Филип Рийв
Дяволски устройства (23)

23.
Светло, по-светло, брайтънски светло!

Лунният фестивал! Още с изгряването на слънцето от града-сал се надигна голяма шумотевица. Актьорите и хората на изкуството, които обикновено не се събуждаха преди обяд, скочиха от леглата си при първите крясъци на чайките и се заеха с финалните щрихи на украсите и карнавалните шамандури, а собствениците на магазини отвориха капаците и дръпнаха щорите с приповдигнат дух и очаквания за невиждани продажби. Брайтън не беше религиозен град. Повечето от жителите му смятаха религията за приказка, дори за измама. За тях изгряването на първата пълна луна на есента, което в другите градове се смяташе за тържествена и свещена нощ, за тях означаваше само едно: беше време за парти!

В интерес на истината почти винаги беше време за парти на борда на Брайтън. Рен пристигна тук по време на Летния фестивал, който представляваше цели шест седмици празненства в чест на боговете на лятото. Той приключи с поредица от партита с фойерверки и модни паради. След него дойде Фестивалът на огромните шапки, Биеналето на кашкавалените скулптури, Фестивалът на неизнесените пиеси, Седмицата на Поскит и Денят за дразнене на мимовете (в който на брайтънци им беше позволено да си отмъстят на ятата досадни улични изпълнители). Въпреки всички тези празници Лунният фестивал заемаше специално място в сърцата и портфейлите на жителите на Брайтън, а нарастващият сбор от градове на брега обещаваше богата жътва от посетители. Дори главният редактор на „Палимпсест“, който принципно с удоволствие би публикувал слуховете, които стигнаха до него, за мистериозна смърт на Облак 9 през нощта, премести статията в една малка колонка на четвърта страница и запълни цялата първа страница с новини за Фестивала.

ГРУПИЧКАТА ОТ КРАСАВИЦИ

НА БУ-БУ ЩЕ РАДВА

БРАЙТЪН!

Госпожа кметицата Бу-Бу Пенироял предсказа вчера, че честванията по случай тазгодишния Лунен Фестивал ще бъдат най-запомнящите се за всички времена в историята на Брайтън. Госпожа Пенироял (39), чиято снимка можете да видите отляво, позира пред фотографа на „Палимпсест“ заедно с отбрана група от най-красивите й прислужници. Тази вечер кметицата ще бъде домакиня на най-богатите хора от Средноморието, когато Павилионът ще отвори врати и дансинги за Бала на кмета.

„Всеки, който е някой, с име и постижения, се е запътил към Брайтън!“, каза госпожа Пенироял. „Какво по-добро място за отбелязване на Лунния фестивал от този бял град, носещ се по лазурния океан?“

Разбира се, градът не беше нито бял, нито се носеше по лазурния океан, но така изглеждаше от наблюдателните платформи на Облак 9. Долу, на палубата, Брайтън не беше никак бял, покривите му бяха мръсни от фекалиите на чайките, улиците бяха пълни с лепкави и изхвърлени боклуци и се носеше сред помията от собствените си отпадъчни продукти и мръсотия. Времето обаче беше прекрасно. От брега навяваше приятен бриз, който брулеше летящите между Бенгази и Ком Омбо аеротаксита и разхлаждаше пътниците по обратния им път. Горещото слънце напичаше металните настилки и се разнасяха ужасни миризми от локвите с грес и повръщано, което гуляйджиите от предната вечер бяха оставили след себе си. С напредването на деня градът потъна малко повече във водата, натежал от тълпите посетители, които изпълваха улиците и изкуствените плажове, къпеха се в Морския басейн и пищяха весело. До следобед всички кошчета за боклук бяха претъпкани и чайките се бореха за изоставените парчета месо и сладкиши, прелитайки ниско над главите на дългите опашки под Фароското колело и пред входа на Брайтънския аквариум.

Том Натсуърти чакаше на опашката от празнуващи и наведе глава, когато поредната кряскаща чайка прелетя отгоре му. Големите птици го изнервяха, откакто се би с летящия преследвач на Зелена буря в Курника на мошениците. Само дето тези алчни чайки бяха най-малкият му проблем. Беше сигурен, че униформените служители на Аквариума ще разберат само с един поглед, че се е качил на борда на Брайтън едва преди час, през една дупка в корпуса на града, която „Ларва“ беше пробила. Очакваше всеки момент да го издърпат от опашката и да го обявят за нарушител и натрапник.

