Кен Фолет
Полетът на стършела (16)

Петнадесета глава

Първият работен ден на Харалд във фермата на Нилсен беше така успешен, че надхвърли и най-големите му надежди. Старият Нилсен разполагаше с малка работилница, в която имаше достатъчно инструменти, и с тях Харалд можеше да поправи почти всичко. Той свърза водната помпа на един парен плуг, завари шарнир на една гъсенична верига, откри къде инсталацията дава накъсо и защо светлините във фермата гаснат всяка нощ. Обядва обилно с херинга и картофи заедно с работниците.

Вечерта прекара няколко часа в селската кръчма с Карл, най-малкия син на Нилсен — но изпи само две малки халби бира, защото не забравяше как се беше изложил като глупак заради алкохола преди седмица. Всички говореха за нападението на Хитлер над Съветския съюз. Новините бяха лоши. „Луфтвафе“ твърдяха, че са унищожили при светкавични нападения хиляда и осемстотин съветски самолета, при това на земята. Всички в кръчмата мислеха, че Москва ще падне преди зимата, с изключение на местния комунист, но и той изглеждаше угрижен.

Харалд си тръгна рано, защото Карен беше казала, че може да мине да го види след вечеря. Беше притеснен, но доволен от себе си, докато вървеше към стария манастир. Щом влезе в порутената сграда, с изумление видя брат си. Оглеждаше потрошеното самолетче.

— Стършел — рече Арне. — Въздушната каляска на почитаемия господин.

— Потрошен е — каза Харалд.

— Не съвсем. Колесникът е леко изкривен.

— Как е станало според теб?

— При кацане. Задният край на Стършела има склонност да се олюлява, защото главните колела са твърде напред. Но полуоските не са предназначени да издържат на страничен натиск, затова когато се наклониш силно, може да се счупят.

Арне изглеждаше ужасно. Не беше с военната си униформа, а сякаш беше облякъл нечии стари дрехи — износено сако от туид и избелели кадифени панталони. Беше си избръснал мустаците, а на къдравата му глава се мъдреше мазно кепе. Държеше малък фотоапарат с 35-милиметрова лента. Изглеждаше напрегнат, а от обичайната му усмивка нямаше и помен.

— Какво е станало с теб? — попита Харалд с тревога.

— Загазих. Имаш ли нещо за ядене?

— Не. Но може да идем в кръчмата…

— Не мога да се показвам никъде. Търсят ме — Арне опита да се усмихне, но се получи просто гримаса. — Всеки полицай в Дания има описанието ми, а физиономията ми е разлепена из цял Копенхаген. Едно ченге ме следва по „Стьоргет“, едва се измъкнах.

— Да не си в Съпротивата?

Арне се поколеба, сви рамене и отвърна:

— Да.

Харалд беше възхитен. Седна на корниза, който използваше за легло, и Арне се настани до него. Котаракът Пайнтоп се появи отнякъде и потърка глава в крака на Харалд.

— Значи си работил за тях и когато те попитах, у дома, преди три седмици?

— Не, тогава не. Отначало не ме извикаха. Явно са смятали, че не съм подходящ за такава работа. За бога, прави са били. Но сега са отчаяни, затова се обърнаха към мен. Трябва да снимам някаква инсталация във военната база в Санде.

Харалд кимна.

— Начертах нейна скица за Паул.

— Ето, дори теб са включили преди мен — каза Арне с горчивина. — Ами това е.

— Паул ми каза да не ти казвам.

— Явно всички ме смятат за страхливец.

— Мога да начертая скицата отново… само че по памет.

Арне поклати глава.

— Те искат снимки. Дойдох да те питам дали знаеш как да се промъкна вътре.

За Харалд този разговор за шпионаж беше много вълнуващ, но се притесни от факта, че Арне явно не беше измислил никакъв план.

— На едно място оградата е скрита от дървета — но как ще стигнеш до Санде, ако полицията те търси?

— Промених външния си вид.

— Не много. Имаш ли документи?

— Само моите — откъде да взема други?

— Значи, ако по някаква причина те спре полиция, ще им отнеме десет секунди да установят, че ти си човекът, когото търсят.

