Алекс Норт
Шепнещия мъж (15)

14

Отворих вратата твърде рязко и открих мъжа, застанал на стъпалото пред входа, с извинително изражение. Погледнат отблизо, беше още по-нисък, отколкото ми се беше сторило през прозореца.

— Ужасно съжалявам, че ви притеснявам.

Говореше официално, в тон със старомодния костюм, в който беше облечен.

— Не бях сигурен дали в къщата има някого.

Един очевиден начин да разбереш дали в къщата има някого, помислих си аз, е да позвъниш на проклетата врата.

— Разбирам.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Какво мога да направя за вас?

Мъжът неловко пристъпи от крак на крак.

— Ами трябва да призная, че става въпрос за една леко необичайна молба. Но работата е там, че тази къща… разбирате ли, аз израснах в нея. Преди много години очевидно, но имам толкова скъпи спомени от това място…

Той замълча.

— Добре — казах аз.

После го зачаках да продължи. Но той просто стоеше там, в очакване, сякаш вече ми беше предоставил достатъчно информация и беше неудобно, или може би дори грубо от моя страна, да го карам да ми каже останалото.

Миг по-късно ми просветна.

— Искате да кажете, че се надявате да влезете вътре и да огледате или нещо такова?

Той кимна с благодарност.

— Знам, че ужасно ви се натрапвам, но неимоверно бих оценил вашето позволение да го направя. Разбирате ли, в тази къща имам толкова скъпи спомени.

Отново тонът му беше толкова показно официален, че едва не се разсмях. Но не го направих, защото нервите ми се опъваха от идеята за това да пусна този мъж в къщата си. Беше облечен толкова официално и говорът му беше толкова абсурдно учтив, че всичко изглеждаше като някаква дегизировка. Въпреки очевидната липса на физическа заплаха мъжът ми се струваше опасен. Можех да си го представя как намушква някого с тънък кинжал, докато го гледа в очите и си облизва устните.

— Опасявам се, че това е невъзможно.

Превземките мигновено изчезнаха и по лицето му пропълзя леко раздразнение. Който и да беше той, очевидно беше свикнал да получава своето.

— Колко жалко, наистина — каза той. — Мога ли да попитам защо?

— Като за начало, току-що се нанесохме. Навсякъде има кашони.

— Разбирам — усмихна се тънко той. — Тогава може би друг път?

— Ами не. Защото не съм особено предразположен да пускам непознати в дома си.

— Това е голямо… разочарование.

— Защо се опитвахте да влезете в гаража ми?

— Не вършех нищо подобно.

Той направи крачка назад, видимо обиден.

— Исках да видя дали ще успея да ви открия.

— Къде? В заключен гараж?

— Не знам какво си мислите, че сте видели, но не е така — каза той и тъжно поклати глава. — Разбирам, че съм допуснал непростима грешка. Много жалко, наистина. Може би ще размислите.

— Няма.

— Тогава съжалявам, че ви притесних.

Той се обърна и закрачи по алеята.

Тръгнах след него и си спомних за писмата, които се бяха получили.

— Господин Барнет?

Когато чу това, той се поколеба, после се обърна и ме погледна. Спрях на място. Сега изражението му беше коренно различно. Очите му вече бяха напълно безизразни и въпреки разликата в телосложенията ни си казах, че ако той направи крачка напред, ще отстъпя по-назад от него.

— Опасявам се, че не — каза той. — Довиждане.

И след това се отдалечи, стигна до улицата и после си тръгна, без да каже нито дума повече. Отново тръгнах след него, а сетне останах на тротоара, обзет от нерешителност дали да го проследя надолу по пътя, или не. Въпреки топлото слънце леко треперех.

 

 

Толкова се бях вглъбил в работата по къщата, че все още не бях погледнал в гаража. Това определено не беше най-привлекателната част от имота: две сини гофрирани метални врати, които едва се докосваха по средата; грапави бели стени с пропукан прозорец от едната страна. В основата обрасли с висока трева. Брокерът ми беше казал, че в покрива има азбест и ще е необходима помощта на специалист, ако реша да го съборя, но на мен ми изглеждаше сякаш в някакъв момент можеше да се срине от само себе си. Все едно беше приклекнал зад гърба на къщата като някой стар пияница, който не може да се държи на краката си и се опитва да не се килне на една страна.

Вратите бяха заключени с катинар, но брокерът ми беше дал ключ. Металната врата застърга по асфалта, когато я отключих и я задърпах навън, за да се отвори. После леко се наведох и влязох вътре.

