Виктория Айвярд
Гибелна буря (10)

Десет
Айрис

Планините са стръмни и опасни: бранят градовете А. А. в долината от обсада или яростна атака на армията. Гъстите иглолистни дървета изпълняват ролята на опасни препятствия за всеки камион, който се осмели да свърне от защитените им пътища. А дори самото възвишение е бариера, обезсърчаваща всеки, който би се надявал да се изкатери в челюстите на града. Мислят си, че са в безопасност в своята крепост от скален зъбер и небе. Не виждат опасност, защото никоя армия не би могла да се надява да стигне до прага им. Но често биваме отслабени от онова, което ни прави и силни.

Монтфорт не е изключение.

Приземяваме се на изток извън техните граници, доста навътре в пределите на Преъри. Десантният ни джет е без отличителни знаци, проформа прясно боядисан в отличителния жълт цвят на Преъри. Слива се с високата трева, докато тя се поклаща като морски вълни под утринната светлина. Никой не забелязва пристигането ни в далечните низини. Летели сме предпазливо, първо през дивите райони на Езерните земи, преди да пресечем откритата и безлюдна местност. Лордовете на Преъри са отдалечени, земите им — твърде огромни и обширни, за да патрулират из тях както подобава. И са заети със собствените си дела. Не знаят, че сме пресекли земите им. Никой не знае, че сме тук.

Освен нападателите, разбира се.

Тяхното включване е необходимо, за да подмамим колкото можем повече хора да излязат от Асендант. С малко късмет Тиберий Калоре ще е един от тях. Според Мейвън брат му никога не би подминал добра възможност да се бие. Да се изфука, добави той, намръщвайки се при мисълта, когато обсъждахме това. Не познавам принца изгнаник. Никога не съм срещала Тиберий Калоре. Но Езерните земи не са страна в неведение. Събрахме сведения за него и цялото кралско семейство. В крайна сметка били са наши врагове в продължение на повече от столетие. Докладите разкриха един като цяло предсказуем принц. Обучен да бъде военачалник като баща си. Изкован от дълга и очакванията. Превърнат в човек, който цени короната най-много от всичко. Мисля, че това е едно от общите неща между двамата, заедно с едно много особено Червено момиче.

Трябва да се съглася с преценката на Мейвън. Ако Тиберий наистина е дошъл, за да сключи сделка с Монтфорт, да укрепи съюза им, със сигурност ще се опита да се докаже и да спечели лоялността им. Какъв по-добър начин от това да се бие за тях?

Нападателите се срещат с нас на уговореното място — възвишение, което ни предоставя цялостна гледка към местността наоколо. Те са маскирани и забулени, възседнали бълващи дим старомодни мотоциклети: дори очите им са закрити от мотоциклетистки предпазни очила. Сребърни, всички до един. Прогонени в изгнание от собствените си земи, когато планинските кралства паднали. Лишени от собствените си рождени права на лордове и владетели. По-многобройни са от нас, но не изпитвам особен страх. Аз съм воин по рождение, отгледана от най-силните нимфи в моето кралство. А петимата ми придружители също са такива — силни, благородни и полезни.

Джиданса е все още с мен, готова както да ме закриля, така и да служи. Внимателно заема позиция между мен и всеки нападател, който би могъл да се приближи твърде много.

Държа главата си наведена, лицето ми е обвито в сянка. Нападателите са изолирани, саможиви хора и вероятно не биха разпознали една принцеса на Езерните земи или кралица на Норта, когато я видят, но така е най-добре. Другите говорят вместо мен, уточняват условията.

Нашият шестчленен отряд е лесен за транспортиране: всеки от нас се вкопчва в нападателите, докато ни превозват през низината. Познават този район по-добре от когото и да е от нас и дори не е нужно да използваме нашата „сянка“ от Династия Хейвън, за да прикрием пътуването си. Все още не.

Планините в далечината се извисяват все по-близо с всяка изминала секунда. Приличат на стена повече от която и да е друга планина. Страхът се опитва да прояде решимостта ми, но не му позволявам. Вместо това присвивам очи и се съсредоточавам по-рязко върху настоящата задача, като не оставям кой знае колко място за каквото и да е друго.