— Нещо такова.

Харалд поклати глава.

— Това е лудост.

— Трябва да се свърши. Тази инсталация помага на немците да засичат бомбардировачите от километри разстояние и навреме да изпратят изтребителите си.

— Сигурно работи с радиовълни — каза Харалд развълнувано.

— Британците имат подобна система, но явно немците са я усъвършенствали и свалят половината самолети при всяко нападение. Кралските военновъздушни сили отчаяно искат да разберат как го правят. Струва си да рискувам живота си.

— Не и без полза. Ако те заловят, няма да можеш да предадеш информацията на британците.

— Но трябва да опитам.

Харалд пое дълбоко дъх.

— Защо да не ида аз?

— Знаех си, че ще го кажеш.

— Мен никой не ме търси. Познавам мястото. Вече съм бил зад оградата — една нощ минах напряко. И знам повече за радиото от теб, затова имам представа какво трябва да снимам — Харалд смяташе, че логиката му е желязна.

— Ако те заловят, ще те застрелят като шпионин.

— Същото важи и за теб — само че теб ще те заловят почти със сигурност, докато на мен може и да ми се размине.

— Полицаите вероятно са намерили твоите скици, когато дойдоха за Паул. Тогава немците ще знаят, че някой се интересува от базата в Санде, и ще затегнат сигурността. Прескачането на оградата вече няма да не е толкова лесно.

— Пак имам по-голям шанс от теб.

— Не мога да те изложа на опасност. Какво ще стане, ако те хванат — какво ще кажа на мама?

— Ще й кажеш, че съм загинал за свободата. И аз имам право да се излагам на риск. Дай ми проклетия апарат.

Преди Арне да отговори, влезе Карен.

Тя вървеше тихо и се появи внезапно, затова Арне не успя да се скрие, макар че понечи да го направи, и бързо се отказа.

— Кой сте вие? — попита Карен с обичайната си дискретност. — О! Здравей, Арне. Избръснал си мустаците — предполагам заради снимките из цял Копенхаген, които видях днес. Защо са те обявили извън закона? — Тя седна на покрития с брезент капак на ролс-ройса и кръстоса дългите си крака като фотомодел.

Арне се поколеба.

— Не мога да ти кажа.

Мислите на Карен препускаха, търсеха връзки с впечатляваща скорост.

— Господи, ти си в Съпротивата! И Паул ли е бил в нея? Затова ли умря?

Арне кимна.

— Той не загина при катастрофа. Опита се да избяга от полицията и те го застреляха.

— Горкият Паул — тя се извърна за миг. — Е, значи ти поемаш щафетата след него. Но сега полицията е по петите ти. Сигурно някой те е подслонил — вероятно Йенс Токсвиг, той беше най-близкият приятел на Паул, след теб.

Арне сви рамене и кимна.

— Но не можеш да се движиш свободно, затова… — тя погледна Харалд и сниши глас. — Вече и ти си вътре, Харалд.

Харалд с изненада установи, че тя изглежда притеснена, сякаш се безпокоеше за него. Стана му приятно.

— Е, така ли е? Вътре ли съм? — попита той Арне.

Арне въздъхна и му подаде апарата.

* * *

Харалд пристигна в Морлунде късно на следващия ден. Остави парния си мотоциклет на паркинг близо до пристана на ферибота, защото реши, че ще е твърде подозрителна гледка на Санде. Нямаше с какво да го покрие, нито как да го заключи, но вярваше, че случаен крадец не би могъл да го подкара.

Стигна навреме за последния ферибот. Докато чакаше на пристана, започна да притъмнява и се появиха звезди — като светлинки на далечни кораби в черно море. Един пиян местен се приближи с клатушкане по кея, втренчи се грубо в Харалд и измърмори:

— О, младият Олуфсен — после седна на един шпил малко по-нататък и се опита да запали лулата си.

