Филип Рийв
Дяволски устройства (9)

9.
Съобщението

„Автолик“ се движеше на юг и на изток по виещите се речни системи на Мъртвия континент. Рибна крокета знаеше как да се върне в океана, тъй като беше помогнал на Гаргара да картографира тези канали по време на пътуването от Гримзби. Не беше трудно да се върне по същия маршрут, който „Автолик“ измина до Мъртвите хълмове и Вайнленд. През цялото време момчето си мислеше: Последния път, в който минахме през това езеро, Гаргара беше тук, или: Последния път, в който прекосихме този пясъчен нанос, Пречка каза този виц…

Трябваше да направи нещо. Какво обаче? Обичаше Гар и продължаваше да го обича, но него вече го нямаше и сълзите нямаше да го върнат обратно. Какво можеше да направи? Трябваше да направи нещо…

Преди винаги имаше някой, който да му казва какво да прави. Никога не беше действал самостоятелно и не беше правил собствени планове, освен в онзи подвластен на паниката момент във Вайнленд, в който взе пистолета и го насочи в Рен, за да не може майка й да го застреля, но дори това не се получи както трябваше, тъй като в крайна сметка взе Рен за своя пленница, без да има представа какво да прави с нея.

На третата нощ след случилото се във Вайнленд, Рибна крокета изключи двигателите на охлюва и се покатери на покрива. Мъртвите хълмове на Америка се издигаха на фона на сияещото небе. Определено Дамата на смъртта и всички богове на войната и отмъщението бдяха над тези земи. Момчето извиси глас, за да могат да го чуят:

— Ще отмъстя за теб, Гаргара! Ще отмъстя за теб, Пречка! Един ден ще намеря Хестър Натсуърти и когато го сторя, обещавам ви, че ще я убия.

* * *

На следващия ден охлювът стигна крайбрежието, промъкна се през няколко ужасни солни участъка и се гмурна в сивия океан. След като се озова в безопасните дълбини, Рибна крокета зададе курс към дома. После отиде в задната част на съда, за да види затворничката си. Рен се беше свила на пода в тоалетната. Момчето се загледа в крехкото й спящо лице и му се прииска да не я беше отвличало, тъй като беше красива и случилото се не беше по нейна вина. Но вече беше прекалено късно да я освободи.

Побутна я с крак.

— Вече сме в океана — съобщи й, когато се събуди. — Вече няма нужда да стоиш тук. Над нас има петдесет клафтера^[1] студена вода, така че дори не си помисляй да бягаш.

— В океана? — Рен беше наясно, че откритият океан е много далеч от Анкъридж-във-Вайнленд. Тя прехапа устни, за да не се разплаче.

— Ще те отведа в Гримзби — заяви Рибна крокета. — Чичо или някое от по-големите момчета ще знае какво да правим с теб. Можеш да се измиеш, ако желаеш. Вземи някои от старите дрехи на Пречка от гардероба й.

— Благодаря ти — прошепна Рен.

— Не го правя заради теб — отвърна остро момчето, за да й покаже, че не е мекушаво. — Заради вонята е, разбираш ли? Няма да издържа да ти дишам гадната миризма през целия път до Гримзби.

Рен отиде в задната част на охлюва. Четири дни не беше виждала нищо друго освен вътрешността на тоалетната и след нея дори тесните коридори на „Автолик“ й се сториха просторни. Шкафчето на Пречка беше украсено с изрязани снимки от откраднати списания за прически и облекла. Също така имаше снимки на Гаргара и нея, на които бяха прегърнати и се смееха. В него Рен намери чантичка с гримове, плюшено мече и съновник. Взе някои от дрехите на Изгубеното момиче и ги облече, след което отиде да се огледа в огледалото над мивката, което не беше истинско огледало, а просто лист полиран метал, закачен за стената. Вече изглеждаше по-стара и по-слаба, изгубена в безформените тъмни дрехи на Пречка. Рен Изгубеното момиче. Тя прибра мръсните си дрехи в една от торбите, които екипажът на охлюва използваше за плячка, и я завърза. По нея не остана нищо друго от Вайнленд освен ботушите й.

