Кен Фолет
Полетът на стършела (4)

Трета глава

Янсборг Скуле беше на триста години и се гордееше с това.

Първоначално училището се състоеше от църква и къща, в която момчетата се хранеха, спяха и учеха. Сега представляваше цял комплекс от стари и нови постройки от червени тухли. Библиотеката, навремето най-добрата в Дания, се помещаваше в отделна сграда, която не отстъпваше по размери на църквата. Имаха и научни лаборатории, модерни общежития, лазарет и гимнастически салон в преустроената стара конюшня.

Харалд Олуфсен вървеше от трапезарията към гимнастическия салон. Беше дванадесет часът и момчетата тъкмо бяха приключили с обяда си — отворен сандвич със студено свинско и зеленчуци, който се сервираше всяка сряда от седем години, откакто той беше постъпил в училището.

Той лично смяташе, че е глупаво една институция да се гордее със старостта си. Когато учителите говореха с почит за историята на училището, си спомняше как старите рибарски съпруги в Санде казват: „Вече карам седемдесетте“, и се усмихват лукаво, сякаш това е някакво постижение.

Съпругата на директора излизаше от дома си точно когато Харалд минаваше покрай къщата, и му се усмихна.

— Добро утро, Миа — каза той учтиво. Винаги наричаха директора „Хейс“, старогръцката дума за първи, а жена му — „Миа“, което беше женската форма на същото. В училището не се преподаваше старогръцки от пет години, но традициите умират трудно.

— Нещо ново, Харалд? — попита тя.

Харалд беше направил радио, което хващаше BBC.

— Бунтовниците в Ирак са победени — каза той. — Британците са влезли в Багдад.

— Британска победа, това е добре — отвърна тя.

Миа беше простовата жена с обикновено лице и провиснала кестенява коса. Винаги се обличаше с безформени дрехи, но беше едната от двете жени в цялото училище и момчетата постоянно си фантазираха как ли изглежда гола. Харалд се чудеше дали някога ще спре да мисли толкова много за секс. На теория вярваше, че след като спиш с жена си всяка нощ с години, би трябвало да свикнеш, дори да ти омръзне, но просто не можеше да си го представи.

Следваха два часа математика, но днес имаха посетител — Свенд Агер, стар възпитаник на училището, който сега представляваше родния си град в Ригсдаг, националния парламент. Цялото училище щеше да чуе речта му в салона, единственото достатъчно голямо помещение, което можеше да побере сто и двадесет момчета. Харалд предпочиташе два часа математика.

Не знаеше точно кога училището му стана интересно. Като малък смяташе уроците за вбесяващо разсейване от много по-важни дейности, като да правиш бентове в поточета и да строиш къщи на дърветата. Когато наближи четиринадесет години, физиката и химията неусетно започнаха да му се струват много по-вълнуващи от игрите в гората. С възторг научи, че основателят на квантовата физика е датски учен — Нилс Бор. Неговата интерпретация на периодичната таблица обясняваше химичните реакции чрез атомната структура на елементите и за Харалд това беше като божествено откровение, фундаментално и дълбоко прозрение за механизмите на природата. Той боготвореше Бор така, както другите момчета боготворяха Кай Хансен — Малкия Кай — футболиста, който играеше за „B93 Копенхаген“. Харалд беше кандидатствал да учи физика в Копенхагенския университет, където Бор беше директор на Института по теоретична физика.

Но образованието струваше пари. За щастие дядото на Харалд беше осигурил внуците си, след като собственият му син бе избрал призвание, което му осигуряваше доживотна бедност. Благодарение на неговото завещание Арне и Харалд постъпиха в Янсборг Скуле. То щеше да финансира и следването на Харалд.

Той влезе в салона. По-малките момчета бяха подредили пейки в стройни редици. Харалд седна отзад, до Йозеф Духвиц. Той беше много дребен и на английски името му звучеше като „патица“, затова го наричаха Анатикула, латинската дума за патенце. През годините това име беше съкратено до Тик. Двамата имаха много различен произход — Тик беше от богато еврейско семейство — но все пак бяха най-добри приятели в цялото училище.

След малко Мадс Кирке се настани до Харалд. Той му беше връстник. Произхождаше от знатно семейство на военни: дядо му беше генерал, а покойният му баща — министър на отбраната през тридесетте. Братовчед му Паул бе пилот заедно с Арне в авиационната школа.

Тримата приятели обичаха точните науки. Бяха неразделни и изглеждаха комично различни — Харалд — висок и рус, Тик — дребен и тъмен, а Мадс — луничав червенокоско; затова един остроумен учител англичанин ги нарече Трите образа и прякорът остана.

