Алекс Норт
Шепнещия мъж (14)

13

— Просто застани с гръб до стената — казах. — Малко по-надясно. Не, мое дясно. Още малко. Точно така. Сега ми се усмихни.

Беше първият ден на Джейк в новото училище и това притесняваше много повече мен, отколкото него. Колко пъти може да провери човек дали дрехите в чекмеджето са приготвени? На всяка ли имаше име? Къде бях оставил раницата му и бутилката за вода? Имаше толкова много неща, които трябваше да направя, и исках да подготвя всичко за него перфектно.

— Татко, вече може ли да се мръдна?

— Чакай малко.

Задържах телефона пред себе си, докато Джейк стоеше пред единствената гола стена в стаята си, облечен в своята нова училищна униформа: сиви панталони, бяла риза и син пуловер — всичките нови и изпрани, разбира се, с етикетче с името му на абсолютно всяка дреха. Усмивката му беше срамежлива и мила. Изглеждаше толкова пораснал в своята униформа, но и все така мъничък и уязвим.

Почуках няколко пъти с пръст по екрана.

— Готово.

— Може ли да видя?

— Разбира се, че може.

Коленичих и той надникна през рамото ми, докато му показвах снимките, които бях направил.

— Изглеждам добре.

Звучеше изненадан.

— Изглеждаш като истински мъж — казах му аз.

И беше вярно. Опитах се да се насладя на мига, макар да беше пропит с тъга, защото Ребека също трябваше да е тук. Както повечето родители, всяка година двамата с нея бяхме снимали Джейк на първия учебен ден, но наскоро смених телефона си и едва в началото на тази седмица си дадох сметка какво означаваше това. Всичките ми снимки бяха изчезнали — изгубени завинаги. И като сол в раната, въпреки че телефонът на Ребека беше у мен и нейните снимки бяха вътре, нямах достъп до тях. Цяла минута бях стоял пред стария й апарат, вперил гневен поглед в него, докато бях осмислял горчивата истина на ситуацията. Ребека си беше отишла, което означаваше, че с нея си бяха отишли и онези спомени.

С всички сили опитах да се убедя, че това нямаше значение. Това беше просто още една лоша шега, която загубата ми изиграваше — нищожна в сравнение с всичко останало. Но ме беше заболяло. Почувствах се сякаш отново съм се провалил.

Ще си направим още много.

— Хайде, приятел.

Преди да излезем, качих дубликати от снимките в облака.

 

 

Началното училище „Роуз Терас“ представляваше ниска, продълговата сграда, отделена от улицата с желязна ограда. Основната част беше стара и красива: на един етаж, с многобройни островърхи покриви. В черния камък над отделните входове беше издълбано „МОМЧЕТА“ и „МОМИЧЕТА“, макар много по-скорошните надписи да сочеха, че вместо това викторианското разделение сега се използваше за разграничаване на отделните класове. Бяха ме развели наоколо, преди да запиша Джейк. Вътре имаше една зала с полиран дървен под, която служеше за централно фоайе, от което се влизаше в околните класни стаи. Коридорите между вратите бяха покрити с разноцветни отпечатъци от ръчички, оставени от избрани предишни ученици, а под тях бяха отбелязани годините, през които бяха учили там.

Джейк и аз застанахме до оградата.

— Как ти се струва?

— Не знам — каза той.

Беше ми трудно да го виня, задето изпитва съмнения. Детската площадка отвъд сградата гъмжеше от деца и техните родители, скупчени на групички. Беше първият ден от новата учебна година, но всички тук — и деца, и родители — вече се познаваха от двете предходни години, а Джейк и аз щяхме да влезем вътре, без да познаваме никой друг, освен нас двамата. Старото му училище беше по-голямо и анонимно. Всички тук изглеждаха толкова близки един с друг, че беше невъзможно да си представя как никога нямаше да спрем да се чувстваме като аутсайдери. Господи, така се надявах да се приспособи.

Стиснах лекичко ръката му.

— Хайде — казах аз. — Да бъдем смели.

— Татко, аз съм добре.

— Говоря за себе си.

Шега, но само наполовина. Оставаха пет минути, преди да отворят вратите, и знаех, че трябва да положа усилие да се затворя с другите родители и да започна да създавам собствени контакти. Вместо това се облегнах на стената и зачаках.

Джейк стоеше до мен и лекичко гризеше устната си. Наблюдавах как другите деца тичат наоколо и ми се искаше той да отиде при тях и да се опита да си поиграят.

Остави го да бъде себе си, казах си аз.

Това би трябвало да е достатъчно, нали?

