Кен Фолет
Полетът на стършела (15)

Четиринадесета глава

Хермия спа лошо. Сънува, че говори с датски полицай. Разговорът беше любезен, но тя много внимаваше да не се издаде; след малко обаче осъзна, че говорят на английски. Мъжът продължи, сякаш нищо не се е случило, а тя се разтрепери в очакване да я арестува.

Събуди се в тясно легло в една къща на остров Борнхолм. С облекчение установи, че разговорът с полицая е бил просто сън — но сега, когато вече беше будна, опасността ставаше съвсем реална. Намираше се на окупирана територия, документите й бяха фалшиви, представяше се за секретарка във ваканция и ако я разкриеха, щяха да я обесят като шпионин.

В Стокхолм с Дигби бяха успели да заблудят отново германските си преследвачи, като използваха двойници и хванаха влак за южния бряг. В малкото рибарско селце Калвсбю откриха един лодкар, който се съгласи да я прекара през тридесетте километра до Борнхолм. Там тя се сбогува с Дигби — който не можеше да мине за датчанин — и се качи в лодката. Той щеше да отиде за ден до Лондон, за да докладва на Чърчил, но веднага щеше да се върне със самолет, за да я чака на пристана в Калвсбю, когато се завърне — ако се завърне.

Призори на предния ден рибарят я остави на пустия плаж заедно с велосипеда й. Беше обещал да се върне на същото място и в същия час след четири дни. За по-сигурно Хермия му обеща да удвои заплащането за обратния път.

После стигна с колелото до Хамерсхус, разрушената крепост, където трябваше да се срещне с Арне, и го чака там цял ден. Той не се появи.

Каза си, че в това няма нищо странно. Арне беше на работа предния ден и вероятно не бе успял да си тръгне навреме, за да хване вечерния ферибот. Сигурно се беше качил на парахода в събота сутрин и бе пристигнал на острова твърде късно, за да се добере до Хамерсхус преди мръкнало. При тези обстоятелства той щеше да потърси място да пренощува и да дойде на срещата рано сутринта.

Това си мислеше тя, когато опитваше да се ободри. Но всъщност се страхуваше, че може да са го арестували. Нямаше смисъл да се пита какво ще стане, ако е така, или пък да се убеждава, че той още не е извършил никакво престъпление, защото това само я караше да си представя чудновати сценарии, в които той се доверява в затвора на предател или пише в дневник, или се изповядва пред свещеник.

По-късно през деня Хермия се отказа да го чака и отиде до близкото село. През лятото много от местните жители предлагаха легло и закуска на туристите и тя лесно намери къде да отседне. Легна си разтревожена и гладна и сънува лоши сънища.

Докато се обличаше, си припомни ваканцията, която прекара с Арне на острова. Регистрираха се в хотела като господин и госпожа Олуфсен. Тогава беше най-близка с него. Той обичаше хазарта и се обзалагаше с нея за сексуални услуги:

— Ако червената лодка влезе първа в пристанището, утре целия ден ще се разхождаш из стаята без пликчета, а ако синята лодка спечели, ще си гола до кръста.

„Ще получиш всичко, което искаш, моя любов — помисли си тя — само се появи днес.“

Реши да закуси, преди да иде до Хамерсхус. Можеше да се наложи пак да чака цял ден и не искаше да припадне от глад. Облече евтините нови дрехи, които беше купила в Стокхолм — английските дрехи можеха да я издадат — и слезе на долния етаж.

Беше нервна, когато влезе в семейната трапезария. Повече от година не беше говорила датски постоянно. Когато пристигна предния ден, размени само няколко думи, а сега се налагаше да води разговор.

В стаята имаше само още един гост, мъж на средна възраст с дружелюбна усмивка.

— Добро утро — рече той. — Аз съм Свен Фромер.

Хермия опита да се успокои.

— Агнес Рикс — отвърна тя, това беше името от новите й документи. — Какъв красив ден. — Каза си, че няма от какво да се страхува. Говореше датски с акцента на буржоазка от столицата и датчаните никога не разбираха, че е англичанка. Сипа си овесена каша, наля отгоре мляко и започна да яде. От напрежение обаче й беше трудно да преглъща.

Свен се усмихна и рече:

— По английски маниер.

Тя се втренчи смаяна в него. Как беше разбрал толкова бързо?

— Какво имате предвид?

— Така ядете кашата.

