Алекс Норт
Шепнещия мъж (43)

42

Това е последният път, каза си Питър. Не го забравяй.

Тази мисъл му помагаше, докато седеше в ярката бяла стая за разпити в затвора и чакаше чудовището да пристигне. През годините беше идвал тук толкова много пъти и след всяко посещение се беше чувствал разтърсен. Но след днес нямаше да има причина да се връща отново. Тони Смит — вечният въпрос по време на посещенията му в миналото — беше открит. И ако Франк Картър не искаше да говори за мъжа, когото издирваха сега, Пийт вече беше взел решение да излезе от тази стая и никога повече да не се връща. И никога повече да не му се налага да изтръпва от ужас, след като за пореден път е бил в присъствието на Картър.

Това е последният път.

Тази мисъл му помогна, но съвсем малко. Въздухът в тихата стая сякаш беше наситен с очакване и опасност, а заключената врата в отсрещния край на стаята пулсираше заплашително. Защото Картър сигурно знаеше, че най-вероятно това ще бъде последната им среща, и Пийт беше сигурен, че той ще даде всичко от себе си, за да бъде запомнена. Досега страхът, които беше изпитвал от тези срещи, беше психически и емоционален. Никога преди не се беше чувствал физически уплашен. Но в този момент той се радваше на широчината на бюрото, което разделяше стаята, и на масивните окови, които затворникът щеше да носи. Дори се зачуди дали през всички онези часове, прекарани във фитнеса, подсъзнателно не се беше подготвял за евентуална подобна ситуация.

Когато чу, че вратата се отключва, сърцето му подскочи. Запази спокойствие.

Познатият ритуал започна: първо влязоха надзирателите; Картър не бързаше. Пийт се подготви, като се съсредоточи върху плика, който беше донесъл, оставен на бюрото пред него. Той впери поглед в плика и зачака, без да обръща внимание на огромния мъж, когато най-сетне се появи и седна тромаво зад бюрото срещу него. Нека този път си разменят ролите — Картър може да почака. Пийт запази мълчание, докато надзирателите не излязоха и той не чу, че вратата се затваря. Едва тогава вдигна поглед.

Картър също беше вперил поглед в плика с любопитно изражение на лицето си.

— Питър, писмо ли си ми написал?

Пийт не отговори.

— Често съм си мислел дали и аз да не ти напиша едно — Картър вдигна глава и се усмихна. — Ще се зарадваш ли, ако го направя?

Пийт потисна тръпките, които го побиха. Вероятността Картър да узнае домашния му адрес беше малка, но мисълта, че може да получи писмо от него, било то и препратено, беше непоносима.

Той отново не каза нищо.

Картър неодобрително поклати глава.

— Пийт, казах ти го и последния път. Там ти е проблемът, нали знаеш? Аз полагам толкова много усилия, за да говоря с теб. Правя толкова много неща и се опитвам да съм ти полезен. А понякога се чувствам така, сякаш изобщо не ме слушаш.

— Всичко винаги свършва там, където започва — каза Пийт. — Сега разбирам.

— Но пък е малко късничко за Нийл Спенсър.

— Онова, което ме интересува, е как ти знаеше това, Франк.

— Вече ти казах, че там ти е проблемът — Картър се облегна назад. Столът проскърца под тежестта му. — Не слушаш. Честно казано, какво ми пука за някакво хлапе? Аз дори не говорех за това.

— Така ли?

— Ни най-малко.

Той отново се наведе напред с внезапно оживление и Пийт потисна порива да трепне.

— Хей, сетих се още нещо. Помниш ли как каза, че хората извън затвора са ме забравили?

Пийт се замисли, после кимна.

— Ти каза, че това не е вярно.

— Точно така. Ха-ха! Сигурно и това вече ти се е изяснило? Разбираш колко си грешал. Защото през цялото време толкова много хора отвън, за които ти не си подозирал, много силно са се интересували от мен.

При тези думи очите на Картър светнаха. Пийт си представяше какво удоволствие му е носело това през годините да знае, че има почитатели като Норман Колинс, които са посещавали къщата, в която са се намирали останките на Тони Смит, и са се отнасяли към онова място все едно е някакво светилище. И дори повече, вероятно е изпитвал още по-голямо удоволствие от тайната, която е пазел от Пийт — от мисълта, че докато Пийт е търсел безспирно изчезналото дете, останалите толкова лесно са можели да намират Тони.

