Филип Рийв
Дяволски устройства (12)

12.
Бизнес в необятните води

— Точно така, Ваше обожание! Задръжте! Усмивка!

Един поднос с фото-прах експлодира с тих звук и топка дим се издигна нагоре от Облак 9 като парти балон. Нимрод Пенироял, изследовател, автор и кмет, отново позира за „Брайтън Ивнинг Палимпсест“, като този път се снима с Дигби Слингбак и Сардона Флиш — актьора и актрисата, играещи ролите на тъгуващите говорители на СОРОД в съобщението, което Брайтън излъчваше през Атлантика.

— Ваше обожание — започна журналистът от „Палимпсест“, докато фотографът зареди нов поднос с фото-прах във фотоапарата си, — можете ли да напомните на читателите ни как ви хрумна идеята за експедицията срещу пиратите паразити?

— Сметнах, че това е мой дълг — отвърна сияещият Пенироял и намести кметската си верига, която проблясваше приятно на слънцето. — В крайна сметка аз първи алармирах света за съществуването на тези подводни мерзавци. Можете да прочетете за срещите ми с тях в междуполитанския ми бестселър „Хищническо злато“ (който можете да си закупите само за двадесет и пет брайтънски делфина от всяка добра книжарница). През последните години получавахме все повече информация за набезите и обирите им и започнах да си вадя заключения как действа организацията им. Сметнах, че е мой дълг да отведа града ни на север и да заловя колкото се може повече от тях.

— Разбира се, Ваше обожание, някои от критиците ви предполагат, че всичко това е рекламен трик, целящ да привлечете повече посетители в Брайтън и да продадете повече екземпляри от книгите си…

Пенироял изсумтя.

— Моите книги се продават достатъчно добре и без рекламни трикове. А ако новините за усилията ни да прочистим океаните от тези паразити доведат повече туристи в Брайтън, какво лошо има в това? Все пак Брайтън е туристически град и работата на кмета е да подпомага туризма. Мога ли също така да ви напомня, че риболовната експедиция не коства нито пени на данъкоплатците на Брайтън. Благодарение на сделката, която сключих, цялото подводно сензорно оборудване и капаните за охлюви са платени от един от най-изтъкнатите ни бизнесмени, господин Набиско Шкин. Фалшивата организация за родителите на пиратите беше негова идея. Зная, някои хора смятат това за жестокост, но трябва да признаете, че върши чудесна работа. Шкин разбира перфектно психологията на тези сираци хулигани. Самият той е бил сирак, нехранимайко от долните етажи, който сам е постигнал всичко в живота, така че знае как да им влезе под кожата.

— Ваше обожание смята ли, че ще заловим още пирати скоро?

— Почакайте и ще видите! — Пенироял се усмихна и обърна по-добрия си профил към фотоапарата, когато фотографът му направи още една снимка. — Момчетата, които заловихме от първите три охлюва, бяха костеливи орехи и отказаха да разкрият местоположението на базата си. Последният ни улов включва малко момче и момиче, а те много по-лесно ще бъдат пречупени. Смятам, че през следващите няколко дни ще постигнем големи резултати!

* * *

В интерес на истината следващите няколко дни донесоха промяна във времето. Мъртвият континент беше пометен от буря, която насече океана на големи бели вълни и подмяташе Брайтън нагоре-надолу толкова бясно, че дори жителите на сала се почувстваха зле, а много от посетителите, долетели тук от Ловния район, за да гледат как хората на Пенироял ловят пирати, се качиха на дирижаблите и небесните си яхти и се прибраха по домовете си. Брайтънци (или поне онези, които не се чувстваха прекалено зле и все още можеха да вървят) се мръщеха през бушуващия дъжд от търбуха на Облак 9, който висеше във влажното небе, и се чудеха защо са се съгласили Пенироял да ги доведе в този див и враждебен океан.

Долу, под наклонените палуби, на най-ниския етаж на Брайтън, Рен лежеше на пода в тясната си клетка на затворническите ями на „Шкин Корпорейшън“ и й се искаше да е мъртва. Над главата й се полюшваше аргонова лампа, която къпеше в светлина металните стени и редиците с клетки, очакващи своите жертви от Изгубени момчета да бъдат примамени и заловени. Рибна крокета лежеше в една от тях, а в други бяха екипажите на заловените преди тях охлюви. Изгореното на ръката на Рен я болеше ужасно. Тази дамга щеше да остане върху тялото й за цял живот… а той може би нямаше да се окаже чак толкова дълъг.

