Филип Рийв
Дяволски устройства (7)

7.
Тя напуска дома

Нощ. Луната, голяма колкото нокът, се издигаше над мъглата на Мъртвите хълмове. Рен лежеше напълно облечена в леглото си в къщата им на „Дог Стар Корт“ и слушаше приглушените гласове на родителите си, които идваха през стената от стаята им. Не след дълго се умълчаха и настана тишина. Бяха заспали. Рен почака още малко за всеки случай. Беше й писнало от скучния им живот и понякога й идеше да крещи. Да спят, в този час, в такава прекрасна и осветена от луната нощ! За щастие, това чудесно се вписваше в плановете й. Тя си обу ботушите, излезе тихичко от стаята си и слезе по стълбите. Тенекиената книга на Анкъридж тежеше в чантата на рамото й.

Толкова лесно я открадна, че едва ли деянието й можеше да се определи като кражба. Не беше такава, продължаваше да се убеждава Рен. Госпожица Фрея не се нуждаеше от Тенекиената книга и на никого в Анкъридж нямаше да му липсва. Това въобще не беше кражба.

Въпреки това, докато оставяше върху кутията за хляб бележката, която беше съчинявала цяла вечер, и се измъкваше от дома си, за да се озове на осветените в сребристо улици, се чувстваше тъжна, че животът й във Вайнленд завършва по този начин.

* * *

След като остави Гаргара, тя хукна надолу по хълма към Зимния дворец. Госпожица Фрея все още беше в градината и си бъбреше с госпожа Скейбиъс относно пиесата, която по-малките деца щяха да изнесат за Лунния фестивал. Рен отиде в библиотеката и взе старото дървено ковчеже, което госпожица Фрея й показа по-рано. Извади Тенекиената книга от него и го заключи отново, след което го върна на мястото му на рафта. През отворения прозорец долетя гласът на госпожица Фрея:

— Моля те, Уиндолин, наричай ме Фрея, познаваме се от толкова дълго време…

Рен се измъкна от библиотеката и от двореца и побягна към къщи с Тенекиената книга, скрита на безопасно място в якето й. Опита се да не се чувства като крадла.

* * *

Луната приличаше на издухано от вятъра перо, уловено от кулите на Зимния дворец. На прозореца на Фрея Расмусен гореше лампа. Рен мина оттам и докато изричаше наум „Сбогом, госпожице Фрея“, усети сълзи в очите си.

У дома се почувства още по-зле. Цяла вечер беше на път да се разплаче при мисълта, че ще напусне тате, и дори започна да си мисли, че мама също ще й липсва. Но всичко щеше да е само за известно време. Един ден щеше да се върне като принцеса на Изгубените момчета и всичко щеше да е наред. Преди да си легне, прегърна тате особено топло и сърдечно и това го изненада. Сигурно си е помислил, че просто е разстроена заради спречкването с мама.

Рен слезе долу в машинното отделение и се насочи с бързи крачки към края на града. Тъкмо беше излязла от сянката на горния етаж и вървеше по една широка улица между два изоставени склада, когато на пътя й се изпречи Боне.

Рен стисна чантата си по-силно и се опита да го заобиколи, но той се премести и отново застана на пътя й. Очите му блестяха зад клетката на косата му.

— Какво искаш? — попита го момичето, опитвайки се да звучи ядосано, а не изплашено.

— Не бива да ходиш — отвърна Боне.

— Защо не? Мога да ходя, където си искам. Както и да е, нямам представа за какво говориш.

— Гаргара. Видях ви миналата вечер. Погледнах назад, когато стигнах до върха на хълма, ти точно излизаше от охлюва им. Помоли ли те да му помогнеш? Ти съгласи ли се?

Рен не отговори.

— Не можеш да имаш доверие на Гаргара — каза Боне. — Той беше само момче, когато работих с него, но дори тогава беше много лукав. Знае как да използва хората. Как да скрие онова, което в действителност желае. Каквото и да те е помолил да направиш за него, не го прави.

— Как смяташ да ме спреш? — попита Рен.

