Филип Рийв
Дяволски устройства (28)

28.
Въздушна атака

В килия някъде под красиво обзаведената рецепция на Пиперницата Том лежеше замаян и усещаше как лицето му се подува там, където биячите на Шкин са го удряли. Тревожеше се за Рен. В началото му беше достатъчно да научи, че още е жива. Нямаше значение какво щеше да се случи с него, стига дъщеря му да е добре. Но дали беше добре? Хората на Шкин му казаха, че е продадена не на кого да е, а на самия Пенироял! Пенироял не беше лош човек, просто беше егоист, при това безразсъден, безскрупулен и някога го застреля в сърцето. Болка отново прониза старата рана, докато лежеше в леглото и чакаше нещо да се случи. Гърдите също го боляха, макар да не беше сигурен дали болката е истинска, или просто тялото му си спомни куршума.

Том бързо изгуби представа за времето в това безлично помещение без прозорци, където кръгла аргонова тръба светеше от бежовия таван като ореол. Нямаше представа дали е ден, или нощ, когато вратата най-накрая се отвори.

— Донесох ви нещо за ядене, господин Натсуърти — каза един момчешки глас. — И това.

Том се претърколи на леглото си, седна и разтърка нараненото си лице. Момчето на име Рибна крокета беше застанало на вратата с поднос с купичка и канче. Зад него се виждаха няколко метра от някакъв мрачен бежов коридор. През главата на Том мина вялата мисъл за бягство, но гърдите го боляха твърде много. Той не откъсна поглед от Рибна крокета, който влезе вътре и остави подноса на пода.

— Смених си дежурството, за да мога да дойда да ви видя — призна си момчето. — Не беше никак трудно. Всички останали искат да почиват, защото е Лунният фестивал. Заради това е цялата тази врява и шумотевица.

Том се ослуша и успя да чуе фойерверки и гонгове, идващи от улиците.

— Съжалявам, че ви хванаха, господин Натсуърти — сподели Рибна крокета. — Рен беше много мила с мен. Затова предположих, че ще искате да видите това.

Момчето извади смачкана страница от вестник от джоба на униформата си и я задържа пред Том, за да може да я прочете. Вестникът беше „Палимпсест“. И там, на снимката под заглавието, коленичила пред група от други момичета около огромна жена с внушителна коса…

— Това е Рен, нали? — попита Рибна крокета. — Виждате ли? Помислих си, че ще искате да научите, че е добре. Казват, че животът на домашния роб на Облак 9 е хубав. Вижте, има си модерна рокля, нова прическа и всичко останало.

— Облак 9? Там ли се намира Рен? — Том си спомни реещото се, подобно на дворец чудо, което видя да се носи над града. Той се протегна напред и сложи ръка на рамото на момчето. — Рибна крокета, можеш ли да откриеш съпругата ми и да й занесеш съобщение от мен? Ще й кажеш ли къде е Рен?

— Онази с белега? — попита момчето и се дръпна назад. Изглеждаше изплашено и отвратено. — Тя не е тук, нали?

— В Брайтън е, да. Дойдохме заедно.

Лицето на Рибна крокета придоби странен цвят. Ръцете му се разтрепериха.

— Няма да припаря до нея — отвърна той. — Тя е зла, тази жена. Уби Гаргара и Пречка. Щеше да убие и мен, ако ме беше докопала. Затова отвлякох Рен. Не исках да го правя, но тя щеше да ме гръмне.

— Сигурен съм, че Хестър е направила само онова, което е трябвало да направи — заяви Том, но тонът му не беше особено убедителен, защото самият той не беше сигурен в правотата на думите си. — Признавам, че е трагедия, но…

— Тя е зла — настоя намусен Рибна крокета. — И вие сте лош като нея, макар да смятате, че не сте. Щом сте с нея, значи сте лош като нея.

