Алекс Норт
Шепнещия мъж (69)

68

Когато Аманда се прибра вкъщи, писмото я очакваше, но тя не го отвори веднага.

От печата на държавния затвор „Уитроу“ ставаше ясно кой е подателят и точно в този момент тя нямаше никакво желание да се занимава с това. Франк Картър беше обсебвал мислите на Пийт в продължение на двайсет години — беше му се присмивал, беше го разигравал — и по дяволите, тя нямаше намерение да чете самодоволните му излияния в деня на смъртта на Пийт. Не че Картър е можел да знае за него, когато го е изпращал, разбира се — макар че, от друга страна, този човек някак си успяваше да знае всичко.

Майната му обаче. Тя имаше по-хубави, по-важни неща за вършене.

Остави писмото на масата за хранене, сипа си една щедра чаша вино и после я вдигна за наздравица.

— За теб, Пийт — тихо каза тя. — Светъл път.

И тогава, за своя собствена изненада, тя заплака, което беше смехотворно. Тя не беше от хората, склонни да плачат. Винаги се беше гордяла със своето самообладание и безпристрастност. Но разследването я беше променило. А точно сега тук нямаше кой да я види, каза си тя, затова реши, че може да се отпусне. Беше хубаво. Дори не плачеше за Пийт, както осъзна в някакъв момент, а по-скоро позволяваше на всички чувства от изминалите месеци да се излеят навън.

Пийт, да. Но също и Нийл Спенсър. Том и Джейк Кенеди. Всичко.

Сякаш беше затаила дъх в продължение на няколко седмици и плачът сега беше едно дълбоко издишване, от което отчайващо се нуждаеше.

Изпи виното и си сипа още една чаша.

След като говори с Том и вече знаеше какво се е случило, си представи, че Пийт не би искал тя да се напие. Но също така той би я разбрал. Всъщност тя можеше да си представи разбиращото изражение, с което би я погледнал, ако можеше да я види точно сега точно както някои от предишните пъти, в които го беше правил. Един поглед, който казва: И на мен ми се е случвало, разбирам те, но не можем да говорим за това, нали?

Той разбираше и още как. Случаят с Шепнещия мъж беше отнел последните двайсет години от живота му. След всичко случило се тя си представи, че ако не внимаваше, това можеше да се отрази така и на нея самата. Но може би това беше добре — може би дори така беше редно. Някои разследвания остават с теб, впиват ноктите си и не те пускат, за да се налага винаги да ги влачиш след себе си, колкото и да се опитваш да се откъснеш от тях. Преди винаги си беше представяла, че би била неподатлива на подобни неща, че би се изкачвала стремглаво нагоре, като Лайънс, без тежестта, която беше задържала Пийт, — но вече се познаваше малко по-добре. Това беше нещо, което щеше да носи дълго време със себе си. Беше се оказало, че е изтъкана от такава нишка. Неблагоразумия.

Нека да бъде така.

Тя изпи виното до дъно и си сипа трета чаша.

Разбира се, имаше и положителни неща, на които да се уповава — и беше важно да го направи въпреки всичко. Джейк Кенеди беше открит навреме. Франсис Картър беше в затвора. И тя винаги щеше да бъде жената, която го е заловила. Беше работила неуморно, беше направила всичко по силите си и беше доказала, че е способна. Когато настъпи заветният час, тя запълни всяка проклета секунда от него.

В крайна сметка Аманда събра сили и отвори писмото. Вече беше достатъчно пияна, за да не й пука за онова, което Франк Картър би искал да каже. Какво значение имаше той? Нека кучият син да пише каквото си иска. Думите му щяха да отскочат от нея, без да причинят вреда, и той все така щеше да продължи да гние в затвора, а тя все още щеше да бъде тук. Не беше като с Пийт. Картър нямаше никакво влияние над нея. Нямаше как да я нарани.

Един-единствен лист хартия, почти напълно празен.

И думите, които Картър беше написал:

Ако Пийт все още чува, кажи му „благодаря ти“.