Филип Рийв
Дяволски устройства (16)

16.
Той има бисери вместо очи^[1]

 

Приличаха на някакво странно шествие, което се изкачваше по затрупаните стълбища на Гримзби, където солена вода капеше от дебелите колкото косъм пукнатини във високия таван и течеше на вадички от стъпало на стъпало. На площадките имаше още тела, около които се образуваха малки езера от мръсна вода. От тръбите и парапетите над главите им висяха многокраки камери. От време на време някоя от тях се извръщаше, за да погледне новодошлите с циклопското си око.

Хестър вървеше най-отпред. Зад нея Том, Боне и Фрея бяха заобиколени от деца, малки ръчички стискаха техните и се протягаха, за да докоснат дрехите им, сякаш да се уверят, че тези посетители от горния свят са истински. Бяха особено омаяни от Фрея. С изумени и шепнещи гласове й разкриваха всевъзможни тайни.

— Херинга си бърка в носа.

— Не го правя!

— Името ми е Есбьорн, но големите момчета в Обирджийника казаха, че трябва да се казвам Риба тон, но аз си мисля, че Риба тон е глупаво име, така че мога ли сега, след като всички големи момчета са мъртви или избягали, да си върна отново старото име?

— Навира си пръста чак дотук. И си яде сополите.

— Не е вярно!

— Деца, кой взриви Обирджийника? — попита Фрея. — Преди колко време се случи това?

Децата не можаха да отговорят на въпросите й — някои казаха няколко дни, други споменаха седмица. Бърборенето им понамаля, когато стигнаха горните етажи. Влязоха в една огромна зала, която беше нова за Том и Боне от последния път, когато са били в Гримзби. Беше направена чрез събарянето на десетина от старите стаи и претъпкана с мебели — плячка от обрани кметства и статични градове. По стените висяха големи огледала, а колосалното легло беше покрито с парчета коприна и кадифе. По пода бяха разхвърлени дрехи и възглавници, а от тръбопроводите висяха играчки, направени от морски камъчета и антични съдове.

— Това са покоите на Гаргара — обясниха децата. — Гаргара управляваше всичко оттук.

— Пречка направи играчките — каза едно малко момиченце. — Тя е красива и умна и е любимката на Гаргара.

— Ще ми се Гаргара да се върне — добави едно момченце. — Гаргара щеше да знае какво да направим.

— Гаргара е мъртъв — отсече Хестър.

След тези думи единствените звуци, които останаха, бяха стъпките им по мокрите килими и слабият глас, който идваше някъде отпред — той звучеше тенекиен и съскащ, сякаш минаваше през високоговорители.

— Просто искаме да видим отново нашите мили, изгубени деца…

Изкачиха последното стълбище до залата с екраните, където основателят на Гримзби наблюдаваше подводното си кралство. Последния път, когато Том беше тук, това място се охраняваше. Сега охранителите ги нямаше и вратата дори не беше заключена. Хестър я ритна и влезе вътре с вдигнато оръжие.

Другите я последваха. Залата беше голяма, с висок таван, осветена в синьо от призрачното сияние, което хвърляха екраните по стените. Те бяха във всякакви форми и размери, от гигантски обществени наблюдателни екрани до малки екранчета, изтръгнати от медицинско оборудване от Стара технология, свързани заедно чрез джунгла от кабели и тиксо. Горе, в тъмния купол на покрива, висеше портативна станция за наблюдение — малък товарен балон, закачен на глобус от екрани и високоговорители. Всеки екран излъчваше една и съща картина — тълпа от хора върху наблюдателната платформа на град-сал.

— Деца на дълбините — замоли се гласът от високоговорителите, — ако ни чувате, умоляваме ви, елате при нас!

— Защо се хванаха на този номер? Защо отидоха? Да не би да предпочитат шайка дърти Сухи пред мен?

В средата на залата стоеше възрастен мъж с гръб към вратата и крещеше на записа, който вървеше на екраните. В ръката си държеше дистанционно управление, вдигна го и натисна копче, което накара всички екрани да изгаснат и да замлъкнат, после се обърна към Хестър и останалите.

— Кои сте вие? — попита сприхаво той. — Къде е Гаргара?