— Да, Франк. Грешах. Сега го разбирам. И съм сигурен, че през цялото време си се чувствал поласкан. Да бъдеш Шепнещия мъж.

Той направи физиономия, преди да добави:

— Легендата за теб да продължава да се носи.

Картър се ухили, преди да отговори:

— По толкова много различни начини.

— Нека тогава да поговорим за някои от другите.

Картър не отговори, но сведе поглед към плика и усмивката му се разшири. Нямаше да се остави да го подмамят да говори за убиеца на Нийл Спенсър. Пийт знаеше, че за да успее да научи нещо, трябваше да чете между редовете — а това означаваше да го накара да не спира да говори. И докато Картър може би умишлено се изказваше завоалирано по някои теми, Пийт беше сигурен, че на драго сърце щеше да говори за посетителите в къщата през всичките тези години, още повече, след като тайната вече беше наяве.

— Добре — каза Пийт. — Защо Виктор Тайлър?

— Ами Виктор е добър човек.

— Интересна формулировка. Но онова, което всъщност имах предвид, е защо си използвал посредник, за да организираш всичко това?

— Да съм достъпен, не би ми вършило работа, не е ли така? — Картър поклати глава. — Ако всеки можеше да се срещне с господ, колко хора щяха си правят труда да ходят на църква? По-добре е да запазиш известна дистанция. По-добре и за тях, разбира се. По-безопасно. Предполагам, си преглеждал списъка с посетителите ми през годините?

— Аз съм единственият, с когото си се срещал лично.

— И каква чест само, нали? — Той се изсмя.

— Ами парите?

— Какво за тях?

— Тайлър е получавал заплащане — или поне съпругата му. Също и Симпсън, а след него и Барнет. Но не и ти.

— Какво ми пука за парите? — Картър изглеждаше обиден. — Вече всичко, което искам от живота, е безплатно. Както вече ти казах, Вик е добър човек, достоен човек. А и Джулиан се отнесе коректно с мен. Беше съвсем честно да получат нещо в замяна. Никога не съм се срещал с Барнет и нямах никакво желание да го правя. Но е добре, че всички онези хора са си платили, за да посетят къщата. По дяволите, беше редно да го правят. Аз си струвам парите, не мислиш ли?

— Не.

Картър отново се изсмя.

— Може би, след като арестуваш всеки един от тях, дори ще се окажат тук при мен. Как ще се зарадват, а? На бас, че ще им хареса.

Не колкото на теб, помисли си Пийт.

Той взе плика и извади снимките, които беше донесъл: една малка купчинка кадри от охранителните записи, направени на посетителите, с които Тайлър се беше виждал през годините. Най-отгоре беше снимката на Норман Колинс и той внимателно я плъзна по масата към Картър.

— Разпознаваш ли този човек?

Картър едва я погледна.

— Не.

Втора снимка.

— Ами този човек?

— Питър, не познавам никого от тези шибаняци — каза Картър и завъртя очи към тавана. Колко пъти трябва да ти го повтарям? Ти не слушаш. Ако искаш да разбереш кои са тези хора, говори с Вик.

— Ще го направя.

В действителност, двамата с Аманда вече бяха разпитали Тайлър преди един час и ситуацията му се беше сторила значително по-малко забавна, отколкото очевидно изглеждаше на неговото приятелче Картър. Тайлър се разгневи и отказа да съдейства. Пийт предполагаше, че това е разбираемо, като се има предвид, че съпругата му също беше замесена, но мълчанието нямаше да помогне на нито един от двамата. Също така посетителите, чиито самоличности бяха установени — сред които Пийт беше сигурен, че ще открие убиеца на Нийл Спенсър, — в момента се издирваха и биваха разпитвани.

Всички, с изключение на един.

Пийт плъзна още една снимка по масата. На нея се виждаше млад мъж, вероятно към края на двайсетте или началото на трийсетте си години. Среден на ръст и телосложение. Кестенява коса до раменете. Беше посещавал Тайлър няколко пъти, за последно през седмицата преди убийството на Нийл Спенсър.

— Ами този човек?

Картър не погледна снимката. Той впери поглед в Пийт и се усмихна.

— Този те интересува, нали?

Пийт не отговори.