Докато часовете се сливат, преговарям мислено плана. Всяко препятствие, което трябва да бъде преодоляно.

Да пресечем границата.

Това е лесна работа. Нападателите познават пътеките и са наясно с незащитените части на Монтфорт. Следват течението на един поток през гъста, труднопроходима борова гора и едва когато започваме да се изкачваме в предпланините, осъзнавам, че сме от другата страна на невидимата гранична линия между Преъри и Монтфорт.

Платете за преминаването си.

Нанизът от скъпоценни камъни е мой. Сапфири, сребро и диаманти. Предавам ги под заплахата на огнестрелно оръжие. Нашата сянка от Династия Хейвън, млад, набит и як пазител, когото съм взела назаем от царствения си съпруг, предава по-ценната част от сделката. Собствената му династия е разединена, разкъсана на две от гражданската война, избухваща из цяла Норта. Главата на неговата династия се бие на страната на Тиберий, но мнозинството от сродниците му остават на страната на Мейвън. Достойно за възхищение — да бъдеш верен на първо място на страната и краля си и след това — на семейството си. Дори и ако този крал е Мейвън Калоре.

Той не носи традиционната украсена с черни скъпоценни камъни маска на пазител. Без нея има вид просто на човешко същество. Сини очи, червена коса, проблясваща на слънчевата светлина. Пазител Хейвън съобщава на нападателите мястото, където трябва да стоварим ресурсите си, на няколко мили на север. Сандъци с храна, пари, батерии, както и оръжия и муниции, за да снабдяваме начинанията им. Без да губят време, нападателите ни оставят на източния склон на планината, толкова високо, колкото успяват да се изкачат с мотоциклетите си. Изобщо не виждам лицата им. Но поне един има руса коса, няколко тънки кичура от която се виждат под увитата му с кърпа глава.

Изкачете се.

Изкачването по водопадите е съвсем просто. Те изпълняват ролята на движещи се стълби и използвам водата, за да издърпам останалите нагоре и да ги прехвърля през многобройни зъбери. В крайна смета им изгубвам бройката. Следваме потока в обратната посока, срещу течението, без особени затруднения. Благодарение на способността ми и тази на друга нимфа, Лерон от Династия Осанос от Норта, и шестимата успяваме да влезем във високата долина, когато звездите оживяват над главите ни, пробождат небето като светли карфици. Въпреки това пътят е тежък. Въздухът става разреден и дишането ми е плитко, прави стъпките ми все по-трудни с всеки сантиметър от изкачването. Физическото усилие обаче не е нещо непознато за мен. Тренирах в Цитаделата на езерата още от детството си.

Мъжът от Династия Хейвън оставя ръцете си свободни, пръстите му се присвиват от време на време. Покрива ни с пелена от невидимост и ни позволява да се придвижваме през боровете незабелязани. Странно е — да погледнеш надолу към собствените си крака и да не видиш нищо, освен ниската горска растителност. Поне не ми се налага да гледам Райдал — силноръкия от Династия Рамбос. По пътя нагоре туловището му е разкривено от двете тела, прихванати с ремъци през ръцете му като раница. Още една част от собствения ми план. Кървава част.

Отново отблъсквам тръпка на страх.

Започнахме изкачването си по на север от града и това ни принуди да хванем напряко на юг, за да стигнем до реката. Тази част от нея се спуска буйно надолу по течението в долината, където лежи Асендант, и образува разкривено езеро. Усещам как някакво бреме се смъква от раменете ми, когато стигаме до водата: бреговете й са спокойни и пусти. Шестимата се спускаме под повърхността й, без да оставим дори следа от себе си.

Съсредоточавам вниманието си върху течението, създало канал от плавно течаща вода по протежение на коритото на реката. Лерон действа, както сме планирали. Около главите ни се оформят мехури и осигуряват на всеки от нас щит от годен за дишане въздух. Това е стар трик на нимфите, нещо, което и дете може да направи. И така минаваме тайно по водния път, яхнали течението през завоите на долината. Почти непрогледно тъмно е, но имам доверие на водата. Последните мили минават в принудително мълчание, запълвано единствено от звука на собственото ми дишане и силните удари на сърцето ми.