* * *

„Ларва“ беше настигнала Брайтън тази сутрин. Том се приближи бавно, защото се страхуваше да не задейства онази Стара технология, която градът използваше за залавянето на Изгубените момчета, но, изглежда, сензорите му бяха изключени след приключването на риболовната експедиция. Въпреки това двамата с Хестър почти не дишаха, когато магнитните скоби се захванаха за корпуса на Брайтън и започнаха шумно да го пробиват.

Том искаше да използват многокраки камери, за да потърсят Рен, но съпругата му не се съгласи.

— Ние не сме Изгубените момчета — напомни му тя. — Необходими са много качества, с които не разполагаме, за да направляваме едно от тези неща през канализацията на Брайтън. Възможно е да минат седмици, преди да намерим Рен. Ще отидем лично. Сигурна съм, че ще открием някакви следи от всички онези заловени охлюви.

Хестър беше права. Двамата напуснаха „Ларва“ и се озоваха на една пуста алея зад машинното отделение на Брайтън. Почти веднага попаднаха на един плакат, залепен върху тръба за изгорели газове. На него бяха изобразени охлюв и диви момчета, а над главите им пишеше: Пиратите паразити от Атлантика! Артефактите и пленниците от подводната бърлога на крадците, Гримзби, заловени от Брайтън през последната му експедиция, са изложени на показ в Аквариума на „Бърчил Скуеър“ 11-17.

— Пленници! — каза Том. — Рен сигурно е сред тях! Трябва да отидем там…

Хестър, която четеше много по-бавно от съпруга си, все още беше на средата на написаното.

— Какво е „Аквариум“?

— Място за риби. Един вид зоологическа градина или музей.

Хестър кимна.

— Музеите са по твоята част. Върви и огледай. Аз ще проверя аеропристанището. Може би там ще успея да науча нещо за Рен, а и имам намерение да ни намеря някакъв дирижабъл. Не ми се иска да се прибираме в онзи вонящ стар охлюв.

— Не трябва да се разделяме — каза Том.

— Само за малко — увери го съпругата му. — Така ще сме по-бързи. — Това беше просто извинение, разбира се. В интерес на истината времето, което прекара с Том под водата, я беше изнервило. Искаше да остане сама за малко, да подиша и да се разходи из града, без да се налага да го слуша как постоянно се тревожи за Рен. Хестър го целуна набързо и му каза: — Ще се видим след един час.

— В „Ларва“ ли?

Хестър поклати глава. Машинното отделение се оживи, тъй като се появи следващата смяна работници. Минувачите можеха да забележат, че се промъкват през тайната дупка, която бяха пробили. Тя посочи към друга реклама, наполовина скрита от постера на Аквариума, на някакво кафене на площад „Олд Стийн“, което се казваше „Розовото кафене“.

— Там…

* * *

За щастие, служителите на Аквариума гледаха само да си продават билетите и да обсъждат помежду си плановете за вечерта. Те не търсеха нарушители, но дори да го правеха, Том по нищо не се отличаваше от останалите посетители. Приличаше на младолик, чорлав и оплешивяващ мъж, навярно учен от средните нива на Ком Омбо, и ако дрехите му бяха намачкани, старомодни и миришеха на мухъл и солена вода, е, нямаше закон, който да забранява това. Момичето на касата едва го погледна, когато взе парите му и му направи знак да минава.

Том влезе в Аквариума, където отегчени риби плуваха в големи и тъмни цистерни. Тук толкова много миришеше на ръжда и солена вода, че си представи как отново е в Гримзби. Никой не обръщаше внимание на рибите, морските кончета или жалките морски лъвове. Всички се бяха насочили към централния коридор и следваха табелите в ярки цветове към изложението на пиратите паразити.

Том тръгна с тях, опитвайки се да не изглежда прекалено развълнуван и не спираше да си напомня, че вероятно няма да открие Рен тук. Затътри се заедно с останалите посетители, като през цялото време надничаше към витрините с многокраки камери, а след това и към един охлюв на име „Бебе паяк“, който беше издигнат на подиум в средата на залата. Онзи, който го беше поставил там, беше избрал много драматичен ъгъл — четирите му задни крака бяха застопорени, а предният беше вдигнат във въздуха, сякаш всеки момент щеше да нападне посетителите. Семейства се снимаха пред него, а децата правеха страшни физиономии или плезеха езици на внушителната машина.

