Виктория Айвярд
Гибелна буря (33)

Трийсет и три
Мер

Все още не съм свикнала с пурпурната коса.

Поне не е толкова ярка и биеща на очи като тази на Ела. Позволявам на Гиза да боядиса само сивите краища, корените остават непокътнати. Увивам един измъкнал се кичур около пръста си, взирам се в причудливия цвят, докато вървя. Колкото и странно да изглежда, той събужда в мен лек изблик на гордост. Аз съм електрикон и не съм сама.

След първата атака върху Арчън, Мейвън и неговите верни съветници подеха кампания за срутване или наводняване на обширната система от тунели под града. Концентрираха се сериозно върху южните краища, където тунелите бяха по-многобройни, до един водещи към руините на Нарси при устието на река Капитъл. Отначало Дейвидсън предложи да нападнем от изоставения град, но Фарли и аз бяхме по-благоразумни. Мейвън разруши и него, унищожи крепостта на „Алената гвардия“, като същевременно заличи всичко, каквото беше останало. Беше вдъхновен и от Гвардията, построявайки собствени тунели в допълнение към влак за бягство. Не мога да съм сигурна, не и толкова дълбоко или след толкова дълго време, прекарано под земята, но мисля, че в крайна сметка ще се свържем с железопътната линия.

Вътрешният ми компас се върти, напразно търси север. Трябва да разчитаме на разузнавателните сведения на Гвардията, на това, което знае тя за тунелите. И трябва да разчитаме на Мейвън. Колкото и да е глупаво, той е най-добрата ни надежда да влезем възможно най-навътре в града. Обединената сила на Монтфорт и „Алената гвардия“ е твърде голяма, та просто да нанесе удар от въздуха или от реката, или от земята. Трябва да направим и трите.

Разбира се, аз съм принудена да се лутам в тъмнината, докато вървя с часове под няколко тона скали и пръст.

Мейвън се очертава като рязък силует, осветен в гръб от фенерите ни. Все още носи простата униформа, която му дадоха монтфортците, когато го затвориха. Избелели от пране сиви панталони и риза от твърде тънък плат и твърде широки за тялото му. Правят го да изглежда по-млад, отколкото е, по-мършав и изпит откогато и да било преди.

Изоставам назад, използвам Фарли като жив щит между нас. Пазачите на самия Мейвън също са наблизо — равен брой Червени и новокръвни. Всички крачат стегнато и уверено, отпуснали ръце върху прибраните си в кобури пистолети. Тайтън върви наблизо, без нито за миг да откъсва съсредоточения си поглед от Мейвън. Подготвени са за първия признак за неприятности.

Аз също. Тялото ми жужи като оголена жица не 01 собственото ми електричество, а от неподправена нервност. Изпитвам я от часове, откакто Мейвън ни доведе тук долу, като ни вкара през един сервизен люк на няколко мили северно от пределите на града.

Нашата армия трополи тежко редом с нас. Хиляди, лъкатушещи през мрака, маршируващи с равномерно, постоянно темпо, с крачки, които отекват от стените на тунела. Звучи като биене на сърце, ритмично и пулсиращо, вибриращо в гръдния ми кош.

От дясната ми страна Килорн върви, като влачи крака: крачките му са леко скъсени, за да са като моите. Забелязва, че се взирам в него, и се усмихва смутено.

Опитвам се да върна жеста. Той едва не умря в Ню Таун. Спомням си усещането от допира на кръвта му, впръскваща устните ми. Споменът ме изпълва с вцепенен страх.

Старият ми приятел разчита изражението ми дори и в мъждивата светлина. Побутва ме по ръката:

— Трябва да признаеш, че притежавам талант за оцеляване.

— Да се надяваме, че ще е траен — промърморвам в отговор.

Точно толкова се безпокоя и за Фарли въпреки всичките й умения и хитрости. Не че някога бих го изрекла на глас.

Фарли командва половината сухопътни сили — всички войници на „Алената гвардия“, както и Червените дезертьори от Норта, събрани през месеците на бунт. Дейвидсън предвожда другата половина, макар че се задоволява да върви в строй заедно с останалите от нас и да остави нея да върви начело.