— Гаргара няма да се върне — отвърна Том с цялата тактичност, на която беше способен. Той имаше лоши спомени от Чичо, но това не му попречи да изпита съжаление към прегърбения старец, който се тътреше към него в чифт износени пантофи с формата на зайци. Главата му се подаваше като на костенурка изпод купища катове мухлясали дрехи. Той запримига късогледо към тях. Очите на Чичо бяха замъглени от старостта и Том забеляза, че много от екраните, които го заобикаляха, разполагаха с големи лупи, монтирани отгоре, за да направят картината по-ясна. Подозираше, че Чичо е почти сляп. Не се учудваше, че е станал зависим от Гаргара.

— Гаргара почина — каза Том.

— Какво, имаш предвид…? — Чичо се приближи още повече и го погледна. — Мъртъв? Гаргара? Малкият Гаргара с всичките му превземки и преструвки? — На лицето му се изписа тъга, после облекчение и накрая гняв. — Казах му! Казах му да не отива да търси тази проклета книга. Гаргара не беше създаден за обирджия. По-скоро беше добър в планирането. Той беше умен, имам предвид Гаргара.

— Знаем — съгласи се Хестър. — Разбрахме това.

Чичо се сви, когато чу гласа й.

— Жена? В Гримзби не се допускат жени. Винаги съм бил много стриктен относно това правило. Гаргара винаги ме подкрепяше по този въпрос. Не се допускат момичета. Те носят само лош късмет. Не може да им се има доверие.

— Но Чичо… — започна нежно Фрея.

— Ъгх, още една! Цялото място гъмжи от женски!

— Чичо! — обади се и Боне.

Старецът се обърна и се намръщи, сякаш гласът на някогашното Изгубено момче дръпна ръждясал лост в главата му.

— Боне, момчето ми! — изрече той и само след миг изръмжа: — Всичко това е твое дело, нали? Имаш ли нещо общо с този хаос? Казал си на Сухите как да ни намерят, може би? Сами ли сте, или има и други?

Чичо закуцука и започна да натиска бутоните на дистанционното управление, докато хаосът от екрани не се изпълни с картина от Гримзби. Той навря изсъхналото си лице близо до стъклото, за да погледне празните коридори и зали, кошарата за охлювите и наводнения и опустошен Обирджийник.

— Само четиримата сме, Чичо — отвърна Боне. — Нямаме представа какво се е случило тук. Не сме отговорни ние.

— Не? — Старецът се вторачи в него, след което се изкиска. — Богове, в такъв случай сте избрали чудесно време да ми дойдете на гости.

— Търсим дъщерята на Том и Хестър — обясни търпеливо Боне. — Името й е Рен. Беше отвлечена от Вайнленд от новобранеца, който беше на борда на „Автолик“ с Гаргара.

— Рибна крокета? Рибна крокета, така се казва… — Главата на Чичо увисна. Едва не се разплака, когато заговори отново — „Автолик“ го няма. Всички охлюви липсват, Боне, момчето ми. Глупаците получиха съобщението за майките и татковците и веднага хукнаха към Брайтън.

— Към Брайтън? — Том беше чувал за този град. Беше курорт, малко бохемски, но не беше лошо място. Ако Рен беше там, вероятно още да е жива и здрава.

— Защо Брайтън би ги искал? — попита подозрително Хестър.

Чичо сви рамене, разпери ръце и направи още няколко различни жеста, за да покаже, че няма представа.

— Казах на момчетата ми, че това е капан. Казах им. Но те не искаха да ме чуят. Може би, ако Гаргара беше тук. Него го слушат. Но не слушат вече бедния стар Чичо, който им робуваше и се тревожеше за тях през всичките тези години… — По смачканото му старческо лице потекоха сълзи на самосъжаление и той си издуха носа в ръкава. Погледът му апатично падна върху Том и Хестър и след малко се премести на Фрея. — Богове, Боне, нима този огромен кит е момичето, заради което избяга в Анкъридж? Запуснала се е! Така, като те гледам, и ти не изглеждаш особено добре. Искам момчетата ми да са в добра форма, а ти… Е, занемарил си се, това е. Гаргара ми каза, че ще се издигнеш сред Сухите.

