Филип Рийв
Дяволски устройства (22)

22.
Убийство на Облак 9

Беше краят на октомври. Рен смяташе, че тревата във Вайнленд вече ще е побеляла и вкочанена от слана чак до средата на сутрините. Езерото щеше да е обвито в мъгла и вероятно първият сняг вече ще е паднал. Но тук в Средно море все още беше топло като средата на лятото и единствените облаци в небето бяха малки, бели и пухкави и приличаха по-скоро на украса.

Седмици наред Брайтън се придвижваше бавно покрай южните брегове на Ловния район. С наближаването на Лунния фестивал се насочи на юг към уговорената среща. Бу-Бу отиде с прислужниците си да наблюдава от наблюдателния балкон в края на Облак 9 как сушата се доближава.

— Гледайте, момичета, гледайте! — извика щастливо тя и посочи към бреговата линия с театрално размахване на ръката си. — Африка!

Рен, която стоеше с огромен слънчобран от едната страна на кметицата, се опита да изглежда впечатлена, но това се оказа доста трудна задача. Виждаше единствено редица от ниски червеникави скали, които се издигаха от една земя с цвят на бисквита, осеяна с няколко големи грозни планини, губещи се в мъглата. От разказите на баща си и госпожица Фрея знаеше, че Африка е едновременно родното място на човешкия род и негово убежище през вековете на мрак, последвали Шейсетминутната война. Но цивилизациите, които някога са процъфтявали по тези брегове, не бяха оставили никакви следи… или ако са го сторили, те отдавна бяха отмъкнати от гладните клошарски градчета.

Един от тези градове вероятно щеше да се появи съвсем скоро. Представляваше малко триетажно здание, разпростряло се върху широки и подобни на варели пясъчни колела, оставящо след себе си следа от червен прах, която приличаше на брулена от вятъра пелерина. Рен го огледа без никакъв интерес. Почувства се странно как само преди две седмици беше напуснала поста си по средата на приготвянето на прическата на госпожа Пенироял, за да отиде да гледа изумена едно малко градче, което се тътреше по брега. Оттогава видя толкова много градчета и дори малки градове, че вече й се струваха нещо съвсем нормално и въобще не бяха приказните неща, които си представяше, докато живееше във Вайнленд.

А когато погледна отново, се почувства също толкова глупаво, както през онзи далечен първи ден, когато видя Брайтън през перископа на „Автолик“ и го сбърка с остров. Нещата, които си помисли, че са далечни планини, въобще не бяха далеч. Нито пък бяха планини. Това бяха такива големи самоходни градове, че когато ги погледна за първи път, мозъкът й не успя да разбере какво виждаха очите й. Те се тътреха към водата. През прахта и издигащите се изгорели газове, Рен успя да види, че всеки от тях разполага с девет етажа, изпълнени с комини и кули.

— Онзи вляво се казва Ком Омбо — каза кметицата на момичетата си. — Другият е Бенгази. Кметът Пенироял се договори да се види с тях тук, за да могат техните хора да вкусят от удоволствията на Брайтън по време на настоящия Лунен фестивал. Те, горките създания, се занимавали с лов на пясъчни градове в дълбоката пустиня, така че си представяте какви удоволствия ще бъдат за тях хубавата храна, доброто забавление и освежаващото къпане в Морския басейн.

Приближаващите градове напомняха на Рен за снимките, които беше виждала в намачкания си екземпляр на „Детски наръчник по градски дарвинизъм“ у дома в Анкъридж. След като се приближиха още повече, започна да намира много разлики. Тези градове бяха бронирани, а откритите сгради на ръба на всеки от етажите бяха покрити със стоманени плочи и мрежи против ракети. Макар земята около масивните им вериги да беше пълна с малки градчета, предградия и селца, тези градове не се опитваха да ги погълнат.

— Лунният фестивал е свещен празник — каза кметицата, когато Рен сподели наблюденията си. — Традицията повелява по това време никой град да не ловува и да не поглъща друг.

— О! — отвърна момичето и изпита разочарование, защото щеше да е много вълнуващо да наблюдава едно хубаво старомодно преследване между градове.

— Разбира се — продължи Бу-Бу, — с настоящата война и оскъдната плячка не всеки кмет спазва традицията в наши дни, но ако някой от тези градове се опита да изяде друг, госпожица Туомбли и приятелите й ще ги накажат. Крайно време е тази аерококона да свърши малко полезна работа.