Градското езеро на Асендант е дълбоко и пълно с риба. Един-два пъти подскачам при докосването на люспи в тъмнината, докато се придвижваме към ръба на водата. Отърсвам се от усещането и се съсредоточавам върху следващата стъпка в плана си. Няколко хубави имения разполагат с кейове на езерото и ги използваме като прикритие. Аз излизам на повърхността първа и вдигам очи точно над ватерлинията. След часове в пустошта и под водата дори меките светлини на града са ослепителни. Не примигвам, нито трепвам. Възможно най-бързо заставям зрението си да се приспособи. Имаме да спазваме план.

Все още никакви аларми. Никакви предупредителни сигнали. Хубаво.

Пазител Хейвън отново ни обвива в пелена от невидимост, когато излизаме от водата, но дори той не може да скрие мокрите отпечатъци от стъпки, които оставят пътечка зад нас в уличките. Тази задача е оставена на Лерон и мен. Изстискваме се и се подсушаваме с няколко извивания, като използваме способностите си, за да изстискаме всяка капка. Кондензирам останалите локви и запращам носещи се кълба от вода в най-близкото растение или канавка. Без да оставям нито следа.

Прекарах полета до Преъри в запаметяване на разположението на Асендант, като използвах картата от Бракън. Смущаващо е да знам, че толкова голяма част от плана ми е построена върху работата на някого другиго. Трябва да се доверя на сведенията, които са ми дадени, въпреки че едно погрешно късче може да е равно на провал. Макар че столицата на Монтфорт е объркваща, назъбена мрежа от улици и стъпала по протежение на двете страни на дъното на долината, успях да проследя най-бързия маршрут от проклетото езеро нагоре до мястото, където държат децата на Бракън.

Не в двореца според шпионите от Пиемонт, а в обсерватория.

От безопасността на тъмна и тиха странична уличка хвърлям поглед нагоре по покритите със стъпала склонове към увенчаната с купол сграда високо на склона.

Краката ми потреперват при мисълта да се изкатеря на нови хиляда стъпки. Но тръгвам упорито напред без нито звук и нагаждам дъха си към ниско, бавно темпо.

Вдишване през носа, издишване през устата в ритъм със стъпките ми.

Силноръкият не се затруднява особено със стълбите въпреки допълнителната тежест на товара си. А пазителят от Династия Хейвън е по-добре трениран от когото и да е от нас: отгледан да защитава краля и семейството му, той е в цветуща физическа форма. Същото важи и за Лерон. Не ми е приятно да се доверя на жител на Норта, какво остава пък на трима до мен, но това не можеше да се избегне. В името на политиката се изискваше равно представяне.

Джиданса е единствената от спътниците ми, на която имам пълно доверие. От другия езерняк с нас ме побиват тръпки. Ненавиждам Ниро от рода Ескариол, но имаме нужда от него и талантите му. Той е лечител на повърхностни рани, странен тип. Един човек, надарен със способността да спасява живот, не би трябвало да изпитва такава голяма наслада от отнемането му, каквато изпитва той.

Чувам го как диша: поема и изпуска бързо дъха си, докато се изкачваме. Макар да се радвам, че такъв даровит лечител като него ни пази гърба, ми се иска да не ни беше необходим. Ниро изпитва твърде голяма наслада от онова, което трябва да направи, преди нощта да приключи.

— Ако имаме късмет, няма да ги забележат чак до обяд — прошепва той. — Работата ми ще бъде съвършена. — Гласът му е мек като коприна. Ниро произхожда от стар род на дипломати, също толкова умели в заздравяването на политически съюзи, колкото и в наместването на счупени кости.

— Пази тишина — прошепвам му в отговор. Полъхът на присъствието му по някакъв начин е по-студен от планинския въздух.

Асендант не е лишен от защита. Пътят е осеян със стражеви постове и патрули, макар и далеч по-малко, отколкото съм виждала в Езерните земи или в столицата на Норта. Тези глупави монтфортци си мислят, че техните планини и техните тайни са достатъчни да ги опазят.

Хвърлям поглед през рамо към другата страна на долината. Усещам свистенето на черната си плитка, но не я виждам. Това, което сигурно е дворецът на премиера, се разпростира по цялата височина срещу нас, с други представителни жилища и правителствени сгради от двете му страни. Проблясва в бяло на звездната светлина: многобройни светлини сияят от балкони, прозорци и тераси.