Той си беше налял мляко в чаша и отпиваше между хапките. Датчаните ядяха кашата така и тя го знаеше много добре. Наруга се за невниманието и опита да замаже положението.

— Предпочитам я така — рече възможно най-естествено. — Млякото охлажда кашата и се яде по-бързо.

— Момичето бърза. Откъде сте?

— От Копенхаген.

— И аз.

Не искаше да влиза в подробности къде точно живеят в Копенхаген. Това лесно можеше да я доведе до още грешки. Най-безопасният план беше тя да му задава въпроси. Не беше срещала мъж, който не обича да говори за себе си.

— На почивка ли сте?

— За нещастие не. Аз съм земемер, работя за правителството. Обаче си свърших работата и мога да се прибера чак утре, така че мисля днес да пообиколя с колата и да хвана вечерния ферибот.

— Имате кола?

— Трябва ми за работата.

Хазяйката донесе бекон и черен хляб. Когато тя излезе от стаята, Свен каза:

— Ако сте сама, мога да ви разведа наоколо.

— Скоро ще се омъжвам — рече твърдо Хермия.

Той се усмихна печално.

— Годеникът ви е щастливец. Все пак бих се радвал на компанията ви.

— Моля ви, не се обиждайте, но искам да бъда сама.

— Напълно ви разбирам. Надявам се, не се засегнахте от предложението ми.

Тя му се усмихна очарователно.

— О, напротив, поласкана съм.

Той си наля още една чаша от фалшивото кафе и като че ли нямаше намерение да става. Хермия започна да се отпуска. Засега не беше събудила подозрение.

Влезе друг гост, мъж, горе-долу на нейната възраст, с хубав костюм. Кимна им леко и заговори на датски с немски акцент:

— Добро утро, аз съм Хелмут Мюлер.

Сърцето на Хермия ускори ритъма си.

— Добро утро — отвърна тя. — Агнес Рикс.

Мюлер се обърна с очакване към Свен, който стана от масата и без да го погледне, излезе от стаята.

Мюлер седна, изглеждаше засегнат.

— Благодаря за любезността — каза той на Хермия.

Хермия опита да се държи нормално и стисна длани, за да спре треперенето на ръцете си.

— Откъде сте, хер Мюлер?

— Роден съм в Любек.

Тя се запита какво ли би казала една дружелюбна датчанка на немец в неангажиращ разговор.

— Добре говорите езика.

— Когато бях малък, семейството ми често идваше в Борнхолм на почивка.

Той не изглеждаше подозрителен и тя събра кураж да му зададе не така неангажиращ въпрос.

— А колко хора отказват да говорят с вас?

— Подобна грубост, каквато показа нашият приятел, е необичайна. При настоящите обстоятелства се налага немци и датчани да живеят заедно и повечето датчани са любезни — той я погледна с любопитство. — Но вие сигурно знаете това — освен ако не сте пристигнали скоро от чужбина.

Тя осъзна, че пак е направила гаф.

— Не, не — отвърна бързо. — Аз съм от Копенхаген, където, както вие казвате, гледаме да съжителстваме някак. Просто се чудех дали и в Борнхолм е така.

— Да, така е.

Хермия установи, че всякакъв разговор е опасен, затова стана.

— Е, надявам се, че закуската ще ви хареса.

— Благодаря.

— И дано престоят ви в страната ни да е приятен.

— Желая ви същото.

Тя излезе от стаята, като се чудеше дали не е била твърде мила. Прекалената дружелюбност събуждаше подозрение така лесно, както и враждебността. Но той не беше показал никакъв признак на недоверие.

Когато пое с велосипеда, видя, че Свен прибира багажа си в колата. Тя беше Волво PV444 със скосен покрив, популярна шведска кола, която често се срещаше в Дания. Задните седалки бяха свалени, за да се освободи място за оборудването му — триножници и теодолит, както и други инструменти, някои в кожени калъфи, а други увити с одеяла.

— Извинете ме за сцената — рече той. — Не исках да съм груб с вас.

— Всичко е наред — тя видя, че е ядосан. — Вие, изглежда, сте разстроен.

— Аз съм от семейство на военни. Трудно ми е да приема, че се предадохме така бързо. Смятам, че трябваше да се бием. И сега трябва да се бием! — направи гневен жест, сякаш захвърляше нещо настрани. — Не бива да говоря така, притеснявам ви.

Тя докосна ръката му.

— Няма за какво да се извинявате.

— Благодаря ви.

Хермия потегли с колелото.