Хейс, директорът, влезе с госта и момчетата станаха уважително на крака. Хейс беше висок и слаб, а на големия му като човка нос стърчаха очила. Беше служил десет години в армията, но бе близо до ума защо се е преквалифицирал в учител. Той бе кротък и тих човек, който сякаш се чувстваше неудобно от властта, която притежаваше. Не се страхуваха от него, харесваха го. Момчетата му се подчиняваха, защото не искаха да го обидят.

Когато седнаха отново, Хейс представи депутата от парламента — дребен и така невзрачен мъж, че всеки би решил, че той е учителят, а Хейс е почетният гост. Агер започна да говори за немската окупация.

Харалд си спомняше деня, в който тя бе започнала, преди четиринадесет месеца. Събуди се посред нощ от рев на самолети. Трите образа се качиха на покрива на общежитието, за да гледат, но след като десетина самолета преминаха над тях и не се случи нищо друго, те се върнаха в леглата.

Научи повече едва на сутринта. Тъкмо си миеше зъбите в общата баня, когато един учител се втурна вътре и каза:

— Немците са кацнали!

След закуската в осем, когато момчетата се събираха в салона за утринната песен и съобщения, директорът им каза новините.

— Вървете в стаите си и унищожете всичко, което може да се приеме като опозиция на нацистите или симпатия към британците — каза той. Харалд свали любимия си плакат, снимка на двуплощника „Тигрова пеперуда“^[1] с кръгчетата на Кралските военновъздушни сили на крилете.

По-късно този ден — вторник — по-големите момчета бяха накарани да пълнят торби с пясък и да ги носят в църквата, за да покрият с тях безценните стари дърворезби и саркофази. Зад олтара се намираше гробницата на основателя на училището, а над нея лежеше каменната му статуя със средновековна броня и привличащ погледа предпазител на слабините. Харалд създаде голямо забавление, когато стовари един чувал с пясък точно върху него. Хейс не се зарадва на шегата и го наказа да носи цял следобед картини в криптата.

Всички предпазни мерки обаче се оказаха ненужни. Училището се намираше в село до Копенхаген и вече цяла година не бяха виждали немци. Не падаха бомби, нито се чуваше стрелба.

Дания се беше предала за двадесет и четири часа.

— Последвалите събития показват мъдростта на това решение — каза депутатът с вбесяващо самодоволство, а момчетата се размърдаха на столовете си и зашепнаха коментари.

— Нашият крал още е на трона — продължи Агер. Мадс изсумтя с отвращение. Харалд беше съгласен с него. Крал Кристиан Десети знаеше само да язди, да се перчи по улиците на Копенхаген и като че ли не бе способен на нищо повече.

— Немското присъствие е изцяло благотворно — продължи депутатът. — Дания доказва, че частичната загуба на независимост, наложена от войната, не води непременно до неволи и размирици. Поуката за вас, момчета, е, че в покорността и подчинението може да има повече чест, отколкото в необмисленото непокорство. — И той седна на мястото си.

Хейс изръкопляска любезно и момчетата го последваха, но без никакъв ентусиазъм. Ако директорът имаше някакъв усет за настроението на публиката, щеше да прекрати срещата още тогава, но той се усмихна и рече:

— Е, момчета, имате ли въпроси към нашия гост?

Мадс веднага се изправи.

— Сър, Норвегия беше нападната в същия ден като Дания, но норвежците се биха два месеца. Това не означава ли, че сме страхливци? — говореше подчертано учтиво, но въпросът беше дързък и момчетата се разшумяха и зашепнаха одобрително.

— Много наивно твърдение — каза Агер. Пренебрежението му вбеси Харалд.

Хейс се намеси.

— Норвегия е планинска страна с много фиорди и е трудна за завладяване — каза той, явно впрегнал познанията си на военен. — Дания е равнинна страна с добра пътна мрежа — невъзможно е да се защити срещу голяма моторизирана армия.

— Въоръжената съпротива би довела до ненужни кръвопролития и в крайна сметка няма да постигне нищо — добави Агер.

— Само дето тогава щяхме да можем да вървим с изправени глави, а не да се свиваме от срам — отвърна дръзко Мадс. Харалд предположи, че е чул това у дома, от своите близки военни.

Агер почервеня.

— Както казва Шекспир, благоразумието е важна част от храбростта.

— Всъщност, сър, казано е от Фалстаф, най-прочутия страхливец в световната литература — отвърна Мадс, момчетата се засмяха и започнаха да ръкопляскат.

— Стига, стига, Кирке — намеси се меко Хейс. — Знам, че много се палиш по темата, но няма нужда да ставаш непочтителен. — Той огледа залата и посочи едно от по-малките момчета. — Да, Бор.

