Филип Рийв
Дяволски устройства (33)

33.
Заминаващи

Тео и Рен не чакаха Бурята да ги залови отново. Те побягнаха през градините, когато смъртният вик на Фанг Преследвачката се разнесе между дърветата.

— Какво беше това? — попита момичето и спря стъписано от ужасния и самотен звук.

— Не знам — отвърна момчето. — Предполагам, че е нещо лошо.

Скриха се зад храстите, когато друг отряд на Зелена буря мина покрай тях. Шлемовете на войниците проблясваха с оранжева светлина. Рен погледна назад и видя, че Павилионът гори.

— Тео! Запалил се е!

— Знам — отвърна той. Беше застанал близо до нея, достатъчно близо, за да го види, че голите му гърди бяха настръхнали и че трепери леко на хладния вятър. Момчето изненадващо я прегърна. — Трябва да позволиш на Бурята да те отведе, Рен. Облак 9 пада. Като пленница ще оцелееш. Аз не мога да им позволя да ме отведат, но ти можеш. Струват ми се добри хора, този Нага и жената Зироу. Трябва да се върнеш.

— Ами ти? — попита момичето. — Не мога просто да те оставя тук.

— Ще се оправя — каза той, след което го повтори, за да прозвучи по-сигурен: — Ще се оправя. Това място бавно потъва. Ще се разбие в пустинята, след което ще се опитам да тръгна на юг. Там, в планинската верига Тибести, има статично селище, на юг от пясъчното море. Може би ще успея да стигна до него пеша.

— Не — отвърна Рен. Тя се отдръпна от приятеля си, защото докато я прегръщаше, умът й спираше да работи и беше готова да се съгласи с всичко, което й казваше, но дълбоко в себе си знаеше, че говори пълни глупости. Дори да оцелее, падането на Облак 9, прекосяването на пустинята пеша беше истинско самоубийство. — Оставам с теб — заяви тя. — Ще намерим начин да се махнем оттук и точка. Хайде. Връщаме се в аеродрума. Може би ще е останал някой летателен апарат, който все още става за летене…

Рен тръгна през задимените градини. Чувстваше се необяснимо обнадеждена и доволна от себе си, но когато отново стигнаха до летището, видя, че всичко е напълно разрушено. Хангарите и казармите на Поровете бяха изтърбушени и разпилени, а една от останалите на земята машини беше изцяло изпепелена. Но насред руините на беседката, където беше говорила с Орла Туомбли миналата вечер, намери две кожени туники с вълна, които висяха нелепо от една закачалка за дрехи, оставена насред останките. Това поне беше малка утеха. Хвърли едната на Тео, който побърза да остави сребристите си криле като прогонен от рая ангел, и я облече.

Рен се напъха в другата туника и се опита да измисли нов план.

— Добре — каза тя, — може би в крайна сметка ще се озовем в пустинята. Ще ни трябват храна и вода. Един компас също няма да ни е излишен…

Тео не я слушаше. Някакво раздвижване сред короните на дърветата от другата страна на останките беше привлякло вниманието му. Момчето направи знак на Рен да млъкне.

— О, богове! — прошепна тя. — Не отново Бурята!

Оказа се, че е само Нимрод Пенироял. Първият изстрел на Шкин беше уцелил Тенекиената книга в джоба на робата му и успя да му счупи няколко ребра. Вторият одраска слепоочието му и професорът беше изпаднал в безсъзнание. Едната страна на лицето му беше цялата в кръв. По някое време се съвзе и беше дошъл до аеродрума със същата идея като Рен и Тео — да намери начин за бягство от Облак 9. Той ги изгледа жално от храсталаците и прошепна:

— Помощ!

— Остави го — каза Тео, когато Рен тръгна към него.

— Не мога — отвърна момичето. Щеше й се да може. След всичко, което беше направил, Пенироял не заслужаваше помощта й. Но ако не му помогне, тогава щеше да е също толкова лоша като него. Тя коленичи до него и откъсна парче плат от долната част на туниката си, за да превърже главата му.

— Добро момиче — изхленчи професорът, докато Рен го увиваше. — Мисля, че си счупих крака при падането… Онзи дявол Шкин! Какъв звяр само! Той ме застреля! Застреля ме и отлетя!

