Алекс Норт
Шепнещия мъж (12)

11

Онази нощ както винаги ми беше трудно да заспя.

Преди, когато излизаше моя нова книга, ходех на разни събития и дори от време на време обикалях страната, за да участвам в представянето й пред публиката и да раздавам автографи. Обикновено пътувах сам и след това лежах буден в някоя хотелска стая и тъгувах по семейството си. Винаги ми беше трудно да заспя, когато Ребека не беше до мен.

Сега, когато никога повече нямаше да бъде до мен, беше още по-трудно. Преди, ако протегнех ръка по студената половина на хотелското легло, поне можех да си представя, че тя прави същото в дома ни — че можем да почувстваме призрачното присъствие на другия. След смъртта й, когато протегнех ръка в собственото ни легло, не усещах нищо, освен студената празнота на гладкия чаршаф в другата половина. Може би една нова къща и ново легло трябваше да променят това, но не бяха успели. Когато протегнех ръка в старата къща, поне знаех, че някога Ребека беше лежала там.

Затова лежах буден известно време и тъгувах по нея. Дори преместването тук да е било правилното решение, разстоянието между Ребека и мен беше по-осезаемо от всякога. Чувствах се ужасно при мисълта, че я бях изоставил. Постоянно си представях как духът й все още е в нашата къща, където тя е вперила поглед през прозореца, озадачена къде е отишло семейството й.

Което ми напомни за въображаемата приятелка на Джейк. Момиченцето, което беше нарисувал. Направих всичко по силите си да се отърся от мисълта за онази рисунка и вместо това да се съсредоточа върху спокойствието тук, във Федърбанк. Светът отвъд завесите беше безмълвен и притихнал. Сега в къщата цареше пълна тишина.

Това ми позволи да се унеса, поне след известно време.

 

 

Трясък от счупено стъкло.

Виковете на майка ми.

Крясъците на някакъв мъж.

— Татко.

Събудих се рязко от кошмара, объркан, със смътното усещане, че Джейк ме вика и мисълта, че трябва да направя нещо.

— Идвам — извиках аз.

Една сянка в края на леглото помръдна и сърцето ми подскочи. Бързо надигнах глава и се изправих до седнало положение.

Господи.

— Джейк, ти ли си?

Малката сянка заобиколи леглото и се насочи към мен. За миг се зачудих дали наистина е той, но след това се приближи достатъчно и успях да различа очертанията на косата му. Но не виждах лицето му. Беше изцяло погълнато от мрака в стаята.

— Какво правиш, приятел?

Сърцето ми все още биеше бясно както от случващото се в момента, така и от спомена за кошмара, който бях сънувал.

— Рано е за ставане. Има още много, много време.

— Може ли тази вечер да спя при теб?

— Моля?

Никога не го беше правил. В действителност, двамата с Ребека винаги бяхме оставали непоклатими в малкото случаи, когато го беше предлагал, защото бяхме убедени, че дори едно изключение щеше да бъде началото на края.

— Не правим така, Джейк. Знаеш го.

— Моля те.

Дадох си сметка, че нарочно говореше тихо, сякаш в другата стая имаше някого — някой, който Джейк се опасяваше, че може да ни чуе.

— Какво има? — попитах аз.

— Чух шум.

— Шум?

— Пред прозореца ми има чудовище.

Замълчах и си спомних стихчето, което ми беше казал, преди да си легне. Но в него се разказваше за някаква врата. А така или иначе, нямаше как пред прозореца му да има някого. Бяхме на горния етаж.

— Сънувал си, приятел.

Той поклати глава в мрака.

— То ме събуди. Отидох до прозореца и го чух по-ясно. Исках да дръпна завесата, но бях твърде уплашен.

Щеше да видиш тъмното поле от отсрещната страна на пътя, казах си аз. Нищо друго. Но той звучеше толкова сериозно, че не можех да му кажа това.

— Добре — измъкнах се аз от леглото. — Тогава да отидем и да проверим.

— Татко, недей.

— Джейк, аз не се страхувам от чудовища.

Той ме последва в коридора, където светнах лампата в горния край на стълбището. Но когато влязох в неговата стая, оставих лампата изгасена и след това се приближих до прозореца.

— Ами ако там има нещо?

— Нищо няма — казах аз.

— Но ако има?

— Тогава ще се оправя с него.

— Ще го фраснеш ли с юмрук в лицето?

— И още как. Но там няма нищо.