— Въпреки това ми донесе вестника — отвърна Том. — Ти си добро момче, Рибна крокета. — Той се усмихна на Изгубеното момче, което го изгледа подозрително. Том го съжаляваше. Сигурно е било наранявано и предавано от толкова много хора, че се е привързало към първия възрастен, който му е показал малко нежност, макар този някой да е Набиско Шкин. Том искаше да го отведе от този отвратителен град в безопасния Вайнленд, където щеше да има шанс да води нормален живот като децата, които Фрея спаси от Гримзби.

Най-накрая попита момчето:

— Рибна крокета, можеш ли да ме изкараш оттук?

— Не ставайте смешен! — отвърна Изгубеното момче. — Господин Шкин ще ме убие.

— Господин Шкин никога няма да те намери. Ще те взема с мен, ако искаш. Ще намерим Рен и Хестър и ще си тръгнем заедно.

— Къде? Гримзби го няма. Тук имам добра работа. Къде да отида?

— Където и да е — отвърна Том. — Ще те оставим където пожелаеш. Или можем да те вземем в Анкъридж-във-Вайнленд, ще живееш с нас.

— Да живея с вас? — учуди се момчето. Очите му бяха ококорени и блестяха като лампата на тавана. — Какво? Като семейство ли?

— Само ако и ти го искаш — отвърна Том.

Рибна крокета преглътна звучно. Не му се нравеше идеята да отиде където и да било с Хестър. Тя заслужаваше да умре и един ден щеше да се погрижи за това, тъй като не беше забравил клетвата си. Но Том много му харесваше. Той изглеждаше мил, дори по-мил от господин Шкин. Рен също беше мила, макар да не успя да го спаси от капана на Брайтън. Определено щеше да му хареса да живее с Том и Рен.

— Добре — съгласи се момчето и погледна към вратата. Страхуваше се, че някой може да ги е чул. — Добре. Стига да обещаете…

От коридора се разнесе неприятен и силен електрически звънец, който стресна Том и Рибна крокета. Затръшнаха се врати и по металния под затропаха ботуши. Момчето грабна вестника от ръката на мъжа, излезе от килията и я заключи след себе си. Том стана на крака и отиде до малката решетка в горната част на вратата, за да надникне през нея, но не успя да види нищо. Звънецът звънеше и дрънчеше. От далечния край на коридора долитаха мъжки гласове и още ботуши затракаха по металния под. Чу се силен трясък, а после и още един. Някой изпищя.

— Рибна крокета! — провикна се Том. Последва нов трясък, доста по-близо този път и гласът на Хестър отвън в коридора:

— Том!

— Тук съм! Тук съм! — отвърна той и след миг покритото й с воал лице се появи пред решетката му.

— Получих бележката ти — каза Хестър. Том се отдръпна от вратата и пистолетът й проби дупки в ключалката. Тя я изрита.

— Къде е Рибна крокета? — попита той. — Нали не си го наранила? Момчето беше тук само преди минута! Носеше една снимка! Рен е на Облак 9!

Хестър си свали воала и бързо го целуна. Миришеше на дим, а милото й грозно лице беше зачервено.

— Млъкни и бягай — каза му тя.

Том побягна, без да обръща внимание на предупредителните пробождания в гърдите си. Пред вратата на килията му коридорът се извиваше. Двама мъже лежаха мъртви в ъгъла. Никой от тях не беше Рибна крокета. Том прескочи обезпокоен телата и последва съпругата си по някакви стълби и покрай още трупове. Във въздуха имаше пушек. Някъде под тях се носеха викове и крясъци.

— Какво става? — попита той. — Какво се случва там долу?

Хестър се обърна към него и се ухили.

— Някой е пуснал Изгубените момчета. Безразсъдно, а? По-добре да минем по горния път.

Всички светлини изгаснаха едновременно. Том се блъсна в Хестър, която го хвана да не падне и много спокойно му каза:

— Не се тревожи.

За около пет неуверени удара на сърцето на Том настъпи мастилен мрак, след което светна приглушена червена светлина.

— Резервният генератор — обясни Хестър.