Мер Бароу е там вътре. Мълниеносното момиче, което умее да оцелява.

В Арчън я смятах за очарователно рядко и куриозно създание. Червеното момиче, подчинено на Сребърен крал, който изглеждаше точно толкова впримчен от нея, колкото и тя от него. Няма да се преструвам, че разбирам защо тя омагьосва Мейвън по такъв начин, но сигурно е дело на майка му. Никой, който е с ума си, не е толкова обсебен. И това не може да е любов. Никой човек, способен на любов, не се държи като него.

Никога не съм мислила, че ще се омъжа по любов. Не съм толкова наивна, че да храня подобни блянове. Родителите ми започнали да изпитват взаимна обич и уважение в течение на уредения си брак и аз се надявах поне на това. Разбира се, Мейвън прави тази надежда невъзможна. Успявала съм да зърна само малки кътчета от сърцето му, да надникна само за миг и тези кратки надниквания са достатъчни, за да зная, че сърцето му е мъртво.

Ако целта ни не бяха децата на Бракън, ако наистина се надявах да задържа короната си като кралица на Норта, можеше да обмисля идеята да убия Мер Бароу. Не от злоба, а евентуално за да дам на Мейвън някаква яснота. Сега тя е нещо, което го мотивира, примамка, която да следва, но е и слабост. А на мен той ми е нужен слаб. Нужно ми е да е разсеян.

Както каза майка ми, Мейвън Калоре ще бъде застигнат от потопа.

Всичките ще бъдат.

Военният контингент потегли преди десет минути, камионите им се отправиха с пронизителен шум нагоре по планината. Все още чувам ехото, слизащо надолу по склона, отекващо с вибриране из улиците и уличките на монтфортската столица. Из останалата част града ехти звън на камбани за тревога и предупредителни сигнали. Точно както планирахме. Примигвам, все още обвита в непроницаемата сянка на пазител Хейвън.

Пазачите в наблюдателния пост са изоставили постовете си, за да помогнат на града, оставяйки смяна от само двама войници на Монтфорт. Нощем зелените им униформи изглеждат черни. Открояват се на фона на полираните колони от лунен камък, които подпират обсипания със звезди купол от цветно стъкло.

Без певец или внушител, който да заличи спомените на двамата пазачи, нямаме избор, освен вместо това да се промъкнем покрай тях. Не е трудно, но сдържам дъха си, докато го правим, промъквайки се през колоните на обсерваторията.

Те стоят от двете страни на входа, неподвижни и готови, свикнали с дрънчащите аларми. Казаха ми, че набезите на нападатели са чести и не представляват голяма заплаха за столицата.

— В низината? — казва единият на другия, като обръща лице.

Сънародничката му поклаща глава:

— По склоновете. Удариха низините два пъти миналия месец.

Мъжът се ухилва и пъха ръка в джоба си:

— Низината. На бас за десет медни монети.

— Не ти ли омръзва да губиш пари от мен? — отвръща тя.

Докато се смеят, притискам ръка към ключалката на вратата. С другата ръка щраквам капачето на манерката на хълбока си. Под въздействието на силата на пазител Хейвън не виждам какво правя и затова трябва да разчитам на осезанието си. Това усложнява нещата, но само колкото да ме забави.

Водата се завърта около китката ми, целува кожата ми, преди да се стопли между пръстите ми и да проникне в отвора на ключалката. Пасва в механизма, изпълва пространството, когато изпускам дъха си. През водата притискам механизмите на ключалката: докосвам всеки и оформям създаден от самата мен ключ.

Побутвам настрана с крак, посягам към Джиданса. Тя ме побутва в отговор.

На няколко метра от нас един клон се пропуква под напора на способността й и се стоварва с трясък върху паважа. И идеално заглушава звука от превъртането на ключ в ключалката.

— Нападатели в града? — казва жената пазач: смехът й е заменен от паника.

— Не бих се обзаложил — отвръща мъжът.

Те се втурват да разследват и ни дават възможност да се промъкнем в обсерваторията неразкрити, незабелязани, непотърсени.