Точно навреме Летящите порове полетяха в небето към градовете, като се въртяха, преобръщаха и изстрелваха цветни ракети, за да демонстрират как ще се справят с всеки хищник, който заплашва да наруши традициите на Лунния фестивал. Един се отдели от групата и зад него се разнесе люляков дим, който изписа в небето ДОБРЕ ДОШЛИ В БРАЙТЪН. Когато тътенът на двигателите им се отдалечи, Рен чу дрънченето на тежки вериги в Брайтън. Градът пускаше котва.

— Имам усещането, че това ще е един чудесен Лунен фестивал! — каза весело госпожа Пенироял, а момичетата около нея охкаха, ахкаха и аплодираха дръзките авиатори. — А сега, елате. Искам всички да бъдете снимани с костюмите си за бала на кмета.

Кметицата се обърна към Павилиона. Рен погледна за последно извисяващите се градове и забърза след нея. Останалите момичета бяха прекалено заети да обсъждат утрешния бал и очарователните костюми, които домашните роби трябваше да носят. Докато слушаше развълнуваните им разговори, Рен започна да съжалява, че ще пропусне забавата. Налагаше се. Тази нощ, докато всички в имението спяха, смяташе да се промъкне в навеса за лодки и да открадне „Калугерица“. Докато изгрееше свещената луна, вече щеше да е много, много далеч от Брайтън.

* * *

Павилионът ехтеше и звънтеше от приготовленията за бала за Лунния фестивал. В балната зала под централния купол работеха художници и аранжори, репетираха музиканти, а електротехници покриваха тавана със стотици малки светлини. Сандъци с вино и кошове с храна идваха с лифта от Брайтън, а милицията вече тренираше в градините на Павилиона.

Всичко това струваше цяло състояние на Пенироял, който смяташе, че това изобщо не е честно. Жителите на Брайтън искаха от своя кмет да направи едно добро шоу за Лунния фестивал, но беше малко нагло, очаквайки да плаща за всичко от собствения си джоб. Затова не изпита дори капчица вина, когато покани Уолтър Пловъри на неофициалната вечеря, която беше организирал тази вечер. Между десерта и кафето, докато останалите гости обсъждаха плановете си за Лунния фестивал и последните скандали в Квартала на артистите, Пенироял заведе антикваря при едни от най-ценните антики в колекцията на Павилиона. Двамата мъже се лутаха из стая в стая и разглеждаха мозъци на преследвачи, решетки на наземни автомобили, части от електрически платки, които приличаха на красива бродерия, смачкани кутийки от напитки и костюми от древна броня. Правеха списък на някои, недотам ценни неща, които Пловъри смяташе, че могат да продадат за значителна сума на негови познати колекционери от Бенгази.

По време на кафето господин Пловъри сметна наум сумата, която щеше да изкара от комисионните на тези продажби и установи, че ще остане много доволен. Натъпкан с храната на кмета и очарован от проницателността и изискаността на другите гости, антикварят съжали, че е направил онази сделка с Шкин за Тенекиената книга. Но търговецът на роби му беше обещал много добра сума пари и Пловъри, чиято майка живееше в скъп старчески дом на Черна скала, се нуждаеше от всичките финанси, до които можеше да се докопа. След като вечерята приключи и другите гости шумно се насочиха обратно към лифта, той се върна и се скри в една от галериите на Павилиона.

* * *

Нощният въздух накара Рен да потрепери под нощницата си от сребърно ламе, когато излезе от входа за прислугата в студената градина. Чуваше океана долу, а вятърът вилнееше през такелажа. Някой пееше пиянска песен из улиците на Брайтън. Рен стисна торбата с храна, която беше откраднала от кухните, и хукна по влажната ливада към навеса за лодки и светлините на аеродрума на Летящите порове.

Вратите на навеса никога не се заключваха и макар да бяха много големи, не представляваше трудност да бъдат отворени. Те се плъзнаха върху добре смазаните си колела, когато Рен отпусна цялата си тежест върху тях. Лъскавият балон на „Калугерица“ блестеше в хангара, докато се промъкваше към гондолата. Тя се улови, че е затаила дъх да не я видят, което беше глупаво, защото наоколо нямаше никого. От грамофона на аеродрума горе се чуваше популярна песен. Рен посегна към вратата на гондолата и установи, че тя също не е заключена. Пропълзя вътре и използва малкото фенерче, което беше измъкнала от уредника на Павилиона, да разучи циферблата на хромираното контролно табло за управление, припомняйки си диаграмите в книгата „Практическо летене за забавление и печалба“ от библиотеката на Павилиона.

