Кен Фолет
Полетът на стършела (5)

Четвърта глава

Будилникът на Петер Флеминг зазвъня в пет и половина сутринта. Той го спря, включи лампата и седна в леглото. Инге лежеше по гръб, втренчена в тавана, безизразна като труп. Петер я погледна за миг и стана.

Отиде в малката кухня на копенхагенския им апартамент и включи радиото. Датски репортер четеше сантиментално изявление на германците за смъртта на адмирал Лютенс, който беше загинал на „Бисмарк“ преди десет дни. Петер сложи малка тенджерка с овесена каша на котлона и приготви една табла. Намаза с масло филия ръжен хляб и свари малко фалшиво кафе.

Чувстваше се оптимистично настроен и след миг се сети защо. Вчера беше постигнал пробив в разследването, по което работеше.

Той беше детектив инспектор в отдела за безопасност, част от отдела за криминални разследвания на Копенхагенската полиция, и трябваше да следи водачите на профсъюзи, комунистите, чужденците и другите потенциални проблемни елементи. Отделът се оглавяваше от суперинтендант Фредерик Юел, умен, но мързелив човек. Той беше учил в прочутото Янсборг Скуле и много обичаше латинската поговорка Quieta non movere, „Оставете спящите кучета да си лежат“. Юел беше наследник на герой от датската военноморска история, но явно агресията отдавна беше отпаднала от гените му.

През последните четиринадесет месеца имаха повече работа, защото отделът трябваше да следи и противниците на немското управление.

Засега единственият явен знак за някаква съпротива беше появата на нелегалните вестници, като „Реалност“, който момчето на Олуфсен беше изпуснало. Юел вярваше, че те са безобидни, дори полезни, като вид отдушник, и отказваше да преследва издателите. Това много ядосваше Петер. Не можеше да гледа как престъпниците вилнеят на воля.

Немците не харесваха особено това лежерно отношение на Юел, но засега не бяха поставяли по-остро този въпрос. Връзката на Юел с окупационните сили беше генерал Валтер Браун, който бе изгубил единия си бял дроб в битката за Франция. Неговата цел бе да поддържа Дания спокойна на всяка цена. И не би притискал Юел за нищо, ако не станеше неизбежно.

Напоследък Петер бе научил, че броеве на „Реалност“ се изнасят в Швеция. Досега се беше съобразявал с решението на шефа си да не се намесва, но се надяваше самодоволството на Юел да се поразклати от новините, че вестникът вече се чете и извън страната. Миналата нощ един шведски детектив, приятел на Петер, се обади с новините, че вестникът е бил пренесен с полет на „Луфтханза“ от Берлин до Стокхолм, с престой в Копенхаген. Това бе пробивът, отговорен за доброто настроение на Петер тази сутрин. Беше на крачка от триумфа.

Когато овесената каша стана готова, той добави мляко и захар и отнесе таблата в спалнята. Помогна на Инге да се изправи. Вкуси кашата, за да се увери, че не е много гореща, и започна да я храни с лъжица.

Преди година, точно преди да въведат ограниченията на бензина, Петер и Инге тръгнаха с колата към плажа, когато един младеж с нова спортна кола се заби в тях. Петер се отърва с два счупени крака и се възстанови бързо, но черепът на Инге беше строшен и тя вече никога нямаше да е същата.

Другият шофьор, Фин Йонк, син на известен университетски професор, излетя от колата си в храстите и остана невредим.

Нямаше шофьорска книжка — беше му отнета от съда заради предишен инцидент — и освен това беше пиян. Но семейството на Йонк нае най-добрия адвокат, който успя да отложи делото с година, така че Фин още не беше наказан, задето унищожи мозъка на Инге. Личната трагедия на Инге и Петер също бе пример за ужасната ненаказуемост на престъпленията в съвременното общество. Каквото и да говореха за нацистите, те бяха похвално сурови с престъпниците.

Инге изяде закуската си и Петер я заведе в тоалетната, а после я изкъпа. Тя винаги беше много спретната и чиста. Това бе едно от нещата, заради които я обичаше. Особено държеше на чистотата по време на секс и винаги се миеше внимателно след това. Не всички момичета бяха такива. Една певица в нощен клуб, с която бе имал кратка афера, твърдеше, че той не бива да се мие след секс, защото не било романтично.