Зад охлюва имаше клетка, където Изгубени момчета седяха и гледаха преминаващите тълпи от посетители. От време на време някое от тях се блъскаше в решетките и изругаваше, което караше гостите да се отдръпват назад изплашени и развеселени, докато някой от едрите служители не ги сръгваше грубо с електрическата си палка. Том изпита съжаление към Изгубените момчета и облекчение, че Рен не е сред тях.

Наблизо една красива млада жена в ливрея на Аквариума обясняваше интересни факти на група деца. Том я изчака да приключи и отиде при нея.

— Извинете ме — започна той, — можете ли да ми кажете колко охлюва са били заловени?

Красивата млада жена наистина беше много красива. Усмивката й едва не омая Том.

— Общо деветнадесет, сър — отвърна тя, — а три бяха унищожени в океана.

— Случайно някой от тях да се казва „Автолик“?

Усмивката се изпари от лицето на жената. Тя нервно запрелиства бележките си за изложбата. Никой досега не я беше питал за точно определен охлюв.

— Нека проверя… — измърмори тя. — Мисля, че… О, да! „Автолик“ беше един от първите охлюви, които заловихме още в западните води, далеч от бърлогата на паразитите. — Усмивката й се завърна отново. — Вероятно е бил на обирджийска мисия, когато го заловихме…

— А екипажът?

Младата жена продължи да се усмихва, но в очите й се четеше тревога. Тя беше започнала да се чуди дали Том не е някакъв хахо.

— Ще се наложи да попитате господин Шкин, сър. Господин Набиско Шкин. Всички пленници са собственост на „Шкин Корпорейшън“.

* * *

— Какво е „Шкин Корпорейшън“? — попита Хестър, на която един продавач на балони втора ръка на аеропристанището току-що й каза същото.

— Роби — отвърна мъжът, изплю черна плюнка тютюнев сок на платформата в краката си и й намигна. — Всички момчета и момичета, които заловиха, сега са роби и така им се пада, мен ако питате.

Робиня, помисли си Хестър, докато крачеше по изключително натоварените улици. Сенки на дирижабли и такситата балони се плъзгаха над нея, докато кацаха на аеропристанището, за да оставят още тълпи от кикотещи се туристи. Робиня. Хестър изблъска група от студенти лингвисти от пътя си. Как щеше да сподели това с Том? Как щеше да му каже, че обичната му дъщеря е натикана в някаква робска клетка или пък преживява какво ли не в ръцете на зли собственици…

За да станат нещата още по-лоши, Хестър разбра, че плановете й да купят дирижабъл няма да се осъществят. Цените бяха станали космически, откакто за последно беше на борда на град, а златото, което беше взела от Гримзби, щеше да й стигне само за резервен двигател от моргата за дирижабли.

Беше изхарчила част от него на една будка зад пристанището, откъдето си купи чифт черни очила да скрие липсващото си око и шапка от сребърни дискове, които малко или много прикриваха белега на челото й. Купи си нов воал и черно палто, дълго до глезените, с много копчета, за да смени опърпаната си връхна дреха, която носеше в Анкъридж. Докато вървеше, настроението й се оправи. Градът й харесваше. Харесваха й също така греещото слънце, тълпите от хора, дрънченето на монетните автомати и безвкусните фасади на хотелите. Харесваше й да бъде сред хора, които не я познаваха и не знаеха какво се крие под воала й. Харесваха й красивите млади авиатори, които й се усмихваха, когато минаваше покрай тях, а погледите им бяха привлечени от мистериозната жена с покрито лице и стройно гъвкаво тяло. И макар да не го признаваше дори пред себе си, животът без Рен й харесваше. Почти се радваше, че дъщеря й е отвлечена.

Хестър спря, за да разгледа една карта на улицата, и после прекоси тесен пешеходен мост над Морския басейн и се насочи към задната част на „Олд Стийн“. Нямаше и следа от Том на масите пред „Розовото кафене“. Смяташе да си вземе кафе, докато го чака, но след малко осъзна, че не може да си го позволи при тези брайтънски цени. Вместо това се разходи по дългата извивка на Стийн, като разглеждаше витрините на магазините, докато не се озова пред един, който я накара да застине на място.

