Виктория Айвярд
Гибелна буря (17)

Седемнайсет
Айрис

Арчън никога няма да бъде мой дом. Не заради разположението, размерите на града, липсата на светилища и храмове или дори просмукващото се в костите ми вродено презрение към жителите на Норта. Никое от тези неща не е толкова тежко, колкото празнотата, която изпитвам без семейството си до себе си.

Това е дупка, която се опитвам да запълня с тренировки, молитва и другите ми задължения на кралица, колкото досадни да са някои от тях. Но всичките са необходими. Най-важното е да остана в добра форма. Би било лесно да се размекна в покоите си, изпълнени с коприна и кадифе, обслужвана от Червени слуги, които ще си изпочупят краката от припряност и бързане да ми донесат всичко, което поискам. В Езерните земи беше същото, но никога не ми се е искало да намирам утеха в храната и алкохола така, както тук. Тренировките ми също помагат за уравновесяването на нещата, така че не попадам в капана, в който толкова много аристократи и кралски особи откриват, че са се хванали. Капан, който Мейвън добре зарежда със стръв. Много от лордовете и дамите, които още подкрепят царуването му, сякаш се интересуват повече от неговите празненства и пиршества, отколкото от вълците на прага. Идиоти.

В тази безбожна страна молитвата идва по-трудно. В Арчън няма храмове, доколкото ми е известно, а параклисът, който поисках да ми построят тук, е малък, просто разкрасен килер, забутан в покоите ми. Не че се нуждая от много място, за да общувам с безименните си богове. Но в горещината в разгара на лятото стаичката, претъпкана с избелели лица, трудно би могла да се нарече удобна — въпреки способностите ми да разпръсквам прохладна влага из въздуха. Опитвам се да се моля другаде или поне да чувствам боговете си с отминаването на дните, но колкото по-дълго съм далече от дома, толкова по-трудно става. Ако аз не мога да ги чуя, те могат ли да ме чуят?

Безкрайно сама ли съм?

Предполагам, че това е по-лесно. Не искам никакви връзки с Норта. Нищо, което да ме обвързва с това място, когато братът на Мейвън го събори от власт, освен ако майка ми не го направи първа.

Задълженията ми на кралица са единственото, което отклонява вниманието ми от изолацията ми. Днес разписанието ми ме отвежда през големия мост, който опасва река Капитъл, до другия край на града. Толкова далече от Мейвън, колкото все още мога да стигна зад стените от диамантено стъкло на Арчън. Той се появява извън двореца все по-малко и по-малко, запълвайки времето си с безкрайни заседания на съвета. Или дълги часове насаме.

Чувам как си шушукат слугите. В повечето дни дрехите му в крайна сметка биват изгаряни, непоправимо овъглени. Това означава, че губи контрол или не си прави труда да се сдържа. Мисля, че може да са и двете.

Източен Арчън отразява като в огледало западната страна на града: издига се от покрайнините на реката към подобните на зъбери брегове, които плавно се превръщат в ниски склонове. По това време на годината всичко е зелено. Поне това ми напомня за вкъщи, макар че същото важи за малко други неща. Дори водата не е каквато трябва. Солена, не сладка, и замърсена от изпаренията, полъхващи откъм гетото на технитата нагоре срещу течението. Те смятат, че преградните дървета поемат по-голямата част от замърсяването, но всяка нимфа би ги доловила с едно подушване.

Сградите тук са високи и потискащи, изобилстващи с колони от гранит и мрамор, с покриви, увенчани със скулптирани птици с разперени криле и извити шии. Лебеди, соколи, орли. Перата им са от мед и стомана, излъскани до ослепителен блясък.

Дори в разгара на война самата столица продължава да живее в неосведомено блаженство. По улиците вървят Червени, отличаващи се по алените си гривни или цветовете на родовете, за които работят. Сребърни в превозни средства пътуват бавно към целта си. Музеите, галериите, театърът — всички те все още работят без промяна или забавяне.

