваше почти със сигурност, че той е разкрит. Ако по някакво чудо се беше изплъзнал от ареста, можеше да се скрие единствено в манастира в Кирстенслот; затова Харалд отиде дотам да провери. Нямаше никого.

Седя няколко часа на пода в църквата, като ту оплакваше съдбата на брат си, ту опитваше да измисли какво да стори.

За да довърши задачата на Арне, трябваше да отнесе филма в Лондон до единадесет дни. Арне сигурно имаше план как да стане това, но Харалд не знаеше какъв е той, нито имаше представа как да разбере. Затова се налагаше да изработи свой.

Обмисли дори варианта просто да сложи негативите в един плик и да ги изпрати по пощата на британската легация в Стокхолм. Все пак беше сигурен, че всички пратки за този адрес се отварят от цензурата.

Нямаше късмета да познава някого от малцината, които пътуваха законно между Дания и Швеция. Можеше и просто да иде на пристана на ферибота в Копенхаген или на гарата в Хелсингьор и да помоли някой пътник да вземе плика; но това изглеждаше също толкова рисковано, колкото и пощата.

След ден на трескаво умуване заключи, че се налага да иде лично.

Не можеше да го направи съвсем открито. Никой нямаше да му разреши да пътува, не и когато брат му беше разобличен като шпионин. Трябваше да открие нелегален маршрут. Датски кораби пътуваха до Швеция и обратно всеки ден.

Трябваше да намери начин да се качи на някой от тях и да слезе незабелязано в Швеция. Не можеше да се хване на работа — моряците имаха специални документи за самоличност, но по пристанищата винаги кипеше престъпна дейност: контрабанда, кражби, проституция, наркотици. Затова той трябваше да се свърже с престъпници и да открие човек, който би го откарал до Швеция.

Когато следобедът започна да захладнява и плочите на пода на манастира станаха ледени, той се качи пак на мотоциклета и се върна в джаз клуба с надеждата да срещне единствения престъпник, когото познаваше.

Не се наложи да чака Бетси дълго. Беше изпил едва половината бира, когато тя се появи. Слезе по задното стълбище с един мъж, когото вероятно току-що беше обслужила в някоя от стаите горе. Клиентът беше блед, с нездрав вид и много къса коса, а на лявата му ноздра личеше стар белег. Изглеждаше на седемнадесет години. Харалд предположи, че е моряк. Мъжът тръгна бързо към вратата, като се оглеждаше крадешком.

Бетси дойде на бара, видя Харалд и рече сърдечно:

— Здравей, учениче.

— Здравей, принцесо.

Тя килна кокетно глава и разтърси тъмните си къдрици.

— Да не си промени решението? Искаш ли да пробваш? Мисълта да прави секс с нея само минути след моряка му се стори отвратителна, но отвърна с шега.

— Не и преди да се оженим.

— Какво ли би казала майка ти? — засмя се Бетси.

Той огледа пълната й фигура.

— Че трябва да те поохраним.

Тя се усмихна.

— Ласкател. Искаш нещо, нали? Не би се върнал заради гадната бира.

— Всъщност искам да поговоря с твоя Лутер.

— Лу? — тя го изгледа неодобрително. — Какво искаш от него?

— Имам малък проблем и той може да ми помогне.

— Какъв?

— Вероятно не бива да ти казвам…

— Не ставай глупав. Загазил ли си?

— Не точно.

Тя погледна към вратата и изруга.

Харалд проследи погледа й и видя, че Лутер влиза. Тази нощ се беше издокарал с много мръсно копринено спортно сако направо над потника. С него вървеше мъж към тридесетте, който беше толкова пиян, че едва се държеше на краката си. Лутер го подхвана за ръката и го обърна към Бетси. Мъжът се втренчи похотливо в нея.

— Колко му взе? — попита Бетси Лутер.

— Десет.

— Лъжливо копеле.

Лутер й подаде банкнота от пет крони.

— Ето ти половината.

Тя сви рамене, прибра парите и поведе мъжа по стълбите.

— Какво ще пиеш, Лу? — обади се Харалд.

— Аквавит — маниерите му не се бяха подобрили. — А ти какво търсиш тук?

— Ти си човек с много връзки по пристанището.

— Не си прави труда да ме четкаш, синко — прекъсна го Лутер. — Какво искаш? Малко момченце с хубаво дупе? Евтини цигари? Дрога?

Барманът напълни малка чашка с аквавит и Лутер я изпразни на една глътка. Харалд плати, изчака барманът да се отдалечи и каза тихо:

— Искам да ида в Швеция.

Лутер присви очи.

— Защо?

— Има ли значение?

— Може и да има.

— Имам приятелка в Стокхолм. Искаме да се оженим — започна да импровизира Харалд. — Мога да работя във фабриката на баща й. Той прави кожени стоки, портмонета, ръчни чанти и…

— Тогава подай молба до властите, за да ти разрешат пътуване зад граница.

— Подадох. Отказаха ми.

— Защо?

— Не обясниха.

Лутер като че ли се замисли. След малко рече:

— Разбирам.

— Можеш ли да ме качиш на някой кораб?