Сградата, в миналото театър, беше занемарена. Една яркорозова табела над вратата гласеше: „Преживяванията на Нимрод Пенироял“. Няколко плаката обещаваха: „Преживейте приключенията на кмет Пенироял на пет континента и хиляда града! Образователно и забавно!“ На витрината имаше восъчна фигура на Пенироял, окован във вериги на пода на картонена тъмница. Главата му се повдигаше и снижаваше и гледаше ококорено сърповидното острие, което се клатеше над него напред-назад като махало.

Кмет Пенироял? Хестър често се питаше какво се беше случило с изследователя измамник, след като застреля Том и открадна „Джени Ханивър“. Предполагаше, че боговете са го наказали досега заради всичките му лъжи и измами. В крайна сметка разполагаха с шестнайсет години да измислят подходящо възмездие. Вместо това го бяха възнаградили. Пенироял беше жив. И знаеше какво е направила тя. Самата тя му сподели в опустошената кухня на семейство Аакиук, докато се приготвяше да убие Масгард и ловците му.

Хестър подаде една бронзова монета на човека на будката за билети и влезе вътре.

Изглежда, останалите посетители на Брайтън бяха намерили по-добри начини да се образоват и забавляват, тъй като атракцията „Преживяванията на Нимрод Пенироял“ беше почти празна. Вътре беше прашно и миришеше на музей. Имаше и още някаква друга миризма, дразнеща и неуместна, която беше още по-позната. Хестър тръгна между безинтересните артефакти в стъклени витрини и възстановката на бунище, на което професорът някога е организирал разкопки. На картини и восъчни диорами беше изобразен Пенироял, който се биеше с мечка, бягаше от аеропиратите и едва не беше принесен в жертва на култ от жени воини, почитащи Стара технология — все сцени от книгите бестселъри на професора, които бяха пълни измишльотини. Само една от картините привлече интереса на Хестър. На нея Пенироял държеше меч в ръката си и се биеше с орда от Ловци диваци, а до него стоеше красива млада жена, която умираше красиво. След цяла минута на взиране Хестър забеляза, че мъченичката носеше превръзка на окото и имаше малък белег на бузата.

— Богове! — изрече на глас тя. — Нима тази лигла трябва да съм аз?

Думите й полетяха в празните и ехтящи помещения. След като заглъхнаха, Хестър чу стъпки и мъжът от будката надникна през вратата.

— Всичко наред ли е, госпожо? — попита той.

Хестър само кимна, защото беше прекалено гневна да отговори.

— Великолепна картина, а? — попита уредникът. Той беше приятелски настроен мъж на средна възраст, с няколко кичура пясъчноруса коса, внимателно сресани върху плешивото му теме. Той застана до Хестър и засия от гордост пред картината. — Вдъхновена е от финалната глава на „Хищническо злато“, в която Негово обожание се бие с Ловците от Аркангел.

— Кое е момичето? — попита Хестър.

— Не сте ли чели „Хищническо злато“? — попита изненадан уредникът. — Това е Хестър Шоу, авиаторката, която продава Анкъридж на Ловците. Тя изкупува греха си, бедното създание, като умира до Пенироял, съсечена от шефа на Ловците, мъж на име Пьотр Масгард.

Хестър бързо се обърна и се заизкачва по прашното метално стълбище към горния етаж на музея, като почти не виждаше витрините, покрай които минаваше. В главата й препускаха объркани, ужасяващи мисли. Всичко свърши! Пенироял не просто знаеше какво е направила, а беше написал книга за това! Имаше картини! Дори да беше изопачил фактите, истината беше там, черно на бяло, на страниците на книгата му. Хестър Шоу беше продала Анкъридж на Ловците. Щом Том научеше…

Дали щеше да продължи да я обича, щом разбере каква е в действителност?

Хестър стигна върха на стълбището. Познатата миризма беше още по-силна тук и тя изведнъж си спомни какво представлява — смесица от авиаторско гориво и газ. Вдигна поглед.

Целият горен етаж представляваше едно-единствено помещение със стъклен покрив, а в центъра му, върху метални стълбове, беше разположен дирижабъл. Той беше стар и грозен и носеше името „Арктическо руло“, но Хестър познаваше много добре тази раздрънкана гондола и безброй пъти поправяните двигатели „Жьоне-Каро“. Беше живяла в тези тесни кабини цели две години и беше прелетяла над половината свят под този червен балон. Пред нея се намираше „Джени Ханивър“.