Газовите камери бяха пълни, точно както Синтия й беше казала. Стрелката за горивото показваше, че няма такова, но Рен беше измислила начин да се справи и с това. Тя съблече нощницата си и я сложи зад контролното табло. Под нея все още носеше дневните си дрехи. Изрече бърза молитва към боговете на Вайнленд, след което излезе от дирижабъла и тръгна с бодра крачка през товарния плац пред навеса и дърветата към базата на Поровете.

В една от старите вили, присвоена от въздушните наемниците, Орла Туомбли и няколко от авиаторите й играеха на карти. Те вдигнаха подозрителни погледи, когато Рен почука на вратата им.

— Кой е?

— Прилича ми на едно от момичетата на Бу-Бу.

Авиаторката лениво стана и отвори вратата.

— Какво?

— Донесох ви съобщение от госпожа Пенироял — каза Рен. Гласът й за миг да я издаде, но Орла не забеляза. Самата тя изглеждаше притеснена. Може би си мислеше, че Бу-Бу е изпратила това момиче да я накара да спре да флиртува с кмета. Рен се почувства много по-уверена. — Госпожа Пенироял желае веднага да заредите с гориво „Калугерица“ — обясни тя. — Утре сутринта ще отлети за Бенгази. Много рано утре сутринта, за да може да сключи повече добри сделки на базара. Тя се питаше дали наземният ви екип ще свърши тази работа?

Орла Туомбли се намръщи.

— Защо да го прави? Нали хората на кмета отговарят за зареждането на старото корито?

— Да — отвърна Рен. — Негово обожание трябваше да ги накара този следобед, но забрави и те вече си тръгнаха. Така че ако нямате нищо против вашите хора да свършат това, госпожа Пенироял ще ви бъде много благодарна.

Авиаторката помисли за момент. Не й се искаше да ядосва кметицата. Бу-Бу имаше влиятелни роднини, които можеха да накарат Пенироял да прекрати отношенията си с Летящите порове и да потърси услугите на други аеросили. Орла Туомбли беше сигурна, че Ангелите боклукчии и Летящия цирк на Ричард Д’Астардли отдавна се опитват да сключат договор с Брайтън.

Жената кимна и се обърна към хората си.

— Алджи? Джинджър? Чухте какво каза младата дама…

Навъсено, но послушно двамата авиатори оставиха картите и чашите си с какао и излязоха навън с Рен. През цялото време мрънкаха каква загуба на добро гориво е това и защо хората продължават да разчитат на дирижабли, след като по-тежките-от-въздуха бяха бъдещето. Рен ги следваше от разстояние и ги наблюдаваше, докато откачаха маркучите от големите цистерни зад временното им летище и ги свързваха с накрайниците в долната част на „Калугерица“.

— Ще са й необходими поне десет минути — каза единият от мъжете и се обърна към Рен с приятелско намигане. — Няма смисъл да висиш на студа, хлапе.

Момичето му благодари и побягна обратно към Павилиона. Десет минути щяха да й бъдат достатъчни, за да доведе Синтия.

Още от самото начало беше решила да не разкрива плана за бягство пред приятелката си. Синтия постоянно се кикотеше и не можеше да пази тайни и вероятно щеше да издаде всичко на госпожа Пенироял. Въпреки това Рен нямаше намерение да изостави приятелката си. Докато „Калугерица“ се зареждаше, смяташе да влезе в спалното помещение на момичетата, да я събуди възможно най-тихо и да я отведе в навеса. Дотогава яхтата трябваше да е готова за отплаване.

* * *

Господин Пловъри използва нов шперц, който хората на Шкин бяха взели от Изгубените момчета, за да отвори вратата на личния кабинет на кмета. Той се намираше в една от стаите в кулите с дълги прозорци, стигащи чак до високия сенчест таван. Щорите бяха отворени и лунната светлина осветяваше вътрешността на помещението, разкривайки пред антикваря бъркотията върху бюрото на Пенироял и картината на Уолмарт Стрейндж, зад която се намираше личният сейф на кмета.