Боне се почувства отново като новобранец, на когото се карат, че е забравил обирджийските си инструменти.

— Съжалявам, Чичо — каза той.

Фрея отиде при него и го хвана за ръката.

— Боне наистина се издигна — започна тя. — Нямаше да успеем да построим Анкъридж-във-Вайнленд без помощта му. Иска ми се да ти разкажа всичко, но смятам, че първо трябва да напуснем това място.

— Да го напуснем? — Старецът се опули насреща й, сякаш никога не беше чувал тези думи през живота си. — Не мога да си тръгна! Какво те кара да мислиш, че искам да си тръгна?

— Сър, с Гримзби е свършено. Не можете да държите децата тук…

Чичо се засмя.

— Тези момчета няма да ходят никъде — каза той. — Те са бъдещето на града ни.

Децата се притиснаха още повече във Фрея. Тя пусна ръката на Боне и ги погали по главите. Всички чуваха тихото стържене от подложения на голям натиск метал от долните етажи и плясъка на водата, която проникваше вътре.

— Но, господин Каел — възпротиви се Фрея. Тя си спомни нещо, което Боне й беше казал някога. Преди Чичо да стане Чичо, се казвал Стилтън Каел — богат млад мъж от Аркангел. Фрея се надяваше чрез използването на истинското му име да го омилостиви, но само си спечели съскане и лош поглед. Въпреки това не се отказа. — Господин Каел, това място тече. Наполовина е наводнено и въздухът е застоял. Не знам много неща за тайните подводни леговища, но бих казала, че бъдещето на Гримзби няма да е особено розово.

Хестър махна предпазителя на своя Шаденфройде и го насочи в Чичо.

— Ако не искаш да идваш — каза тя, — не се налага да го правиш.

Старецът я погледна, но бързо вдигна глава към глобуса от екрани, където се виждаше по-ясно изображение на лицето й, отколкото бедните му стари очи можеха да му осигурят.

— Ти не разбираш — каза той. — Аз няма да си тръгна, както и вие. Ще възстановим всичко. Ще направим мястото водоустойчиво отново. По-силно от всякога. Ще построим още охлюви, по-добри от старите. Никой от нас няма да си тръгне. Кажи им, Боне.

Някогашното Изгубено момче потръпна и се зачуди какво да прави. Не искаше да предава приятелите си, но не искаше също така да разочарова Чичо. Гласът на стареца го караше да потръпва от обич и състрадание.

Погледна Фрея.

— Съжалявам — измърмори той. С едно бързо и неочаквано движение отне пистолета от ръката на Хестър и го насочи в нея, а после и в Том.

— Боне! — изуми се мъжът.

Чичо се разкикоти отново.

— Добра работа, момче! Знаех си, че накрая ще постъпиш правилно! Радвам се, че едно време не те обесих. Жалко, че останалите офейкаха, преди да имат възможността да се запознаят с теб, Боне. Щеше да се превърнеш в един от уроците. Завръщането на Блудния син. Нямаше те през всичките тези години, а все още си лоялен на Чичо. — Старецът извади някакъв ключ от един от джобовете си и го размаха пред него. — А сега се отърви от тези. Заключи ги в покоите на Гаргара и ела да си поговорим на спокойствие.

Боне продължаваше да държи пистолета насочен в Том, защото знаеше, че Хестър е единствената достатъчно безразсъдна да се опита да го надвие, а на нея й пукаше много повече за Том, отколкото за самата нея. Той извади ножа от ботуша й, след което взе ключа от Чичо и подкара всички назад към отворената врата.

— Но, Боне… — започна Фрея.

— Забрави — прекъсна я Хестър. — Знаех си, че не бива да му се доверяваме. Сигурна съм, че това е единствената причина да пожелае да ни доведе тук, за да се види отново с безценния си Чичо.

— Няма да ви нараним — обеща Боне. — Ще оправим нещата. Всичко ще е наред. — Нямаше представа какво смята да прави, но се радваше, че отново е Изгубено момче. — Чичо знае най-добре — каза той и забута затворниците надолу по стълбите към покоите на Гаргара, след което заключи вратите след тях. — Всичко ще е наред. Чичо винаги знае най-добре.