В крайна сметка вратите с надпис „Начални класове“ се отвориха и новата учителка на Джейк излезе с усмивка. Децата започнаха да се подреждат за влизане, а раниците им се поклащаха. За всички тук това беше първият ден за годината и повечето от тези раници засега бяха празни, но не и тази на Джейк. Както обикновено, беше настоял да си донесе своя Пакет със специални неща.

Подадох му раницата и бутилката за вода.

— Ще внимаваш да не го изгубиш, нали?

— Да.

Господи, толкова се надявах на това. Мисълта, че Пакетът може да се загуби, вероятно беше толкова непоносима за мен, колкото би била и за него. Но присъствието на тази вещ му носеше утеха и нямаше начин да излезе от вкъщи без нея.

Той вече се насочваше към опашката от деца.

— Обичам те, Джейк — казах тихо аз.

— И аз те обичам, татко.

Стоях там и го гледах, докато не влезе вътре, с надеждата, че ще се обърне и ще ми помаха. Не го направи. Предполагам, че това беше добър знак — липсата на страх от раздялата. Показваше, че не се тревожи да се изправи пред деня, който го очакваше, и нямаше нужда да му вдъхвам кураж.

Искаше ми се да можех да кажа същото и за себе си.

Моля те, моля те, моля те, бъди добре.

— Ново момче, а?

— Моля?

Обърнах се и видях една жена, застанала до мен. Макар времето вече да беше топло, тя беше облечена с дълго тъмно палто, пъхнала ръце дълбоко в джобовете си, сякаш в очакване на зимен вятър. Косата й беше боядисана в черно, дълга до раменете, а на лицето си имаше леко развеселено изражение.

Ново момче.

— О — казах аз. — Имате предвид Джейк? Да, това е синът ми.

— Всъщност имах предвид и двама ви. Изглеждаш разтревожен. Сигурна съм, че ще се справи, наистина.

— Да, сигурен съм, че е така. Той дори не погледна назад.

— Моят спря да го прави преди доста време. Всъщност, когато сутрин стигнем до двора на училището, все едно вече ме няма. Отначало ми се късаше сърцето, но се свиква. И в крайна сметка това е добре.

Тя вдигна рамене.

— Между другото, аз съм Карън. Синът ми е Адам.

— Том — казах аз. — Приятно ми е да се запознаем. Карън и Адам? Трябва да започна да запомням всички тези нови имена.

Тя се усмихна.

— Ще отнеме известно време. Но съм убедена, че Джейк няма да има никакви проблеми. Трудно е, когато се преместиш на ново място, но тук децата са много добри. Адам започна едва по средата на миналата година. Училището е хубаво.

Докато вървеше обратно към изхода, аз запаметих имената. Карън. Адам. Тя изглеждаше мила и аз трябваше да положа известни усилия. Може би, въпреки всички доказателства в полза на противното, наистина можех да стана един от онези нормални възрастни хора, които си говорят с другите родители на детската площадка.

Извадих си телефона и си сложих слушалките за краткия път обратно до вкъщи, по който имаше нещо друго, за което да се тревожа. Когато Ребека почина, бях стигнал до една трета от новия си роман и макар някои писатели да биха се отдали на работата си, с цел да ги разсее, оттогава не бях написал нито дума. Идеята, която бях развивал, сега ми се струваше безсмислена, и вече подозирах, че щеше да се наложи да я изоставя напълно и да я зарежа да гние на харддиска ми като някоя пълна глупост.

И за какво щях да пиша в такъв случай?

Когато се прибрах вкъщи, включих компютъра, отворих нов празен файл в текстовата програма и после го запаметих, като го кръстих лоши идеи. Винаги правех това, когато започвах нова книга. Признанието, че съм едва в началото, отнемаше част от психологическото напрежение. И след това, понеже винаги бях вярвал, че правенето на кафе не е протакане, отидох в кухнята и сложих да кипне вода в чайника, после се облегнах на кухненския плот и се загледах през прозореца към задния двор.

Отвън стоеше някакъв мъж.

Беше обърнат с гръб към мен и сякаш се бореше с катинара на вратата на гаража ми.

Какво, по дяволите?

Почуках по стъклото.

Мъжът подскочи и бързо се обърна. Беше на около петдесет, нисък и пълен, с голямо кръгло плешиво петно, оградено от посивяла коса. Също така беше елегантно облечен в костюм, сиво плато и шал и по нищо не приличаше на потенциален крадец.

Направих му изразителен жест в стил какво, по дяволите с ръцете и лицето си. Той ме изгледа втренчено за момент, все така стреснато, после се обърна и се изгуби в посока на алеята за коли.

Поколебах се за миг, все още объркан от видяното преди малко, после излязох от кухнята, твърдо решен да се изправя лице в лице с него и да разбера какво е искал да направи.

Докато стигна до входната врата, на нея се позвъни.