Пловъри прекоси кабинета, усети някакво раздвижване отгоре на куполовидния таван и почувства, че го наблюдават. Паникьоса се. Ами ако Пенироял се беше докопал до една от онези многокраки камери и я използваше, за да пази сейфа си?

Пловъри почти се отказа и побягна, но мисълта за майка му го спря. С парите, които му беше обещал Шкин за Тенекиената книга, щеше да я премести в един от луксозните апартаменти на най-горния етаж в старческия дом, с изглед към парковете на кърмата на града. Наложи си да се успокои. Пенироял не беше чак толкова умен, че да настрои многокрака камера. А ако го беше направил, със сигурност щеше да се похвали на гостите си на вечерята.

Пловъри свали картината от стената и внимателно я подпря на стола на кмета. Кръглата вратичка на сейфа стоеше пред него. Той посегна към врътката за отваряне и я завъртя надясно, после наляво и накрая отново надясно. При предишните си посещения в Павилиона често беше виждал Пенироял да отваря сейфа и се досети каква е комбинацията, като слушаше внимателно броя на кликванията на врътката. Две-две-нула-девет-девет-пет-седем… Съвсем спокойно и внимателно той въведе цифрите и тежката вратичка се отвори.

Вътре в сейфа имаше малко кожено куфарче, а в него се намираше Тенекиената книга на Анкъридж. Пловъри я извади и я задържа пред очите си, изпълнен с възхищение, защото старите предмети бяха не само източник на прехрана, но и най-голямата му страст. Имаше нещо красиво във факта как човешките творения надживяват създателите си дълго след като те напуснат този свят.

Пловъри посегна да затвори сейфа и усети раздвижване зад себе си. Обърна се и…

* * *

Рен беше на половината път до спалното помещение, когато чу ужасен, разтърсващ писък. Тя също изписка и застина, след което се скри зад една близка статуя. Писъкът премина в хрип и замря. Ехото също утихна и Павилионът започна да се изпълва със звуци на отварящи се врати и крещящи хора. Запалиха светлините. Рен погледна през прозореца до нея и видя, че градините също са осветени. Големи охранителни прожектори обхождаха терена и охранители тичаха наоколо, стиснали в ръцете си полюшващи се фенери.

Това беше, помисли си момичето, няма да мога да избягам. И след това се засрами, че се самосъжалява, когато трябваше да се разтревожи за онзи, който беше изпищял толкова зловещо.

Рен излезе от скривалището си и побягна към спалното помещение. Не след дълго зави зад един ъгъл и се сблъска с Тео Нгони, който излизаше от един страничен коридор откъм кухните.

— О — извика момичето. — Какво търсиш тук?

— Чух някой да пищи… — отвърна той.

— Аз също…

— Цялата къща чу някой да пищи, мили мои. — Госпожа Пенироял вървеше с бодра крачка към тях във вълнената си нощница и приличаше на кораб с изпънати платна. Рен бързо се отдръпна от Тео и се зачуди дали ще бъдат наказани заради това, че говорят един с друг, но кметицата само ги изгледа мило и каза: — Струва ми се, че дойде от онази част на къщата, където е крилото на съпруга ми. Да проверим какво се е случило.

Рен и Тео последваха послушно господарката си, която се насочи към бакборда. Момичето си каза наум, че това е писък, от който трябва да бягаш, а не да отиваш към него, но госпожа Пенироял изглеждаше решена да открие източника на безпокойството. Вероятно се надяваше съпругът й да се е залял с някоя бутилка вряла вода или да е паднал от балкона и не искаше да губи ценно време да злорадства.

Изкачиха витото стълбище зад балната зала и минаха покрай вратата, която водеше към друго малко стълбище за контролната зала на Облак 9, оттам надничаха обезпокоените физиономии на екипажа. В кабинета на кмета беше светло. С наближаването си чуха гласа му, който беше писклив, разтреперан и обезпокоен. Той казваше:

— Нарушителят все още може да е наоколо! — Роби и милиция се бяха скупчили пред отворената врата, но всички се дръпнаха уважително при появата на тяхната кметица.

Пенироял стоеше до бюрото си заедно с двама офицери от охраната. Той вдигна поглед, когато съпругата му и свитата й влязоха.