Далеч напред тунелът се разделя. Едната страна се стеснява, но се насочва под остър ъгъл нагоре: пътеката се катери стръмно по няколко древни стъпала, белязани от леки могилки отъпкана пръст. Другият продължава като този, широк и равен, със съвсем лек наклон.

Преди разклонението Мейвън забавя ход и опира двете си ръце на хълбоците. Изглежда развеселен от присъствието на пазачите от двете му страни, и шестимата — движещи се възможно най-плътно един до друг и с еднакво темпо.

— Накъде? — излайва Фарли.

Мейвън й хвърля поглед през рамо с позната самодоволна усмивка на лицето. Сенките се врязват дълбоко по скулите му и карат сините му очи да се открояват, ярки в ледената си студенина. Той не отговаря.

Без да се колебае, тя го удря през челюстта. Сребърна кръв опръсква пода на тунела и проблясва в светлината на фенерите.

Стисвам юмрук до тялото си. При всякакви други обстоятелства бих позволила на Фарли да смачка Мейвън, но точно сега имаме нужда от него.

— Фарли — изсъсквам: още щом проговарям, ми се приисква да можех да си взема думата назад.

Тя ми се намръщва в същия миг, когато Мейвън се ухилва и показва посребрените си зъби.

— Нагоре — казва той простичко и посочва по-стръмния път.

Не съм единствената, която изругава тихо.

По-тясната пътека не е трудна, но все пак ни забавя Мейвън, изглежда, изпитва наслада от тази перспектива, той хвърля поглед назад с дразнеща злобна усмивка приблизително на всеки няколко минути. Принудени сме да вървим по трима в колона, вместо по дванайсет, както преди, поради което на изкачване ни е доста тясно. Тунелът бързо се нагорещява от присъствието на толкова много тела, всичките — нервни и възбудени. По врата ми се търкулва капка пот. Бих предпочела да щурмуваме столицата в пълен състав, но предполагам, че това ще трябва да свърши работа.

Някои от стъпалата са неравни и прекалено високи и ме принуждават да се катеря мъчително. Килорн ме гледа почти през смях как се изкачвам. Мога да призова буря със светкавици, но високите стъпала явно са отвъд възможностите ми.

Изкачването не отнема повече от половин час, но имам чувството, че съм прекарала цели дни в мъждивата светлина, тътрейки крака в относително мълчание. Дори Килорн си държи устата затворена. Неизвестността надвисва над дългия керван от войници като облак и отрезвява всички ни. Какво ще открием, когато най-сетне стигнем до повърхността?

Опитвам се да не гледам Мейвън, но си давам сметка, че се съсредоточавам върху очертанието на тялото му. Инстинктивно е. Нямам му доверие при никакви обстоятелства. Очаквам да се стрелне в някоя цепнатина, да изчезне и да избяга. Но той се движи с равномерно темпо, без нито веднъж да се поколебае или да забави ход.

Пътеката отново става равна и се свързва с по-широк тунел със заоблени стени и каменни подпори. Въздухът е по-студен и изпраща мразовита тръпка по трескавата ми кожа.

— Мисля, че знаеш къде сме — казва Мейвън, гласът му отеква надолу към мен. С една ръка посочва към центъра на пода на тунела.

Две нови релси проблясват, отразили светлината на фенерите ни.

Стигнали сме до влака за бягство.

Преглъщам с усилие, чувствам как в гърлото ми се надига прилив на страх. Вече не остава много. Всички други също го знаят, ако се съди по трескавата дейност, която закипява из редиците ни. Оттук водената от Фарли половина от войската ни може лесно да се изкачи до Уайтфайър, Площада на Цезар и зъберите, които образуват Западен Арчън. Останалите, следвайки премиера Дейвидсън и генерал Суон, ще пресекат под реката и ще се присъединят към генерал Палас, последната от членовете на Командването, която все още действа в града. Ако всичко мине по план, ще можем да смажем и двете страни на Арчън, преди някой да разбере, че сме тук. А езерняците ще бъдат притиснати в средата.

Но дали Кал ще се бие заедно с нас?

Длъжен е, казвам си. Няма друг избор.

Официалната цел е да не допуснем градът да падне в ръцете на езерняците. Можем да направим поне това. Можем да направим това.