Нащрек за каквито и да е охранителни камери, пазител Хейвън продължава да ни прикрива, докато влизаме.

— Лерон, тук — прошепва нимфата от Норта. Викаме се по име, неспособни да се видим.

— Джиданса.

— Райдал.

— Ниро.

— Айрис.

— Делос — обажда се пазителят от Династия Хейвън.

Ухилена, внимателно затварям вратата зад нас.

Проникнете в затвора в обсерваторията. Готово.

Не си позволявам да изпусна въздишка на облекчение.

Тя ще дойде едва когато съм на пистата у дома с децата на Бракън, благополучно върнати. И дори това е преждевременно. Както би казала майка ми, няма полза да спим, докато има войни за печелене. А около нас определено избухва война.

Стъпките на Джиданса отекват леко, докато заобикаля стаята. Търсенето й отнема няколко дълги минути, достатъчно, за да ни изнерви. Напрежението се усилва с течение на секундите, докато тя се връща. Долавям усмивката в гласа й.

— Наистина са глупави — казва тя. — Няма камери. Нито една.

— Как е възможно? — чувам да промърморва Лерон.

Скръцвам със зъби:

— Навярно не искат да има запис, който потвърждава, че децата са тук — отвръщам, давайки единственото обяснение, за което мога да се сетя. Не би трябвало да ми въздейства. По време на война се причиняват ужасни неща дори на Сребърни. Знам това от личен опит. — Или какво са им причинили.

Осъзнаването се стоварва върху нас — поредната завеса от ужас върху купчината.

Вдигам брадичка и приглаждам невидимата си коса, затъквам кичури зад ушите си.

— Пазител Хейвън, можете да прекратите.

— Да, Ваше Величество. — Чувам как се покланя, а после виждам.

Ставаме отново видими, всички заедно, сякаш някой внезапно е избърсал стъклото на прозорец. Повечето гледат собствените си крайници, преглеждат телата си, но Ниро се взира в мен. Изглежда блед на неясната светлина, процеждаща се през стъкления купол, която пада по лицето му на петна в противно зелен оттенък. Струва ми се, че погледът му е предизвикателен или навярно развеселен. Не ми харесва нито един от двата варианта.

— Насам — казвам им, съсредоточена върху настоящата задача. Те се строяват, дори Ниро и се радвам, че Джиданса е плътно зад мен. Също и пазителят. Аз съм кралицата на Норта, а той се е заклел да пази както Мейвън, така и мен.

Заобикаляме масивен телескоп, насочен към увенчания с купол покрив, направен от месингови тръби и стъклени сглобки. Прахосничество, помислям си. Звездите са недостижими за всички, дори за Сребърните. Те са владение на боговете и единствено на боговете. Не ни е дадено да ги достигнем. Да опитваме, значи да пилеем време, ресурси и енергия.

Няколко стаи се разклоняват от кръглото централно помещение, но ние не им обръщаме внимание. Вместо това прекосявам пода, оглеждаме мрамора под краката си за видими пукнатини. Не очаквам такива и отново отпушвам манерката. С кимване към Лерон му давам знак да направи същото.

Водата ни се разлива около краката ни и по мрамора и се разстила в тънко покривало. Побутва камъните и образува локви по тях, вмъква се в улеите и процепите между плочите.

— Насам — казва Лерон и прави няколко крачки към стената. Собствената му вода набъбва като огромна капка. Когато се приближавам и присвивам очи, виждам как миниатюрни въздушни мехурчета се носят бавно из водата.

Отдолу има открито пространство.

Джиданса се справя бързо с плочата: издърпва я нагоре и я измъква от мястото й с едно махване на пръстите. Отдолу се мержелее мрак, но не черна тъмнина. В помещението под обсерваторията, някъде по-надолу по коридора, има светлини. Достатъчно, за да виждаме, но недостатъчно, за да се процедят през миниатюрните процепи на капака на пода.

Стълби водят надолу, сякаш ни дават знак да ги последваме.

Райдал тръгва пръв в съответствие с плана ни, Ниро е над него с една ръка върху прибрания си в кобур пистолет, в случай че Райдал срещне съпротива. Пазител Хейвън го следва. Забелязвам, че ръцете му сякаш потъмняват, изпълват се с езерца от сенки, подобни на виещ се дим. Следвам го плътно по петите с Джиданса до мен и Лерон, вървящ най-отзад.