Фериботът акостира и от него слязоха шепа хора. За изненада на Харалд в началото на трапа стояха датски полицай и немски войник и когато пияницата се качи, те провериха документите му. Сърцето на Харалд замря. Той се поколеба, беше изплашен, не знаеше дали да се качи на ферибота. Дали просто бяха затегнали мерките за сигурност, след като бяха открили скиците, както бе предвидил Арне? Или търсеха именно Арне? Дали знаеха, че Харалд е брат на един издирван човек? Олуфсен беше често срещано име — но те сигурно вече бяха проучили семейството му. Освен това в чантата си носеше скъп фотоапарат. Беше често срещана марка и произведен в Германия, но все пак щеше да породи подозрения.

Опита да се успокои и да обмисли възможностите си. Имаше и други начини да стигне до Санде. Не беше сигурен, че ще успее да преплува три километра в открито море, но можеше да наеме или да открадне някоя малка лодка. Все пак, ако го видеха да пристига с лодка на Санде, със сигурност щяха да го разпитат. По-добре беше да се държи съвсем невинно.

Качи се на ферибота.

Полицаят го попита:

— Каква е целта на посещението ви в Санде?

Харалд изглеждаше възмутен от факта, че някой изобщо може да зададе подобен въпрос.

— Аз живея там — рече той. — С родителите си.

Полицаят се вгледа в лицето му.

— Не съм ви виждал преди, а съм тук от четири дни.

— Бях в училище.

— Вторник не е обичаен ден да се прибереш у дома.

— Срокът свършва.

Полицаят изсумтя, явно остана доволен. Провери адреса в личната му карта и я показа на войника, който кимна, и Харалд се качи на борда.

Отиде в другия край на палубата и се загледа в морето, чакаше сърцето му да забави ритъма си. Беше облекчен, че мина проверката, но и ядосан, защото се наложи да се оправдава пред един полицай, задето пътува из собствената си страна. Глупава реакция, логично погледнато, но все пак не успяваше да потисне гнева си.

В полунощ корабът отплава.

Нямаше луна. На звездната светлина островът бе само едно тъмно петно, като огромна вълна на хоризонта. Харалд не беше очаквал да се завърне толкова скоро. Всъщност, когато си тръгна в петък, се чудеше дали някога ще види отново това място. Сега се връщаше като шпионин, с фотоапарат в чантата и мисия да заснеме тайно оръжие на нацистите. Смътно си спомни колко вълнуващо му се струваше преди участието в Съпротивата. Всъщност никак не беше забавно. Дори напротив, призляваше му от страх.

Почувства се още по-зле, когато стигнаха до познатия пристан и погледна към пощата и бакалницата от другата страна на пътя, които си бяха точно каквито ги помнеше. Цели осемнадесет години бе водил сигурен и стабилен живот. Сега усещаше, че никога вече няма да се почувства в безопасност.

Тръгна по плажа на юг. Мокрият пясък блещукаше като стъкло на звездната светлина. Някъде иззад дюните долетя момичешки смях и той усети пробождането на ревността. Дали някога щеше да накара Карен да се смее така?

Почти се зазоряваше, когато видя базата в далечината. Различаваше стълбовете на оградата. Дърветата и храстите от вътрешната страна приличаха на тъмни кръпки по дюните. Щом той виждаше дотам, значи и пазачите го виждаха. Смъкна се на четири крака и започна да лази напред.

След минута остана доволен от предпазливостта си. Забеляза двама пазачи да патрулират зад оградата, вървяха заедно и водеха куче.

Това беше нещо ново. Преди не патрулираха по двойки и нямаше никакви кучета.

Залепи се за земята. Пазачите не изглеждаха особено нащрек. И вървяха, а не маршируваха. Онзи, който водеше кучето, говореше оживено и пушеше. Когато приближиха, Харалд чу гласа му над шума на прибоя. Беше учил немски в училище, като всички датски деца. Мъжът разказваше цветиста история за някаква жена на име Маргарета.

Харалд беше на петдесет метра от оградата. Когато пазачите наближиха съвсем, кучето подуши въздуха. Вероятно го усети, но не знаеше какво представлява. Изджавка несигурно. Пазачът, който го водеше, не разбираше особено от кучета и му викна да мълчи, а после продължи да обяснява как се срещнали с Маргарета в една горска хижа. Харалд лежеше напълно неподвижно. Кучето отново излая и единият пазач включи мощно фенерче. Харалд зарови лице в пясъка. Лъчът на фенерчето заигра по дюните, но го отмина, без да спре.

