Алекс Норт
Шепнещия мъж (19)

18

Денят беше преминал по-добре, отколкото очаквах.

Осемстотин думи може и да не бяха кой знае какво постижение, но след като не бях писал от месеци, това поне беше някакво начало.

Прочетох го още веднъж.

Ребека.

Към момента историята беше за нея. Не беше точно история или дори началото на такава, поне засега — беше по-скоро началото на писмо до нея, при това доста трудно за четене. Имаше толкова хубави спомени, от които да черпя вдъхновение, и аз знаех, че по-нататък щяха да изплуват от само себе си, но макар да я обичах и да ми липсваше повече, отколкото можех да опиша, също така не можех да пренебрегвам зрънцето обида, което усещах в себе си — гнева, че ме е оставила сам с Джейк, самотата на празното легло. Усещането, че съм бил изоставен и трябва да се справям с неща, които ми бяха непосилни. Нищо от това не беше по нейна вина, разбира се, но скръбта е ястие с хиляда съставки и не всички от тях могат да бъдат преглътнати лесно. Написаното искрено изразяваше една малка част от онова, което изпитвах.

Само̀ по себе си беше някаква основа. Вече имах идея за какво можех да пиша. Един мъж, донякъде като мен, загубил една жена, донякъде като нея. И колкото и да ми беше мъчително да се впускам в това, аз можех да го направя, да премина от грозното към красивото с надеждата, че накрая ще успея да се помиря със станалото и да го приема. Понякога писането може да лекува. Не знаех дали това ще се случи и сега, но поне беше някаква цел.

Запазих файла и след това отидох да взема Джейк.

Когато пристигнах в училището, всички други родители се бяха подредили до стената и чакаха. Вероятно имаше някакъв стриктен, но неписан етикет за това къде трябва да застанеш, но бях уморен от дългия ден и реших, че не ми пука. Вместо това се огледах за Карън и когато я видях да стои сама до вратата на оградата, отидох при нея. Следобедът беше дори по-топъл от сутринта, но тя беше все така дебело облечена, сякаш щеше да завали сняг.

— Здравей отново — каза тя. — Мислиш ли, че е оцелял?

— Сигурен съм, че ако не беше, досега щяха да се обадят по телефона.

— Най-вероятно. Как мина денят ти? Е, аз го наричам ден. Как минаха шестте часа свобода?

— Интересно — казах аз. — Най-накрая влязох в новия ни гараж и открих, че предишната собственичка е решила да се отърве от всички непотребни вещи, като ги набута вътре.

— Ах. Колко досадно. Но и колко лукаво.

Засмях се, но съвсем вяло. Писането ме беше разсеяло от неприятното чувство след посещението на мъжа, но сега то отново ме връхлетя.

— Също така някакъв непознат тип дойде да слухти около къщата.

— О, това звучи по-неприятно.

— Аха. Каза, че бил израснал в тази къща и искаше да влезе, за да поразгледа. Не съм сигурен, че му повярвах.

— Не си го пуснал вътре, нали?

— Не, за бога.

— Къде точно се преместихте?

— На улица „Гархолт“.

— Това е точно зад ъгъла от нашата къща — кимна тя. — Да не би случайно да сте в страшната къща?

Страшната къща. Малко се умърлуших.

— Вероятно. Макар да предпочитах да си мисля, че притежава характер.

— О, несъмнено — каза тя, като кимна отново. — През лятото видях, че са я пуснали за продажба. Очевидно изобщо не е страшна, но Адам казваше, че му изглежда странно.

— Значи е най-подходящото място за мен и Джейк.

— Сигурна съм, че това не е вярно.

Тя се усмихна, после вратата на училището се отвори и тя се отдръпна от стената.

— Ето ги. Зверовете са на свобода.

Излезе учителката на класа на Джейк и застана до вратата, като гледаше към родителите и през рамо извикваше едно по едно имената на децата. Те изхвърчаваха последователно, а раниците и бутилките им за вода се размятаха настрани. Госпожа Шели, спомних си аз. Изглеждаше някак безкомпромисна. Бях сигурен, че на няколко пъти погледът й се спря върху мен, но след това го отмести, преди да успея да кажа, че съм бащата на Джейк. Едно момче, вероятно Адам, дойде при нас и Карън разроши косата му.

— Добре ли беше днес, дечко?

— Да, мамо.

— Да тръгваме тогава.

Тя се обърна към мен.

— До утре.

— Непременно.

След като се отдалечиха, почаках още малко, докато накрая сякаш не останах единственият родител там. Най-сетне госпожа Шели ми направи знак е ръка да се приближа. Тръгнах към нея като призован.

— Вие ли сте бащата на Джейк?

— Да.

Джейк пристъпи напред към мен, вперил поглед в земята, някак свит и унил. За бога, казах си аз. Нещо се е случило.

Затова го беше оставила последен.

— Някакъв проблем ли има?

— Нищо съществено — каза госпожа Шели. — Но въпреки това исках да поговорим. Джейк, искаш ли да кажеш на баща си какво се случи?

