Алекс Норт
Шепнещия мъж (63)

62

На първия етаж, кипящ от гняв. Франсис се шмугна в спалнята и си облече един бял халат. Нали се предполагаше, че е болен. Също така се насили да се успокои достатъчно, че да прикрие гнева, който изпитваше. Но все пак беше хубаво да го държи близо до повърхността. На достъпно място. Можеше да му потрябва.

Проклетият звънец.

Продължаваше да звъни. Той тръгна надолу по стълбите. Прецени, че не може да са полицаи. Ако нещо ги беше довело до неговата врата, посещението им далеч нямаше да протече толкова учтиво. Той погледна през шпионката на входната врата, а звънецът отекваше силно и непрестанно в ухото му. Шпионката разкриваше изкривена картина на стъпалата и градината и той разпозна Том Кенеди, облегнат на звънеца с решително изражение на лицето си. Франсис леко се отдръпна. Как, по дяволите, го беше открил Кенеди? Какво би го довело насам, ако не полицията?

И защо изобщо си искаше сина обратно?

Франсис отстъпи от вратата. Нямаше нужда да отваря — със сигурност не след дълго Кенеди щеше да си тръгне. Беше налудничаво да си мисли, че би останал кой знае колко дълго. И въпреки това на вратата продължаваше да се звъни. Франсис отново се замисли за погледа в очите на мъжа и се зачуди дали Кенеди всъщност не се беше побъркал. Дали загубата на дете може да се отрази по този начин на един човек дори такъв, когото очевидно не го е грижа за Джейк.

Или пък може би не беше преценил правилно ситуацията.

Той облегна чело върху вратата, на сантиметри от мъжа отвън, и почувства присъствието на Кенеди като гъделичкане по собствения си череп. Беше ли възможно Джейк все пак да е обичан? Този баща толкова да го е грижа, че отвличането да го е довело до подобна крайност? При тази мисъл във Франсис избухна взрив от тъга и безпомощност. Ако това беше вярно, не би било честно. Всичко това не беше честно. Никой не го беше толкова грижа за малките момчета. Винаги го беше знаел вътрешно в себе си, но сега беше сигурен в това. Те бяха нищожества. Те заслужаваха само…

Звънецът продължаваше да звъни.

— Да, да — извика той.

Кенеди не можеше да не го е чул, но не отстъпваше. Франсис бързо отиде до кухнята, избра един малък, остър нож от сушилника и го пъхна в джоба на халата си. Най-сетне звънецът млъкна. Франсис потуши чувството си на тъга и отново избута нагоре гнева, без да го показва наистина.

Отърви се от него.

Заеми се с момчето.

После извади най-милото си изражение и се върна до вратата.