Инге не реагира по никакъв начин, докато я къпеше. Беше се научил да остава равнодушен дори когато докосваше интимните й части. Подсуши я с голяма кърпа и я облече. Най-трудната част бяха чорапите. Първо набра чорапа в ръце, после внимателно го надяна на крака й и го разви нагоре по прасеца и над коляното, а накрая го защипа с жартиерите. В началото постоянно пускаше бримки, но той беше упорит човек и можеше да прояви огромно търпение, ако си наумеше нещо. А ето че вече бе станал специалист.

Облече й ярка жълта памучна рокля, после й сложи златен часовник и гривна. Тя не би могла да разчете стрелките, но понякога му се струваше, че почти се усмихва, когато гледа как бижутата проблясват на китките й.

После среса косата й, като и двамата се взираха в отражението й в огледалото. Тя беше хубава, бледа блондинка, а преди инцидента имаше кокетна усмивка и умееше да пърха закачливо с мигли. Сега лицето й беше безизразно.

Когато Петер се прибра в Санде за празника, баща му се опита да го убеди да остави Инге в частен санаториум. Петер не можеше да си позволи таксите, но Аксел бе готов да плати. Каза, че искал той да е свободен, а всъщност отчаяно копнееше за внук с неговото име. Петер обаче се чувстваше длъжен да се грижи за съпругата си. За него това бе най-важното задължение на един мъж. Ако се измъкнеше от него, щеше да загуби самоуважението си.

Отведе Инге в дневната и я настани до прозореца. По радиото звучеше музика, той го остави да работи с намален звук и се върна в банята.

Огледа лицето си в огледалото, то беше с правилни черти и хубави пропорции. Инге все казваше, че приличал на кинозвезда. След инцидента той забеляза бели косми в наболата си червеникава брада и бръчки около светлокафявите си очи. Но главата му бе все така гордо изправена, а правата линия на устните издаваше същата безкомпромисна честност.

Когато се избръсна, той си сложи вратовръзката и кобура със стандартния Валтер 7,65 мм, по-малкия ППК с барабан за седем куршума, разработен специално като второ скрито оръжие за детективите. После отиде в кухнята и изяде на крак три филии сух хляб, за да запази оскъдното масло за Инге.

Сестрата трябваше да дойде в осем.

Между осем и осем и пет настроението на Петер се промени. Започна да крачи напред-назад из малкия коридор на апартамента. Палеше цигара, после я смачкваше нетърпеливо. Поглеждаше си часовника на всеки няколко секунди.

Между осем и пет и осем и десет започна да се ядосва. Нима си нямаше достатъчно проблеми? Грижеше се за безпомощната си жена, плащаше сметки и имаше много отговорна служба като детектив. Сестрата нямаше право да му причинява това.

На вратата се позвъни в осем и петнадесет, той отвори и изкрещя:

— Как смееш да закъсняваш?

Сестрата бе закръглено деветнадесетгодишно момиче със старателно изгладена униформа и прилежно прибрана под касинката коса. Кръглото й лице беше леко гримирано. Тя се стресна от гнева му и отвърна само:

— Съжалявам.

Той отстъпи встрани, за да я пусне вътре. Силно се изкушаваше да я удари и тя явно усети това, защото мина бързо и нервно покрай него.

Петер я последва в дневната.

— Явно не си бързала с прическата и грима — рече той гневно.

— Казах, че съжалявам.

— Не осъзнаваш ли колко отговорна е работата ми? Ти мислиш само за момчетата в „Тиволи“ и пак не можеш да дойдеш на работа навреме!

Тя погледна нервно пистолета в кобура му, сякаш се страхуваше, че ще я застреля.

— Автобусът закъсня — рече треперливо.

— Хващай по-ранен автобус, мързелива краво!

— О! — сестрата беше на път да се разплаче.

Петер се извърна, бореше се с желанието да я зашлеви през лицето. Ако тя си тръгнеше сега, той щеше много да загази. Облече си сакото и пое към вратата.

— Не закъснявай повече! — извика и излезе от апартамента.

Пред сградата скочи в трамвай, който тръгваше към центъра.