Рен седна в трюма и се заслуша в тракането, което издаваше Рибна крокета на мостика. Коремът й къркореше, но Изгубеното момче не й предложи храна, а тя се страхуваше да си поиска. Чувстваше се малко засрамена, че е затворничка на хлапе, което е по-малко от нея. Освен това Рибна крокета едва сдържаше емоциите си и се страхуваше, че ако го ядоса, момчето може да я убие. По-добре да си стои мирно и кротко. Пи неприятна на вкус вода от мивката и се замисли за бягство. В главата й се оформяха дръзки планове, които само след няколко секунди се пукаха като сапунени мехурчета. Дори да успееше някак да надвие малкия си похитител, нямаше да успее да насочи охлюва към Вайнленд. Беше хваната в капан и вината за това беше изцяло нейна. Беше изключително, дори опасно глупава. Осъзна това и се засрами от себе си, защото винаги се беше смятала за умна. Нима госпожица Фрея не казваше постоянно, че Рен има повече мозък от всички останали млади хора във Вайнленд?

— Е, Рен — каза тя, за да се успокои, — ако смяташ да останеш жива и да намериш начин да се върнеш при мама и тате, трябва да започнеш да го използваш.

* * *

„Автолик“ беше на повече от сто и петдесет километра от брега, когато пристигна съобщението. Първоначално Рибна крокета си помисли, че е изпратено от друг охлюв, макар че не знаеше в тази част от океана да действат такива. След това забеляза нещо странно — сигналът се излъчваше едновременно на честотата за връзка между охлювите и на вълните, които охлювите използваха, за да получават картина от безжичните си многокраки камери.

Момчето натисна няколко бутона и редицата от кръгли екрани над таблото му светнаха.

Свита на пода в трюма, Рен чу гласове. Тя се промъкна до вратата на контролната кабина и надникна вътре. Рибна крокета се взираше в екраните. На всичките шест имаше една и съща странна картина — гледан от високо град, който плаваше върху спокоен океан. Не беше лесно от зърнестото и призрачно изображение да се прецени какви са размерите му, но изглеждаше приятен, с много пищно украсени бели куполи и кули и веещи се на вятъра безброй дълги флагове.

— Какво е това? — попита Рен.

Рибна крокета погледна назад и дори да се бе изненадал от присъствието й, не го показа. Отново се обърна към екраните.

— Не знам — отговори той. — Никога не съм виждал нещо подобно. Постоянно се повтаря. Гледай.

Картината се промени. Появиха се приятни на външен вид мъж и жена, които бяха седнали на диван. Като че ли гледаха право в Рен и Рибна крокета и макар да бяха непознати, облечени в роби и тюрбани, каквито носеха богаташите, нещо в тъжните им и мили усмивки накара Рен да се сети за нейните майка и татко, на които сигурно вече липсваше много.

— Здравейте, деца на дълбините! — започна мъжът. — Обръщаме се към вас от името на Световната организация на родителите на отвлечените деца от градовете салове или съкратено СОРОД. Вече половин век момчета, а отскоро и момичета, изчезват от градовете, прекосяващи Атлантика и Ледената пустош. През последните години, благодарение на изследователя Нимрод Пенироял, бяхме уведомени за пиратите паразити, които тайно нападат и обират тези градове и крадат деца, за да ги обучават за крадци и обирджии като тях.

— Отново Пенироял! — каза сърдито Рен.

— Тихо! — скара й се Рибна крокета. — Слушай!

Заговори жената, която се усмихваше, но и в същото време плачеше, леко наведена напред към зрителите.

— Днес добрите хора от курортния сал Брайтън ни доведоха на север, във ваши води. Ако настроите радиостанциите си на 680 килоцикъла, ще успеете да уловите сигнала на насочващия маяк на Брайтън. Наясно сме, че вероятно нямате спомен за майките и татковците, от които сте били откраднати, когато сте били много малки, и на които липсвате изключително много. Но ако дойдете при нас, ако дойдете със своите подводници да се запознаем в Брайтън, сигурни сме, че много от вас ще разпознаят собствените си семейства, както и те вас. Не желаем да ви нараним, да ви разделяме с новите ви приятели или да ви лишаваме от вълнуващия ви нов живот под водата. Просто искаме да видим отново нашите изгубени момчета…

На това място гласът на жената стана по-висок и треперлив. Тя скри лицето си зад една кърпичка, а съпругът й я потупа по ръката и продължи вместо нея:

— СОРОД има много членове — обясни той и картината отново се промени, за да покаже тълпа от хора, събрани на една от градските наблюдателници. — Всеки един от нас е изгубил дете и копнее да го види отново, да научи какво се е случило с неговото момче. Или момиче. О, деца на дълбините, ако можете да чуете това съобщение, знайте, че ви умоляваме да се върнете при нас!