— Пийт, толкова си предсказуем. Толкова очевиден. Забаламосваш ме с двама и после ми поднасяш онзи, който е важен за теб, за да видиш как ще реагирам. Това е твоят човек, нали? Или поне ти си мислиш така?

— Много си хитър. Франк. Разпознаваш ли този човек?

Картър не откъсна поглед от него още няколко секунди. Но сетне окованите му ръце се протегнаха, за да приближат снимката до него. Това движение беше свръхестествено, сякаш ръцете му бяха задвижвани от нещо различно от него самия. Главата му не помръдна. Изражението му не се промени.

После погледна надолу и огледа снимката.

— Аха — тихо каза той.

Пийт наблюдаваше как огромните гърди на мъжа се повдигат и снишават, докато дишаше бавно и попиваше всяка подробност от снимката пред себе си.

— Пийт, разкажи ми за този човек — каза Картър.

— По-интересно ми е какво знаеш ти.

Пийт замълча. В крайна сметка Картър вдигна поглед и после леко потупа снимката с един от големите си пръсти.

— Този човек е малко по-умен от останалите, нали? По време на посещенията е използвал фалшиво име, но е имал всички необходими документи за самоличност. Ти си го проучил и знаеш, че е било фалшиво.

Това беше вярно. По време на посещенията си мъжът беше предоставил документи за самоличност: името му беше Лиъм Адамс, беше на двайсет и девет години и живееше с родителите си, на петдесет километра от Федърбанк. Рано тази сутрин полицаи бяха посетили адреса, но бяха открили само пълната почуда — а после и ужас, — изписани върху лицата на родителите на Лиъм.

Защото синът им беше починал преди повече от десет години.

— Продължавай — каза Пийт на Картър.

— Питър, знаеш ли колко е лесно да си купиш нова самоличност? Много по-просто е, отколкото си представяш. И както вече казах, този е доста хитър. В днешно време, ако искаш да изпратиш послание на някого, трябва да се погрижиш да бъдеш такъв, нали? Ето този тук — каза Картър, като сниши глас е един човек, който се грижи.

— Франк, разкажи ми малко повече за него.

Но вместо да отговори, Картър отново впери поглед надолу към снимката в продължение на няколко секунди и продължи да я изучава. Сякаш гледаше някого, за когото е слушал много и му беше любопитно най-сетне да го види с очите си. Но след това шумно подсмръкна, внезапно загубил интерес към видяното, и избута снимката обратно по масата.

— Казах ти всичко, което знам.

— Не ти вярвам.

— И както вече споменах, винаги точно в това ти е бил проблемът.

Картър му се усмихна, но погледът му вече беше безизразен.

— Питър, ти просто не слушаш.

 

 

Пийт не даде воля на раздразнението си, докато не се върна в колата, където го чакаше Аманда. Тежко седна на седалката до шофьора и затръшна вратата, а снимките, които носеше, се изплъзнаха от ръката му и се разпиляха по пода.

— Мамка му.

Той се наведе напред и ги събра, макар от значение да беше само една. След като натъпка останалите в плика, я остави отвън и я сложи върху коленете си. Един мъж, който носеше името на някакъв починал младеж, с черни очила и кестенява коса, която много лесно можеше да е дегизировка или вече да е била боядисана в друг цвят. Мъжът можеше да бъде на почти всякаква възраст. Можеше да бъде почти всеки.

— Предполагам — каза Аманда, — че Картър не е бил разговорлив?

— Беше очарователен както винаги.

Пийт прокара ръка през косата си, ядосан на себе си. Да, това беше последният път и той беше оцелял. Но както винаги не беше узнал нищо от разговора — въпреки че Картър знаеше нещо.

— Шибаняк — каза той.

— Разкажи ми — каза Аманда.

Отне му няколко секунди да дойде на себе си, после й пресъздаде подробно разговора. Идеята, че не слушаше Картър, беше пълна глупост; разбира се, че го слушаше. Всеки разговор с Картър беше пропит в него. Думите му бяха като противоположност на потта — просмукваха се в него и отвътре му ставаше лепкаво и студено.

Когато свърши, Аманда се замисли над чутото.

— Мислиш, че Картър знае кой е този мъж?

— Не съм сигурен — Пийт погледна надолу към снимката. — Може би. Определено знае нещо за него. Или може би не знае, просто му доставя удоволствие да ме гледа как се лутам слепешката и се опитвам да разбера смисъла на всяка негова шибана дума.