Запали цигара и започна да дърпа бързо, опитваше да се успокои. Още беше гневен, когато слезе пред Политигаарден, дръзко модерната сграда на полицията, но все пак гледката го успокои: четвъртитата й форма му внушаваше усещане за сила, ослепително белият камък говореше за чистота, а редиците еднакви прозорци символизираха реда и предсказуемостта на справедливостта. Той мина през тъмния вестибюл. В центъра на сградата имаше голям открит вътрешен двор с обръч от двойни колони, който образуваше галерия, като в манастир. Петер прекоси двора и влезе в секцията на своя отдел.

Беше посрещнат от детектив Тилде Ясперсен, една от малкото жени в копенхагенската полиция. Млада вдовица на полицай, тя беше корава и умна като всяко друго ченге в отдела. Петер често я използваше за наблюдение, защото жените будеха по-малко подозрение. Тилде беше доста привлекателна, със сини очи и светла къдрава коса. Имаше дребна фигурка с пищни форми и според жените вероятно минаваше за дебела, но за мъжете беше идеална.

— Автобусът ли закъсня? — попита тя съчувствено.

— Не. Сестрата, която се грижи за Инге, се появи с четвърт час закъснение. Празноглава идиотка.

— О, боже.

— Нещо ново?

— Да, опасявам се, че има. Генерал Браун е с Юел. Искат да те видят веднага.

Това беше лош късмет: Браун да се появи точно в деня, когато той закъсня.

— Проклета сестра — измърмори Петер и тръгна към кабинета на Юел.

Изпънатата стойка на Юел и пронизващите му сини очи биха подхождали на прочутия му предшественик. Той говореше на немски, в знак на почит към Браун. Всички образовани датчани се оправяха с немския, както и с английския.

— Къде беше, Флеминг? — обърна се Юел към Петер. — Чакаме те.

— Извинете ме — отвърна Петер на същия език. Не обясни закъснението си, според него оправданията бяха нещо недостойно.

Генерал Браун беше четиридесетгодишен. Вероятно е бил хубавец навремето, но взрив бе унищожил дробовете му и отнесъл част от челюстта му, а дясната страна на лицето му беше напълно деформирана. Вероятно като компенсация на външния си вид той винаги беше с безупречна униформа, ботуши до коляното и кобур с пистолет.

Разговаряше учтиво и разумно. Гласът му беше тих, почти шепот.

— Погледнете това, ако обичате, инспектор Флеминг — каза той. Беше пръснал няколко вестника по бюрото на Петер, всички отворени на конкретен репортаж. Той беше един и същ във всеки вестник: статия за недостига на масло в Дания, която твърдеше, че то се изнася за Германия. Вестниците бяха „Торонто Глоуб“, „Вашингтон Пост“ и „Лос Анджелис Таймс“. На бюрото се виждаше и датският нелегален вестник „Реалност“, който изглеждаше зле отпечатан и доста аматьорски до своите мастити събратя, но именно в него беше оригиналната статия, която те препечатваха. Това беше малък триумф за пропагандата.

— Познаваме повечето от онези, които правят тези аматьорски вестничета — рече Юел. Говореше с мудна увереност, която подразни Петер. От поведението му човек можеше да си помисли, че именно той, а не прочутият му предшественик, е победил шведската флота в битката за залива Кьоге. — Можем да ги приберем веднага, разбира се. Но предпочитам просто да ги наблюдаваме. Ако направят нещо сериозно, например взривят мост, ще знаем кого да арестуваме.

Петер реши, че това е пълна глупост. Трябваше да ги арестуват сега и да им попречат да взривяват мостове. Но вече беше спорил с Юел по въпроса, така че стисна зъби и премълча.

— Щеше да е приемливо, ако дейността им се ограничаваше в Дания. Но тази статия е обиколила целия свят! Берлин е бесен. А последното, от което се нуждаем сега, е затягане на режима. Гестапо ще овършее целия град, ще създаде проблеми и ще затвори много хора, а Бог знае как ще свърши всичко това.

Петер беше благодарен. Новините бяха постигнали желания от него ефект.

— Аз вече работя по въпроса — рече той. — Всички тези американски вестници са научили историята от „Ройтерс“, които пък са се сдобили с нея в Стокхолм. Мисля, че този вестник е бил изнесен контрабандно в Швеция.

— Добра работа! — рече Браун.