— Ще кажа на Том и Хестър.

— Докато сме на тази тема, защо не кажеш и на госпожица Фрея? — подигра му се момичето. — Сигурна съм, че ще се зарадва да научи. Но няма да го направиш, нали? Ако смяташе да кажеш на мама и татко, щеше да го сториш още като си ме видял да слизам от „Автолик“. Няма да предадеш собствените си хора.

— Нямаш никаква представа… — започна Боне, но докато се опитваше да намери правилните думи, Рен се шмугна покрай него и побягна, стъпките й затракаха по металните стълби в края на улицата и след това утихнаха, когато скочи от последното стъпало на земята. Чантата се удряше в тялото й, а сърцето й биеше като лудо. Тя се обърна, за да провери дали Боне я следва, но той не беше помръднал от мястото, където го остави. Помаха му, обърна се и се затича нагоре по хълма.

* * *

Хестър заспа много бързо тази вечер, но нещо смути Том точно когато се унасяше. Едва по-късно щеше да осъзнае, че е бил звукът от затварянето на уличната врата.

Той лежеше в мрака и слушаше ударите на собственото си сърце. Понякога имаше чувството, че не бие както трябва, и изпитваше болка, или не беше точно болка, а усещане, че нещо вътре в него не е съвсем наред, там, където преди всичките тези години се беше забил куршумът на Пенироял. Физическата работа влошаваше положението. Не трябваше да цепи дърва тази сутрин. Но дървата трябваше да се нацепят и ако не го беше направил, щеше да се наложи да сподели с Хестър за болките в сърдечната област. Това щеше да я обезпокои и със сигурност щеше да го накара да отиде при Уиндолин Скейбиъс, която беше лекарят на Анкъридж, Уиндолин щеше да поиска да го прегледа, а Том се страхуваше от онова, което може да открие. По-добре да не мисли за това. Най-добре просто да благодари на боговете за всичките хубави години с Хестър и Рен и да се притеснява за бъдещето, когато му дойдеше времето.

Но бъдещето му вече тичаше към него надолу по „Расмусен Проспект“, през „Бореал Аркейд“ и нагоре по „Дог Стар Корт“, мина през външната порта, изкачи стълбите на бегом и почука силно на предната врата.

— Велики Куърк! — стресна се Том и седна в леглото. Хестър изсумтя до него, завъртя се и започна бавно да се събужда. Том отметна завивките и изтича по пижама надолу по стълбите. През стъклените панели на вратата видя размазана фигура, която изглеждаше като призрак. Тя блъскаше с юмруци по дървото. Един глас повика името му.

— Боне? — учуди се Том. — Отворено е.

Това не беше първият път, когато Боне го будеше с лоши новини. Преди много време, когато Анкъридж се движеше по леда и Хестър беше напуснала града с „Джени Ханивър“, той се беше появил, за да предупреди Том какво се случва. Тогава беше още момче. Сега, с дългата си коса, брадата и широко отворените от вълнението дивашки очи, приличаше на някакъв луд пророк. Боне нахълта в коридора, като по пътя си събори закачалката за шапки и помете колекцията от древни мобилни телефони на Том.

— Боне, успокой се! — каза му Том. — Какво се е случило?

— Рен — отговори някогашното Изгубено момче. — Става въпрос за Рен…

— Тя е в стаята си — заяви Том, но изведнъж изпита безпокойство, когато си спомни странния начин, по който дъщеря му го беше прегърнала за лека нощ, и онази драскотина на бузата й, каза, че се е одраскала на някакъв бодлив храст. Той беше усетил, че нещо не е наред. — Рен? — провикна се.

— Няма я! — изкрещя в отговор Боне.

— Няма я? Къде е?

Хестър стоеше по средата на стълбището и закопчаваше ризата си, когато чу съпруга си. Върна се обратно на бегом и ритна вратата на стаята на Рен.

— Богове и богини! — изкрещя тя и отново се появи на стълбището. — Том, той е прав. Взела е чантата и палтото си…

— Предполагам, че е заедно с Тилди Смю на някоя среднощна разходка. Това е Вайнленд. Какво може да й се случи?