— Грозно старо корито, нали?

Хестър не усети кога уредникът я е последвал по стълбите, но човекът беше тук, стоеше зад нея и се усмихваше любезно.

— Хестър Шоу е завещала този дирижабъл на професор Пенироял в мига на смъртта си и той се е прибрал с него в Брайтън през полярни бури и ята от аеропирати.

До гондолата беше изграден дървен мост. Хестър слушаше с едно ухо уредника, когато се качи по стъпалата, надникна през прашните прозорци и си спомни истинската история на дирижабъла. Ето я каютата на кърмата с тясното легло, където спяха с Том. Ето го пилотското място, на което беше прекарала много дълги смени. Ето там, на продрания под на палубата, беше зачената Рен…

Хестър вдиша дълбоко.

— Мирише ми на дирижабъл, който е готов да отлети…

— Да, така е, госпожо. Да не би да сте авиаторка?

Хестър го погледна стреснато и се зачуди дали мъжът не се е досетил коя е. Не, той просто се държеше приятелски.

— Да — отвърна тя и след като видя, че уредникът иска да научи още, добави: — Аз съм капитан Валънтайн от „Фрея“.

— Ах! — каза мъжът доволен и кимна отново към „Джени“. — Тя ще води групата от исторически летателни апарати утре, госпожице Валънтайн.

Хестър докосна хладната долна част на един от двигателите и си представи как той оживява. Беше започнала да се възстановява от шока. В крайна сметка Том знаеше, че Пенироял е лъжец. Защо би повярвал на нещо, което старият мошеник е казал за нея? Тя се усмихна с кривата си усмивка под воала.

— Битката ще бъде впечатляваща — увери я уредникът и й се усмихна. — Ще има възстановка на едно от най-отчаяните приключения на професор Пенироял — битката между „Арктическо руло“ и няколко стари влекачи, преправени като пиратски дирижабли. Ще има истински ракети и всичко останало…

Хестър огледа голямото помещение.

— Как ще го изкарате оттук?

— Хм? — отвърна уредникът. — А, покривът се отваря. Отваря се нагоре като хангар. Кметът ще излети с дирижабъла.

Хестър кимна и провери на джобния си часовник колко е часът. Беше забравила за срещата си с Том и вече закъсняваше с двадесет минути. Върна се обратно долу, последвана от бързащия уредник. В магазина за сувенири си взе екземпляр от „Хищническо злато“ и му хвърли няколко монети за него.

— Може би ще ви прозвуча малко дръзко, госпожице Валънтайн — каза мъжът, докато бъркаше в касата за рестото, — но се чудех дали няма да ме придружите на възстановката утре и вероятно на вечерята след нея?

За негова изненада, когато уредникът вдигна поглед, мистериозната авиаторка я нямаше и вратата на магазина тъкмо се затвори.

Хестър тръгна с бодра крачка през „Олд Стийн“ към кафенето, като по пътя натъпка книгата на Пенироял в джоба си. Глупавата и ласкава молба на уредника я накара да се почувства привлекателна и мистериозна отново, а от паниката, която изпита по-рано, нямаше и следа. Тя знаеше, че всичко ще бъде наред. Щеше да покаже книгата на Том и двамата щяха да се смеят на лъжите на Пенироял за нея. След това щеше да спаси Рен от робските ями, щяха да си върнат обратно „Джени Ханивър“ и да отлетят всички заедно.

Масите пред кафенето бяха пълни, но Том още го нямаше. Хестър се огледа раздразнена наоколо. Не беше присъщо за съпруга й да закъснява. Нямаше търпение да му разкрие плановете си.

— Хестър? — попита едно от момичетата роби от кафенето, което я приближи със сгънат лист хартия в ръка. — Вие сте Хестър, нали? Джентълменът каза, че ще дойдете. Той ме помоли да ви дам това.

Листът представляваше рекламна листовка на Аквариума. На гърба й Том беше написал с неговия красив почерк: „Мила ми Хет, ще се видим на «Ларва». Рен е била взета за робиня. Отивам на място, наречено Пиперницата, за да се опитам да я откупя…“