Алекс Норт
Шепнещия мъж (25)

24

Беше изумително колко бързо животът поемаше обичайния си ход, когато му се налагаше.

След като полицаите си тръгнаха, реших, че нямаше смисъл двамата с Джейк да се опитваме да заспиваме отново и в резултат на това в осем и половина сутринта вече се чувствах полумъртъв от умора. На автопилот успях да му направя закуска и да го приготвя за училите. След случилото се това ми се струваше безумно, но нямах извинение да го задържа вкъщи. Всъщност в резултат на представлението, което по-рано изнесе пред полицаите, на една ужасна част от мен й се искаше точно сега да не бъде около него.

Докато си ядеше зърнената закуска и продължаваше да отказва да говори с мен, останах в кухнята, сипах си вода в една стъклена чаша и я изпих на един дъх. Само няколко часа по-късно събитията от предишната нощ вече ми изглеждаха далечни и нереални. Можех ли да бъда сигурен в онова, което бях видял? Може би всичко беше просто плод на въображението ми. Но не, аз наистина го бях видял. Някой по-добър баща — някой приличен баща — щеше да накара полицаите да го вземат на сериозно. Някой по-добър баща щеше да има син, който говори с него, вместо да подронва авторитета му. Който щеше да види, че се страхувах за него и се опитвах да го защитя.

Ръката ми стисна чашата.

Том, ти не си твоят баща.

Тихият глас на Ребека в ума ми.

Никога не го забравяй.

Погледнах надолу към празната чаша в ръката си. Стисках я твърде силно. Ужасният спомен ме връхлетя — счупено стъкло; писъците на майка ми — и аз бързо я оставих настрани, преди да започна да се държа като значително по-лош баща.

 

 

В девет без петнайсет Джейк и аз вървяхме заедно към училището, като той влачеше крака до мен и все така отблъскваше опитите ми да започна разговор. Едва когато стигнахме металната порта на оградата, синът ми най-сетне заговори.

— Татко, кой е Нийл Спенсър?

— Не знам точно.

Въпреки избраната тема изпитах облекчение, че говореше с мен.

— Едно момченце от Федърбанк. Мисля, че по-рано тази година е изчезнало; помня, че четох нещо във вестника. Никой не знае какво е станало с него.

— Оуен каза, че е мъртъв.

— Оуен ми звучи като едно очарователно момченце.

Беше ясно, че на Джейк му се искаше да каже още нещо, но след това размисли.

— Той каза, че аз седя на стола на Нийл.

— Това са глупости. Не те приеха в училището, защото това момче Нийл е изчезнало. Някой се е преместил да живее другаде, точно като нас.

Намръщих се.

— А така или иначе, целият клас миналата година е бил в друга стая, нали?

Джейк ме погледна любопитно.

— Двайсет и осем — каза той.

— Двайсет и осем какво?

— Двайсет и осем деца — каза той. — С мен — двайсет и девет.

— Точно така.

Нямах представа дали това беше вярно, но не възразих.

— Тук класовете са с по трийсет деца. Така че където и да е Нийл, столът му все още го очаква.

— Ти мислиш ли, че той ще се прибере вкъщи?

Влязохме в двора.

— Не знам, приятел.

— Татко, може ли да ме гушнеш?

Погледнах надолу към него. Ако се съди по изражението на лицето му в този миг, сякаш предишната нощ и днешната сутрин изобщо не се бяха случили. Но от друга страна, той беше на седем. След като се бяхме карали, той винаги сам решаваше как и кога ще му мине. В този случай бях твърде уморен, за да не приема нещата такива, каквито бяха.

— Разбира се, че може.

— Защото дори когато се караме…

— Ние продължаваме да се обичаме. Много.

Коленичих и докато ме обгръщаше силно, той сякаш ми вдъхна малко живителни сили. Подобна прегръдка, от време на време, щеше да ми помага да продължа. А след това той бавно влезе в училището след госпожа Шели, без дори да погледне назад. Аз излязох обратно през портата с надеждата, че днес няма да създава повече проблеми.