— Потъваме ли? — попита тя, когато един от надзирателите на „Шкин Корпорейшън“ дойде и я освети с фенерчето си, за да провери дали още е жива.

Мъжът се ухили.

— Така ти се струва, нали? Брайтън е виждал много по-лошо от това. Не се тревожи, съвсем скоро ще уловим всичките ти приятелчета.

— Те не са ми приятелчета — отвърна горчиво Рен. — Не съм Изгубено момче…

— Смени репертоара, скъпа — отвърна изморено надзирателят. — Чух те да разказваш същата тази история на Моника Уиймс на „Фишмаркет Хард“, когато те извадихме от водата. Отговорът е все същият. Няма значение коя си. Сега си стока. Ще получим добра цена за теб в Нова Мая.

В главата на Рен се размърдаха спомени от старите уроци по география, от големия глобус в училищната стая в Зимния дворец и думите на госпожица Фрея:

— Тук е Нова Мая, едно време се е казвала Южна Америка, преди провлакът^[1], който я е свързвал със Северна Америка, да бъде разкъсан от Бавните бомби по време на Шейсетминутната война.

Нова Мая беше на хиляди километри разстояние! Ако я отведат там, как щеше да намери обратния път до дома?

Надзирателят се облегна на клетката й и се ухили през решетките.

— Не смяташ, че господин Шкин ще се опита да продаде шайка коварни пирати като домашни роби и бавачки, нали? Ще станете бойци на борда на някой от големите градове зикурати на Нова Мая. Правят прекрасни представления на арената. Групи роби се бият едни с други или с разглобени машини и заловени преследвачи от Зелена буря. Навсякъде хвърчат кръв и вътрешности. Но всичко това се прави в чест на странните им богове, така че наистина е доста религиозно.

Религиозно или не, на Рен това никак не й харесваше. Трябваше да намери изход от тази ужасна каша. Но умът й, за който госпожица Фрея казваше все хубави неща, беше твърде зает с подмятането на града, за да мисли за нещо друго.

— Надявам се да потънем! — изкрещя изморено след надзирателя тя. — Така ви се пада! Надявам се да потънем, преди да хванете в капана си още Изгубени момчета!

На следващия ден бурята утихна и вълните отслабнаха. Вечерта бяха заловени екипажите на още три охлюва и хвърлени разплакани в робските ями. През нощта бяха хванати още четири охлюва и нови три на следващия ден. Единият от тях усети капана и отплава, преди магнитните щипки да го хванат, но Брайтън не се отказа от него и го обстреля с дълбоководни торпеда. Съвсем скоро изригна бял пенест фонтан, който окъпа ликуващите зрители на наблюдателните палуби, а на повърхността на океана се появиха парчета от охлюва и Изгубените момчета.

— Гримзби вече трябва да е научил за това — каза Крил, едно от момчетата, заловени по-рано. Той наблюдаваше пребледнял как клетките в робските ями около него се пълнят със затворници. — Старият Чичо ще направи нещо. Той ще ни спаси.

— Гримзби научи за това — отвърна едно момче от новодошлите.

— Оттам идваме… — каза друго.

— Прихванахме съобщението преди няколко дни.

— Чичо каза, че е капан и не бива да вярваме, но въпреки това се промъкнахме.

— Мислехме си, че майките и бащите ни ще са тук…

Крил увеси глава и се разплака. Той беше водил набезите срещу статичните селища в Западния Архипелаг и бе убил всеки Сух, изпречил се на пътя му, но тук, в склада на „Шкин Корпорейшън“, беше поредният изгубен тийнейджър.

Рен се пресегна през решетките и дръпна ръкава на Рибна крокета. Новобранецът се беше свил на пода в съседната клетка. Той не й беше проговорил, откакто ги доведоха тук. Рен предположи, че я вини за случилото се. Може би беше прав. Не биваше да настоява толкова много да дойдат в Брайтън!

— Рибна крокета — повика го тихо тя. — Колко Изгубени момчета има в Гримзби? Имам предвид, общо.

Момчето не я погледна, но след малко измърмори:

— Мисля, че са около шейсет. Без да броя Чичо и новобранците, които са прекалено малки, за да ги изпратят в охлюви.

— Тук са поне четирийсет от вас! — отбеляза Рен. — Гримзби сигурно е опустял…

Вратата на склада издрънча и се отвори. Вътре влязоха няколко души. Още затворници, помисли си момичето и дори не си направи труда да ги погледне, защото това я потискаше. Стъпките обаче спряха пред нейната клетка. Тя вдигна поглед и видя, че новодошлите не бяха Изгубени момчета, а двама надзиратели от „Шкин Корпорейшън“ и противната госпожица Уиймс.