Това е лесната част, казвам си. И съм права.

Проходът криволичи, спуска се под обсерваторията и отвъд пределите й. Няма пазачи, нито камери. Нищо, освен мъждивите светлини и ехото от собствените ни стъпки.

Питам се дали това място е било направено специално за децата на принц Бракън. Някак се съмнявам. Камъкът е стар, макар че стените са прясно боядисани в топлия цвят на масло. Има странно, успокояващо въздействие, каквото не бих очаквала за вражески пленници.

Монтфортците наистина са странни.

На стотина ярда по-нататък проходът се разширява в нещо като приемна със стена от редица прозорци. Спирам се при вида им, загледана нататък към блясъка на града. Стъклата на прозорците сигурно са дебели, защото не чувам никакви аларми, макар че все пак виждам как светлините им проблясват из цял Асендант.

Разменям си смутен бърз поглед с Джиданса, която изглежда точно толкова озадачена, колкото се чувствам аз. Тя свива рамене и рязко обръща брадичка надясно, където едно помещение свършва без изход при една-единствена врата.

Съвсем обикновена е: доколкото виждам, дори не е подсилена.

Когато полагам длан върху ключалката, за да я отворя с ключа, осъзнавам причината.

— Безмълвен камък — изсъсквам и се дърпам назад като опарена. Дори само от далечната тъпа болка на потискащото способностите оръжие ме побиват тръпки. — Проклети жестоки копелета.

Джиданса издава дълбок гърлен звук на отвращение.

— Горките деца. Месеци наред.

Другите повтарят като ехо думите й.

Всички без един.

— Зле за тях, добре за нас — казва Ниро без каквото и да било съчувствие. Нахвърлям му се, озъбена.

— Какво се предполага да значи това? — изръмжавам.

— Безмълвният камък сигурно ги е направил летаргични, сънливи. Никой няма да забележи, когато тези двамата не се размърдат на сутринта — казва той, като смушква покритата издутина на гърба на Райдал. Почуква с пръсти по човешката плът, без да си прави труда да прояви уважение.

Макар и да е прав, все пак се намръщвам:

— Да ги измъкнем — казвам и щраквам с пръсти. — Пазител Хейвън, вашето съдействие, ако обичате. И Ниро, бъди готов да ги излекуваш. Ще имат нужда.

Знам какво причинява на човек един затвор от Безмълвен камък. Видях го с очите си у Бароу. Хлътналите й бузи и безизразните очи. Начинът, по който изпъкваха костите й, студената й кожа, по която като тънки разклонения на вени беше плъзнало разболяващото му, потискащо въздействие. А тя беше упорито създание, контролираща електричеството, хранеща се с яростта, за да опази разсъдъка си, с кауза, към която да се придържа, макар и глупава, обречена. Децата на принц Бракън са малки, само на по десет и осем години. Сребърни по рождение, зависими от способността си, без спомен за живот без нея. Не искам да знам какво им е причинил Безмълвният камък, но нямам избор.

Трябва да гледам ужасите на войната в лицето, без да мигна. Баща ми не мигна. Майка ми и сестра ми също не мигват. Трябва да си държа очите отворени, ако мога някога да се надявам да победя.

Да победя и да се прибера у дома.

Лерон отваря тази врата, като използва собствената си манерка, за да оформи ключ от вода. Отнема му малко по-дълго време, докато се бори с ръбовете на Безмълвния камък.

Най-сетне разтваря вратата и отстъпва назад, пуска ме да вляза първа. Потръпвам, когато пристъпвам вътре, напрягам се да се справя с неестественото усещане. По-рутинно е, отколкото да се бориш със заглушител. Техните способности пулсират в ритъм със сърцата и концентрацията им. Това е нещо постоянно. Неподатливо. Преглъщам с усилие, за да прогоня противното, неестествено усещане.

Въпреки моя отряд зад гърба ми, чакащ в благословената безопасност на прохода, се чувствам по-уязвима от всякога, като новородено бебе, оставено само и голо на скален зъбер.