Предполагам, че са свикнали с войната, както са свикнали и Езерните земи. Дори в пределите на собственото си кралство.

Днес ще присъствам на възпоменателен официален обяд в чест на войниците, загинали, когато братът на Мейвън и неговите бунтовници превзеха Корвиум. Моите пазители ме следват, както винаги, биещи на очи в пламтящите си одежди. Макар да нося обичайните си цветове в знак на почит към родния ми дом, сините ми блуза и жакет са поръбени с черните и червени цветове на Мейвън. Чувствам, че постъпвам нередно, опетнявайки се по този начин, но никой не би разбрал, като ме погледне.

Усмихвам се и кимам възможно най-убедително, водейки неангажиращ разговор с многобройните лордове и дами, които искат да покажат благосклонност към новата си кралица. Никой не казва нищо истински полезно. Всичко е само за показ, дори и при семействата на загиналите. Те явно не искат да бъдат тук и предпочитат да посрещнат скръбта си насаме. Вместо това ги изкарват на показ като актьори в представление, изправени пред очите на всички. Един след друг обясняват как са загинали любимите им хора, всичките — убити от някой Червен терорист или изрод от Монтфорт. Няколко едва успяват да довършат речта си.

Хитра тактика, зад която съм сигурна, че стои съпругът ми. На всеки, който би могъл да се противопостави на тази война или дори да предпочете брата на Мейвън на трона, би му било трудно да се придържа към убежденията си след подобно представление. И аз играя ролята си в него много добре.

— Събрали сме се тук днес да скърбим, но също и да изпратим послание. Няма да бъдем контролирани от страха — изричам възможно най-твърдо, вперила поглед към залата, претъпкана с лордове и дами със зорки погледи.

Гледат съсредоточено и внимателно. Или за да покажат любезност, или за да потърсят пролуки. Да издирят слабости. Знам, че мнозина биха изоставили управляваната от Мейвън Норта, ако смятат, че това е правилният ход за техните родове.

Моята работа е да ги убедя в противното. Да останат. Да се борят. Да умрат.

— Няма да се поддадем на волята на бунтовници и терористи и алчни за власт престъпници, които се крият зад лъжливи обещания. Няма да захвърлим всичко, което представлява нашата страна, нашите идеали, това, върху което е изградена Норта, това, върху което е изграден самият ни живот. — Спомням си уроците си по ораторско майсторство. Макар че никога не съм била толкова талантлива в умението да произнасям речи, колкото Тиора, правя най-доброто, на което съм способна. Удържам дузина погледи едновременно, нито за миг не трепвам, нито веднъж не се запъвам. Стисвам юмрук отстрани до тялото си, скрит в полите ми. — Норта е Сребърна страна, родена от нашата сила, нашата мощ, нашите постижения и нашите саможертви. Никой Червен няма да отнеме това, което имаме, или да промени това, което сме. За нас те са нищо, без значение кои са съюзниците им.

— Мейвън Калоре ще победи. Истинската Норта ще победи. Сила и мощ. — Прехапвам устна, за да не се ухиля, докато вмъквам познати думи в предварително одобрената реч. — Нека се изправят пред нашия потоп.

Въпреки всичките си задръжки не успявам да възпра усмивката си, когато тълпата ръкопляска и ликува в отговор на думите на една езернячка. Думите на майка ми. Свиквайте с това, жители на Норта. Съвсем скоро ще се кланяте на цветовете ми.

Горещата вълна е преминала и това прави връщането ми пеша при чакащия ме конвой от камиони приятно. Иска ми се да се позабавя на улицата, наслаждавайки се на свежия въздух и приятната слънчева светлина, и се движа възможно най-бавно. Моите пазители вървят плътно от двете ми страни, движейки се в заучена формация и с облечените си в ръкавици ръце и маскирани лица. По мои сметки сме напред с разписанието. Трябва само да се върна в двореца и да се подготвя за вечерята.