— Изкарайте я оттам — нареди жената. Рен се притесни. Дали госпожица Уиймс най-накрая е повярвала, че не е Изгубено момиче? Сигурно „Шкин Корпорейшън“ са разбрали, че няма да се справи на арените в Нова Мая и планираше да я изхвърли зад борда, вместо да хабят храна и вода, за да живее?

— Господарят желае да те види — каза госпожица Уиймс. Затворените Изгубени момчета гледаха от клетките си, докато я отвеждаха.

Минаха през една врата зад робските ями, която ги отведе в малко помещение с размерите на шкаф. Охранителите блъснаха Рен в него, след което се наредиха зад нея. Едва когато госпожица Уиймс дръпна един лост на стената и подът под краката им се разтресе, Рен осъзна, че това е асансьор. Всички асансьори в Анкъридж не бяха в изправност от години, но този работеше идеално, издигна се толкова бързо, че Рен почувства как стомахът й се отделя от нея.

Бяха я довели в робските ями, увита в мрежа, и тя не можеше да си представи в цялост разположението на „Шкин Корпорейшън“. Сградата представляваше кула в дълбините на Брайтън, където на по-долните нива държаха робите. На средните етажи, намиращи се на второто ниво на града, се помещаваха няколко специални кабини за луксозни стоки и офисите на администрацията. На високите етажи, които стигаха до най-горното ниво на курорта, в модерния квартал Куинс Парк, се намираше офисът на основателя на компанията, господин Набиско Шкин. Тази най-висока част беше бяла и красива като айсберг и нямаше дори намек за опасностите, които дебнеха долу. Местните хора я наричаха Пиперницата.

Асансьорът спря на най-горния етаж и Рен се озова в огромна кръгла стая. Беше красиво обзаведена, с плюшени черни завеси, черни килими и черни картини в златни рамки, окачени на черни стени. Онова, което накара Рен да затаи дъх, беше гледката през прозорците. Тя видя покривите на Брайтън, как слънцето грееше, развяваха се флагове в ярки цветове, небесни яхти и аероколела излитаха от пристанището, а легиони от чайки кръжаха и стрелкаха около комините и над проблясващия океан. Гребните колела хвърляха пръски вода към града, понесени на крилете на лекия бриз, слънчевата светлина преминаваше през тях и по улиците плавно се носеха дъги.

За момент Рен почти забрави положението, в което се намираше, глада и болката от жигосаната си ръка. Тя се зарадва. Беше на борда на град-сал, един от най-прекрасните градове, които винаги е мечтала да види, а този беше по-красив, отколкото изобщо можеше да си представи.

— Момичето, господин Шкин — съобщи госпожица Уиймс с мазна нотка в гласа си, която Рен не беше чувала досега. Един от надзирателите я обърна към някакъв мъж, който седеше мълчаливо на черен, въртящ се стол и я гледаше.

Набиско Шкин не помръдваше. Беше кръстосал крак върху крак, едната му обувка от лачена кожа примигваше, отразявайки светлината, а стъпалото му едва-едва се полюшваше нагоре-надолу — това беше единственото му движение. Мъжът беше облечен в гълъбовосив костюм, носеше сиви ръкавици, косата му беше сива, дори очите, лицето и гласът, когато заговори, бяха сиви.

— Радвам се да се запозная с теб, скъпа — каза той, макар да не звучеше радостно. И не изглеждаше така. Дори нямаше вид на човек, който знае какво е радост. — Моника ми спомена твърдението ти, че идваш от Анкъридж.

— Така е! — извика Рен, благодарна, че най-накрая някой беше готов да я изслуша. — Казвам се Рен Натсуърти и бях отвлечена…

— Никой не идва от Анкъридж. — Шкин стана и започна да обикаля около нея. През цялото време не отделяше очи от момичето. — Анкъридж потъна преди много години, на запад от Гренландия.

— Не, не е вярно! — възпротиви се Рен. — Той…

Шкин вдигна пръст и се обърна към бюрото си. Взе нещо от него. Оказа се книгата, която момичето открадна от госпожица Фрея. Беше забравила за нея.

— Какво е това? — попита мъжът.