Но ако го направеше…

Ами какво толкова.

Просто го остави да бъде себе си.

— Ехо, здравей.

Обърнах се и видях Карън на няколко крачки зад мен, докато се опитваше да ме настигне.

— Здравей — казах аз. — Как си?

— Очаквам с нетърпение следващите няколко часа тишина и спокойствие.

Тя закрачи редом с мен.

— Как мина вчерашният ден за Джейк?

— На жълто — отговорих аз.

— Нямам представа какво означава това.

Обясних й системата със светофара. Важността и предполагаемата й сериозност ми се струваха толкова безсмислени след случилото се предишната нощ, че накрая едва не се засмях.

— Мамка му, това звучи просто отвратително — каза тя.

— И аз така си помислих.

Зачудих се дали имаше някакъв официален момент, в който родителите на децата от едно и също училище решават да спрат да се преструват и започват да ругаят като нормалните хора. Ако имаше, аз се радвах, че беше останал в миналото.

— Но в известен смисъл това е като почетен медал — каза тя. — Съучениците ще му завиждат. Адам каза, че не са успели да си поиграят заедно.

— Джейк каза, че Адам му е симпатичен — излъгах аз.

— Освен това каза, че Джейк малко си е говорил сам.

— Да, понякога го прави. Въображаеми приятели.

— Да — каза Карън. — Напълно го разбирам. Някои от най-добрите ми приятели са въображаеми. Шегувам се, разбира се. Но Адам мина през този период и съм сигурна, че като малка и аз съм го правила. Ти също вероятно.

Намръщих се. Внезапно ме връхлетя един спомен.

— Мистър Нощ — казах аз.

— Моля?

— За бога, не съм се сещал за това от години.

Прокарах пръсти през косата си. Как бях могъл да забравя?

— Ами да, наистина си имах въображаем приятел. Когато бях малък, разказвах на майка ми как някой влиза в стаята ми през нощта и ме прегръща. Мистър Нощ. Така го наричах.

— Аха… доста е страховито. Но от друга страна, децата постоянно говорят някакви страшни неща. Има цели уебсайтове на тази тема. Трябва да го напишеш и да им го пратиш.

— Може и да го направя.

Но това ми напомни за нещо друго.

— Напоследък Джейк говори и други странни неща. „Ако една врата полуотворена оставиш ти, не след дълго ще чуеш някой да шепти“. Това чувала ли си го?

— Хм. — Карън се замисли. — Звучи ми познато; сигурна съм, че съм го чувала някъде. Мисля, че е едно от онези стихчета, които децата си разказват на площадката.

— Да. Може би там го е чул.

Но не и на тази детска площадка, разбира се, защото Джейк го беше казал вечерта, преди да започне да ходи в новото училище. Може би беше нещо, което децата повтарят навсякъде, а аз просто не знаех за него — от телевизионните програми, които му пускам и после спирам да им обръщам внимание, така че дори не ги чувам.

Въздъхнах.

— Просто се надявам днешният ден да мине по-добре. Тревожа се за него.

— Това е нормално. Какво мисли съпругата ти?

— Тя почина миналата година — казах аз. — Не съм сигурен, че той се справя добре с това. Което е разбираемо, предполагам.

Карън замълча за момент.

— Много съжалявам да го чуя.

— Благодаря. Не съм сигурен, че и аз се справям добре с това, честно казано. Никога не съм сигурен дали съм добър баща, или не. Дали правя най-доброто за него.

— Това също е нормално. Сигурна съм, че го правиш.

— Може би всъщност става въпрос за това дали най-доброто, на което съм способен, е достатъчно добро за него.

— И отново съм сигурна, че е така.

Тя спря и пъхна ръце в джобовете си. Бяхме стигнали до едно кръстовище и от езика на зялото и на двама ни личеше, че тя ще продължи напред, а аз ще завия надясно.