— После тя каза, че нямало проблем, но трябвало да го извадя в последния момент — каза пазачът. Отминаха и кучето замлъкна.

Харалд лежеше неподвижно, докато ги изгуби от поглед. След това се обърна към вътрешността на острова и се приближи към участък от оградата, който бе скрит от растителност. Страхуваше се, че войниците може да са изсекли дърветата, но горичката си беше тук. Пропълзя през храстите, стигна до оградата и се изправи.

Поколеба се. Можеше сега да се върне и да не наруши никакъв закон. Можеше да се върне в Кирстенслот и да се съсредоточи над новата си работа, да прекарва вечерите в кръчмата, а нощите — в мечти по Карен. Щеше да си казва, че войната и политиката не са негова работа, както правеха много датчани. Но дори при мисълта за това го обзе отвращение. Представи си как обяснява решението си на Арне и Карен, или на чичо Йоахим и братовчедката Моника, и се засрами.

Оградата си беше същата, висока шест стъпки телена мрежа, увенчана с две намотки бодлива тел. Той прехвърли чантата на гърба си, за да не му се пречка, после се изкатери по мрежата, стъпи внимателно на бодливата тел и скочи от другата страна.

Вече нямаше връщане назад. Намираше се във военна база и носеше фотоапарат. Ако го заловяха, щяха да го убият.

Тръгна бързо напред, съвсем безшумно, придържаше се към храстите и дърветата и не спираше да се озърта. Подмина наблюдателната кула и потрепна при мисълта колко безпомощен ще е, ако някой реши да включи мощните прожектори. Ослуша се напрегнато за стъпки на пазачи, но чу само непрестанния шепот на вълните. След няколко минути се спусна по лекия склон и навлезе сред група иглолистни дървета, които му осигуриха добро прикритие. Зачуди се за миг защо войниците не се бяха сетили да изсекат дърветата, после осъзна, че те скриват тайната инсталация от чужди очи.

След миг стигна до целта си. Сега, когато знаеше какво точно търси, лесно забеляза облата стена и голямата правоъгълна мрежа, която се издигаше от кухото ядро. Антената се въртеше бавно, като механично око, което оглеждаше тъмния хоризонт. Отново чу тихото жужене на електрическия мотор. От другата страна на съоръжението различи двете по-малки форми и сега, на звездната светлина, видя, че са миниатюрни версии на голямата въртяща се антена.

Значи машините бяха три. Зачуди се защо. Дали това бе обяснението на забележителното превъзходство на немския радар? Вгледа се по-внимателно в малките антени и му се стори, че са с по-различна конструкция. Трябваше да ги огледа пак на дневна светлина, но те като че ли се накланяха, докато се въртяха. Защо? Трябваше да направи добри снимки и на трите антени.

Предния път беше прескочил кръглата стена от страх, защото чу кашлицата на пазач наблизо. Сега, когато имаше време да помисли, реши, че вероятно съществува по-лесен начин да влезе вътре. Стените пазеха съоръжението от инцидентни повреди, но инженерите със сигурност влизаха, за да го поддържат. Тръгна покрай стената, взираше се в тухлите на слабата светлина и скоро видя дървена врата. Не беше заключена и той влезе през нея, като тихо я затвори.

Тук беше малко по-безопасно. Никой нямаше да го види отвън. Инженерите не биха дошли по това време на нощта, ако няма спешна ситуация. А влезеше ли някой, той щеше да има време да прескочи стената, преди да го забележат.

Вгледа се в огромната въртяща се мрежа. Тя сигурно улавяше радиовълни, отразени от самолетите. Антената вероятно действаше като леща и фокусираше приетите сигнали. Кабелът, който стърчеше от основата й, пренасяше данните към новите сгради, в чието изграждане беше участвал през лятото. Там сигурно имаше екрани, които показваха резултатите, и оператори, готови да дадат сигнал на „Луфтвафе“.