Въпреки това отворената врата на камиона се появява твърде бързо. С пухтене се качвам по високото стъпало и влизам вътре със сведени очи, докато вратата се затваря зад мен.

— Добър ден, Ваше Величество.

Две лица отвръщат на погледа ми от вътрешността на камиона, на седалките срещу моята. Едното е познато, а за другото мога да се досетя. И двамата са ми врагове.

Изписквам и се плъзвам назад на кожената седалка. Инстинктивно посягам към манерката с вода, която държа наблизо. Другата ми ръка опипом търси пищова под задната седалка.

Нечии пръсти ме улавят под брадичката и ме принуждават да погледна нагоре. Очаквам да са на певеца, вуйчото, който може с шепот да прогони всяка мисъл от главата ми. Да ме обърне наопаки.

Вместо това, когато вдигам поглед, откривам, че тази, която ме държи, е бабата: бронзовите й очи са светнали и решителни. Замръзвам, знаейки точно какво може да направи докосването на Анабел Леролан. Представям си как хватката й се променя, измества се, а после черепът ми експлодира и се разтваря, пръскайки мозък и кости из цялата вътрешност на камиона.

— Малко съвети от една кралица към друга, скъпа моя — казва Анабел, като все още държи брадичката ми. — Не прави нищо глупаво.

— Добре — прошепвам и показвам празните си длани. Никакъв пистолет, никаква манерка. Никакво оръжие, освен въздуха при нас в камиона. Хвърлям поглед над рамото й, към силуета на моя шофьор и пазителя, който ме охранява. И двамата — от другата страна на стъклото.

Джулиан Джакос проследява погледа ми, после въздъхва. Потропва с кокалчета по преградата. Никой от пазачите ми не помръдва.

— Боя се, че известно време няма да могат да те чуват — казва той. — И са инструктирани да се върнат в двореца по живописния път. — С празна усмивка той наднича навън през прозореца, докато лъкатушим надолу по непознати улички. — Не сме тук, за да те нараним, Айрис.

— Хубаво. Не смятах, че сте толкова лекомислени да опитате — изстрелвам в отговор, малко възпрепятствана от смъртоносната хватка на Анабел. — Имаш ли нещо против? — усмихвам й се злобно.

С покровителствено кимване на глава тя ме пуска, но не се отдръпва. Държи ме наблизо, където може лесно да ме достигне. Под дрехите си се опитвам да събера влага по кожата си, издърпвам я от въздуха. И от студената, предизвикана от ужаса пот, която избива по тялото ми. Може би мога да подготвя някакъв щит, ако се опита да унищожи пръстите ми.

— Ако искате да изпратите съобщение на Мейвън, използвайте обичайните канали — сопвам й се, издигайки дръзка стена от надменност.

Тя изсумтява с отвратено изражение:

— Това не е съобщение за онова проклето разглезено същество.

— Вашият внук — напомням й.

Тя се навъсва, но продължава:

— Искам да предадеш съобщение на майка си. Както го правиш обикновено.

Изсумтявам и скръствам ръце:

— Не знам за какво говорите.

Анабел завърта очи и се споглежда с Джулиан. Той е далеч по-труден за разгадаване, изражението му е неподвижно и вглъбено.

— Не е нужно да използвам способностите си на певец, за да изкопча признание от теб — казва Джулиан простичко, — но знаеш, че мога, ако се наложи.

Не казвам нищо. Не правя нищо. Лицето ми е неподвижно като повърхността на спокойно езеро. Не потвърждавам нито едното, нито другото.

Въпреки това жената Леролан продължава упорито, докато ме гледа от висотата на дългия си нос:

— Кажете на кралицата на Езерните земи, че законният крал на Норта няма вражда с нея. И напълно възнамерява да съхрани мира, който узурпаторът на неговия трон е договорил. Това важи, разбира се, ако могат да бъдат дадени гаранции.

— Искате да се оттеглим? — подхвърлям й подигравателно. Тя ме измерва със също толкова презрителен поглед. — Невъзможно.