Съпругът й я последва отново през поредица от изоставени кабинети, където кървавочервената светлина осветяваше месинговите дръжки на шкафовете и клавишите от слонова кост на пишещите машини. Зачуди се откъде съпругата му е намерила това ново палто и какво се е случило със старото. Все още се чудеше, когато се натъкнаха на няколко служители на „Шкин Корпорейшън“, които бягаха в другата посока.

— Залегни! — провикна се Хестър и събори Том на пода. — Вие не! — добави тя, когато охранителите също залегнаха.

Кабинетът се изпълни с дим, изстрели и ужасен шум. Не всички мъже имаха пистолети, но онези, които разполагаха с такива, стреляха напосоки. Куршумите се врязваха в стените, счупиха диспенсъра за вода и разкъсаха страници от календара на бюрото. Том се скри зад един шкаф и оттам видя как Хестър уби охранителите един по един. Той не беше с нея, когато съпругата му се е била с Ловците и винаги беше предполагал, че просто е била гневна и изплашена, но тя беше изключително спокойна. След като изпразни пистолета си, тя го хвърли и пречука последния от мъжете с пишеща машина, като звънчето за преместване на нов ред в устройството звънеше весело при всеки удар по главата му. Хестър вдигна оръжието си и започна да го зарежда с усмивка на лице. Том си помисли, че изглежда по-жива от всякога.

— Добре ли си? — попита го тя и му помогна да се изправи на крака.

Не беше, но трепереше прекалено много, за да й го каже, затова просто я последва нагоре по още стълби и двамата се озоваха в спретнатата рецепция, където той разговаря с госпожица Уиймс. Сега столът й беше празен, знакът на вратата гласеше ЗАТВОРЕНО, а охранителят не беше на поста си. Над покривите на сградите бумтяха и пращяха фойерверки и изпълваха пролуките в щорите с розови и смарагдови лъчи. Хестър стреля по ключалката на вратата и я отвори, но когато Том тръгна да минава през нея, чу изплашено дишане и хленч.

Той падна на колене и погледна под бюрото на госпожица Уиймс.

Оттам го гледаше бледото и изплашено лице на Рибна крокета.

— Всичко е наред, момчето ми! — каза Том, когато хлапето потъна още по-навътре в сенките. Махна на Хестър да стои настрана. — Това е Рибна крокета — каза й той, като се обърна към нея.

— Остави го — нареди съпругата му.

— Не мога. Сам е и е изплашен, а и работи за Шкин. Ако другите Изгубени момчета го намерят, ще го разкъсат на парчета. Просто израз — добави неубедително, защото Рибна крокета простена ужасѐн.

— Всичко това е по негова вина — каза Хестър и застана до вратата, готова да продължи напред. — Остави го.

— Но той ми каза къде е Рен.

— Добре — отвърна гневно съпругата му. — Вече ти е казал. Значи нямаме нужда от него. Остави го.

— Не! — възпротиви се Том, много по-остро, отколкото искаше. Ръката му намери Рибна крокета под бюрото и го измъкна оттам. — Той идва с нас. Обещах му.

Хестър изгледа момчето, а момчето изгледа Хестър и за момент Том си помисли, че съпругата му ще го застреля на място, но от дълбините на Пиперницата се разнесе гръмовен вой на неподчинение и ярост, истински тътен от Изгубени момчета, тръгнали на поход. Хестър прибра пистолета си, мина през вратата и я задържа отворена за Том, който влачеше изплашеното и скимтящо дете. Излязоха от сградата и тръгнаха надолу по стълбите към площада. В стените на заобикалящите ги сгради се отразяваха силни и кънтящи гърмежи, а заслепяващи проблясъци осветиха небето. Фойерверките са много по-шумни от онези, които помня от детството си, помисли си Том и погледна нагоре, където видя застрашително изглеждащи бели дирижабли да се спускат над покривите на сградите на града и да пускат ракети от бронираните си гондоли върху него.