Петер погледна крадешком Юел, който изглеждаше бесен. И би трябвало. Петер беше по-добър детектив от него и подобни случаи го доказваха. Преди две години, когато се освободи постът на шеф на отдела, Петер кандидатства за него, а Юел го получи. Петер беше с няколко години по-млад, но имаше повече разрешени случаи в биографията си. Все пак Юел принадлежеше към самодоволния столичен елит, беше учил в най-добрите училища и Петер бе сигурен, че те винаги запазват най-добрите служби за себе си и пречат на талантливите аутсайдери.

— Но как са изнесли вестника? — попита Юел. — Всички пратки се проверяват от цензурата.

Петер се поколеба. Щеше му се да беше получил потвърждение, преди да разкрие подозренията си. Може би информацията от Швеция не беше вярна. Но Браун бе вече тук и чакаше отговори, а сега не беше моментът да шикалкави.

— Получих сигнал. Снощи говорих с един приятел детектив от Стокхолм, който дискретно е поразпитал в телеграфната агенция. Смята, че вестникът е дошъл с полет на „Луфтханза“ от Берлин за Стокхолм, който има престой тук.

Браун кимна развълнувано.

— Значи ако проверим всеки пътник, който ще се качи на самолета от Копенхаген, би трябвало да открием последния брой на вестника.

— Да.

— Днес има ли полет?

Сърцето на Петер се сви. Не ставаше така. Той предпочиташе да провери информацията, преди да се втурне в действие. Беше благодарен за агресивния подход на Браун — какъв приятен контраст с ленивия и предпазлив Юел, но нетърпението на генерала му идваше в повече.

— Да, след няколко часа — отвърна той и премълча резервите си.

— Тогава да действаме!

Бързата кучка слепи ги ражда. Петер не можеше да позволи на Браун да поеме контрола над операцията.

— Може ли да предложа нещо, генерале?

— Разбира се.

— Трябва да действаме дискретно, за да не се усетят извършителите. Нека съберем екип детективи и немски офицери, но да останат в щаба до последния момент. Ще изчакаме пътниците да се съберат за полета, преди да действаме. Ще ида сам на летище „Каструп“, за да уредя всичко тихомълком. Когато пътниците предадат багажа си, а самолетът вече е на пистата, зареден с гориво, и те очакват да се качат на борда, ще е твърде късно някой да се изплъзне незабелязано — тогава удряме ние.

Браун се усмихна многозначително.

— Опасявате се, че ако германците нахлуят, ще оплескат работата.

— Нищо подобно, сър — отвърна Петер с каменно изражение. Когато шефовете се отдаваха на самоирония, не беше мъдро да им пригласяш. — Важно е вие и вашите хора да ни придружите, в случай че трябва да бъдат разпитани германски граждани.

Лицето на Браун се скова, самоироничната му атака бе посрещната и отблъсната.

— Така да бъде — рече той и тръгна към вратата. — Обадете ми се, когато екипът е готов за тръгване. — И излезе от кабинета.

Петер почувства облекчение. Поне си беше върнал контрола. Тревожеше се само, че ентусиазмът на Браун може да го принуди да действа прибързано.

— Добра работа, задето си открил контрабандния маршрут — рече Юел снизходително. — Добра детективска работа. Но щеше да е по-тактично, ако ме беше уведомил, преди да кажеш на Браун.

— Съжалявам, сър — отвърна Петер. Всъщност не бе имал тази възможност: Юел вече си беше тръгнал, когато шведският детектив се обади вечерта. Но Петер пак нямаше намерение да се оправдава.

— Добре — рече Юел. — Събери отряд и ги изпрати при мен за инструкции. После иди на летището и ми се обади, когато пътниците са готови да се качат на борда.

Петер излезе от кабинета и се върна при бюрото на Тилде в главния офис. Тя беше със сако, блузка и пола в различни оттенъци на светлосиньото и приличаше на момиче от френска картина.

— Как мина? — попита Тилде.

— Закъснях, но се реванширах.

— Чудесно.

— Тази сутрин ще има акция на летището — каза той. Знаеше добре кои детективи ще включи в групата. — Ще взема Бент Конрад, Педер Дреслер и Кнут Елегард. — Детектив-сержант Конрад беше ентусиазиран симпатизант на немците. Детективи Дреслер и Елегард бяха аполитични и не хранеха патриотични чувства, но пък бяха съвестни полицаи, вършеха си добре работата и изпълняваха заповедите. — Искам и ти да дойдеш, в случай че се наложи да разпитваме жени.

— Разбира се.