— Не, не да се оттеглите. Външната представа трябва да се поддържа, разбира се — казва Анабел, разпервайки проклетите си пръсти. Гледам всеки от тях, докато барабанят ритмично по крака й. — Но съм сигурна, че можем да намерим някакъв компромис, различен от откритата война между нашите двама суверени.

Отново хвърлям поглед към телохранителите си зад стъклото, омагьосани да не ни обръщат внимание. Пътят, който виждам през прозореца, е непознат. Поне за мен. Скръцвам със зъби:

— Той не е суверен. Съюзът ни не е с Тиберий Калоре, предател спрямо своето кралство и своя вид.

Вуйчото накланя глава на една страна и ме оглежда внимателно, сякаш съм картина. Примигва бавно:

— Съпругът ви е по-добър в тази лъжа от вас.

Съпруг. Напомнянето ми за мястото ми тук и положението ми до Мейвън е евтино подмятане, но въпреки това ме жегва.

— Лъжа или не, хората й вярват — изсъсквам му в отговор. — Червените и Сребърните из цялата страна: те вярват каквото им се казва. И са готови да се бият за човека, за когото смятат Мейвън.

За моя изненада Анабел кимва. Лицето й помръква, олицетворение на загрижеността.

— Именно от това се страхуваме. И точно затова сме тук. Да предотвратим колкото може повече кръвопролития.

— Анабел Леролан, трябвало е да станеш актриса — подсмихвам се мрачно.

Тя просто махва с ръка и хвърля поглед навън през прозореца. Устните й се извиват в намек за усмивка.

— Бях голяма покровителка на изкуствата преди цял един живот.

По някаква причина Джулиан хвърля поглед към нея: очите му омекват. Тя отвръща на погледа му, странно сдържана. Между тях преминава нещо. Неизречена дума или споделен спомен навярно.

Анабел се съвзема първа и поглежда обратно към мен. Тонът й е строг и изпитвам чувството, че ме е сгълчала, без всъщност да е изрекла укор.

— Когато спечели трона, Тиберий е готов да предложи земя и пари в замяна на сътрудничеството на езерняците.

Повдигам вежда: единственото, което показва, че проявявам интерес. В края на краищата кой знае докъде може да доведе това. Да не се ангажираш с решения, е благоразумен ход.

Тя знае какво правя и продължава упорито:

— Целите Задушливи земи ще ви бъдат преотстъпени.

Отново съм принудена да се засмея, отмятайки глава назад. Влагата по кожата ми, почти истински щит, ме боде леко.

— Безполезна земя — подмятам презрително. — Минно поле. Подарявате ни досадно бреме.

Старата кралица се преструва, че не ме чува:

— И годеж с наследника на Тиберий, дете на Калоре и Самос. Кралски потомък по двете линии, наследник на две кралства.

В името на външното впечатление продължавам да се смея. Но стомахът ми се бунтува от отвращение. Тя се опитва да се спазари, включвайки в сметките едно неродено дете. Моето или на Тиора. Собствената ни плът и кръв. Съгласието да върви по дяволите. Най-малкото, аз се съгласих за собствената си уговорка. Но да причиня същото на едно бебе? Отвратително.

— А вашите Червени кучета? — питам и се надвесвам напред, навлизам в нейната територия. Мой ред е да отвърна на натиска. — „Алената гвардия“? Кръвните изроди от Монтфорт? Мер Бароу и подобните й?

Джулиан отговаря, преди Анабел да успее. Тя не изглежда доволна — или от маниера му, или от настойчивостта му.

— Имате предвид следващото стъпало в нашата еволюция? — пита той. — Не е разумно да се боите от бъдещето, Ваше Величество. Това никога не свършва добре.

— Бъдещите събития могат да бъдат предотвратени, лорд Джакос. — Сещам се за другия новокръвен „домашен любимец“, който Мейвън изгуби, онзи, който можеше да вижда твърде далече в бъдещето. Чух само слухове за него, но те бяха достатъчни. Той можел да вижда всяка пътека, докато тя се променя. Дори съдбите, които никога няма да се сбъднат.