— Бу-Бу! Не гледай…

Бу-Бу погледна и изстена. Рен също погледна и й се прииска да не го беше правила. Тео като че ли не се разстрои от видяното, но все пак той беше участвал в битка и сигурно беше виждал подобни неща.

Уолтър Пловъри лежеше на пода под отворения сейф. В ръцете си стискаше Тенекиената книга на Анкъридж. От начина, по който книгата частично скриваше лицето му, Рен предположи, че се е опитвал да се предпази. Без успех. Нещо остро стърчеше от гърдите му и беше проникнало право в сърцето му. Мирисът на кръв напомни с невероятна сила на Рен за последната й вечер в Анкъридж и смъртта на Гаргара и Пречка.

— Сигурно е използван нож — неуверено заяви един от офицерите на милицията. — Или пък копие…

— Копие? — изкрещя Пенироял. — В моя Павилион? В нощта преди бала за Лунния фестивал?

Двамата офицери си размениха смутени погледи. Като повечето от войниците на Брайтън, те се бяха записали в милицията главно заради униформите с прелестни алени цифри, розови кантове и много златисти пискюли. Не смятаха, че някога ще се натъкнат на мъртви тела и мистериозни нарушители и сега, изправени пред случилото се, те се чувстваха доста неспокойни.

— Как е влязъл? — попита един от тях.

— Няма следа от взлом — съгласи се втори.

— Предполагам, че е използвал резервния ключ под вазата отвън — каза Пенироял. — Винаги го държа там и на Пловъри този факт му е известен. Беше му известен…

Офицерите огледаха трупа в краката им и нервно опипаха с пръсти дръжките на декоративните си мечове.

— На мен ми се струва, че той се е опитал да ограби сейфа на Ваше обожание — заключи първият.

— Да. Какво е това, което държи в ръцете си? — попита вторият.

— Нищо! — Пенироял взе Тенекиената книга от мъртвия човек и я прибра обратно в сейфа, след което заключи вратичката му. — Нищо ценно. Както и да е, книгата не е тук и вие не сте я виждали…

Последва тътен от ботуши по стълбите и Орла Туомбли връхлетя в стаята с няколко от своите Летящи порове. Бяха извадили мечове и авиаторката насочи своя към Рен.

— Това е момичето!

— Какво? Ама че работа… — Пенироял се обърна към Рен.

— Тя дойде и накара хората ми да подготвят небесната ви яхта — обясни Орла Туомбли и направи заплашителна крачка към набелязаната жертва, сякаш смяташе, че ще е най-безопасно да задържи девойката на място. — Разказа ми някаква измислена история, че кметицата искала да заредим старото корито, за да отиде на пазар в Бенгази…

— Глупости и безсмислици! — извика развълнувано Пенироял. — Момичето е подготвяло бягството си! Веднъж крадец, винаги крадец, а?

О, богове!, помисли си Рен. Нямаше никаква представа, че внимателно обмисленият й план може да се обърка толкова много. Какво ли щяха да й направят? Дали щяха да я върнат обратно на Шкин и да си поискат парите…

Всички говореха развълнувано, но Пенироял успя да ги надвика:

— Навярно Пловъри я е вербувал да му помогне да ме ограбят, само че тя го е убила заради плячката! И няма никакво съмнение, че този мъхнат дявол й е съучастник! — добави кметът и посочи Тео. — Добра работа, Орла, ангеле мой! Без твоя светкавичен ум, вече щяха да са на борда на „Калугерица“ с… ах… съдържанието на сейфа ми.

— Пълни глупости! — каза Бу-Бу с глас, който накара всички да млъкнат и да се обърнат нервно към нея. Кметицата се беше изпънала в цял ръст, лицето й беше с цвета, характерен за кметиците, чули как съпрузите им се обръщат към привлекателни авиаторки с думите „ангеле мой“ пред самите тях. Тя прегърна Рен. — Казаното от Рен на госпожица Туомбли е самата истина. Аз я помолих да уреди зареждането на „Калугерица“. Аз планирах да отида на пазар в Бенгази утре, макар че вече не ми се ходи. Както и да е, Рен и Тео бяха с мен, когато горкият Пловъри изпищя, така че никой от тях двамата не е отговорен за това ужасно деяние.