Тук, в сумрака, сред жуженето на издигащата се над него машина и при силната миризма на озон от електричеството, той се чувстваше като в биещото сърце на бойна машина. Битката между учени и инженери от двете страни можеше да е не по-малко важна от сражение с танкове и картечници на бойното поле. И той беше станал част от нея.

Чу самолет. Нямаше луна, затова надали беше бомбардировач. Сигурно бе германски изтребител, който извършва местен полет, или заблуден самолет от търговския флот. Зачуди се дали голямата антена беше доловила приближаването му още преди час и дали по-малките бяха насочени към него. Реши да иде да ги огледа.

Едната от по-малките антени беше обърната към морето, в посоката, от която се приближаваше самолетът. Другата беше насочена към сушата. И двете сега бяха килнати под различен ъгъл или поне така му се стори. Ревът на самолета приближаваше и той забеляза, че първата антена се наклони още, като че ли го следваше. Другата продължи да се движи, сякаш в отговор на нещо.

Самолетът мина над Санде и се насочи към сушата, а антената го следваше дори след като ревът му съвсем отшумя. Харалд се върна в скривалището си зад кръглата стена, като разсъждаваше над видяното.

Небето започна да сивее. По това време на годината се зазоряваше преди три часа. След около час слънцето щеше да изгрее.

Харалд извади фотоапарата от чантата си. Арне му беше показал как да го използва. Докато небето изсветляваше, той тръгна тихо покрай стената, за да намери добър ъгъл, от който да се разкрие всяка подробност на машината.

С Арне бяха решили, че трябва да направи снимките към пет без петнадесет. Тогава слънцето щеше да е изгряло, но нямаше да грее силно над стената и съоръжението. Не му трябваше силна слънчева светлина — филмът в апарата беше достатъчно чувствителен, за да запечата подробности и без нея.

Времето вървеше, а мислите на Харалд с тревога се насочваха към бягството. Беше пристигнал през нощта и влезе в базата под прикритието на мрака, но не можеше да дочака тук следващата нощ, за да се измъкне. Беше почти сигурно, че поне веднъж през деня някой инженер ще дойде за рутинна проверка на съоръжението, дори всичко да работи нормално. Затова Харалд трябваше да се измъкне веднага щом направи снимките — а тогава щеше да е вече съвсем светло. Заминаването му щеше да е много по-опасно от пристигането.

Замисли се по кой път да мине. На юг, по посока на къщата на родителите му, оградата беше само на няколкостотин метра оттук, но пък трябваше да прекоси голите дюни, където нямаше храсти и дървета. На север, откъдето беше дошъл, предимно под прикритието на растителността, беше по-дългият, но по-безопасен маршрут.

Зачуди се как ли ще се изправи пред взвода за разстрел. Дали ще е спокоен и горд, овладял ужаса си, или ще се пречупи и ще се превърне в дърдорещ глупак, който моли за милост и се подмокря?

Наложи си да чака спокойно. Светлината се засилваше и стрелката на часовника пълзеше по циферблата. Не чуваше необичайни звуци отвън. Денят на войниците започваше рано, но той се надяваше, че няма да има голямо раздвижване преди шест — дотогава трябваше да се е измъкнал.

Най-сетне стана време да снима. Утрото беше безоблачно и светло. Той виждаше всеки нит и всяка клема по сложната машина. Фокусира внимателно обектива и засне въртящата се основа на апарата, кабелите и решетката на антената. Разгъна един зидарски метър, който бе взел от тезгяха в манастира, и го снима в няколко от позите, за да покаже мащаба — негова собствена гениална идея.

След това се налагаше да мине извън стената.

Поколеба се. Тук се чувстваше в безопасност, но трябваше да направи снимки и на двете по-малки антени.

Открехна вратата. Всичко изглеждаше спокойно. По шума на прибоя разбра, че идва прилив. Базата беше окъпана в светлината на крайморското утро. Не се виждаше жива душа. В този час хората спяха дълбоко и дори кучетата сънуваха.