До мен Килорн докосва леко ръката ми, доловил безпокойството ми. Избликът на топлина ме кара да потръпна отново.

С периферията на сетивата си улавям някакво потрепване. То бръмчи и жужи с воя на далечно електричество. Странно — не над нас, а напред. И постоянно се приближава.

— Нещо идва — съобщавам рязко.

Тайтън реагира по същия начин, тялото му се напряга.

— Отдръпнете се! — крясва и избутва Мейвън до стената. Останалите от нас следват примера му, движат по-бързо, когато звукът стига до нас.

Далеч напред се разнася пронизителен шум от двигател, приближаващ се, докато набира скорост по релсите. Фаровете се показват иззад един лек завой, ослепителни в сравнение с нашите фенери, и съм принудена да обърна глава, за да заслоня очи.

В крайна сметка се озовавам загледана в Мейвън, който не трепва. Дори не мигва.

Познатият влак профучава с бясна скорост покрай нас в размазано петно от сив метал, твърде бърз, за да зърнем кой може да е вътре. Въпреки това Мейвън оглежда с търсещ поглед прозорците, докато прелитат покрай нас: сините му очи са огромни и окръглени като чинии. Той пребледнява, става дори по-бял от косата на Тайтън и гърлото му се движи ожесточено; стисва устни в изчезваща линия. Всичко това преминава мигновено, когато той бързо и с усилие овладява емоциите си, но мигът ми е достатъчен.

Знам как изглежда страхът на Мейвън Калоре, и сега той е обзет от ужас. По много основателна причина.

Какъвто и план да е имал, каквато и надежда за бягство да е съществувала, току-що те изчезнаха с този влак.

Той ме улавя, че се взирам в него и разчитам помръкващото изражение на лицето му. Челюстта му се стяга съвсем леко, а очите му преминават по мен бавно като милувка.

Не можеш да избягаш от това, което направи, искам да изрека на глас.

Той схваща посланието.

Докато влакът отново изчезва, вече невидим за мен, очите му потрепват и се затварят.

Мисля, че се сбогува.

Подобно на фаровете на влака, белотата на спираловидно виещите се трезори на Хазната е ослепителна.

Тайтън държи Мейвън за врата. Използва това, за да ускори темпото ни, принуждава Мейвън да марширува все по-бързо и по-бързо, докато се изкачваме по нивата на трезора. Въздухът се изпълва със звука от проверяването на оръжия и брони. Зареждат се пистолети, вадят се хладни оръжия, закопчават се копчета, щракват се катарами. Пистолетът на собствения ми хълбок все още е необичайна тежест и се накланям леко, за да компенсирам. Съмнявам се, че ще изстрелям някой куршум там горе. Не като Фарли. Тя изхлузва куртката си и я мята настрана, за да бъде стъпкана от стотиците зад нас. Без червената куртка виждам множеството колани и кобури, които кръстосват гърба и бедрата й, с окачени по тях половин дузина различни огнестрелни оръжия и съответстващите муниции, както и радиостанцията й. Носи и ножовете си, които сега се виждат ясно. Даяна Фарли е готова за война.

Някъде зад нас някаква жена от „Алената гвардия“ изкрещява, гласът й отеква странно. Не мога да го дешифрирам, но други повтарят думите й. Възгласът отеква от стените, звукът се надига като гръм, докато осъзнавам какво скандират.

— Надигнете се, червени като зората.

Въпреки страха си, чувствам как злобна, безумна усмивка се появява на устните ми.

— Надигнете се, червени като зората.

Из спираловидните проходи се разнася хор, повтаряш бойния вик.

Почти тичаме: Мейвън се мъчи да не изостава от темпото на Тайтън. Фарли върви така бързо, както и той, дългите й крачки поглъщат белия мрамор под краката ни.

— Надигнете се, червени като зората.

Гласът на Килорн се присъединява към врявата.

— Надигнете се, червени като зората.

Светлините над нас потрепват в такт с ритъма на сърцето ми.