— Не и това. — Джулиан поклаща глава. Не мога да определя дали е щастлив, или обзет от съжаление. Този човек е странна, печална душа. Измъчван от жена, без съмнение, както са повечето мъже като него. — Не и сега.

Местя поглед между тях и това, което виждам, не ми харесва. Всеки би могъл да ме убие, ако поиска, и въпреки цялото си обучение бих загинала лесно. Но ако бяха дошли, за да ме убият, щяха вече да са го направили.

— Изгубихте Пиемонт, затова искате Езерните земи — промърморвам. — Знаете, че не можете да спечелите, без един от нас да ви свърши мръсната работа.

— И сами вършим достатъчно мръсна работа, принцесо — отвръща Анабел с нисък и раздразнен тон. Набляга на рождената ми титла. Не признава Мейвън за крал, така че не би ме възприела като кралица.

— Толкова много залагате на своя монтфортски щит — казвам на двамата. — Нима техните новокръвни наистина са достатъчни, за да надвият мощта на нашите три страни?

Джулиан замислено сгъва ръце в скута си. Той по-трудно може да бъде смутен.

— Мисля, всички знаем, че пълната мощ на Езерните земи никога няма да дойде на помощ на Мейвън Калоре.

Това ме жегва леко. Преди бях глупава, давайки сигнал на Мер чрез онзи новокръвен в затвора в Пиемонт. Единствено за да докажа, че мога. Явно тя е предала съобщението. Или може би просто сме толкова прозрачни. Наежвам се и изстрелвам в отговор:

— Точно както всички знаем, че вашият съюз с Червените няма да бъде траен. Че е поредното буре с барут, намиращо се в близост до открит пламък.

Това наистина накарва Джулиан да се почувства неудобно. Той пристъпва от крак на крак, смутен, и лек сив оттенък обагря бузите му. С Анабел нещата не стоят така. Тя е в стихията си, ухилена, сякаш току-що съм й поднесла вкусно ястие. Макар да не знам как, изпитвам чувството, че съм направила погрешна стъпка.

Тя протяга ръка и аз се дръпвам рязко извън обсега на хватката й. Тя изглежда развеселена от страха ми.

— Има нещо друго, което можем да предложим.

Джулиан се изчервява още по-силно и се намръщва, свеждайки поглед. Прекъсва зрителния контакт с мен. По същество хвърля единственото си оръжие. Бих могла да тръгна срещу него точно сега и да получа надмощие. Но Анабел е твърде близо, твърде смъртоносна.

А и трябва да призная, искам да знам каква е последната частица от сделката й.

— Продължавайте — прошепвам почти нечуто.

Усмивката й е широка, остра. И макар Мейвън да е истински син на майка си, виждам частица от него у баба му. В острата й усмивка и в лукавия ум.

— Салин Айрал заби нож в гърба на баща ти — казва тя. Трепвам при спомена. — Предполагам, че би искала да проведеш един разговор с него?

Реагирам, без да мисля. Грешка.

— Сещам се за някои неща, които бих искала да кажа, да — промърморвам бързо. Въображаемият вкус на кръв изпълва устата ми.

— Сигурна съм, че знаеш защо беше направено — казва тя.

Пробожда ме едва доловима болка. Смъртта на баща ми е все още отворена, кървяща рана.

— Защото това е война. Умират хора.

Тъмните й очи, подобни на разтопен бронз, се разширяват:

— Защото Салин Айрал постъпи, както му беше заповядано.

Всяка скръб, която изпитвам заради загубата си, постепенно се превръща в ярост. Плъзва като език нагоре по гръбнака ми, гореща и умоляваща.

— Воло — изсъсквам, неспособна да се сдържа. Името на краля от Династия Самос придобива кисел вкус в устата ми.

Но Анабел знае как да ме подтикне:

— Би ли искала да говориш и с него? — прошепва тя, почти прелъстителна в предложението си. До нея Джулиан отново насочва погледа си към мен със стиснати устни. Бръчките по лицето му сякаш стават по-дълбоки.