— Велики богове и богини! — изкрещя Хестър. — Точно от това имахме нужда!

— Какво става? — изскимтя Рибна крокета и стисна здраво Том. — Какво се случва?

* * *

Ескадрила от Лисичи демони се беше отделила от аерофлота на Зелена буря, за да неутрализира противовъздушните оръжия на Брайтън. Празненствата за Лунния фестивал предизвикаха всеобща паника, защото авиаторите сбъркаха фойерверките от Куинс Парк и Черна скала за задействали се противовъздушни оръжия и започнаха да ги обстрелват. Докато карнавалната процесия се виеше към „Оушън Булевард“ като обезглавена змия, „Заупокойна вихрушка“ се гмурна през дима над тях и се насочи към Облак 9. Отпред стояха като планини от стомана Ком Омбо и Бенгази, а в покрайнините им пъплеха по-малки градчета и предградия.

— Събрали са се цяла група! — провикна се весело генерал Нага като ловец, който току-що е открил лисицата. — Онзи големият изяде Палмира Статик преди няколко лета! — Механичната му броня изстърга и изсъска, когато се обърна към Фанг Преследвачката и вдигна едната си ръка в нервен поздрав. — Значи затова ни доведохте на запад, Ваше превъзходителство! Знаех си, че няма как да е заради този прояден от молците курортен сал! Моля за позволение да поведа атаката…

— Тихо — прошепна Фанг Преследвачката. Огньовете на Брайтън се отразяваха върху бронзовото й лице. — Тази група не ме интересува. Другите дирижабли ще държат онези градски батареи и изтребители заети и ще се уверят, че брайтънци няма да се опитат да помогнат на кмета си. Нашата цел е летящият дворец. Пригответе екипите за абордаж.

Нага следваше безрезервно Преследвачката цели шестнайсет трудни години, но това беше прекалено за него. Докато подофицерите му се разбързаха да предадат заповедта на лидерката си и да се въоръжат с огнестрелни оръжия и бойни брони, той просто стоеше прав като поразен от гръм. След малко обаче се сети какво се случва с онези, които не се подчиняват на заповедите на Фанг Преследвачката, и побърза да го стори.

* * *

Рен и Тео побягнаха към другата страна на контролната зала точно навреме, за да видят как небето между Брайтън и брега се озари с ярки експлозии от противовъздушното оръдие на Бенгази. Проблесналата светлина се разля върху балоните на четири големи бойни дирижабъла и безброй изтребители.

— Въздушна атакуваща единица на Зелена буря — каза Тео.

— О, Куърк! — прошепна Рен и се замисли за баща си. — Мислиш ли, че ще потопят Брайтън? Татко е там долу! Тео, те ще го убият и всичко ще е по моя вина!

— Не са дошли заради Брайтън — отвърна момчето и я хвана за ръката. — Дошли са за книгата! Онзи, който е оставил чайката на пост и е убил онези мъже, вероятно е повикал тази ескадрила тук. След това ни е отрязал от града, за да бъдем взети на абордаж по-лесно.

Някъде отвън се разнесе стърженето на алармата, която предупреждаваше, че са подложени на въздушно нападение. Звукът беше като дращещи върху черна дъска нокти.

— Трябва да се махаме оттук — каза Рен.

— Как? — попита Тео.

— О, с „Калугерица“, разбира се. Не мисля, че някой е имал време да източи горивото от резервоарите й след снощи.

Момчето поклати глава.

— Дори да успеем да стигнем до навеса за лодки, Бурята ще ни свали, преди да сме излетели от Облак 9.

— „Калугерица“ е яхта, не военен дирижабъл!

— Бурята не обръща внимание на подобни подробности.

— Не знаеш ли кодове, пароли и подобни? Не можеш ли да се свържеш с тях и да им кажеш, че си един от техните?

— Рен, аз не съм един от техните — отвърна Тео. — Вече не. Аз ги провалих. Ако ме заловят, ще ме убият и ще ме изпратят в Батмунк Цака.