— Е, вече знаеш как се е чувствал горкият Том Натсуърти — каза Рен. Кръвта попи в импровизираната й превръзка веднага, щом я сложи. В този момент й се прииска да е внимавала повече по време на уроците за оказване на първа помощ на госпожа Скейбиъс във Вайнленд.

— Онова беше коренно различно — отвърна Пенироял. — Беше… Велики Поскит! Откъде знаеш за Том Натсуърти?

— Аз съм негова дъщеря — отговори Рен. — Онова, което Шкин ти каза за мен, е истина. Том е мой баща. А Хестър ми е майка.

Пенироял издаде някакви гъргорещи звуци, а очите му се ококориха от ужас и болка. Той видя как Рен откъсна още една лента от дрехата си и се притесни, сякаш си мислеше, че ще го удуши с нея.

— Има ли човек на тази горяща палуба да се представя за този, който всъщност е? — попита немощно професорът и се отпусна в ръцете на Рен.

— Умря ли? — Тео застана зад момичето.

Тя поклати глава.

— Припадна, заради раната, може би. Трябва да му помогнем, Тео. Той ни спаси от Синтия.

— Да, но само за да се докопа до Тенекиената книга — напомни й момчето. — Остави го. Може би Бурята ще го открие и ще го вземе с тях, когато си тръгне…

Прекъсна го вой на аеродвигатели на Вечерници и Лисичи демони, които започнаха да излитат от дърветата и да хвърлят дългите си сенки върху дима, докато си проправят път през такелажа на Облак 9. Бурята вече си тръгваше.

* * *

Енона Зироу беше извадена от сънищата си от вонята на горящи завеси. Главата я болеше и когато се опита да вдиша от острия дим, той заседна в гърлото й, задави я и я накара да се обърне по гръб.

Над нея пламъците бяха погълнали красивия таван на балната зала и набръчкали на бели вълни. Доктор Зироу се изправи и потърси очилата си, но те бяха счупени, а пламъците продължаваха да бушуват около нея. Видя как разпръснатите страници на Тенекиената книга започват да почерняват.

Тя се спусна през люлеещата се завеса от огън и излезе на терасата. Всичко представляваше петно от дим, светлина от пламъци и бягащи хора. Смеси се с тях в търсене на стълбите, но генерал Нага й препречи пътя. Енона се отдръпна от него, спъна се в един проснат преследвач и падна назад. Беше безпомощна мишена на пътя на бронирания мъж.

— Доктор Зироу? — каза той. — Тази… Тази атака… Твое дело ли беше?

Енона знаеше, че Нага ще я убие. Беше толкова изплашена, че страхът направо се сипеше от устата й на малки и пронизителни звуци. Тя затвори очи и започна да си казва молитвата към бога на разрушения храм в Тиенджинг, защото макар да нямаше достатъчно време за богове, смяташе, че Той знае какво е да си изплашен, да страдаш и да умреш. И страхът я напусна. Енона отвори очи. От другата страна на дима се рееше луната, пълна и бяла, и жената си помисли, че това е най-красивото нещо, което някога е виждала.

Тя се усмихна на генерал Нага и му каза:

— Да. Аз бях. Аз инсталирах тайни инструкции в мозъка на преследвач Шрайк. Аз го накарах да я убие. Трябваше да бъде сторено.

Нага коленичи и хвана главата й с големите си метални ръце. Мъжът се наведе напред и я целуна непохватно между веждите.

— Великолепно! — каза той и й помогна да се изправи. — Великолепно! Накарала си преследвач да убие преследвач, а?

Генералът я отведе далеч от огъня, като минаха през зяпащи и осветени от пожарите групи изумени войници и авиатори, които стояха на ливадата, където стоеше „Заупокойна вихрушка“. Нага взе нечия пелерина и наметна треперещите рамене на докторката с нея.

— Нямаш представа от колко дълго очаквам този ден! — каза той. — О, Фанг беше добър лидер през първите няколко години, но войната се проточи и тя продължи да жертва хора и дирижабли, сякаш бяха просто пионки в някаква игра. Отдавна се опитвам да измисля начин… И ти го намери! Избави ни от нея! Твоят приятел, господин Шрайк, избяга някъде, между другото. Опасен ли е?