— Изгубените момчета — отвърна Боне. Той крачеше напред-назад с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на мръсното му старо палто. От него се носеше миризма на диво животно, която изпълни коридора. — Помните ли Гаргара? Остави ми бележка. Искаше да му помогна. Да открадне нещо. Не знам какво. Вероятно Рен ме е последвала и са я заловили. Той я използва. Отишла е при него.

Хестър мина през кухнята и се върна с лист хартия.

— Том, виж…

Беше бележка от дъщеря им.

Мили тате и мамо, (беше написала тя).

Реших да напусна Вайнленд. Няколко Изгубени момчета са тук. Не се тревожете, няма да ме наранят. Ще ме вземат с тях. Ще видя градовете салове, Ловния район и целия голям свят и също като вас ще се впусна в приключение. Съжалявам, че не ви казах лично довиждане, но вие щяхте да направите всичко възможно да ме спрете. Ще се грижа добре за себе си и ще се върна скоро у дома с много интересни истории, които да разкажа.

С обич Рен xxxxx

Хестър падна на колене и повдигна килима. В пода под него беше монтиран сейф, където търговецът, притежавал някога тази къща, е държал ценностите си. В момента в него се намираха няколко кутии с муниции и пистолет. Хестър взе оръжието и разви мушамата, в която беше увито.

— Къде са те, Боне? — попита тя.

— Хет… — започна Том.

— Трябваше да ви кажа по-рано — измърмори някогашното Изгубено момче, — но това е Гаргара. Гаргара. Той спаси живота ми…

— Къде са?

— В залива на Северния бряг. Където дърветата стигат почти до водата. Моля ви, не искам някой да бъде наранен.

— Трябваше да помислиш за това по-рано — отвърна Хестър и провери механизма на пистолета. Повечето от оръжията, които беше взела от Ловците на Аркангел, изхвърли от кърмата, докато градът още се носеше по вода, но този пистолет запази за всеки случай. Не беше толкова красив като другите, нямаше я озъбената вълча глава на дръжката и цевта му не беше гравирана със сребро. Пистолетът беше обикновен черен Шаденфройде, 38-ми калибър — тежко, грозно и надеждно средство за убиване на хора. Хестър сложи патрони в шестте му гнезда и го затвори, затъкна го в колана си и мина покрай Том, като по пътя си взе палтото от закачалката. — Събуди другите — каза му тя и излезе в нощта.

* * *

От най-високата точка на острова Рен можеше да види свития в залива като морски рак „Автолик“. Там за първи път срещна Гаргара. От отворения люк на охлюва излизаше синя светлина, която блестеше на фона на водата. Тя тръгна надолу по пътеката за овцете, като се хлъзгаше на меката пръст и се спъваше в стърчащите корени. Въздухът, който дишаше, изгаряше от студ гърлото й, докато тичаше между дърветата и прещипа към подобния на паяк силует.

Гаргара стоеше в края на спуснатата в плитчините рампа, която водеше към отворения люк. Пречка беше с него. С наближаването си Рен видя, че и Рибна крокета излиза, за да се присъедини към тях.

— Готови ли сме за тръгване? — попита Гаргара.

— Трябва само да натисна бутона — отвърна момчето.

Двигателите на охлюва работеха и от задната му част се издигаше облак от изгорели газове. Една многокрака камера проблесна при един от краката на рампата и се прибра в някакъв отвор в корпуса. Още камери се прокрадваха бързо по брега. Те толкова много приличаха на паяци, че на Рен й се прииска да избяга, но си каза, че ако смята да пътува с Изгубените момчета, трябва да свиква с тях, затова си наложи да върви спокойно по чакъла.

— Аз съм — провикна се тихичко тя, когато Гаргара се обърна в посоката, от която идваха стъпките й. — Тенекиената книга е у мен.