— Юел ще ви инструктира. Аз тръгвам за „Каструп“ — Петер се отправи към вратата, а после се обърна. — Как е малкият Стиг? — Тилде имаше шестгодишен син, за когото през деня се грижеше баба му.

Тя се усмихна.

— Добре е. Учи се много бързо да чете.

— Един ден ще стане началник на полицията.

Лицето й помръкна.

— Не искам да става полицай.

Петер кимна. Съпругът на Тилде беше убит в престрелка с контрабандисти.

— Разбирам.

— Ти би ли искал синът ти да работи това? — добави тя като оправдание.

Той сви рамене.

— Аз нямам деца и няма да имам.

Тя го погледна някак странно и отвърна:

— Не се знае какво крие бъдещето.

— Така е — той се обърна, не искаше да започва този разговор в така натоварен ден. — Ще се обадя.

— Добре.

Петер взе един от полицейските необозначени черни буици, които скоро бяха оборудвани с радиостанция. Излезе от града и прекоси моста към остров Амагер, където се намираше летище „Каструп“. Денят беше слънчев и от пътя той видя хора на плажа.

Приличаше на бизнесмен или адвокат с консервативния черен костюм на райе и вратовръзката с дискретна щампа. Нямаше куфарче, но за по-голяма правдоподобност беше взел една папка, пълна с листове от кошчето за боклук.

Усети тревога, когато наближи летището. Ако имаше още ден-два, щеше да разбере с кой точно полет се пренасят нелегалните пратки. Днес съществуваше влудяващата вероятност да не открие нищо, а тази акция щеше да притесни нелегалната група и сигурно щяха да променят маршрута. И тогава той трябваше да започне отново.

До единствената писта на летището бяха пръснати ниски постройки. То беше силно охранявано от въоръжени немски войници, но цивилните полети все така се обслужваха от датските авиолинии DDL, от шведската АВА и от „Луфтханза“.

Петер паркира пред офиса на въздушния контрол. Каза на секретарката, че е от правителствения отдел за авиационна безопасност, и беше поканен вътре незабавно. Управителят, Кристиан Варде, беше дребосък с широка усмивка на търговец. Петер показа полицейската си карта.

— Днес ще се проведе специална проверка на полет на „Луфтханза“ до Стокхолм — рече той. — По заповед на генерал Браун, който ще пристигне малко по-късно. Трябва да подготвим всичко.

Управителят изглеждаше изплашен и посегна към телефона на бюрото си, но Петер притисна слушалката с длан.

— Не. Моля ви, не предупреждавайте никого. Имате ли списък на пътниците, които трябва да се качат на този самолет?

— При секретарката ми.

— Помолете я да го донесе.

Варде се обади на секретарката и тя влезе с лист хартия. Подаде го на Петер.

— Самолетът по разписание ли ще пристигне от Берлин?

— Да — Варде си погледна часовника. — Трябва да кацне след петдесет и пет минути.

Имаха достатъчно време, почти.

Задачата на Петер щеше значително да се улесни, ако трябваше да провери единствено пътниците, които щяха да се качат в Дания.

— Искам да се обадите на пилота и да му кажете никой да не слиза от самолета днес. Включително пътниците и екипажа.

— Разбира се.

Пак се вгледа в списъка на секретарката. Имаше четири имена: трима датчани — двама мъже и една жена — и един германец.

— Къде са пътниците сега?

— Би трябвало да чекират багажа си.

— Приемете багажа им, но не го товарете на самолета, докато не бъде проверен от моите хора.

— Разбрано.

— Пътниците също ще бъдат претърсени, преди да се качат на борда. Друго ще бъде ли внесено в самолета, освен багажа им?

— Кафе и сандвичи за полета, и една торба с поща. И гориво, разбира се.

— Храната и напитките трябва да се проверят, както и пощата. Мой човек ще наблюдава зареждането с гориво.

— Добре.

— Сега вървете и изпратете съобщението на пилота. Когато всички пътници се чекират, върнете се при мен в залата за заминаващи. Но моля ви, опитайте да се държите естествено, все едно не се случва нищо особено.

Варде излезе.