Децата спят дълбоко, всяко — завито в добре оправено легло. Хвърлям поглед наоколо в очакване да зърна някакъв пазач в сенките. Няма нищо, освен неясните очертания на добре обзаведена стая и закрити със завеси прозорци. Както и в прохода, те гледат навън през боровете и надолу в долината на града. Поредното мъчение. Да виждаш света, до който не можеш да достигнеш.

— Помогнете ми да ги изнеса — промърморвам, нетърпелива да се разкарам от това място.

Посягам към тъмнокосото момиче в леглото най-близо до мен и допирам ръка до лицето му. Готова да затегна пръсти върху устата му, ако изпищи. Дъщерята на Бракън се размърдва при докосването ми, но не се събужда. На мъждивата светлина кожата й има цвета на полиран черен кехлибар.

— Събуди се, Шарлота — промърморвам. Сърцето ми започна да бие два пъти по-бързо. Трябва да вървим.

Пазител Хейвън не е толкова внимателен с принц Майкъл. Плъзва едната си ръка зад раменете му, а другата — под коленете му, и после го вдига. Подобно на сестра си, момчето се събужда бавно. Замаяно, мудно. Безмълвният камък е опустошил и двамата.

— Кой…? — промърморва момчето: очите му се отварят и затварят с потрепване на мигли.

Под мен сестра му се размърдва, разбудена, когато разтърсвам леко раменете й. Примигва нагоре към мен, междите й се сключват объркано.

— Време ли е за разходката ни? — пита тя с висок и задъхан глас. — Няма да създаваме проблеми, обещавам.

— Да — казвам й бързо, сграбчвайки предоставилата се благоприятна възможност. — Ще отидем да се разходим далече от Камъка. Но вие двамата трябва да сте много тихи и да правите точно каквото казваме.

Не е лъжа, ободрява и двамата възможно най-много. Шарлота дори обвива ръце около врата ми, позволява ми да я вдигна. По-лека е, отколкото очаквах, по-скоро като птица, отколкото като момиче. Мирише на свежо и чисто. Бих си помислила, че се отнасят добре към децата, ако не беше Безмълвният камък.

Майкъл се присвива в ръцете на пазител Хейвън.

— Ти си нов — казва, като вдига поглед към него.

Излизам от стаята с цялата бързина, на която съм способна, и си поемам през зъби изцеляващ дъх, когато сме обратно в прохода. И двете деца издишват шумно, а Шарлота се отпуска в ръцете ми.

— Не забравяйте — каквото казваме — промърморвам и отмествам поглед от онова, което Райдал и Ниро са подготвили.

Момчето кимва безмълвно, но момичето вдига очи към мен с настойчив поглед, какъвто не бих очаквала от дете.

— Спасявате ли ни? — прошепва тя.

Нямам причина да лъжа. Въпреки това думите засядат на гърлото ми. Защото може да се проваля. Може да загинат по моя вина. Може да загина, докато се опитвам да ги измъкна.

— Да — изричам с усилие.

— Дай да ги видя.

Без да губи време, Ниро светва в лицата на двамата и това стряска дори мен.

— Тихо — промърморвам, когато Майкъл изписква. Хвърлям кръвнишки поглед към Ниро над главата на момичето, но той не ми обръща внимание и се съсредоточава върху тях. Очите му се стрелкат напред-назад като някаква машина за отмятане, докато запаметява чертите им.

Когато се обръща обратно към вързопа на земята, едва успявам да извърна поглед достатъчно бързо. Въпреки това ги зървам. Двете малки Червени тела.

Още дишат. Тежко упоени, вече твърде дълбоко унесени, за да се събудят без чужда помощ. Но още дишащи.

Ниро има нужда от жива плът, за да си върши работата.

Пазител Хейвън улавя погледа ми и се обръща, когато се обръщам и аз и заставам с гръб към лечителя на повърхностни рани и Червените. Не можем да позволим децата да видят какво се прави за тях. И не искаме да гледаме как се случва.

Слабост, прошепва нещо в мен, когато трепвам при звука на острие, излизащо със свистене от ножницата си. Дръж си очите отворени, Айрис Сигнет.

— Такова изящество — чувам да си казва Ниро с жесток и изпълнен със задоволство глас.

Работата му е в основни линии тиха.

В основни линии.