Поемам си бавен, продължителен дъх през зъби.

— Да, със сигурност бих искала — прошепвам. — Каква е цената ви?

Ухилена, тя ми казва.

Те се стопяват в града като призраци. Просто излизат от камиона на един многолюден ъгъл и изчезват в редиците от Червени слуги и по-нискостоящи Сребърни. Телохранителите ми сякаш не забелязват или не възразяват, връщайки се в предварително набелязания ни маршрут. Джулиан Джакос си свърши работата добре и когато се връщам в двореца, нищо не изглежда нередно. Никой от телохранителите ми сякаш не осъзнава, че са изгубили двайсет минути в пропастта, създадена от магията на един певец.

Измъквам се бързо с намерението да отида в параклиса, закътан в покоите ми: нуждая се от познатото и благословено празно пространство, за да си събера мислите.

Майка трябва да бъде уведомена за всичко, което стана ясно току-що, и то колкото е възможно по-скоро. Но не мога да се доверя, че съобщението ми няма да бъде прихванато дори през най-дълбоките тайни канали. Заради предложението на Анабел мога да свърша обезглавена, изгорена, осакатена и убита. Това съобщение може да бъде предадено само лице в лице.

Успявам да се кача до покоите си благополучно. С махване на ръка, за да ги отпратя, оставям пазителите си пред вратата на покоите си, както обикновено. Едва когато най-сетне съм истински сама, осъзнавам какво направих и какво стана току-що.

Започвам да се треса, ръцете ми треперят, докато пристъпвам през прага на приемния си салон. Пулсът ми препуска. Представям си Салин Айрал и Воло под ръцете ми — давещи се, умиращи. Заплащащи окончателната цена за онова, което причиниха на баща ми.

— Трафик по моста?

Замръзвам с разширени очи. Гласът му винаги ми вдъхва страх. Особено когато идва от спалнята ми.

Инстинктите ми подсказват да бягам. Да се наругая. Да избягам по някакъв начин в града, да намеря път към къщи. Невъзможна мисъл. Вместо това се заставям да продължа напред през двойните врати, които водят навътре в спалнята ми. Вътре в това, което би могло да се окаже ковчегът ми.

Мейвън се изтяга лениво върху разстланото ми копринено одеяло, пъхнал една ръка зад главата си. Другата почива на гърдите му. Пръстите му барабанят в такт, бели като кост на фона на една от хилядите му черни ризи. Изглежда отегчен и ядосан. Лоша комбинация.

— Добър ден, съпруго — казва той.

Хвърлям поглед из стаята към многобройните фонтани, които държа наблизо. Не за украса, а за собствена защита. Усещам всеки, докато водата му се дипли и шурти повече от достатъчна, за да я използвам, ако това загрубее. Ако той узнае какво съм направила. Какво обмислих. Какво се съгласих да направя.

— Какво правиш тук? — Няма полза да играя ролята на безкрайно любяща съпруга, не и докато сме сами. Ще разбере, че нещо не е наред, ако не знае вече.

Или — осъзнавам със студена тръпка — може просто да е дошъл да изпълни брачните ни задължения, пренебрегвани досега. Не съм сигурна кое ме ужасява повече. Макар че се съгласих на това. Знаех, че то е част от сделката. Знаех, че той е част от нашия съюз. Навярно съм надценила обсебеността му от Мер или тя просто е отминала.

Той обръща глава да ме погледне, притиснал едната си буза към коприната. Провиснала черна коса пада на челото му. Днес изглежда по-млад. Макар и по-вманиачен. Синьото в очите му едва се вижда, превзето от разширени черни зеници.

— Необходимо, ми е да изпратиш вест до Езерните земи — казва той. — До майка си.

Стой неподвижно. Не мърдай. Не показвай никакво облекчение, казвам си, макар че коленете ми заплашват да се подгънат.