* * *

Чърчил крачеше по моравата за крикет в Чекърс, официалната провинциална резиденция на британския премиер. Съчиняваше реч, Дигби разпознаваше признаците. Гостите за уикенда бяха американският посланик Джон Уинант, министърът на външните работи Антъни Идън и съпругите им; но никой от тях не се виждаше наоколо. Дигби усещаше някаква криза, само че нямаше кой да му каже каква. Личният секретар на Чърчил, господин Колвил, посочи към крачещия насам-натам премиер. Дигби тръгна към Чърчил по меката трева.

Премиерът вдигна глава.

— О, Хор — каза той и спря да снове. — Хитлер е нападнал Съветския съюз.

— Господи! — възкликна Дигби Хор. Прииска му се да седне, но на моравата нямаше столове. — Господи! — Довчера Хитлер и Сталин бяха съюзници, бетонирали приятелството си с нацистко-съветския пакт през тридесет и девета. Днес бяха във война. — Кога е станало?

— Тази сутрин — рече Чърчил мрачно. — Генерал Дил току-що ми докладва подробностите. — Сър Джон Дил беше началник на имперския генерален щаб и най-високопоставеният в армията. — По ранни оценки на разузнаването армията на нашествениците наброява три милиона души.

— Три милиона?

— Атакували са по протежение на дълъг три хиляди и двеста километра фронт. Северна група армии се е отправила към Ленинград, централна към Москва, а южните войски са на път за Украйна.

Дигби беше зашеметен.

— Боже Господи! Това краят ли е, сър?

Чърчил дръпна от пурата си.

— Може би. Много хора смятат, че руснаците не могат да победят. Няма да успеят да се мобилизират бързо. Със силната подкрепа по въздух от „Луфтвафе“ танковете на Хитлер ще пометат Червената армия за няколко седмици.

Дигби не беше виждал шефа си така обезкуражен. Обикновено Чърчил ставаше дори по-заядлив пред лицето на лошите новини, винаги искаше да отвърне на поражението, като се впусне в атака. Но днес изглеждаше смазан.

— Има ли някаква надежда? — попита Дигби.

— Да, ако червените оцелеят до края на лятото, историята може да се окаже различна. Руската зима победи Наполеон и може да се справи и с Хитлер. Следващите три-четири месеца ще са решаващи.

— Какво ще правите?

— Довечера в девет ще ида в BBC.

— И ще кажете…?

— Че трябва да помогнем всякак на Русия и руския народ.

Дигби вдигна вежди.

— Трудни думи за така страстен антикомунист като вас.

— Драги ми Хор, ако Хитлер нахлуе в Ада, аз ще се постарая да представя Дявола в най-добрата му светлина пред Камарата на представителите.

Дигби се усмихна, чудеше се дали подобна мисъл ще влезе в речта на Чърчил довечера.

— Но с какво можем да им помогнем?

— Сталин ме помоли да засиля бомбардировките над Германия. Надява се, че ще принуди Хитлер да отдели самолети, за да защитава Отечеството. Това ще отслаби нашествениците и може да даде шанс на Русия.

— Ще го направите ли?

— Нямам избор. Наредих да се проведе бомбардировка при следващото пълнолуние. Това ще е най-голямата въздушна операция във войната досега, което означава и най-голямата в историята на човечеството. Ще изпратим повече от петстотин бомбардировачи, почти половината от всичко, с което разполагаме.

Дигби се запита дали брат му ще участва в нападението.

— Но ако и те понесат загуби като досегашните…

— Ще сме осакатени. Ето защо те повиках. Имаш ли вече отговори за мен?

— Вчера вкарах агент в Дания. Заповедите й са да заснеме радарната инсталация на Санде. Това ще ни даде отговор на въпроса.

— Трябва. Бомбардировката е насрочена след шестнадесет дни. Кога очакваш да получиш снимките?

— До седмица.

— Добре — рече Чърчил.

— Благодаря ви, господин премиер — отвърна Дигби.

— Не ме разочаровай — каза Чърчил.

* * *

Хамерсхус се намираше в северния край на Борнхолм. Крепостта се издигаше на хълм над морето, което делеше Дания от Швеция, и навремето бе пазила острова от неговия съсед. Хермия караше велосипеда си по лъкатушещата пътека из скалистите склонове и се чудеше дали и този ден ще се окаже безплоден. Слънцето грееше и тя се сгорещи от усилието.