— Сър, не смятате ли, че философията на хер Хитлер за националната гордост и расовата чистота може да окаже благотворно влияние, ако бъде възприета в Дания? — Волдемар Бор беше син на изтъкнат датски нацист.

— Части от нея, вероятно — отвърна Агер. — Но Германия и Дания са различни държави. — „Това си беше чисто увъртане“, помисли си Харалд разгневен. „Този човек не можеше ли да събере смелост, за да каже, че расовите гонения са нещо лошо?“

Хейс продължи жално:

— Никой ли не иска да попита господин Агер за неговата ежедневна работа като член на Ригсдаг?

Тик се изправи. Самодоволният тон на Агер го беше подразнил.

— Не се ли чувствате като кукла на конци? — попита той. — Все пак немците ни управляват. Вие само се преструвате.

— Нашата страна все още е управлявана от датския парламент — отвърна Агер.

— Да, за да си запазите службите — измърмори Тик, а момчетата около него го чуха и се разсмяха.

— Политическите партии са запазени — дори комунистическата — продължи Агер. — Имаме собствена полиция и въоръжени сили.

— Но в мига, в който Ригстагът реши нещо, което немците не одобряват, той ще бъде затворен, а полицията и армията — разформировани — възрази Тик. — Така че вие участвате в един фарс.

Хейс явно започна да се притеснява.

— Дръж се прилично, Духвиц — каза той недоволно.

— Всичко е наред, Хейс — отвърна Агер. — Обичам оживените дискусии. Ако Духвиц смята, че нашият парламент е безполезен, нека сравни условията на живот тук с тези във Франция. Заради нашата политика на сътрудничество с германците животът на обикновените датчани е много по-лек, отколкото би могъл да бъде.

Харалд реши, че е чул достатъчно. Изправи се и заговори без да чака разрешение от Хейс.

— И какво ще стане, ако нацистите дойдат за Духвиц? — попита той. — Ще го посъветвате ли да им сътрудничи приятелски?

— А защо ще идват за Духвиц?

— По същата причина, поради която са арестували чичо ми в Хамбург — защото е евреин.

Някои момчета се озърнаха с интерес. Вероятно не си бяха дали сметка, че Тик е евреин. Семейство Духвиц не беше религиозно и той ходеше на службите в старата църква като всички останали.

Агер за пръв път показа раздразнение.

— Окупационните сили демонстрират пълна толерантност към датските евреи.

— Засега — възрази Харалд. — Но какво ще стане, ако си променят решението? Предполагам, ще решат, че Тик е също толкова евреин, колкото и чичо ми Йоахим? Какво бихте ни посъветвали в такъв случай? Да си стоим ли кротко, когато дойдат да го отведат? Или да организираме съпротивително движение, преди този ден да е настъпил?

— Най-добре ще е да се погрижите да не се изправяте пред такова решение, като подкрепяте политиката на сътрудничество с окупационните сили.

Лекотата, с която Агер се изплъзна от отговора, вбеси Харалд.

— А ако не стане така? — настоя той. — Защо не отговорите на въпроса? Какво да правим, ако нацистите дойдат за приятелите ни?

— Ти задаваш така наречения хипотетичен въпрос, Олуфсен — намеси се Хейс. — Обществениците предпочитат да решават проблемите, когато те възникнат.

— Въпросът е докъде ще стигне тяхната политика на сътрудничество — рече Харалд разгорещено. — И няма да има време за дебати, когато те почукат на вратата ви посред нощ, Хейс.

За миг директорът като че ли беше готов да го накаже за грубостта му, но все пак отвърна кротко:

— Ти зададе интересен въпрос и господин Агер ти отговори доста акуратно. Е, мисля, че се получи хубава дискусия и е време да се връщате към уроците. Но преди това нека благодаря на нашия гост, че въпреки заетостта си отдели време да ни посети. — Той вдигна ръце, за да призове към аплодисменти.

Харалд го спря.

— Накарайте го да отговори на въпроса ми! — извика той. — Да организираме ли съпротива, или да оставим нацистите да правят каквото си искат? За бога, какви уроци може да са по-важни от това?

Залата притихна. Споровете с ръководството бяха разрешени, при основателна причина, но Харалд беше престъпил границата на неподчинението.

— Мисля, че е по-добре да излезеш — каза Хейс. — Върви си, ще се видя с теб по-късно.

Това вбеси Харалд още повече. Изправи се, кипнал от възмущение. Залата остана тиха, всички момчета го гледаха как върви към вратата. Той знаеше, че трябва да си тръгне тихо и кротко, но не можа да се накара. Обърна се на прага и посочи обвинително Хейс.

— Но няма да можеш да накараш онези от Гестапо да излязат от залата!

После излезе и затръшна вратата.