И все пак не се чувствах толкова уверен, колкото звучах. Спуснатите завеси изглеждаха зловещо. Заслушах се за миг, но нищо не се чуваше. И беше невъзможно отвън да има някого.

Дръпнах завесите настрани.

Нищо. Само смътните очертания на алеята и градината отдолу, пустият път отвъд тях и след това тъмната, сенчеста пустош в широкото поле, което се простираше надалеч. Бледо отражение от собственото ми лице се взираше в стаята. Но отвън нямаше нищо друго. Сякаш целият свят беше кротко заспал, за разлика от мен самия.

— Виждаш ли?

Постарах се да го кажа с търпение.

— Там няма никого.

— Но имаше.

Спуснах завесите и коленичих на пода.

— Джейк, понякога сънищата ни се струват съвсем истински. Но не са. Как може пред прозореца ти да има някого, след като сме толкова високо над земята?

— Може да се е качил по водосточната тръба.

Понечих да отговоря, но след това си представих външната страна на къщата. Водосточната тръба наистина се намираше точно до неговия прозорец. Хрумна ми налудничава идея. Ако заключиш и сложиш верижката на входната врата, за да попречиш на някое чудовище да се промъкне вътре, какво друго му остава, освен да се покатери горе и да влезе от друго място?

Глупости.

— Отвън няма никого, Джейк.

— Татко, може ли тази вечер да спя при теб? Моля те?

Въздъхнах. Очевидно той нямаше сега да легне и да заспи тук, а беше или твърде късно, или твърде рано, за да спорим. Не можех да преценя кое от двете. Сега беше по-лесно просто да се примиря.

— Добре. Но само тази вечер. И без да се риташ.

— Благодаря, татко.

Той взе своя Пакет със специални неща и тръгна след мен.

— Обещавам, че няма да се ритам.

— Така си мислиш сега. Ами ако ми вземеш цялата завивка?

— И това няма да правя.

Изгасих лампата в коридора и после се пъхнахме в леглото — Джейк от страната, която трябваше да бъде на Ребека.

— Татко? — каза той. — Преди малко кошмар ли сънува?

Трясък от счупено стъкло.

Виковете на майка ми.

Крясъците на някакъв мъж.

— Да — казах аз. — Сигурно.

— За какво беше?

Самият сън вече беше избледнял, но беше колкото кошмар, толкова и спомен. Как аз, като малък, се приближавам към прага на малката кухня в къщата, където бях израснал. В съня ми беше късно вечерта и шумът от долния етаж ме беше събудил. Бях останал в леглото, завит през глава, с ужас в сърцето, и се бях опитвал да се преструвам, че всичко е наред, макар да знаех, че не беше. В крайна сметка слязох тихо на пръсти по стълбите, като не исках да видя какво се случва, но в същото време не можех да устоя на порива и се чувствах малък и уплашен, и безпомощен.

Помня как се приближавах по тъмния коридор към осветената кухня и слушах шумовете, които долитаха от нея. Гласът на майка ми беше ядосан, но тих, сякаш си мислеше, че все още спя и се опитваше да ме предпази от всичко това, но гласът на мъжа беше висок и нехаен. Думите им се преплитаха. Не можех да разбера какво казваше нито единият от двамата, само знаех, че е нещо грозно, което назрява, което набира сила с ужасяваща скорост.

Прагът на кухнята.

Стигнах точно навреме, за да видя разкривеното от гняв и омраза лице на мъжа в мига, в който запрати с всичка сила една стъклена чаша към лицето на майка ми. За да видя как тя се отдръпва встрани, далеч не навреме, и да чуя нейния писък.

Последният път, в който видях баща си.

Оттогава минаха толкова много години, но споменът все още изплуваше от време на време. Все още си проправяше път с нокти над пръстта.

— Разни неща за големи — отговорих на Джейк. — Може някой ден да ти разкажа, но беше просто сън. Всичко е наред. Всичко завърши с щастлив край.

— Какво се случи накрая?

— Ами в крайна сметка се случи ти.

— Аз?

— Аха разроших косата му аз. — И после заспа.

Затворих очи и двамата останахме да лежим мълчаливо толкова дълго, че си представих как вече отново се е унесъл. В някакъв момент протегнах ръка настрани и нежно я отпуснах на завивката върху него, сякаш да се уверя, че той все още беше там. Двамата заедно. Моето мъничко, ранено семейство.

— Шепнеше — каза тихо Джейк.

— Моля?

— Шепнеше.

Гласът му звучеше толкова далечно, сякаш вече сънуваше.

— Шепнеше пред прозореца ми.