Енона поклати глава и си представи през какво преминава в момента преследвачът.

— Не мога да преценя. Потиснах някои от спомените му, за да освободя място за тайните си програми. Сега, след като изпълни дълга си, тези спомени отново ще започнат да изплуват. Ще е объркан… Вероятно ще полудее… Горкият господин Шрайк.

— Той е просто машина, докторе.

— Не, повече от това е. Трябва да наредиш на хората си да го потърсят.

Нага направи знак на двама постови да се дръпнат настрани и се качи по моста на „Заупокойна вихрушка“. Влязоха в гондолата и покани Енона да седне на един стол. Тя се чувстваше ужасно изморена. Собственото й лице се взираше в нея от лъскавата броня на генерала, изцапана с кръв и пепел, и й изглеждаше някак си голо без очилата. Нага я потупа по рамото и измърмори грубо:

— Спокойно, момиче, спокойно — сякаш се опитваше да успокои изплашено животно. Той беше войник, който не познава нежността. — Ти си една много смела млада жена.

— Не съм. Страхувах се. Толкова много се страхувах…

— Точно това е смелостта, мила моя. Да преодолееш страха. Ако не се страхуваш, не познаваш смелостта. — Той извади от вътрешността на бронята си манерка. — Ето, пийни си малко бренди, ще ти помогне да се съвземеш. Разбира се, няма да позволим на никого да разбере, че си отговорна за това. Поне официално трябва да скърбим за загубата на Фанг Преследвачката. Ще хвърлим вината върху гражданчетата. Това ще вдигне духа на войниците ни както нищо друго от началото на тази война! Ще започнем атаки на всички фронтове и ще отмъстим за смъртта на лидерката…

Енона се разкашля заради острия вкус на брендито и отдръпна манерката.

— Не! Войната трябва да приключи…

Нага се разсмя, не я беше разбрал правилно.

— Бурята все още може да печели битки и без металната вещица, която да ни казва какво да правим! Не се тревожи, доктор Зироу. Ще се справим по-добре без нея. Ще направим на пух и прах тези варварски градове! Когато заема мястото си на лидер, ще бъдеш възнаградена — дворци, пари, всяка работа, която пожелаеш…

Замаяна, Енона поклати глава. Докато гледаше бронирания мъж да крачи из претъпканата и повредена от битката гондола, осъзна, че е подценила Зелена буря. Те бяха създадени от войната и щяха да направят всичко възможно тя да продължи завинаги.

— Не — каза тя. — Не заради това я…

Генерал Нага я беше забравил за момент и даваше заповеди на подофицерите си.

— Разпратете съобщението по всички честоти — Фанг Преследвачката падна в битка. Нуждаем се от спокойствие и стабилност в този трагичен момент и така нататък, и така нататък. С цел да продължим славната борба срещу варварството на мобилистите, поемам върховното командване. Подгответе „Заупокойна вихрушка“ за отлитане. Искам да се върна в Тиенджинг, преди някой от другарите ни да се опита да узурпира властта.

— А затворниците, генерале?

Нага се поколеба, погледна доктор Зироу и каза:

— Няма да започна управлението си с клане. Качете ги на борда. Но моля ви, кажете на жената на Пенироял да спре да пее.

* * *

Преследвач Шрайк наблюдаваше от скривалището си зад храсталаците как войниците на Бурята се връщаха обратно на борда на „Заупокойна вихрушка“. Някой викаше по високоговорителите:

— Господин Шрайк! Господин Шрайк! Качете се на борда! Тръгваме си!

Преследвачът беше наясно, че доктор Зироу е наредила да го открият и изпитваше благодарност към хирурга-механик, но не се показа. Трябваше да остане на Облак 9. Момичето, което видя пред балната зала, не беше сред пленниците, които се качиха на аероразрушителя. Щом тя оставаше, Шрайк също щеше да остане. По някакъв начин, който все още не разбираше, това момиче беше свързано с Хестър. Вероятно като остане близо до нея, щеше отново да намери Хет.