— Татко, преместиха ме на жълтото квадратче.

— На кое?

— На стената имаме един светофар — обясни госпожа Шели. — За непослушните деца. В резултат на днешното поведение на Джейк той е първото дете, чието име премина на жълтото поле. Така че първият ден не мина по най-добрия начин.

— Какво е направил?

— Казах на Таби, че ще умре — отговори Джейк.

— И на Оуен също — добави госпожа Шели.

— И на Оуен също.

— Е — казах аз.

И след това, понеже не можех да се сетя за нищо по-смислено, добавих:

— Все пак всички ще умрем.

Госпожа Шели явно не се впечатли.

— Не е смешно, господин Кенеди.

— Знам.

— Миналата година имахме едно момче — каза госпожа Шели. — Нийл Спенсър? Може би сте чули за него по новините.

Името ми звучеше познато, но съвсем смътно.

— Изчезна — каза тя.

— А, да.

Сега си спомних. Нещо за това как родителите му го бяха пуснали да се прибира само до вкъщи.

— Много неприятна ситуация… — Госпожа Шели погледна Джейк и се поколеба. — Избягваме да говорим за това. Джейк каза на другите две деца, че сигурно те ще са следващите.

— Разбирам. И сега е… на жълто?

— До края на седмицата. Ако стигне до червено, ще се наложи да се срещне с директорката.

Погледнах надолу към Джейк, който изглеждаше напълно съкрушен. Не ми допадаше особено идеята да го унижават публично на някаква стена, но в същото време му бях ядосан. Онова, което беше казал, ми се струваше просто ужасно. Защо би направил подобно нещо?

— Добре — казах аз. — Е, Джейк, разочарован съм да разбера, че си се държал по този начин. Много разочарован.

Той сведе глава още повече.

— Ще говорим за това на път за вкъщи.

Обърнах се към госпожа Шели.

— И това няма да се повтори, обещавам.

— Да направим така, че със сигурност да не се повтаря. Има и още нещо.

Тя се приближи до мен и заговори по-тихо, макар да беше очевидно, че Джейк все още можеше да ни чуе.

— Помощник-учителят го е видял в обедната почивка и е останал леко загрижен. Каза, че Джейк си е говорел сам?

Затворих очи и сърцето ми сякаш се свлече в петите. За бога, не пак това. Не пред всички останали.

Защо не можеше нещата да бъдат прости?

Защо не можехме да се впишем тук?

— Ще говоря с него — отново казах аз.

 

 

С тази разлика, че Джейк не искаше да говори с мен.

Опитах се да изкопча някаква информация от него на път за вкъщи, първоначално по-внимателно, но след като той ми отвърна с ледено мълчание, малко си изпуснах нервите. Знаех, че това беше грешка, но истината беше, че в действителност, не бях ядосан на него. А на самата ситуация. Раздразнение, че нещата не се бяха получили толкова добре, колкото се бях надявал. Разочарование, че въображаемата му приятелка се беше завърнала. Загриженост какво ли ще си кажат другите деца и как ще се отнасят с него. В крайна сметка и аз замълчах, и двамата продължихме да крачим един до друг като напълно непознати.

Когато се върнахме у дома, прегледах какво имаше в раницата му. Поне неговият Пакет със специални неща все още беше там. Имаше и да прочете за домашно някакви неща, които ми се сториха доста лесни като за него.

— Развалям всичко, нали? — тихо каза Джейк.

Оставих домашното. Той стоеше до кушетката с приведена глава и изглеждаше по-малък от всякога.

— Не — казах аз. — Разбира се, че не.

— Това си мислиш за мен.

— Не мисля това за теб, Джейк. Всъщност много се гордея с теб.

— А аз — не. Аз се мразя.

Тези негови думи сякаш ме прободоха в сърцето.

— Не говори така — казах бързо, после коленичих до него и се опитах да го прегърна, но той по никакъв начин не откликваше. — Никога повече не говори така.

— Може ли да си рисувам? — безизразно попита той.

Поех си дълбоко дъх и леко се отдръпнах. Отчаяно ми се искаше да разбера какво се върти в главата му, но беше очевидно, че това нямаше да се случи сега. Все пак можеше да поговорим за това по-късно. Щяхме да го направим.

— Добре.

Отидох в кабинета си и докоснах мишката на клавиатурата, за да погледна отново свършеното през деня. Мразя се. Бях му се скарал, че говори така, но ако трябваше да бъда честен, това бяха думи, които често си бях казвал наум през последната година. Сега отново ги изпитвах. Защо бях такъв неудачник? Как можеше да съм толкова неспособен да казвам и да правя верните неща? Ребека винаги ми беше повтаряла, че двамата с Джейк много си приличаме, и може би това беше причината той да си мисли същото в момента. И макар да беше вярно, че продължавахме да се обичаме един друг дори като се карахме, това не означаваше, че обичахме самите себе си.