Момичето нямаше представа какво означава това, но виждаше, че приятелят й е изплашен, вероятно колкото нея. Контролната зала се разтресе, когато нещо се удари в палубата горе и покрай прозорците заваляха искри и горящи останки. Рен погледна Тео в очите и се опита да звучи смела:

— Виж, баща ми ме чака в Брайтън, а твоите родители те чакат в Загуа. Сигурна съм, че ще са доста разочаровани, ако просто останем тук и се оставим да бъдем убити. Хайде. Трябва поне да опитаме!

Все още хванати за ръце, двамата побягнаха нагоре по стълбите към входа на приземния етаж и към вратата, която вероятно убиецът беше оставил отворена. Тя ги отведе в коридора пред кухните. Наоколо нямаше никого. Над тях се чуваха писъци, викове и грохотът на напускащи балната зала хора. Експлозиите в небето разпръскваха груби диаманти от неприятна жълта светлина по пода под кухненските прозорци и проблясваха върху падналите тигани и подноси със захаросани плодове, изпуснати от бързащите да избягат роби.

Рен и Тео отидоха до най-близкия изход и излязоха в градините пред Павилиона. Цели тълпи от гости тичаха през ливадите като изплашени овце. Нямаше начин да се измъкнат от Облак 9, но всички искаха да се отдалечат колкото се може повече от Павилиона, защото смятаха, че Зелена буря ще го бомбардира. Все пак бяха богати и бяха свикнали да получават всичко, което си поискат. Дори лифта да го нямаше, там щеше да има някакъв дирижабъл, аеротакси или някой смел жител на Брайтън, който да организира спасителна мисия с аероколела и небесни яхти.

Тъй като не искаше да станат жертва на паникьосаната тълпа, Тео избута Рен в укритието на една от абстрактните статуи на Пенироял. Двамата приклекнаха и се загледаха в следите от изгорели газове в небето около Облак 9, които бяха като изплетени от копринена паяжина след летателните апарати на Летящите порове, които бръмчаха, преобръщаха се и се спускаха върху дирижаблите на Бурята. Сякаш всеки апарат имаше зрънце огън в себе си и Летящите порове търпеливо се опитваха да стигнат до него с помощта на поток от непрестанна стрелба. Когато успяваха, дирижабълът пламваше отвътре като фенер за Лунния фестивал, после се появяваха ослепителни светлинни петна, които обгръщаха балона, и най-накрая цялото чудо се превръщаше в зашеметяваща клада, хвърляща странни сенки в кипарисовите гори, докато вятърът носеше напред Облак 9.

Дирижаблите отвръщаха на удара, както и облаците от възкресени орли и кондори, които летяха с тях. Птиците се спускаха устремено към машините на Поровете и се заемаха с крилете, въжетата и незащитените пилоти. Докато те се опитваха да се защитят, ставаха лесни цели за ракетите и машинните оръдия на дирижаблите. Разкъсани криле се носеха, горивни резервоари избухваха и перки на двигатели се търкаляха по ливадите на Павилиона като парчета от експлодирали жалузи. Крилете на „Лоша прическа“ бяха разкъсани и горящите им останки се врязаха в станцията на лифта. „Група капитан Дрейк“ зави на една страна и се заби в „Борбено сиренце“ и двете машини катастрофираха в един разрушител на Зелена буря и паднаха заедно с него. Огромните огнени останки потънаха грациозно в океана.

Точно в края на градините кръжеше голям дирижабъл, който изчакваше изтребителите да довършат Поровете. От другата му страна Рен успя да види как горните етажи на Ком Омбо се извисяваха като брониран остров сред море от пушек. Един огромен дирижабъл висеше над града и изпращаше облаци от някакви въртящи и виещи се неща, които приличаха на сребърни шушулки, докато не удареха някоя крепост или картечно гнездо. Тогава избухваха в бели пламъци и навсякъде в нощта политаха парчета. Рен усещаше експлозиите в гърдите си като удари от някакъв огромен барабан.