— Но така или иначе — каза зя, — звучи сякаш и двамата сте преживели нещо доста трудно. Затова си мисля не че си ме питал, давам си сметка, но майната му, — че може би трябва да спреш да изискваш толкова много от себе си?

— Може би.

— Поне мъничко?

— Може би.

— Знам, лесно е да се каже.

Тя изведнъж се раздвижи, все едно въздъхна с цялото си тяло.

— Както и да е. Ще се видим по-късно. Лек ден.

— И на теб.

През останалата част от пътя до вкъщи мислих над думите и. Може би трябва да спреш да изискваш толкова много от себе си. В това вероятно имаше известен смисъл — все пак аз просто крачех неуверено през живота както всички останали, нали? И давах всичко от себе си.

Когато се прибрах у дома, продължих да крача напред-назад в долния край на стълбището, без да знам какво точно да направя. По-рано си мислех, че ще ми се отрази добре да прекарам известно време без Джейк. Сега, когато цялата къща беше празна и тиха около мен, изпитвах нужда да бъда възможно най-близо до него.

Защото трябваше да го предпазя.

И не си бях въобразил случилото се предишната нощ.

При тази мисъл ме обзе паника. Ако от полицията нямаше да ни помогнат, това означаваше, че трябваше да го сторя аз. Докато крачех из празните стаи, започнах да се отчайвам да изпитвам някаква спешна нужда да направя нещо, макар да нямах представа какво беше то. Озовах се в кабинета си. Лаптопът беше останал в спящ режим през нощта. Докоснах полето на мишката, екранът светна и думите се показаха.

Ребека…

Тя щеше да знае какво да направи в този момент; винаги беше знаела. Представих си я как седи със скръстени крака на пода с Джейк и играе въодушевено с какви го играчки имаше между тях. И свита на старата ни кушетка как му чете, а той е отпуснал глава под брадичката й и телата им са толкова близо едно до друго, сякаш са един-единствен човек. Когато и да извикаше посред нощ, Ребека вече се беше запътила към него, докато аз още се разбуждах. И той винаги беше викал майка си.

Изтрих думите, които бях написал вчера, и ги замених в три нови изречения.

Липсваш ми.

Чувствам се така, сякаш предавам сина ни, и не знам какво да направя.

Съжалявам.

 

 

За миг вперих поглед в екрана.

Стига толкова.

Стига толкова самосъжаление. Колкото и трудно да беше всичко, моята работа беше да се грижа за сина си — и ако най-доброто, на което бях способен, не беше достатъчно, трябваше да се постарая повече.

Отидох обратно при входната врата. Имаше ключалка и верижка, но това очевидно не беше достатъчно. Затова щях да сложа и резета — толкова високо, че Джейк да не може да ги достигне сам. Детектори за движение в долния край на стълбището. Всичко това беше постижимо. В случая нямаше непреодолим проблем, каквото и да повтаряше неувереността ми.

Но преди това можех да направя нещо друго и затова насочих вниманието си към купчината писма на стъпалата зад мен. Бяха пристигнали още два плика, адресирани до Доминик Барнет, и двата с известия за събиране на дългове. Занесох ги в кабинета си, затворих текстовата програма на лаптопа и вместо това отворих търсачката в интернет.

Нека видим кой си ти, Доминик Барнет.

Не бях сигурен какво очаквах да открия за него. Страница във фейсбук например нещо със снимка, което да ми покаже дали той беше мъжът, идвал вчера или ако не това, може би някакъв настоящ адрес, който да намеря в реалния живот. Нещо, което да ми помогне да предпазя Джейк и да разбера какво, по дяволите, се случваше с къщата ми.

Още при първия опит намерих снимка. Доминик Барнет не беше моят мистериозен посетител. Беше по-млад, с гъста катраненочерна коса. Но снимката не беше в някоя социална мрежа.