Поглеждам назад, търся из редиците от червено и зелено, „Алената гвардия“ и Монтфорт. Всевъзможните лица с кожа във всички нюанси, с кръв от двата цвята, всичките говорещи в разтърсващо съзвучие. Някои вдигат юмруците или оръжията си, или и двете, но никой не мълчи. Гласовете ни са толкова силни, че едва чувам своя.

— Надигнете се, червени като зората.

Призовавам мълния, призовавам гръм, призовавам цялата сила, останала в тялото ми. Не съм генерал или командир. Единствените неща, за които трябва да се тревожа най-вече, сме самата аз, Килорн и Фарли, ако е склонна да ми позволи. Дотам стигат възможностите ми.

И Кал, независимо къде може да е. Начело на армията си, сражаващ се напразно срещу по-голяма войска. Защитаващ един град от почти неизбежно разрушение.

Тайтън минава пръв през големите врати на Хазната и изскача навън в падащия на коси струи дъжд, следван от Мейвън. По-младият принц върви с усилие, обувките му се подхлъзват по мокрите плочки на Площада на Цезар, но Тайтън не го изпуска от хватката си. Следвам ги, почти очаквайки Тайтън да убие Мейвън на място, и вече треперя в дъжда. Никога не сме планирали да оставим Мейвън да преживее битката. И вече не се нуждаем от него, не и наистина.

Всичко би могло да свърши още сега.

Чувствам се раздвоена по отношение на решението. Сякаш наистина това решение зависи от мен.

Другият електрикон не отслабва хватката си нито за миг и почти притиска Мейвън надолу. Тайтън не е така темпераментен като останалите от нас. Той не се разгневява бързо дори и сега, когато Мейвън е наблизо. Като за човек, когото останалите от нас ненавиждат толкова много, е добър тъмничар.

— Направи го — чувам да процежда Мейвън през зъби с все още сведена глава. Протяга белите си ръце и гледам как пръстите му треперят в дъжда. Подобно на мен, той знае къде води този път.

Зад нас още и още от войските на Фарли се изливат на Площада, скандиращи думите на „Алената гвардия“. Изпълват пространството с цвят — униформи в червено и зелено, открояващи се ярко дори във влажната мъгла. Съсредоточавам се върху победения крал, който сега трепери на стотина метра от собствения си дворец. Дори ритмичният звук на пушечна стрелба и експлозии едва прониква в съзнанието ми.

— Казах направи го — изръмжава отново Мейвън. Опитва се да предизвика Тайтън.

Или мен.

Над нас буреносните облаци кипят. Усещам проблясването на мълнията, преди да разцепи небето, пурпурна и бяла, символ на присъствието ни. Нека Кал разбере, че сме тук.

— Не съм ви нужен повече. — По лицето му капе дъждовна вода и очертава познати пътечки. — Приключвайте с това.

Бавно вдига очи към моите. Очаквам тъга или поражение.

Не леден гняв.

— Тай… — подемам, но думата едва е излязла от устата ми, когато един снаряд удря право в целта и експлодира над украсените с колони стени на Хазната.

Силата му ни запраща настрана и падаме върху вече хлъзгавата земя. Черепът ми се удря с пукот в плочките и в замайването ми за един миг пред очите ми изскачат звезди. Опитвам се да се изправя и отново падам, сблъсквам се със също толкова дезориентирания Тайтън. Той ме притиска, бута ме плътно към настилката на Площада, докато над нас минава подскачащ огнен език и опърля въздуха точно над главите ни.

— Мейвън! — изкрещявам: гласът ми се изгубва в кипежа на битката. На фона на звука от пушките, бомбите, минометните снаряди, вятъра и дъжда. Със същия успех мога и да шепна.

Под мен Тайтън се напряга и се надига, подпирайки се на лакти. Рязко обръща глава напред-назад, търси из тълпата наоколо сив силует и черна коса.

Отпускам се плавно на колене и ругая, оформените къдрици на косата ми вече се измъкват от кока. По лицето ми се спускат пурпурни тънки кичури, непознати за мен. Килорн спира с буксуване до рамото ми и с вече потно и зачервено от усилието лице.

— Отиде ли си? — изрича задъхано той, като се опитва да ми помогне да стана.

Когато главата ми се прояснява, успявам да овладея краката си и да стъпя на тях. Мускулите ми се стягат, готови да избегнат пореден пламтящ удар. Не че има нужда. Това не е в стила му. Мейвън не е воин.