Направи няколко снимки на двете малки антени, които бяха защитени от ниски стени. Докато мислеше за предназначението им, си спомни, че едната беше следила самолета, когато той бе вече в полезрението. Основната цел на този апарат беше да засича бомбардировачите, преди те да станат видими. Вероятно втората малка антена следеше друг самолет.

Докато снимаше, Харалд въртеше загадката в ума си. Как три устройства могат да работят заедно така, че да повишат поразяващата сила на изтребителите на „Луфтвафе“? Вероятно голямата антена даваше предварително предупреждение за приближаване на бомбардировач, а по-малката го проследяваше вече в германското въздушно пространство. Но тогава какво правеше другата малка антена?

Хрумна му, че в небето би трябвало да има още един самолет — изтребител, който се опитва да свали бомбардировача. Дали втората антена се използваше от „Луфтвафе“, за да следят техните собствени самолети? Изглеждаше откачено, но когато отстъпи назад, за да снима трите антени заедно и да покаже разположението им една спрямо друга, осъзна, че всъщност е напълно логично. Ако диспечер на „Луфтвафе“ знае позициите на бомбардировача и изтребителя, може да насочва по радиото изтребителя към бомбардировача.

Започваше да разбира как действат „Луфтвафе“. Голямата антена осигуряваше ранно предупреждение за атака, за да могат изтребителите да излетят навреме. Едната от по-малките прехващаше бомбардировача, щом се приближи, а другата следеше изтребителя, като даваше възможност на диспечер да насочва прецизно пилота към позицията на бомбардировача. След това беше лесно — като да стреляш по риба във варел.

Тази мисъл накара Харалд да осъзнае колко уязвим е: стоеше прав, на дневна светлина, насред военна база и снимаше свръхсекретно съоръжение. Паниката се разля из вените му като отрова. Той опита да се успокои и да направи последните няколко снимки, за да покаже трите антени от различни ъгли, но беше твърде ужасѐн. Беше направил поне двадесет досега. Трябваше да са достатъчно.

Хвърли апарата в чантата си и бързо се отдалечи. Забравил решението си да мине по-дългия, но по-безопасен път, той се отправи на юг, през откритите дюни. Оградата се виждаше, точно зад стария навес за лодки, на който се беше натъкнал миналия път. Днес щеше да го подмине откъм морето и той щеше да го скрие от поглед за няколко секунди.

Когато приближи навеса, чу лай на куче.

Огледа се трескаво, но не видя нито войници, нито кучета. После осъзна, че лаят идва от навеса. Войниците сигурно го използваха като кучкарник. Още едно куче се присъедини към първото.

И Харалд хукна да бяга.

Кучетата се разлайваха едно друго и скоро джафкането им стана истерично високо. Харалд наближи навеса и мина откъм морето, като се надяваше, че сградата ще го скрие от базата, докато тича към оградата. Страхът му даде сили. Очакваше всеки миг да чуе изстрел.

Стигна до оградата, но не знаеше дали са го видели. Изкачи я като маймуна и се прехвърли през бодливата тел на върха. Приземи се тежко от другата страна и пльосна в плитката вода. Изправи се бързо и се озърна назад. Видя главните сгради, които бяха отчасти скрити от дървета и храсти отвъд навеса за лодки, и не забеляза никакви войници. Обърна се и хукна. Стотина метра гази в плитката вода, за да не могат кучетата да го проследят по миризмата, а после свърна към сушата. Остави плитки мокри отпечатъци от стъпки по твърдия пясък, но знаеше, че приливът ще ги покрие след минута-две. Стигна до дюните, където вече не оставяше диря.

След няколко минути излезе на черния път. Озърна се назад и видя, че никой не го следва. После задъхан тръгна към дома и изтича покрай църквата към кухненската врата.

Тя беше отворена. Родителите му винаги ставаха рано.

Влезе вътре. Облечена с пеньоар, майка му стоеше до печката и правеше чай. Когато го видя, тя извика от изненада, изпусна глинената кана на плочите и чучурът й се отчупи. Харалд взе парчетата.

— Съжалявам, че те стреснах — каза той.