Вместо това се намираше до новинарски репортаж, в първия резултат от търсенето: ПОЛИЦИЯТА СМЯТА СМЪРТТА НА МЕСТЕН МЪЖ ЗА УБИЙСТВО.

Стаята се стопи около мен. Вперих поглед в думите, докато не започнаха да губят смисъла си. Къщата беше притихнала и чувах единствено туптенето на собственото си сърце.

И тогава…

Скръц.

Погледнах към тавана. Отново онзи шум — същият както преди, сякаш някой беше направил една-единствена крачка в стаята на Джейк. Кожата ми изтръпна при спомена за случилото се предишната нощ — фигурата, за която си бях въобразил, че стой в края на леглото ми, с разперена коса точно като на момиченцето, което Джейк беше нарисувал. Как бях усетил, че някой разтърсва крака ми.

Събуди се, Том.

Но за разлика от мъжа на вратата, всичко това беше плод на въображението ми. Бях полузаспал все пак. Беше просто следа от един кошмар от миналото, събуден от страховете на настоящето.

В къщата ми нямаше нищо.

Решен да се отърся от мислите за шума, се насилих да прочета статията.

ПОЛИЦИЯТА СМЯТА СМЪРТТА

НА МЕСТЕН МЪЖ ЗА УБИЙСТВО

От полицията съобщиха, че ще разследват смъртта на Доминик Барнет, открит мъртъв в една гориста местност миналия вторник, като убийство.

Барнет (42), живял на улица „Гархолт“ във Федърбанк, бил открит край един ручей от деца, докато си играели в гората Холингбек. Днес началникът на отдел „Криминални разследвания“ Колин Лайънс съобщи пред медиите, че смъртта на Барнет е настъпила в резултат на „значителни“ мозъчни травми. Полицията разследва многобройни възможности за мотива за нападението, но на местопрестъплението са открити вещи, които сочат, че не става въпрос за грабеж.

„Бих искал да се възползвам от възможността да успокоя гражданите — каза Лайънс. — Полицията беше запозната с господин Барнет и вярваме, че става въпрос за изолиран случай. Въпреки това броят на патрулиращите служители в района е увеличен и приканваме всеки, който разполага с някаква информация по този въпрос, незабавно да се свърже с нас“.

Прочетох статията отново и паниката в мен се усили. От адреса нямаше съмнение, че това беше същият Доминик Барнет. Той беше живял в тази къща. Може би беше седял на същото място като мен сега или беше спал в настоящата стая на Джейк. И е бил убит през април тази година.

Като се опитах да запазя спокойствие, кликнах назад и потърсих други статии. Фактите, ако изобщо можеше да се говори за такива, се появяваха откъслечно и много от тях трябваше да се четат между редовете. Полицията беше запозната с господин Барнет. Внимателно подбран израз, който явно сочеше, че по някакъв начин се е занимавал с наркотици и че това е била предполагаемата причина за убийството му. Гората Холингбек се намираше на юг от Федърбанк, от другата страна на реката. Не ставаше ясно какво е правил там Барнет. Седмица по-късно е било открито оръжието, с което е било извършено убийството, а малко след това статиите започваха да оредяват. От онова, което научих от интернет, убиецът му така и не е бил заловен.

Което означаваше, че все още беше на свобода.

При тази мисъл ме побиха ужасяващи тръпки. Не знаех какво да направя. Да се обадя отново в полицията? Онова, което бях научил, сякаш не допълваше кой знае колко нещата, които вече им бях казал. Щях да им се обадя, реших аз, защото трябваше да направя нещо. Но първо имах нужда от още информация.

След известно умуване и с разтреперани ръце прегледах документите, които бях запазил след покупката на къщата, открих адреса, който ми трябваше, и взех ключовете си. Допълнителните мерки за сигурност ще трябваше да почакат. Имаше един човек, който щеше да може да ми разкаже повече за Доминик Барнет — и реших, че беше крайно време да говоря с нея.