Петер тръгна към залата за заминаващи, като се питаше дали не е пропуснал нещо. Седна в чакалнята и дискретно заоглежда пътниците, чудеше се кой от тях ще приключи днешния ден в затвора вместо в самолета. Тази сутрин имаше полети за Берлин, Хамбург и норвежката столица, Осло, до Малмьо, в Южна Швеция, и до датския курортен остров Борнхолм, затова той не беше сигурен кои са пасажерите за Стокхолм.

Имаше само две жени в залата: млада майка с две деца и красиво облечена възрастна жена с бяла коса. Тя можеше да е контрабандистът, външният й вид би отклонил всяко подозрение.

Трима от пътниците бяха с немски униформи. Петер провери списъка: неговият човек беше полковник Фон Шварцкопф. Само един от военните тук беше полковник, но пък бе крайно невероятно немски офицер да изнася от страната нелегални датски вестници.

Всички останали бяха мъже като самия него, с костюми и вратовръзки, свалили шапките в скута си.

Като се опитваше да изглежда отегчен, но търпелив, той зачака самолета. Оглеждаше внимателно хората и следеше за признак, че някой е усетил предстоящата проверка. Неколцина изглеждаха нервни, но може би се дължеше просто на страх от летенето. Петер по-скоро искаше да се увери, че някой от тях няма да изхвърли пакет или да скрие вестници из чакалнята.

Варде се появи. Сияеше, сякаш от удоволствие, че го вижда отново.

— И четиримата пътници са предали багажа си.

— Добре — време беше да започва. — Кажете им, че „Луфтханза“ иска да им предложи специалното си гостоприемство, и ги отведете в кабинета си. Аз ще дойда по-късно.

Варде кимна и се отправи към гишето на „Луфтханза“. Докато той викаше пътниците за Стокхолм, Петер тръгна към телефона, обади се на Тилде и й каза, че всичко е готово за акцията. Варде поведе четиримата пътници и Петер последва малката процесия.

Когато всички се събраха в кабинета на Варде, Петер се представи. Показа полицейската си значка на немския полковник.

— Действам по заповед на генерал Браун — рече той, за да предотврати възражения. — Той идва насам и ще ви обясни всичко.

Полковникът изглеждаше подразнен, но седна, без да продума, и другите трима пасажери — белокосата дама и двамата датски бизнесмени — последваха примера му. Петер се облегна на стената и се вгледа в тях, следеше за някаква гузност в поведението им. Всички държаха чанти: старата дама имаше голяма ръчна чанта, офицерът — тънка чанта за документи, а двамата бизнесмени — куфарчета. Всеки от тях можеше да носи копия от нелегалния вестник.

Варде рече ведро:

— Да ви предложа чай или кафе, докато чакате?

Петер си погледна часовника. Самолетът трябваше да кацне всеки момент. Погледна към прозореца и го видя да захожда към пистата. Беше „Юнкерс“ Ju52 с три двигателя. „Грозна машина“, рече си той. Повърхността й беше набръчкана като гофриран покрив на барачка, а третият двигател стърчеше от носа и приличаше на свинска зурла. Но все пак приближаваше със забележително ниска скорост за такъв тежък самолет и ефектът бе по-скоро величествен. Юнкерсът кацна и спря пред терминала.

Вратата се отвори и екипажът хвърли долу клиновете, с които запречваха колесника.

Браун и Юел пристигнаха заедно с четиримата избрани от Петер детективи, а пътниците приеха имитацията на кафе, която се предлагаше на летището.

Петер наблюдаваше внимателно как хората му изпразват куфарчетата на мъжете и чантата на белокосата жена. Беше напълно възможно вестникът да е именно в ръчния им багаж. Тогава предателят можеше да твърди, че го е взел, за да го прочете в самолета. Не че това щеше да му помогне.

Но съдържанието на ръчния багаж се оказа съвсем невинно.

Тилде отведе възрастната дама в друга стая, за да я претърси, а тримата мъже свалиха връхните си дрехи. Браун прокара ръце по полковника, а сержант Конрад претърси датчаните. Не откриха нищо.

Петер беше разочарован, но си каза, че е по-вероятно контрабандата да е в чекирания багаж.

На пътниците беше позволено да се върнат в чакалнята, но не и да се качат на самолета. Багажът им беше нареден пред сградата на терминала: два нови на вид куфара от крокодилска кожа, които без съмнение принадлежаха на старата дама, една брезентова мешка, вероятно на полковника, и още два куфара — единият от щавена кожа, а другият от пресован картон.