Картината се задържа за момент и се разнесе тъжна музика. Всички членове на СОРОД се усмихнаха и помахаха на камерата. Морският бриз развяваше палтата, робите и шапките им. След това картината се смени и се появи печатен символ, на който пишеше: „СОРОД — Лятна експедиция. (Съвместно с кмета и съвета на Брайтън.)“. Музиката утихна, за миг всичко почерня и съобщението се появи отново.

— Здравейте, деца на дълбините…

— Виждаш ли? — попита Рибна крокета, като се обърна към Рен. Момчето беше забравило, че тя е негова пленница, тъй като нямаше търпение да сподели това изумително съобщение с някого. Очите му блестяха, цялото му лице направо грееше и Рен за първи път осъзна колко малък беше всъщност — просто едно момченце, далеч от дома, което копнееше за обич и утеха.

— Какво мислиш, че трябва да направя? — попита Рибна крокета. — Потърсих насочващия маяк на Брайтън. Наблизо е. На осемдесет-деветдесет километра югозападно от нас. Никога не съм чувал някой град да е стигал толкова близо до Мъртвия континент…

Рен усети увеличаващия се копнеж на момчето, което вече си представяше град, пълен с майки и татковци, носещ се по водата на осемдесет километра от тях. Какво щеше да стане, ако го убеди да отидат в Брайтън? Със сигурност тя щеше да се чувства много по-добре там, отколкото в Гримзби. Навярно и за Рибна крокета щеше да е по-добре, така нямаше да изпитва вина за това, че го е убедила.

Рен влезе в кабината и седна на въртящия се стол до неговия.

— Може да са дошли тук, защото търсят Изгубени момчета — каза тя. — Вероятно се движат на зигзаг на север от седмици и предават отново и отново това съобщение. Гаргара ми каза, че са започнали да изчезват охлюви. Той си мислеше, че нещо лошо им се е случило, но е възможно просто да са чули съобщението и да са отишли да намерят семействата си…?

— Защо не са се свързали с Гримзби? — попита Рибна крокета.

— Може би се забавляват прекалено много — предположи Рен. — Може да се страхуват, че Гаргара ще ги накаже, че са отишли в Брайтън без негово съгласие.

Малкото момче погледна екраните.

— Тези хора изглеждат много богати. Изгубените момчета вземат само деца, които няма да липсват на никого — сираци и калпазани от долните етажи, които никой не иска…

— Това са ви казали Гаргара и Чичо — отвърна Рен. — Ами ако не е вярно? Ако понякога крадат и децата на богати семейства? Въпреки това дори сираците ще липсват на някого. Родителите на калпазаните също ще искат да ги намерят, ако са били отвлечени…

Две големи сълзи се стекоха по лицето на Рибна крокета, те приличаха на перли на светлината от екраните.

— Ще изпратя писмо-рибка до Гримзби и ще попитам Чичо какво да правя — реши накрая момчето.

— Рибна крокета, той може да ти нареди да не отиваш там!

— Чичо Знае Най-Добре — настоя то, но не звучеше много уверено.

— А и докато получиш отговор, Брайтън може да отплава. Наближава есента с нейните бури и неспокойни вълни. Госпожица Фрея ни е учила, че градовете салове се насочват към безопасни води за есента. Може това да е единственият ти шанс…

— Но едно от правилата, на които ни учат в Обирджийника, е никога да не се показваме. Никога да не даваме шанс на Сухите да научат за Изгубените момчета, така казваше Гаргара…

— На мен ми се струва, че тези Сухи вече знаят всичко за вас — напомни му Рен.

Рибна крокета поклати глава и избърса сълзите си с длан. Обучението му в Обирджийника се бореше с нарастващата надежда, че собствените му майка и татко може да са били сред тълпата от усмихнати лица на екраните. Той не ги помнеше, но беше сигурен, че ако ги види на живо, веднага ще ги познае.

— Добре — каза момчето. — Ще се приближим. Ще огледаме хубавичко Брайтън и ще пратим многокраки камери на борда му, ако ни се удаде подходяща възможност. Ще проверим дали тези хора от СОРОД са на сала… — Рибна крокета погледна Рен и я съжали, тъй като тя нямаше да намери своите родители на борда на чакащия град.

— Сигурно умираш от глад — каза той.

— Доста съм гладна — призна си тя.

Рибна крокета й се усмихна срамежливо.

— Аз също. Пречка беше тази, която ни готвеше. Ти можеш ли да готвиш?