— Пийт, ругаеш малко повече от обичайното.

— Ядосан съм.

Ти просто не слушаш.

— Разкажи ми отново всичко — търпеливо каза Аманда. — Не за тази среща. За предишната. Той тогава каза, че не слушаш, нали?

Пийт се поколеба, после се замисли.

— Всичко винаги свършва там, където започва — каза той. — Започна на сметището, значи през цялото време Нийл Спенсър е трябвало да се върне там. С тази разлика, че по думите на Картър той не е имал това предвид.

— Тогава какво е имал предвид?

— Кой знае? — на Пийт му се искаше да вдигне ръце към небето. — После ми разказа за съня с Тони Смит. Но това не е истина. Той просто си го съчини, за да ме тормози.

За няколко секунди Аманда замълча.

— Но ако е така — отвърна тя, — той си го е съчинил по един конкретен начин. И ти го каза сам — това е причината да се срещаш с него. Винаги си се надявал, че ще издаде нещо, без да иска.

Пийт беше готов да възрази, но тя имаше право. Ако сънят не е бил истински, значи Картър сам си го е съчинил и е избрал как да го разкаже. Възможно беше някаква част от истината да беше успяла да се промъкне през пролуките.

Сега той отново си го припомни наум.

— Той не беше сигурен, че е бил Тони.

— В съня?

— Да кимна Пийт. — Тениската на момченцето била вдигната над лицето му и той не можел да го види добре. Каза, че точно така му харесвало.

— Точно както с Нийл Спенсър.

— Да.

— Без нищо от това да е било споменавано в медиите каза Аманда и гневно разтърси глава. — А и Картър беше садист. Защо не би искал да вижда лицата на жертвите си?

Пийт нямаше отговор на този въпрос. Картър винаги беше отказвал да обсъжда мотивите си. Но макар в убийствата да не беше личал какъвто и да било сексуален елемент, Аманда имаше право: той беше нанесъл жестоки рани на онези деца, за което имаше безброй възможни обяснения. Ако попиташ петима различни специалисти по психологически портрет — а навремето те го бяха направили, — ще получиш пет различни отговора. Може би, за да накара жертвите да бъдат по-лесни за контролиране във физическо отношение. Или за да заглуши звуците, които издават. Да ги дезориентира. Да ги уплаши. За да не може да го виждат. За да не може той да ги вижда. Една от причините психологическите портрети да бяха такава глупост беше фактът, че различните престъпници почти винаги имат коренно различни причини за едно и също поведение, а…

Пийт се поколеба.

— Всички тези копеленца са еднакви — тихо каза той.

— Моля?

— Това ми каза Картър. — Той се намръщи. — Или поне нещо такова. Когато говореше за това кое от децата му се е присънило. „Всички тези копеленца са еднакви. Всяко може да свърши работа“.

— Продължавай.

Но той отново замълча, като се опитваше да осмисли значението на тези думи, сякаш предусещаше, че скоро ще го осени някаква яснота. За Картър не беше имало значение кого ще нарани. Освен това той изобщо не беше искал да вижда лицата на жертвите си.

Но защо?

За да не може той да ги види.

Дали защото беше искал да си представя някой друг на тяхно място? Пийт отново впери поглед надолу към снимката — към мъжа, който можеше да е всеки друг — и си спомни странния поглед в очите на Картър. Сякаш беше видял някого, от когото се е интересувал дълго време, но едва сега беше успял да го зърне с очите си. Това накара Пийт да се замисли за нещо друго. Как през годините се беше опитвал с всички сили да не мисли за Том и въпреки това, когато се срещнаха, не успя да се сдържи да прецени как изглежда. И макар от момчето да бяха останали следи, мъжът беше толкова по-различен от момченцето, което той помнеше.

Защото децата се променят толкова много.

Казах ти всичко, което знам.

И сега Пийт си спомни едно друго дете. Едно момченце — малко и уплашено, и недохранено, — скрило се зад краката на майка си, докато Пийт отключваше вратата към пристройката на Франк Картър.

Едно момченце, което сега би наближавало трийсетте.

Доведи семейството ми, спомни си Пийт. Онази кучка и малкото копеленце.

Той вдигна поглед към Аманда, най-сетне прозрял истината.

— Това не бях чул.