Защо беше казал толкова ужасно нещо в училище? Беше си говорил сам — но разбира се, в случая не ставаше въпрос за това. Нямах никакво съмнение, че беше говорил с момиченцето — че тя най-сетне ни беше открила, — и нямах никаква представа какво да направя по този въпрос. Ако не можеше да си намери истински приятели, винаги щеше да му се налага да разчита на въображаемите. И ако те го караха да се държи както днес, това не означаваше ли, че несъмнено имаше нужда от помощ?

— Поиграй си с мен.

Вдигнах поглед от екрана.

Последва миг тишина, през който сърцето ми започна да бие по-бързо.

Гласът идваше от дневната, но изобщо не звучеше като Джейк. Беше дрезгав и противен.

— Не искам.

Това вече беше Джейк.

Приближих се до прага на вратата и се заслушах внимателно.

— Казах да си поиграеш с мен.

— Не.

Макар да нямаше как и двата гласа да не принадлежат на сина ми, те звучаха толкова различно, че лесно можех да си представя как при него има още едно дете. С тази разлика, че гласът изобщо не звучеше детски. Гласът беше твърде зрял и гърлен. Погледнах към входната врата зад гърба ми. Когато се прибрахме, не бях заключил и верижката не беше сложена. Възможно ли беше някой да е влязъл? Не аз бях стоял в съседната стая. Ако беше станало, щях да го чуя.

— Да. Ще си поиграеш с мен.

Гласът звучеше така, сякаш тази мисъл го блазнеше.

— Плашиш ме — каза Джейк.

— Аз искам да те уплаша.

При тези думи най-сетне влязох в дневната с бързи крачки. Джейк беше коленичил на пода до рисунката си и ме гледаше втренчено с ококорени, уплашени очи.

Беше напълно сам, но това по никакъв начин не накара сърцето ми да забие по-бавно. Точно както се беше случило и в предишната къща, в стаята се долавяше някакво присъствие, сякаш някой или нещо се беше скрило точно преди да вляза вътре.

— Джейк? — казах тихо аз.

Той преглътна с усилие и изглеждаше така, сякаш ще заплаче.

— Джейк, с кого говореше?

— С никого.

— Чух те да говориш. Преструваше се на някой друг. Някой, който искаше да си поиграе с теб.

— Не е вярно!

Изражението му изведнъж стана по-скоро ядосано, отколкото изплашено, сякаш някак го бях разочаровал.

— Ти винаги говориш така и това не е честно!

Примигнах учудено и безпомощно го загледах, когато започна да пъха листове в своя Пакет със специални неща. Не говоря винаги така, нали? Той сигурно е знаел, че не ми харесва да си говори сам — че това ме тревожеше, — но не е като да му се бях карал, че го прави.

Прекосих стаята и седнах на кушетката до него.

— Джейк…

— Отивам си в стаята!

— Моля те, недей. Тревожа се за теб.

— Не е вярно. На теб изобщо не ти пука за мен.

— Това не е вярно.

Но той вече беше минал покрай мен и се отправяше към вратата на дневната. Инстинктът ми подсказваше засега да го оставя да изчакам нещата да се поуспокоят и да говорим по-късно, — но също така исках да го успокоя. Затруднявах се да намеря правилните думи.

— Мислех си, че момиченцето ти харесва — казах аз. — Мислех си, че искаш отново да я видиш.

— Не беше тя!

— Тогава кой беше?

— Беше момчето в пода.

И след това изчезна от поглед в коридора.

Останах на място за миг, неспособен да измисля какво да отговоря на това. Момчето в пода. Спомних си стържещия глас, с който Джейк си беше говорил сам. И разбира се, това беше единственото обяснение на чутото. Но въпреки това ме побиха тръпки. Никак не беше звучал като него.

Аз искам да те уплаша.

И тогава погледнах надолу. Макар Джейк да беше събрал по-голямата част от нещата си, там беше останал един лист хартия, а наоколо се търкаляха няколко разхвърляни пастели. Жълто, зелено и лилаво.

Вперих поглед в рисунката. Джейк беше рисувал пеперуди. Бяха по детски разкривени, но съвсем ясно приличаха на онези, които същата сутрин бях видял в гаража. Но това беше невъзможно, защото той никога не беше влизал в гаража. Точно преди да успея да взема листа и да го разгледам по-отблизо, чух как Джейк избухна в плач.

Изправих се и изтичах в коридора — и точно в този миг той излезе разридан от кабинета ми, избута ме настрани и изтича нагоре по стълбите.

— Джейк…

— Остави ме на мира! Мразя те!

Наблюдавах го как се отдалечава, обзет от безпомощност — неспособен нито да реагирам на случващото се, нито да го разбера.

Вратата на стаята му се затръшна.

Влязох в кабинета си вцепенен.

И тогава видях на екрана ужасните неща, които бях написал на Ребека. Думите за това колко трудно ми беше всичко без нея и как една част от мен я обвиняваше, задето ме беше оставила да се справям с всичко това. Думи, които синът ми сигурно току-що беше прочел. И затворих очи, защото го разбирах твърде добре.