— Тенекиената книга — отвърна Рен. — Просто антика от Черните векове. Заради нея „Автолик“ дойде в Анкъридж. Мисля, че има нещо общо с подводниците. Помогнах на Изгубените момчета да я откраднат, но всичко се обърка и Рибна крокета ме взе за заложница. Ако ме върнете обратно там, сър, майка ми, баща ми и госпожица Фрея със сигурност ще ви възнаградят…

— Пак говориш за Анкъридж. — Шкин остави книгата и огледа внимателно момичето. — Защо продължаваш да настояваш, че нелепата ти история е вярна? Анкъридж вече е дом на рибите. Всички в Брайтън са наясно с това. Обичният ни кмет Пенироял спечели много пари със своята книга, в която разказва за последните си дни на него. „Хищническо злато“ свършва с потъването на Анкъридж в онова, което находчивият ни кмет нарича „воден гроб“.

— Е, Пенироял е лъжец! — отвърна гневно Рен и си помисли колко е несправедливо, че професорът е оцелял и дори е забогатял от измислиците си. — Той е страхливец и лъжец, застреля баща ми и открадна дирижабъла на родителите ми, за да може да избяга от Анкъридж, когато си е помислил, че Аркангел ще го изяде. Няма откъде да знае какво се е случило след това. Написаното от него е лъжа.

Набиско Шкин повдигна едната от сивите си вежди с около една трета от сантиметъра, явно така показваше изненадата си. В същия момент на Рен й хрумна нещо. Тя беше единственият човек в целия външен свят, който знаеше истината за Анкъридж. Това определено я правеше ценна, нали? Прекалено ценна, за да бъде продадена със заловените Изгубени момчета като боен роб?

Имаше чувството, че някъде в далечината, от другата страна на огромна мрачна стая, се е отворила малка вратичка, зад която тя видя изход.

— Анкъридж си проправи път до едно зелено кътче на Мъртвия континент. Градът процъфтява там и аз съм доказателство за това. Не мислите ли, че Пенироял ще иска да научи какво точно се е случило?

Набиско Шкин възнамеряваше да я накара да млъкне отново, но след тези нейни думи се поколеба и веждата му се повдигна с още половин сантиметър. Той седна обратно на стола си, без да отделя погледа си от Рен.

— Обясни.

— Ами ще иска да знае какво се е случило с Анкъридж, нали? — започна момичето, като заекваше. — Имам предвид, че ако е спечелил толкова много пари, като е разказвал на хората за нас, помислете колко ще му е интересно да научи какво наистина се е случило. Може да напише продължение! Може да организира експедиция, която да ме отведе у дома и да напише книга за нея! — Дори да не го направи, помисли си Рен, животът като робиня в този летящ дворец щеше да е по-хубав от арените на Нова Мая. — Той би дал всичко да говори с мен — заяви нетърпеливо тя.

Шкин кимна бавно. На тънката му уста за миг се появи усмивка, след което се отказа. Силно го подразни разкритието, което Пенироял беше направил в интервюто си за „Палимпсест“, заявявайки на всички, че като дете Шкин е бил крадец из влажните улици на Дефилето на къртицата. Може би това момиче беше дар от боговете, начин да обърне гръб на абсурдния кмет на Брайтън.

— Ако историята ти е вярна — каза Шкин, — може би ще представляваш интерес за кмета Пенироял. Но как можеш да го докажеш?

Рен посочи Тенекиената книга, която стоеше на бюрото му.

— Това е доказателството. Книгата е известен артефакт от библиотеката на маркграфинята…

— Не си спомням Пенироял да е споменавал за нея в досадно подробните си описания на съкровищата на Анкъридж — отвърна мъжът. — Ами ако не я познае? Така остава само твоята дума, а кой би повярвал на думата на една робиня и Изгубено момиче?

— Той може да ме разпита — отвърна отчаяно Рен. — Може да ме пита разни неща за майка ми, баща ми, господин Скейбиъс и госпожица Фрея, неща, които ги няма в книгата му, неща, които само някой, който е живял в Анкъридж, може да знае.

— Интересно. — Шкин отново кимна по своя си начин, сякаш го правеше на забавен каданс. — Моника — обърна се към жената, — искам това момиче да бъде преместено на второ ниво. Увери се, че отсега нататък за нея ще се грижат като за луксозна вещ.

— Не забравяйте Рибна крокета — напомни Рен. — Той също беше в Анкъридж.

— Така е — съгласи се Шкин и изгледа госпожица Уиймс. — Искам това момче да бъде изпратено в стаята за разпити. Време е да си поговоря с него.