Крепостта беше построена от тухли и камък. Бяха останали да стърчат само няколко самотни стени, чиито особености унило намекваха за някогашното домакинство: големи почернели камини, оголени под синьото небе, студени каменни изби за съхранение на ябълки и ейл, порутени стълбища, които не водеха наникъде, тесни прозорци, през които сигурно някога замислени деца се бяха взирали в звездите.

Хермия стигна там рано, мястото беше пусто. Ако съдеше по случилото се предишния ден, щеше да е сама поне още час и нещо. Докато буташе колелото под порутените арки и по обраслите с трева плочи, тя се питаше какво ще прави, ако Арне не се появи и днес.

В Копенхаген, преди инвазията, те бяха бляскава двойка, център на социалния кръг на младите офицери и красивите момичета, свързани с правителството. Винаги бяха на парти и пикник, ходеха на танци и спортуваха, плаваха, яздеха и караха коли по плажа. Сега тези дни бяха свършили, но дали за Арне тя щеше да е само част от това минало? По телефона й беше казал, че още я обича — но не я беше виждал повече от година. Дали щеше да му се стори променена? Дали още щеше да харесва миризмата на косата й и вкуса на устата й? Тя усети, че става нервна.

Беше прекарала целия предишен ден, взирайки се в руините, и вече не й бяха интересни. Тръгна към страната на крепостта, която гледаше към морето, облегна велосипеда на една ниска каменна стена и се втренчи в плажа далече долу.

— Здравей, Хермия — каза познат глас.

Тя се извърна бързо и видя, че Арне върви към нея и се усмихва, разперил ръце. Беше я чакал зад една кула. Нервността й се стопи. Тя хукна към него и го прегърна силно.

— Какво има? — попита той. — Защо плачеш?

Тя осъзна, че плаче, гърдите й се надигаха от стенания, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Толкова съм щастлива.

Той целуна мокрите й бузи. Тя обхвана лицето му с длани, почувства скулите под пръстите си, за да се увери, че е истински, че това не е някоя от въображаемите сцени на тяхната среща, които си бе представяла толкова често. Потърка нос в шията му, вдъхна миризмата му, на армейски сапун, брилянтин и самолетно гориво. В мечтите й нямаше миризми.

Беше погълната от емоция, но чувството бавно се промени от вълнение и щастие в нещо друго. Нежните им целувки станаха търсещи и жадни, леката ласка стана настойчива. Коленете й омекнаха и тя се отпусна към тревата, като го повлече след себе си. Близна врата му, засмука устната му и захапа меката част на ухото. Твърдият му член се притискаше към бедрото й. Тя започна да разкопчава копчетата на униформения му панталон и го разтвори така, че да го усеща по-добре. Той вдигна полите на роклята й и плъзна ръка под еластичното бельо. За миг тя се притесни колко е влажна, после забрави за всичко във вълна от наслада. Нетърпеливо свали пликчетата си, захвърли ги встрани и го притегли към себе си. Струваше й се, че са изцяло видими за ранните туристи, дошли да разгледат руините, но не й пукаше. Знаеше, че по-късно, когато лудостта я напусне, ще потрепери от ужас заради риска, който е поела, но сега не можеше да се сдържи. Изпъшка, когато той влезе в нея, и се вкопчи в него с крака и ръце, притисна го към себе си и свря лице във врата му, неутолимо жадна за допира на тялото му. После и това отмина, когато се концентрира върху възелчето наситено удоволствие, което се зароди малко и горещо, като далечна звезда, нарасна постепенно, като че ли завземайки все повече от тялото й, и накрая експлодира.

Останаха да лежат известно време. Тя се наслаждаваше на тежестта на тялото му, на начина, по който я лишаваше от дъх, на бавния отлив. После над тях падна сянка. Беше само облак, който закриваше слънцето, но й напомни, че руините са отворени за туристи и някой може да се появи всеки миг.

— Още ли сме сами? — прошепна.

Той надигна глава и се огледа.

— Да.

— По-добре да ставаме, преди да са пристигнали туристи.

— Добре.

Тя го сграбчи, когато той се надигна.

— Още една целувка.

Той я целуна нежно и се изправи.

Тя намери бельото си, обу го бързо, изправи се и изтърси тревата от роклята си. Сега, когато пак разсъждаваше разумно, усещането за неотложност я напусна, но всички мускули в тялото й бяха приятно отпуснати, както когато лежаха в неделна сутрин в леглото, сънливи и заслушани в църковните камбани.

Облегна се на стената и се загледа в морето, а Арне я прегърна. Трудно беше да върне мислите си към войната, нелегалната дейност и секретността.