* * *

Анкъридж-във-Вайнленд се събуждаше смутен и обезпокоен. Докато Хестър се катереше по пътеката към гората, чуваше затръшващите се в града зад нея врати и виковете на хората, които бяха готови да се изправят срещу Изгубените момчета. Някои от по-младите мъже почти я настигнаха, докато наближаваше върха на острова, но отново изостанаха, когато се спускаха, забавиха се на зигзагообразната пътека, а тя продължи право напред, като минаваше през храстите и се плъзгаше по сипеите и камъните. Хестър беше развълнувана и се радваше, че Рен отново се нуждае от нея. Баща й не можеше да я спаси от Изгубените момчета. Никой друг във Вайнленд не беше способен на подобен подвиг. Само тя имаше силата да се разправи с тях и когато ги избиеше всичките, дъщеря й щеше да се осъзнае и да разбере в каква опасност е била. Тогава щеше да й благодари и двете отново щяха да бъдат приятелки.

Хестър се сблъска с един трънак в подножието на хълма и погледна назад. Нямаше следа от останалите. Тя извади пистолета от колана си и се отправи към залива.

* * *

— Ето — каза Рен, като свали тежката чанта от рамото си и я подаде на Гаргара. — Вътре е. Както и нещата ми.

— По-добре й кажи, Гар — обади се Пречка. — Време е да тръгваме.

Гаргара беше извадил Тенекиената книга и я разгръщаше, без да обръща внимание на двете момичета.

— Идвам с вас, помниш ли? — Рен изпита безпокойство, защото не такова посрещане очакваше. — Идвам с вас. Такава беше сделката.

Усети детински хленчещ тон да се прокрадва в гласа й и осъзна, че всъщност не е толкова смела, зряла и авантюристично настроена, колкото искаше да я смята Гаргара. Внезапно й хрумна, че тя всъщност не означава нищо за него, нищо повече от начин да получи Тенекиената книга.

— Това е — каза Гаргара на себе си, след което хвърли багажа обратно към Рен и подаде Тенекиената книга на Рибна крокета, който я прибра в една кожена чанта, която висеше на рамото му.

— Идвам с вас — напомни му Рен. — Идвам с вас, нали?

Изгубеното момче се приближи до нея и й отговори с подигравателен тон:

— Работата е там, Рен, че помислих по този въпрос и стигнах до извода, че не разполагаме с достатъчно място.

Момичето примига бързо насреща му в опит да възпре прииждащите сълзи. Тя метна чантата си на чакъла и се развика:

— Ти обеща да ме вземеш с вас! — В същия момент забеляза, че Пречка прошепна нещо на Рибна крокета, който се ухили. Явно я смятаха за много глупава!

— Искам да видя много неща! — извика Рен. — Искам да правя много неща! Не мога да остана тук, да се омъжа за Нейт Саструджи, да стана учителка, да остарея и да умра!

Гаргара се ядоса от всичкия този шум, който момичето създаваше.

— Рен — изсъска той и в същия миг като някакво гневно ехо от мрака се провикна друг глас:

— Рен!

— Мамо! — изненада се момичето.

— Проклятие! — промърмори Пречка.

Гаргара не каза нищо, вместо това извади газовия пистолет от колана си и стреля към брега. На синия проблясък от оръжието Рен видя майка си да тича по чакъла и дори не трепна, когато куршумът профуча покрай нея. Тя вдигна спокойно своя пистолет. Бум, подскочи оръжието, бум, бум, бум, разнесоха се още глухи и еднакви звуци, все едно книги се удрят една в друга. Първият куршум рикошира в „Автолик“, следващите два изсвистяха над езерото, а четвъртият уцели Гаргара между очите. Нещо гъсто и мокро опръска лицето и дрехите на Рен.

— Гаргара! — изкрещя Рибна крокета.

Уцеленото Изгубено момче падна на колене, след което заби лице в подсмихващите се вълни.

Рибна крокета зацапа през плитчините към него и застана на пътя на Пречка, която вадеше пистолета си.

— Рибна крокета, качвай се на борда! — изпищя тя. — Връщай се в Гримзби! — Хестър я застреля с два куршума, които я пометоха назад и тя падна в езерото.