— И какво точно да кажа? — отвръщам, надянала маска на безразличие.

Той се движи грациозно и се изправя плавно. Макар че Тиберий е братът воин, на самия Мейвън не му липсва физическа ловкост.

— Придружи ме, Айрис — казва и се усмихва остро.

Нямам избор, освен да се подчиня. Въпреки това пренебрегвам протегнатата му ръка и запазвам безопасно разстояние от няколко сантиметра между нас.

Той не говори: принуждава ме да вървя безмълвно, докато излизаме заедно от покоите ми. Чувствам се окачена на края на връв, провесена над яма. Сърцето ми блъска като чук в гърдите и правя всичко по силите си да поддържам маската си през дългите минути, докато вървим. Едва когато стигаме до тройната зала, празна по това време на деня, той се обръща да ме погледне.

Напрягам се в очакване на удара и се готвя да отвърна.

— Кажи на майка си да подготви флотилията и армиите си — казва той, сякаш просто коментира роклята ми.

Страхът ми е заменен от изненада.

Той продължава да върви, качва се по издигнатите стъпала и минава зад трона. Промъквам се покрай Безмълвния камък за да избегна влиянието му. Дори съвсем лекото му докосване ме кара да преглътна мъчително.

— Какво — сега ли? — избъбрям и вдигам ръка към гърлото си. Умът ми препуска, докато оглеждам внимателно Мейвън и търся лъжата. Няма и седмица, откакто Бракън завзе обратно Пиемонт. Със сигурност коалицията на брата все още се прегрупира. — Нападнати ли сме?

— Не и в момента. — Той свива рамене в израз на безразличие. И продължава да се движи. Все така ме тегли след себе си. — Но съвсем скоро.

Присвивам очи, чувствам безпокойство дълбоко в стомаха си.

Мейвън се приближава към една от вратите зад трона и се отправя към това, което трябва да са отворените за посетители покои на кралицата. Библиотека, кабинет, всекидневни. Не ги използвам: вместо това предпочитам параклиса си.

Той минава през вратата и се налага да го последвам.

— Откъде знаеш това? — питам. Локва от ужас се събира в стомаха ми.

Той отново свива рамене. Стаята е тъмна, прозорците — закрити с тежки завеси. Едва различавам райетата в бяло и тъмносиньо — цветовете на последната кралица, използвала това място. Тези покои имат излъчването на прах и неупотреба.

— Познавам брат си — казва Мейвън. — Нещо повече — знам от какво има нужда и какво има нужда тази страна да получи от него.

— И това е…

Той ми се ухилва самодоволно и отваря друга врата в отсрещния край на дневната. Зъбите му проблясват в полумрака. Прави всичко, каквото може, за да изглежда като хищник.

Нещо в следващата стая ме кара да се поколебая. Кара ме да изпитвам тъпа болка дълбоко в мозъка на костите.

Не помръдвам, привидно несмутена. Но сърцето ми блъска силно.

— Мейвън? — промърморвам.

— Кал има съюзници, но недостатъчно. Не и в Норта. — Младият крал барабани със събрани пръсти, очите му придобиват стъклено, празно изражение, докато мисли на глас. Остава на прага, на ръба. Изобщо не пристъпва вътре. — Иска да убеди още мои поданици да минат на негова страна, но не е дипломат. Кал е воин и е готов да се бие, за да си спечели благоволение сред Висшите Династии. Да покаже колко достоен е за моята корона. Трябва да наклони везните. Да накара благородниците да повярват, че не е безнадеждна кауза.

Мейвън не е глупав. Да предвижда ходовете на противниците си, е силната му страна и единствената причина, поради която успява да оцелява — и да побеждава — толкова дълго.

Нито за миг не отмествам очи от прага, напрягам се да видя какво има вътре. Стаята отвъд него е непрогледно тъмна.

— Значи ще нападне друг град. Може би дори столицата.

Мейвън цъка с език, сякаш съм глупаво дете в класната стая. Преборвам се с порива да натикам главата му в най-близкия фонтан.