— Работя за британското разузнаване — рече Хермия внезапно.

Той кимна.

— Опасявах се, че е така.

— Опасявал си се? Защо?

— Защото означава, че си в много по-голяма опасност, отколкото, ако просто беше дошла да ме видиш.

Стана й приятно, че първата му мисъл беше за нейната сигурност. Наистина я обичаше. Но тя носеше неприятности.

— Сега и ти си в опасност, само защото си с мен.

— По-добре ми обясни.

Тя седна на стената и се съсредоточи. Не беше успяла да измисли цензурирана версия на историята, която да включва само онова, което бе наложително той да узнае. Както и да го въртеше, половинчатата истина нямаше никакъв смисъл, затова се налагаше да му каже всичко. Щеше да поиска от него да рискува живота си и той трябваше да знае защо.

Разказа му за „Нощна стража“, за арестите на летище „Каструп“, за огромните загуби на бомбардировачи, за радарната инсталация на родния му остров Санде, за думата himmelbett и за участието на Паул Кирке. Докато тя говореше, лицето му се промени. Веселието си отиде от очите му, а постоянната усмивка беше заменена от тревожно изражение. Хермия се зачуди дали ще приеме мисията.

Ако беше страхливец, със сигурност не би летял с тромавите машини от дърво и лен на военната авиация, нали? От друга страна, да е пилот беше част от смайващия му имидж. А и често поставяше удоволствията преди работата. Това бе една от причините, заради които го обичаше: тя беше твърде сериозна, а той я караше да се забавлява. Кой беше истинският Арне — хедонистът или летецът? Досега не се беше налагало да се изправя пред подобно изпитание.

— Дойдох да те помоля да направиш онова, което Паул щеше да направи, ако беше жив: да идеш в Санде, да влезеш в базата и да огледаш радарната инсталация.

Арне кимна със сериозно изражение.

— Трябват ни снимки, добри снимки — тя се наведе над велосипеда, отвори багажната кошница и извади малък апарат с 35-милиметрова лента, „Лайка“ IIIa, немско производство. Мислеше да вземе миниатюрен „Минокс Рига“, който можеше да се скрие по-лесно, но накрая предпочете прецизността на оптиката на Лайката.

— Това вероятно ще е най-важната работа, която някога ще ти възложа. Когато разучим радарната им система, ще намерим начин да я победим, а това ще спаси живота на хиляди летци.

— Ясно ми е.

— Но ако те хванат, ще те убият — ще те застрелят или обесят за шпионаж. — Тя извади апарата.

Почти се надяваше той да откаже задачата, защото не би понесла мисълта за риска, на който се излагаше. Но ако откажеше, дали щеше да продължи да го уважава?

Той не взе апарата.

— Паул е бил водач на „Нощна стража“.

Тя кимна.

— Предполагам, че повечето ни приятели са включени в тази организация.

— По-добре е да не знаеш.

— Всички освен мен.

Тя кимна. От това се беше опасявала.

— Мислиш ме за страхливец.

— Реших, че не си подходящ тип…

— Защото харесвам партита, шегувам се и флиртувам с момичета, затова си решила, че нямам кураж за шпионаж.

Тя кимна нещастно.

— Тогава ще се наложи да ти докажа, че грешиш — той взе апарата.

Хермия не знаеше да се радва ли, или да плаче.

— Благодаря ти — отвърна, като се бореше със сълзите. — Ще внимаваш, нали?

— Да. Но има един проблем. Проследиха ме до Борнхолм.

— О, по дяволите! — не беше очаквала това. — Сигурен ли си?

— Да. Забелязах една двойка се мотае из базата, мъж и млада жена. Тя беше и във влака от Копенхаген, а него видях на ферибота. Когато стигнах тук, той ме проследи с велосипед и го следваше кола. Отървах се от тях на няколко километра от Рьоне.

— Сигурно подозират, че си работил с Паул.

— Но не съм. Иронично, нали?

— Кои са те според теб?

— Датски полицаи, действат по заповеди на германците.

— Сега, когато си им се изплъзнал, вече са убедени във вината ти. Със сигурност ще те търсят.

— Не могат да претърсят всяка къща в Борнхолм.

— Но ще сложат хора да наблюдават пристанището и летището.

— Не се сетих за това. Тогава как ще се върна в Копенхаген?

Хермия забеляза, че той все още не мисли като шпионин.