Петер беше сигурен, че ще намери брой на „Реалност“ в един от тях.

Бент Конрад взе ключовете от пътниците.

— Обзалагам се, че е старицата — промърмори той на Петер. — Прилича ми на еврейка.

Конрад отвори всички чанти и Петер започна да ги претърсва, а Юел и Браун надничаха над раменете му. Цяла тълпа ги наблюдаваше от прозорците на залата за заминаващи. Той си представи мига, в който триумфално щеше да извади вестника и да го размаха пред всички.

Куфарите от крокодилска кожа бяха натъпкани със скъпи старомодни дрехи, които Петер разхвърля по земята. Мешката съдържаше комплект за бръснене, бельо за смяна и перфектно изгладена униформена риза. В кожения куфар на единия бизнесмен намери книжа и дрехи. Прегледа ги много внимателно, но сред тях нямаше вестници и нищо подозрително.

Беше оставил евтиния картонен куфар за накрая, предполагаше, че по-невзрачният бизнесмен е най-вероятният шпионин от четиримата пътници.

Но куфарът се оказа наполовина празен. В него имаше само бяла риза и черна вратовръзка, които подкрепяха версията на мъжа, че отивал на погребение. Имаше и доста омачкана черна библия, но не и вестник.

Петер отчаяно се зачуди дали все пак страховете му не са били основателни и са избрали лош ден за акцията. Ядоса се, че се беше оставил да го принудят да действа прибързано. Овладя гнева си. Още не беше приключил.

Извади ножче от джоба си и го заби в подплатата на един от скъпите куфари на старата дама, като разпори безмилостно бялата коприна. Чу как Юел изсумтя от изненада заради яростта в движенията му. Петер мушна ръка под подплатата и за свое изумление не откри нищо там.

Направи същото и с кожения куфар на бизнесмена, но без резултат. Вторият, картоненият, беше без подплата и в него нямаше къде да се скрие нищо.

Като усещаше, че лицето му почервенява от безсилие и объркване, Петер разряза шева на коженото дъно на брезентовата мешка на полковника и бръкна вътре. Пак нищо.

Вдигна глава и видя, че Браун, Юел и детективите се взират в него. Гледаха го с интерес и лек страх. Поведението му започваше да изглежда налудничаво и той го знаеше.

Майната им.

— Вероятно информацията ви е грешна, Флеминг — рече лениво Юел.

„Това ще ти хареса, нали“, помисли си Петер с презрение. Но той още не беше приключил.

Видя, че Варде наднича от залата за пристигащи, и му кимна да излезе. Усмивката на управителя стана по-напрегната, докато оглеждаше съсипания багаж на клиентите си.

— Къде е торбата с пощата? — попита Петер.

— В багажното.

— Е, какво чакаш? Донеси я, идиот такъв!

Варде веднага забърза натам, а Петер посочи багажа с отвращение и нареди на детективите:

— Разкарайте това оттук.

Дреслер и Елегард събраха набързо вещите в куфарите, а един носач дойде да ги отнесе в юнкерса.

— Чакайте — извика Петер, когато човекът започна да ги товари. — Претърсете го, сержант. — Конрад претърси пазача, но не откри нищо.

Варде донесе торбата с пощата и Петер изсипа писмата на земята. Всички бяха с печат на цензурата. Имаше само два достатъчно големи плика, в които можеше да се побере вестник, единият беше бял, а другият — кафяв. Петер разкъса белия и извади от него шест копия на юридически документ, някакъв договор. Кафявият плик съдържаше каталог на копенхагенска фабрика за стъкло. Петер изруга високо.

Докараха за инспекция количка с тава със сандвичи и няколко кани с кафе. Това беше последната му надежда. Той отвори всички кани и изля кафето на земята. Юел измърмори, че не било нужно, но Петер вече беше отчаян и не му пукаше. Той издърпа ленените салфетки от таблата и зарови из сандвичите. За негов ужас и тук нямаше нищо. В гнева си той взе таблата и запрати сандвичите на земята с надеждата, че вестникът може да е под тях. Но там лежеше само още една ленена салфетка.

Петер осъзнаваше, че е напълно унижен, и това го вбесяваше още повече.

— Започнете да зареждате! Аз ще наблюдавам.