— Брат ми и неговата коалиция възнамеряват да ударят Харбър Бей.

— Как можеш да си сигурен?

Кралят присвива устни:

— Това е най-добрият му вариант. Фортът, корабите на пристан — да не говорим за сантименталната му стойност — добавя той, процеждайки думите с отвращение. — Майка му е обичала този град. — Пръстите му си играят с резето на отворената врата. Ключалката изглежда яка. По-сложна, отколкото би трябвало.

Преглъщам с усилие. Ако Мейвън мисли, че Кал ще се пробва с Харбър Бей, аз му вярвам. И не искам майка ми или армиите ни да са близо до конфликта. В ума ми изскачат оправдания и съм готова да ги използвам.

— Флотилията ни е все още в Езерата — отбелязвам: звуча, сякаш се извинявам. — Ще отнеме време.

Мейвън не изглежда изненадан или дори обезпокоен от думите ми. Минава по-близо до мен, ръцете му са на сантиметри от моите. Мога да почувствам противната топлина на кожата му.

— Очаквах това — казва. — Така че ще дам на царствената ти майка известен стимул.

Стомахът ми се усуква:

— О?

Усмивката му проблясва. Мразя я.

— Била ли си някога в Харбър Бей, Айрис?

— Не, Мейвън. — Ако бях човек с по-низше положение, необучена, гласът ми щеше да потрепери. Не от страха, който той иска от мен. А от гняв. Той преминава на леки вълни из мен, свиреп като буря.

Мейвън сякаш не забелязва. Или не го е грижа.

— Определено се надявам посещението да ти достави наслада — казва, все още ухилен.

— Значи съм стръв — изсъсквам.

— Никога не бих те нарекъл „стръв“. А стимул. — Той изпуска тежка въздишка. — Да, смятам, че те нарекох така.

— Как смееш…

Той заговаря, без да ме изслуша, с глас, по-висок отпреди:

— При положение че ти си в града, готова да поведеш отбраната, сигурен съм, че майка ти ще направи всичко, което може, за да спази своята част от нашия съюз. Не си ли съгласна? — Не ме изчаква да отговоря и гласът му става накъсан. Един юмрук се стяга отстрани до тялото му. — Имам нужда от войската, която ми беше обещана. Имам нужда от подкрепления. Имам нужда от нимфи в пристанището, за да удавят този град и всички в него.

Припряно кимвам. Дори и само за да го умилостивя.

— Ще й кажа. Но не мога да гарантирам…

Мейвън скъсява разстоянието между нас и аз се напрягам. Юмрукът му се затваря върху китката ми в здрава хватка, докато ме дърпа напред. Възпирам инстинктивния порив да се съпротивлявам. Това ще свърши единствено с болка.

— Точно както аз не мога да гарантирам безопасността ти там — казва той, като спира точно преди тъмния вход. Устните му се присвиват развеселено. — Или дори тук.

По някакъв таен сигнал входът зад нас се изпълва с отряд пазители. Всичките са едри и широкоплещести, маскирани и облечени в одеждите си, проблясващи с черните си скъпоценни камъни и пламтящи копринени платове. Мои пазачи — и мои тъмничари.

Осъзнавам какво е това. Каква се предполага да е съседната стая, черното място, където Мейвън стои така непринудено.

Тронът му не е единственото нещо тук, направено от Безмълвен камък.

Заплахата проблясва като острието на бръснач, притиснато към шията ми. Хватката му се затяга, пръстите му са студени върху кожата ми. Няма да мога да избягам от заповедите на Мейвън.

— А ти, мой смели и справедливи кралю? — изръмжавам, все още взирайки се във вътрешността на черната стая. Едва я усещам — вцепеняващата нотка на Камъка.

Той не се хваща на обидата. Твърде лукав е за това.

— Сложи си бронята, Айрис. Чакай бурята. И се надявай майка ти да предприеме ход толкова бързо, колкото е способен брат ми.