— Всичко е възможно. Колко пари имаш?

Харалд си спомни недоверието на Бетси към Лутер преди малко.

— Нямам — рече той. — Но мога да намеря. Е, ще уредиш ли нещо?

— Мога да попитам един човек.

— Чудесно! Тази нощ?

— Дай ми десет крони.

— Защо?

— За да ида да говоря с него. Да не мислиш, че съм за безплатно обществено ползване, като библиотека?

— Казах ти, сега нямам пари.

Лутер се изхили и показа гнилите си зъби.

— Плати за питието с двайсетачка и взе десет ресто. Дай ми ги.

Харалд не обичаше да отстъпва пред натиск, но явно нямаше избор. Подаде му банкнотата.

— Чакай тук — каза Лутер и излезе.

Харалд зачака, като отпиваше бавно от бирата, за да не свърши скоро. Чудеше се къде ли е Арне. Вероятно го разпитваха в килия в Политигаарден. Може би Петер Флеминг водеше разпита — неговият отдел се занимаваше с шпионите. Дали Арне беше проговорил? Отначало едва ли, в това беше сигурен. Арне нямаше да се пречупи веднага. Но дали щеше да има сили да издържи? Харалд винаги беше усещал, че у Арне има страна, която не познава. Ами ако са го измъчвали? Колко щеше да издържи, преди да предаде брат си?

Откъм задното стълбище се чу някаква суматоха и последният клиент на Бетси, пияният, се изтърколи надолу. Бетси го последва, вдигна го и го поведе към вратата, а после нагоре по стълбите.

Върна се с друг клиент, достолепен мъж на средна възраст със сив, стар, но добре изгладен костюм. Изглеждаше сякаш цял живот е работил в банка и никога не е бил повишаван. Когато прекосиха бара, Бетси каза на Харалд:

— Къде е Лу?

— Отиде да говори с един човек.

Тя спря и се приближи до бара, като остави банковия чиновник да стои смутено насред помещението.

— Не се забърквай с Лу, той е копеле.

— Нямам избор.

— Тогава приеми един съвет — тя сниши глас. — Не му вярвай за нищо. — Размаха пръст като учителка. — Пази си гърба, за бога. — После тръгна по стълбите с мъжа с износения костюм.

Отначало Харалд се ядоса, задето тя си въобразява, че той не може да се грижи за себе си. После си каза, че това е глупаво. Беше права — той не беше в свои води. Никога не си бе имал работа с хора като Лутер и нямаше представа как да се защити.

„Не му вярвай за нищо“. Е, току-що му беше дал десет крони. Не виждаше как Лутер ще го измами на този етап, макар че по-късно можеше да вземе повече пари и да не свърши нищо.

„Пази си гърба“. Бъди готов за предателство. Харалд не се сещаше как Лутер може да го предаде, но пък имаше ли някакъв начин да се предпази? Хрумна му, че е като в капан в този бар, който нямаше заден изход. Може би трябваше да излезе и да наблюдава входа отдалече. В непредсказуемото поведение се криеше известна сигурност.

Допи си бирата, помаха на бармана и излезе.

Тръгна по кея в здрача, към един огромен товарен кораб, чиито котвени въжета бяха дебели колкото ръката му. Седна на заобления връх на един стоманен шпил и се загледа в клуба. Виждаше ясно входа и реши, че вероятно ще разпознае Лутер. Дали Лутер щеше да го види тук? Не, трудно би го различил на фона на тъмното туловище на кораба. Това беше добре. Даваше му някакъв контрол над ситуацията. Щом Лутер се върнеше, ако всичко изглеждаше наред, Харалд щеше да отиде пак в бара. Но надушеше ли измама, щеше да изчезне. Нагласи се да чака.

След десет минути се появи една полицейска кола. Тя се движеше бързо по крайбрежната, но без включени сирени. Харалд се изправи. Инстинктът му подсказваше да бяга, ала осъзна, че така само ще привлече вниманието към себе си, затова се насили да седне пак и да остане неподвижен.

Колата спря рязко пред джаз клуба.

От нея слязоха двама мъже. Единият, шофьорът, беше с полицейска униформа, а другият — със светъл костюм. Харалд се вгледа в него в сумрака, разпозна лицето и ахна. Това беше Петер Флеминг.

Двете ченгета влязоха в клуба.

Харалд тъкмо щеше да побегне, но се появи още една фигура, която се клатушкаше с позната походка. Това беше Лутер. Той спря на няколко метра от полицейската кола и се облегна на стената като случаен минувач, който чака да види какво ще се случи.

Вероятно се беше обадил на полицията, че Харалд иска да избяга в Швеция. Без съмнение се е надявал на награда. Колко мъдро беше постъпила Бетси — и колко добре направи той, че послуша съвета й.

Полицаите излязоха от клуба след няколко минути и Петер Флеминг си поговори с Лутер. Харалд чу гневните им гласове, но не успя да различи думите. Все пак изглежда Петер обвиняваше Лутер, който все вдигаше ръце в жест на безсилие.

След малко двамата полицаи си тръгнаха и Лутер влезе в клуба.