— Гаргара! — зарида Рибна крокета.

Хестър махна празните гилзи, които задрънчаха по чакъла, и презареди пистолета си.

— Рен, ела тук! — извика тя. Дъщеря й се тресеше от страх и с радост тръгна към нея, но изведнъж Рибна крокета уви ръка около кръста й и я дръпна назад. Изгубеното момче заби в брадичката й цевта на оръжието на Гаргара.

— Хвърли пистолета! — нареди то. — Или ще я… ще я убия, ще я убия!

— Мамо! — изпищя Рен. Почти не можеше да диша. Изведнъж осъзна, че е получила всичките приключения, за които копнееше. Вече искаше да се прибере на сигурно място у дома. — Мамо! Помогни ми!

Хестър пристъпи напред с вдигнат пистолет, но не посмя да дръпне спусъка. Всички бяха наясно, че нямаше да рискува да уцели Рен.

— Пусни я! — заповяда тя.

— За да ме застреляш ли? — изхлипа Рибна крокета. Той така извъртя тялото на Рен, че да е между него и майка й, и я задърпа нагоре по рампата. Продължаваше да натиска оръжието под брадичката й, дърпайки главата й нагоре. Рен го усети, че трепери и въпреки че лесно можеше да го надвие, не посмя да опита, защото се страхуваше пистолетът да не гръмне случайно. Момчето я дръпна през люка на охлюва и с лакът удари бутона, който вдигаше рампата. Хестър стреля по хидравликата, но пропусна. Куршумът рикошира и изсвистя над езерото.

— Мамо! — изкрещя отново Рен и за един кратък миг зърна майка си, която извика нещо точно когато люкът се затвори. Рибна крокета я блъсна към контролната кабина, която представляваше сложен електрически хаос. Тя усети охлюва да потреперва, докато Изгубеното момче се зае с управлението с една ръка, а с другата продължаваше да държи пистолета насочен към главата й. — Моля те — каза Рен. Кабината се наклони на една страна. Тя забеляза светлини на хълма зад брега. — Помощ! — закрещя. Вълните се блъскаха в прозорците на кабината. За момент зърна луната. Тя изглеждаше чуплива и нереална през надигащата се вода и в следващия миг вече я нямаше. Рен отбеляза, че звукът на двигателите се промени и си помисли: Потопихме се, вече никога няма да се прибера у дома! Стомахът й се преобърна и тя припадна.

* * *

Хестър тичаше по брега и стреляше с пистолета си по охлюва, докато черният му корпус не се изгуби в пяна от бяла вода. След това нямаше какво повече да направи освен отново и отново да крещи името на дъщеря си с дрезгав глас и без никаква полза. Виковете й останаха единственият звук, който се чуваше, след като „Автолик“ се потопи.

Не, не се чуваше само гласът й. Хестър бавно разпозна и други звуци — кучешки лай, викове. По хълма заиграха фенерчета и газови лампи. Господин Смю мина през прещипа, като размахваше една стара вълча пушка, която беше два пъти по-голяма от него, и крещеше:

— Къде са тези подводни дяволи? Само ми ги покажете!

Следваха го още хора. Хестър отиде да ги посрещне, като отблъскваше протегнатите към нея ръце и не отговаряше на зададените й въпроси.

— Добре ли сте, госпожо Натсуърти?

— Чухме изстрели!

— Изгубените момчета ли бяха?

Труповете в плитчините едва помръдваха под ласките на вълните, които отнасяха със себе си дълги червени петна навътре в езерото. Боне коленичи до едното тяло и произнесе с мек и изумен глас „Гаргара“. Въздухът миришеше на барут и изгорели газове.

Том също се появи, огледа се глуповато наоколо и видя единствено изоставената върху чакъла чанта на дъщеря си.

— Къде е Рен? — попита той. — Хестър, какво се случи?

Съпругата му се обърна и не му отговори. Фрея Расмусен беше онази, която отиде при него, взе ръцете му в своите и му каза:

— О, Том, те си тръгнаха и мисля, че Рен е с тях. Мисля, че я отвлякоха.