— Тъмблъри — измърмори Тео.

— Кое, тези сребърни неща ли? — попита момичето. — Не, това са бомби. Можеш да ги разпознаеш по експлозиите, които причиняват. Каза ми, че си летял с тъмблъри.

Момчето кимна.

— Искаш да кажеш, че тези неща имат пилоти? Но те ще се взривят с тях!

Ново кимане.

— Тогава как…?

— Как така не съм мъртъв ли? — Тео поклати глава и не посмя да я погледне. — Причината е, че съм страхливец — отвърна той. — Просто съм страхливец, ето как.

* * *

„Заупокойна вихрушка“ пореше воалите от дим и пепел, които се издигаха над брега. Сред събраните там градчета и градове цареше паника, защото смятаха, че Зелена буря е дошла заради тях. Някои побягнаха в търсене на укритие в пустинята, други надуваха спасителни лодки и навлизаха в океана, трети се възползваха от объркването и се опитваха да изядат съседите си. Бенгази и Ком Омбо изстреляха облаци от изтребители, които бяха разкъсани от по-бързите и по-опасни Лисичи демони и от ятата птици преследвачи.

Някъде близо до кърмата на „Заупокойна вихрушка“ експлодира газова клетка и паякообразни преследвачи „Марк IV“ пъплеха по цялото протежение на балона й и се опитваха да потушат пламъците. Направляващите перки бяха повредени. Френетични гласове се носеха от високоговорителните тръби и съобщаваха, че задната част на гондолата е унищожена.

Живородените на мостика бяха пребледнели и напрегнати. Шрайк забеляза на адската светлина от пламъците, която влизаше през прозорците, че лицата им блестят от пот. Енона Зироу плачеше от страх под стоманения си шлем. От радиото се носеха сигнали за помощ и доклади за нанесените щети от другите дирижабли: „Войната процъфтява във военния пик“ беше премазан между два дирижабъла и падаше, обвит в пламъци, а „Есенен дъжд от райските планини“ беше останал без рул и се носеше към фланга на Бенгази. На борда на един обречен корвет някой пищеше неистово, докато сигналът му не беше прекъснат.

Фанг Преследвачката не обръщаше внимание на никой от тях. Тя стоеше спокойно до кормчията и гледаше втренчено Облак 9, който се отдалечаваше бавно от града майка.

— Следвай онази сграда — нареди Преследвачката.

* * *

Дирижаблите, които нападнаха Брайтън, бързо смениха курса си, за да се заемат с други цели, но проблемите за курортния сал не бяха приключили. Машинното му отделение беше в пламъци и половината му гребни колела бяха счупени. Котвите бяха откъснати, когато атаката започна и сега градът се носеше без посока. От него се издигаха черен дим и шафранови пламъци, подхранвани от изтичащото гориво. Всеки, който можеше да поеме командването, беше мъртъв или на партито на кмета.

В цялото объркване никой не обърна внимание на задействаните в Пиперницата аларми, не и преди Изгубените момчета да преодолеят и последните охранители и да излязат навън, за да се присъединят към забавата. Робите на Брайтън видяха своя шанс и побързаха да се възползват от него, като изпъплиха от машинното, канализацията и вонящите филтри под басейна. Те се въоръжиха с гаечни ключове, гребла за басейни и чукчета за месо, след което плъзнаха из градските стълбища, за да плячкосват антикварни магазини и да палят художествени галерии. Добродушните актьори и художници на Брайтън, които бяха прекарали безброй вечерни партита в разговори за ужасния живот, който водят робите, и организираха обществени арт проекти, за да покажат, че споделят болката им, побягнаха да се спасяват и напуснаха града на борда на претъпкани дирижабли и моторници.

Случваха се толкова много неща, димът над осакатения Брайтън беше толкова гъст и никой не забеляза, че Облак 9 вече не е закачен за него.