Харалд стана и бързо се отдалечи, потресен от случилото се. Намери мотора си и потегли в сумрака. Щеше да прекара нощта в стария манастир в Кирстенслот.

А какво щеше да прави после?

* * *

На следващата вечер Харалд разказа всичко на Карен.

Седяха на пода на старата църква, докато навън притъмняваше, а покритите предмети и кутиите около тях се превръщаха в призраци в здрача. Тя седеше с кръстосани крака като ученичка и беше събрала полата на копринената си вечерна рокля над коленете, за по-удобно. Харалд й палеше цигарите и усещаше, че стават някак по-интимни.

Разказа й как е влязъл в базата на Санде и как се е престорил на заспал, когато войникът е претърсвал къщата на родителите му.

— Имаш железни нерви! — възкликна тя. Стана му приятно от възхищението й и беше доволен, че не видя влагата в очите му, докато обясняваше как лъжата на баща му го е спасила.

После й разказа за предположението на Хейс, че на следващото пълнолуние ще има въздушно нападение, и защо според него филмът трябва да се озове в Лондон преди това.

Когато стигна до сержанта, който му беше отворил вратата в дома на Йенс Токсвиг, тя го прекъсна:

— Предупредиха ме.

— Какво искаш да кажеш?

— Един непознат се приближи до мен на гарата и ми каза, че полицията знае къде е Арне. Той самият беше полицай, но от пътна полиция. Случайно дочул нещо и искаше да ни предупреди.

— Ти не предупреди ли Арне?

— Напротив! Знаех, че е у Йенс, затова открих адреса му в телефонния указател и отидох до къщата. Видях Арне и му казах какво се е случило.

Това се стори странно на Харалд.

— Какво каза Арне?

— Каза да изляза първа, той щял да ме последва веднага — но очевидно е излязъл твърде късно.

— Или твоето предупреждение е било уловка — рече замислено Харалд.

— Какво имаш предвид? — попита тя рязко.

— Може би онзи полицай е излъгал. Ами ако изобщо не е бил на наша страна. Може да те е проследил до къщата на Йенс и да е арестувал Арне още щом си излязла.

— Това е нелепо — полицаите не правят такива неща!

Харалд усети, че отново е оспорил вярата й в честността и добрите намерения на хората. Тя беше или невероятно доверчива, или невероятно цинична. Това му припомни за вярата на баща му, че нацистите няма да наранят датските евреи. Искаше му се да е прав.

— Как изглеждаше този човек?

— Висок, хубав, едър, с червена коса, хубав костюм.

— Като от туид?

— Да.

Всичко си пасна.

— Бил е Петер Флеминг — Харалд не обвиняваше Карен: тя бе вярвала, че спасява Арне. Беше станала жертва на хитра клопка. — Петер е по-скоро шпионин, отколкото полицай. Познавам семейството му още от Санде.

— Не ти вярвам! — разгорещи се Карен. — Имаш много богато въображение.

Не искаше да спори с нея. Сърцето го болеше, че брат му е арестуван. Арне изобщо не трябваше да се забърква в това. Той беше чужд на всякакво притворство. Харалд с тъга се запита дали ще види брат си отново.

Но сега бяха заложени още животи.

— Арне няма да може да отнесе този филм в Англия.

— Какво ще правиш с него?

— Не зная. Искам да го отнеса сам, но не знам как — разказа й за джаз клуба и за Бетси и Лутер. — Може би е по-добре, че не мога да ида в Швеция. Сигурно щяха да ме затворят, защото нямам нужните документи. — Това беше част от споразумението за неутралитет на шведското правителство с Хитлерова Германия — всички датчани, които влизаха нелегално в страната, трябваше да бъдат арестувани. — Мога да поема този риск, но имам нужда от по-голям шанс за успех.

— Трябва да има начин. Арне как щеше да го направи?

— Не зная, не ми каза.

— Това е глупаво.

— Сега като се замисля, вероятно е смятал, че колкото по-малко хора знаят, в толкова по-голяма безопасност ще бъде.

— Някой трябва да знае.

— Е, Паул сигурно е имал начин за връзка с британците, но те естествено я пазят в тайна.

Умълчаха се. Харалд беше потиснат. Нима бе рискувал живота си за нищо?

— Чула ли си някакви новини? — попита той Карен. Липсваше му радиото.

— Финландия е обявила война на Съветския съюз. Унгария също.

— Лешоядите надушват мършата — рече горчиво Харалд.

— Толкова е влудяващо да седиш безпомощен, докато гадните нацисти завладяват света. Ще ми се да можехме да сторим нещо.

Харалд докосна кутийката с филма в джоба на панталоните си.

— Това може да промени нещата, ако успея да го отнеса в Лондон до десет дни. Може да е от голямо значение.

Карен се озърна към Стършела.

— Жалко, че не лети.

Харалд се загледа в повредения колесник и разкъсаната тъкан.

— Може би ще успея да го поправя, но съм взел само един урок и не бих могъл да го пилотирам.

Карен изглеждаше замислена.

— Ти не — рече тя бавно. — Но аз мога.