— Харалд!

Целуна я по бузата и я прегърна.

— Татко у дома ли е?

— В църквата е. Снощи нямаше време да разтреби, затова отиде да подреди столовете.

— Какво е станало снощи? — в понеделник вечер нямаше служба.

— Съветът на настоятелите се събра, за да обсъди твоя случай. Ще прочетат името ти следващата неделя.

— Отмъщението на Флемингови — стори му се странно, че някога е смятал това за важно.

Засега пазачите не бяха разбрали какво бе раздразнило кучетата. Ако бяха старателни, щяха да проверят близките къщи и да търсят беглец в бараки и обори.

— Мамо — рече Харалд, — ако дойдат войниците, ще им кажеш ли, че цяла нощ съм бил тук, в леглото си?

— Какво е станало? — попита тя със страх.

— Ще ти обясня по-късно — реши, че ще е най-добре да го открият в леглото. — Кажи им, че още спя, нали?

— Добре.

Той излезе от кухнята и се качи в стаята си. Окачи чантата на облегалката на стола, после извади апарата и го прибра в едно чекмедже. Помисли си да го скрие, но нямаше време, а и един скрит фотоапарат щеше да е доказателство за вина. Бързо се съблече, сложи си пижамата и се пъхна в леглото.

Чу гласа на баща си в кухнята, затова стана от леглото и отиде до стълбите.

— Какво прави тук? — попита пасторът.

— Крие се от войниците — отвърна майка му.

— За бога, в какво се е забъркало това момче сега?

— Не зная, но…

Прекъсна я силно чукане по вратата и млад мъж каза на немски:

— Добро утро. Търсим един човек. Да сте виждали непознат през последните няколко часа?

— Не, никого — нервността в гласа на майка му беше така очевидна, че войникът сигурно я забеляза, но вероятно беше свикнал хората да се плашат от него.

— А вие, господине?

— Не — отвърна твърдо баща му.

— Има ли още някого тук?

— Синът ми. Още спи — каза майката на Харалд.

— Трябва да претърся къщата — войникът говореше любезно, но не искаше позволение, а ги известяваше за намеренията си.

— Ще ви разведа — отвърна пасторът.

Харалд се върна в леглото, сърцето му бумтеше. Чу стъпки на тежки ботуши по плочите на долния етаж, врати се отваряха и затваряха. После ботушите тръгнаха по дървеното стълбище. Влязоха в спалнята на родителите му, след това в старата стая на Арне и накрая приближиха неговата врата. Той чу как дръжката се завърта.

Престори се, че спи, и се опита да диша бавно и равномерно.

— Синът ви? — попита тихо немецът.

— Да.

Настъпи пауза.

— Тук ли беше цялата нощ?

Харалд стаи дъх. Баща му никога не беше изричал лъжа, дори благородна.

А после чу:

— Да. Цялата нощ.

Това го смая. Баща му беше излъгал заради него. Този коравосърдечен, скован, фанатичен стар тиранин беше нарушил собствените си правила. Значи все пак беше човек. Харалд усети как сълзите се събират зад клепачите му.

Ботушите се отдалечиха по коридора и надолу по стълбите и накрая той чу как войникът излиза. Стана от леглото и отиде до върха на стълбището.

— Вече можеш да слезеш — каза баща му. — Той си тръгна.

Харалд слезе. Баща му изглеждаше мрачен.

— Благодаря ти, татко.

— Извърших грях — каза баща му и Харалд си помисли, че сега ще се разгневи. Но старото лице се отпусна. — И все пак вярвам, че Господ е милостив.

Харалд осъзна в каква агония е бил баща му през последните няколко минути, но не знаеше как да му покаже, че разбира. Затова просто му подаде ръка.

Баща му я погледна и я стисна, придърпа го към себе си и го прегърна през раменете. Затвори очи в опит да сдържи силното чувство. Когато заговори, резониращият патос на проповедника беше изчезнал от гласа му и думите излязоха тихи и изпълнени с мъка:

— Помислих си, че ще те убият. Моят скъп син, помислих си, че ще те убият.