Не можех да повярвам на очите си. Беше пълно с боклуци.

След като госпожа Шиъринг опразни къщата след първия оглед, бях приел, че е наела фирма за преместване, която да изнесе старите мебели. Сега ставаше ясно, че си беше спестила този конкретен разход — вместо това всичко си стоеше тук вътре, вонящо на плесен и прах. В средата имаше скупчени кашони, като тези отдолу се бяха смачкали от влагата под тежестта на онези отгоре им, както и стари маси и столове, натрупани и преплетени като дървен пъзел от едната страна. На задната стена беше облегнат стар матрак, така плътно осеян с петна с чаен цвят, че приличаше на карта на някакъв непознат свят. Подушвах загорялата скара за барбекю от едната страна на вратата.

До стените имаше купчини сбръчкани, кафяви листа. Предпазливо избутах с крак една кутия боя в ъгъла и открих най-големия паяк, който бях виждал през живота си. Гадинката просто леко се олюля на място, очевидно необезпокоявана от моето присъствие.

Е, казах си аз, като се огледах. Много ви благодаря, госпожо Шиъринг.

Нямаше много място, накъдето да се движа, но се приближих към една купчина кашони и отворих най-горния, като усетих влажния картон с върховете на пръстите си. Надникнах вътре и видях стара коледна украса. Навити гирлянди, избледнели играчки и някакви неща, които отгоре приличаха на скъпоценни камъни.

Един от скъпоценните камъни литна право към лицето ми…

— Боже мой!

Едва не загубих равновесие, единият ми крах се подхлъзна на листата зад гърба ми и започнах да махам с една ръка пред лицето си. Нещото запърха към покрива, после се оттласна надолу и закръжи наоколо, след което се удари в сивия прозорец и започна да се блъска в него.

Чук, чук, чук. Най-нежните удари.

Пеперуда, осъзнах аз. Непозната за мен, макар и честно казано, познанията ми да се простират само до рапичната и копривната пеперуда.

Приближих се внимателно до прозореца, където пеперудата продължаваше да пърха по стъклото, и я наблюдавах няколко секунди, докато тя най-сетне прозря истината и кацна на мръсния перваз с разперени крилца. Беше голяма колкото паяка зад гърба ми, но докато неговата окраска беше сивкава и грозна, пеперудата беше обагрена в изумителни цветове. С жълти и зелени завъртулки по крилцата и лилави пръски по краищата им. Беше красива.

Проправих си път обратно до кашона, отново надникнах вътре и видях още три пеперуди, кацнали кротко върху гирляндите. Тези не помръдваха, така че вероятно бяха умрели, но когато погледнах по-надолу, видях още една, отстрани на най-долния кашон в купчината, която се движеше бавно и нежно като човешки дъх.

Нямах представа от колко време стояха тук, нито каква беше продължителността на жизнения им цикъл, но в това помещение сякаш нямаше особено голяма надежда да водят какъвто и да било живот, освен да станат храна за онзи паяк. Внезапно ми се прииска да наруша равновесието в тази конкретна екосистема. Откъснах едно влажно квадратче картон от най-горния кашон и се опитах да накарам една от пеперудите да литне към вратата. Но тя нямаше намерение да направи нищо подобно. Опитах да направи същото и с пеперудата до прозореца, но и тази отказваше също толкова упорито. А въпреки размерите им отблизо изглеждаха много крехки, сякаш можеха да станат на прах при най-лекия допир. Не исках да рискувам да ги нараня.

И се от казах.

— Добре, приятели.

Хвърлих картона настрани и изтърках ръце в дънките си.

— Направих каквото можах.

Не виждах повече смисъл да оставам в гаража. Това беше положението. Разчистването му щеше да бъде прибавено към дългия ми списък със задачи, но поне не беше спешно.

Какво вътре беше толкова важно за посетителя ми? Очевидно това бяха просто боклуци. Но сега, когато споменът от срещата леко беше избледнял, се зачудих дали наистина не беше казал истината и аз просто бях преценил грешно това, което бях видял у него.

Излязох навън, заключих отново катинара и затворих пеперудите вътре. Струваше ми се удивително как бяха оцелели там толкова дълго, при такива безплодни и неблагоприятни условия. Но докато крачех обратно по алеята за коли към предната част на къщата, се замислих за мен и Джейк и си дадох сметка, че това беше просто част от живота.

Все пак пеперудите нямаха избор.

Това е в природата на всички живи същества. Да оцеляват, дори при най-трудните обстоятелства.