Рен и Тео изгледаха господарката си. Бяха изумени, че е готова да излъже, за да ги защити.

— Но ако не са били те, тогава кой…? — учуди се Пенироял.

— Не е моя работа да разбирам — отвърна надменно Бу-Бу. — Връщам се в покоите си. Моля ви да търсите убиеца си тихо. Ела, Рен, ела, Тео. Утре ни чака тежък ден.

Кметицата се обърна и излезе от кабинета, като мина покрай авиаторите, на които току-що беше натрила носовете. Рен направи реверанс на Пенироял и побърза да настигне Тео и господарката си.

— Госпожо Пенироял — прошепна тя, когато слязоха по стълбите, — благодаря ви.

Бу-Бу като че ли не я чу.

— Каква неприятна работа! — отвърна тя. — Горкият човечец. Сигурна съм, че съпругът ми е виновен.

— Смятате, че кметът го е убил? — попита Тео. Като че ли самият той не вярваше, че това е възможно. Но Рен знаеше, че професор Пенироял е напълно способен да убие някого, ако ще има полза от това. Баща й беше нагледен пример за това! Рен едва сега разбра как професорът е заблуждавал толкова дълго време всички в Анкъридж. Определено беше много добър актьор. Колко шокиран изглеждаше над тялото на Пловъри…

— Стара технология! — въздъхна Бу-Бу. — Винаги носи само неприятности. О, не казвам, че Пенироял е нанесъл фаталния удар, но предполагам, че е заложил някакъв гаден капан, който да пази сейфа му. Няма да се спре пред нищо, за да защити тази нелепа Тенекиена книга. Какво й е толкова специалното? Знаеш ли, дете?

Рен поклати глава. Знаеше само, че Тенекиената книга е причинила още една смърт. Щеше й се да не беше вземала проклетата книга от библиотеката на госпожица Фрея.

Стигнаха пред вратата на спалнята на Бу-Бу, където жената изгони охранителите и се обърна към Рен и Тео. Огледа и двамата с тъжна усмивка и взе ръката на момичето в своята.

— Мили мои деца — започна тя, — много съжалявам, че опитът ви да отлетите се провали. Знам, че точно това се опитваше да направиш, Рен. Искаше да заредиш яхтата на съпруга ми, за да можете двамата с Тео да отлетите заедно, нали?

— Аз… — запелтечи момчето.

— Тео няма нищо общо! — възпротиви се Рен. — Натъкнах се на него в коридора. Двамата дойдохме да видим какво става…

Госпожа Пенироял вдигна ръка, тъй като не искаше да ги слуша повече. Кметицата беше направила всичко възможно, за да предотврати подобни отношения, но след като вече се беше случило, й се стори много вълнуващо и романтично.

— Не е нужно да криете истината от мен — отвърна тя и в очите й се появиха сълзи. — Надявам се да не съм само ваша господарка, но и ваша приятелка. От мига, в който ви видях заедно, като видях как любовната ви среща е провалена от предсмъртния вик на онзи нещастен човечец, разбрах всичко. Как искам да позная такава изгаряща страст като вашата, вместо да съм омъжена за Пенироял, за да угодя на семейството си…

— Но…

— Ах, вашето е забранена любов! Напомняте ми за принц Осмироид и красивата робиня Мипси в прекрасната опера на Лембит Ориол „Стъпкани плевели“. Но трябва да бъдете търпеливи, скъпи мои. Какви надежди за щастие таите, ако избягате? Ще се превърнете в роби бегълци, без пукната пара и дом, преследвани на всеки ъгъл от ловци на глави. Не, трябва да останете тук и да се срещате тайно. След като вече знам колко много искате да си тръгнете, ще направя всичко по силите си да убедя Пенироял да ви освободи.

Рен се изчерви цялата. Как беше възможно някой да си помисли, че е влюбена точно в Тео Нгони, в него от всички хора на света? Тя го погледна и се подразни, като видя, че той също се е засрамил, сякаш идеята, че е влюбен в Рен, му се струваше нелепа.

— Търпение, влюбени гълъбчета — каза кметицата и целуна двамата по челата. След това се усмихна и отвори вратата на спалнята си. — О, между другото — измърмори тя, — нито дума на никого за горкия господин Пловъри. Няма да позволя това ужасно събитие да развали празненствата за Лунния фестивал…