Една цистерна беше откарана до юнкерса. Детективите загасиха цигарите и загледаха как изпомпват авиационното гориво в крилете на самолета. Петер знаеше, че няма смисъл, но продължаваше да упорства с каменно изражение, защото не можеше да измисли нищо друго. Пътниците гледаха любопитно през правоъгълните прозорци на юнкерса, без съмнение се чудеха защо е необходимо германски генерал и шестима цивилни да наблюдават зареждането.

Резервоарите бяха напълнени и затворени.

Петер не успя да измисли друг начин да забави излитането. Беше сбъркал и сега изглеждаше като глупак.

— Нека пътниците се качат на борда — рече той с потиснат гняв.

Върна се в залата за заминаващи, унижението му беше пълно. Искаше да удуши някого. Беше объркал всичко пред очите на генерал Браун и на суперинтендант Юел. Сигурно сега в управата на полицията щяха да са доволни, че са повишили именно Юел, а не него. Юел можеше да използва този провал, за да го премести в някой незначителен отдел, например в пътна полиция.

Петер спря в чакалнята, за да гледа излитането. Юел, Браун и детективите зачакаха с него. Варде стоеше наблизо и усилено се опитваше да се държи така, сякаш нищо особено не се е случило. Гледаха как четиримата разгневени пътници се качват на борда. Наземният екип освободи колесника от клиновете и вратата се затвори.

Самолетът бавно потегли, а Петер получи внезапно озарение.

— Спрете самолета — каза той на Варде.

— За бога… — изпъшка Юел.

Варде изглеждаше готов да се разплаче. Обърна се към генерал Браун:

— Сър, пътниците ми…

— Спрете самолета! — повтори Петер.

Варде продължи да се взира умоляващо в Браун. След миг генералът кимна.

— Направете каквото ви казва.

Варде вдигна телефона.

— Господи, Флеминг — рече Юел. — Дано да си прав.

Самолетът зави по пистата и описа пълен кръг, като се върна на първоначалната си позиция. Вратата се отвори и клиновете пак бяха хвърлени към наземния екип. Петер поведе детективите по пистата. Перките забавиха въртенето си и спряха. Двама мъже с гащеризони наместваха клиновете пред главните колела.

Петер се обърна към тях.

— Дай ми този клин.

Мъжът изглеждаше изплашен, но изпълни заповедта.

Петер взе клина и го огледа, той представляваше просто триъгълно дървено блокче, около тридесет сантиметра високо — мръсно, тежко и солидно.

— И другия!

Механикът се наведе под фюзелажа, взе другия клин и му го подаде.

Клинът изглеждаше досущ като другия, но като че ли беше по-лек. Петер го обърна в ръцете си и откри, че едната му страна се плъзга като капак. Отвори го и вътре откри пакет от мушама.

Въздъхна с огромно задоволство.

Механикът се обърна и хукна да бяга.

— Спрете го! — извика Петер, но не беше необходимо. Механикът избегна мъжете и опита да мине покрай Тилде, вероятно смяташе, че лесно ще я избута встрани. Но тя се извърна като танцьорка, пропусна го край себе си, после го препъна и той полетя към земята.

Дреслер веднага се хвърли към него, издърпа го за краката и изви ръцете му зад гърба.

Петер кимна към Елегард.

— Арестувайте и другия механик. Той трябва да е знаел какво става.

След това започна да оглежда пакета. Разви мушамата и откри два броя на „Реалност“. Подаде ги на Юел.

Той се вгледа във вестниците, после вдигна очи към Петер, който се взираше в него с очакване, но мълчеше.

— Добра работа, Флеминг — рече неохотно Юел.

Петер се усмихна.

— Просто си върша работата, сър.

Юел се извърна.

— Арестувайте механиците и ги отведете в управлението за разпит — нареди Петер на детективите.

В пакета имаше още нещо — снопче листове, прихванати с кламер. На тях бяха изписани петбуквени думи, които нямаха никакъв смисъл. Петер се загледа объркан в тях. После му просветна и осъзна, че триумфът му е дори по-голям, отколкото беше мечтал.

Това беше кодирано съобщение. Той подаде листовете на Браун.

— Мисля, че току-що разкрихме шпионски обръч, генерале.

Браун погледна написаното и пребледня.

— Господи, прав сте.

— Вероятно немската армия има отдел за дешифриране на вражески кодове?

— Естествено.

— Е, това е добре — рече Петер.