— Ще трябва някак да те качим незабелязано на ферибота.

— А после къде ще ида? Не мога да се върна в школата — първо там ще ме търсят.

— Ще се наложи да останеш у Йенс Токсвиг.

Лицето му помръкна.

— Значи и той е от „Нощна стража“.

— Да. Адресът му…

— Знам къде живее — сопна се Арне. — Приятел ми е отпреди да влезе в „Нощна стража“.

— Може да е малко стреснат сега, след случилото се с Паул.

— Няма да ме отпрати.

Хермия се престори, че не забелязва гнева му.

— Да предположим, че се качиш на ферибота тази вечер. Кога ще успееш да идеш до Санде?

— Първо трябва да говоря с брат си Харалд. Той работи по изграждането на базата и може да ми даде плана й. После ще ми трябва един цял ден да стигна до Ютланд, защото влаковете винаги закъсняват. Вероятно ще пристигна там късно във вторник, ще се промъкна в базата в сряда и ще се върна в Копенхаген в четвъртък. Как да се свържа с теб?

— Върни се тук следващия петък. Ако полицията още наблюдава ферибота, ще трябва някак да се дегизираш. Ще се срещнем точно тук. Аз ще се върна в Швеция с рибаря, който ме докара. После ще ти дадем фалшиви документи в британската легация и ще те заведем в Англия.

Той кимна мрачно.

— Ако се получи, отново ще бъдем заедно, свободни, само след седмица — рече тя.

Арне се усмихна.

— Твърде хубаво е, за да храня надежди.

Той наистина я обичаше, макар да беше наранен, че не го беше включила в „Нощна стража“. И все пак, дълбоко в себе си, Хермия още не беше сигурна, че той има куража за тази работа. Е, без съмнение скоро щеше да разбере.

Докато разговаряха, се появиха и първите туристи: шепа хора се разхождаха из руините, надничаха в подземията и докосваха древните камъни.

— Да се махаме оттук — каза Хермия. — С велосипед ли дойде?

— Зад онази кула е.

Арне взе колелото и напуснаха крепостта. Със слънчевите очила и шапката той беше почти неузнаваем. Подобна дегизировка нямаше да издържи на внимателната проверка на пътниците на ферибота, но можеше да го предпази, ако срещнеше преследвачите си на пътя.

Докато въртяха педалите надолу по хълма, Хермия мислеше как да осъществят бягството му. Дали можеше да му намери някаква по-добра маскировка? Нямаше нито перуки, нито дрехи, нямаше даже грим, ако не се броят червилото и пудрата й. Той трябваше да се превърне в съвсем различен човек, а за това се нуждаеха от професионална помощ. Такава можеха да намерят в Копенхаген, но не и тук.

В подножието на хълма тя забеляза, че мъжът от пансиона, Свен Фромер, слиза от своето волво. Не искаше той да види Арне и се надяваше да го подмине, без да я познае, но не извади късмет. Свен й помаха и застана до пътеката да я изчака. Тя щеше да прояви подозрителна неучтивост, ако не му обърнеше внимание, затова се почувства длъжна да спре.

— Отново се срещаме — рече Свен. — Това сигурно е годеникът ви.

Той не представляваше заплаха за нея, а и тя не вървеше нищо подозрително. Освен това Свен мразеше немците.

— Това е Олуф Арнесен — каза тя, преобръщайки името на Арне. — Олуф, запознай се със Свен Фромер. Той е отседнал в моя пансион.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, а Арне попита разговорливо:

— Отдавна ли сте тук?

— От седмица. Тръгвам си довечера.

И тогава й хрумна нещо.

— Свен — рече тя. — Тази сутрин ми казахте, че трябва да се борим срещу немците.

— Много говоря. Трябва да съм по-предпазлив.

— А ако ви дам възможност да помогнете на британците, ще поемете ли този риск?

Той се втренчи в нея.

— Вие ли? Но как… Да не искате да кажете, че сте…

— Ще го поемете ли? — настоя тя.

— Това не е някакъв номер, нали?

— Ще трябва да ми се доверите. Да или не?

— Да — отвърна той. — Какво искате да направя?

— Може ли един човек да се скрие в багажника на колата ви?

— Разбира се. Мога да го скрия зад оборудването. Няма да му е удобно, но има място.

— А бихте ли му помогнали да се качи на ферибота тази нощ? Свен погледна колата си, после Арне.

— Вие ли?

Арне кимна.

Свен се усмихна.

— По дяволите! Става.