— Отиде си — чувам се да съскам.

Мога да избера да го преследвам. Или пък мога да се погрижа да довърша каквото започнахме. Мога да опазя приятелите си живи.

С изблик на решителност се заставям да се обърна, да застана с лице към портите на Площада и Моста оттатък.

— Имаме работа за вършене.

Макар че все още е забулен в мъгла, успявам неясно да различа по цялата ширина на Моста стотици войници със застрашително извисяващите се корпуси на езерняшките кораби отдолу. В небето въздушни джетове са се впуснали в преследване, крилата им са в жълто, пурпурно, червено, синьо и зелено, машините връхлитат като смъртоносни хищни птици. Не мога да различа нищо отвъд реката. Другата половина от града е изцяло затъмнена и неразличима. Поне Фарли и офицерите имат радиостанциите си. Би трябвало да могат да се свързват с Дейвидсън в далечния край.

Протягам ръка и хващам Тайтън за китката, като го вдигам на крака. Лицето му потъмнява, когато се намръщва, отвратен от себе си.

— Съжалявам — струва ми се, че го чувам да прошепва. — Трябваше да го убия, когато имах шанс.

Завъртам се на пета и се отправям към Фарли.

— Добре дошъл в клуба — промърморвам и запращам нова гневна светкавица през небето.

В мъглата сякаш в отговор пулсират проблясъци на синьо и зелено.

— Успели са да минат отсреща — казва замислено Килорн и посочва далечните светлини. — Рейф и Ела. Армията на Дейвидсън.

Въпреки бягството на Мейвън устните ми потрепват: иска ми се да се усмихна. Малък изблик на триумф разцъфва в гърдите ми.

— Е, и това е нещо.

Повече от нещо.

На Площада на Цезар се намира центърът на управлението на Норта — дворецът, съдилищата, Хазната и Военното командване — но основната част от столицата е от другата страна на реката. Страната, на която се намираме, може и да е по-ценна, но Източен Арчън е по-голям, е по-многобройно население. Червени и Сребърни. Няма да бъдат оставени да се оправят сами срещу езерняшкото нападение, докато армията на Кал се концентрира върху армадата.

Фарли се взира съсредоточено надолу по канала на Моста, високата й и със стоически вид фигура прилича на статуя на фона на войниците, които се движат около нея. Нейните лейтенанти дават резки заповеди, подреждат войската си в предварително определена формация. Половината образуват защитна стена от тела с лице към Уайтфайър и Военното командване, където е възможно все още да са няколко от Сребърните на самия Кал. Другите се подреждат с лице навън, с изглед надолу по зъберите към реката или блокират този край на Моста.

По същество хващат Кал в капан между тази страна на водата и другата.

Стигаме до армадата без бавене: „Алената гвардия“ и войниците на Монтфорт се разделят, за да ни направят път. Тайтън побързва да се залови за работа и запраща ослепително белите си стрелички от електричество към корабите отдолу. Стоманените левиатани ми се струват непробиваеми дори за магнитроните. В облаците се разнася син тътен, преди една от буреносните мълнии на Ела да удари носа на един боен кораб с оглушителния писък на разкъсващ се метал. Примижавам над стените на ръба на зъбера, търсейки реката. Би трябвало да е на стотици метри отдолу, но ми се струва по-близо, отколкото си спомням. Устата ми пресъхва, когато осъзнавам, че езерняците сигурно са вдигнали нивото на реката, за да позволят на най-големите си кораби да доплават чак дотук.

— Още се покачва — обажда се Фарли през рамо и ми прави място на наблюдателницата си. — Няма да можем да се измъкнем по пътя, по който дойдохме.

Прехапвам устна, защото си мисля за тунелите под нас:

— Наводнен?

Тя кимва.

— Повече от вероятно. — Очите й потрепват и местят поглед между реката и силуетите върху Моста. Заедно с мъглата се вият спирали дим, черен на фона на бялото и сивото. — Измъкнахме се точно навреме.

Килорн се намества до нас. Вниманието му е съсредоточено върху Моста, не върху водата. От тази наблюдателна точка виждам, че силите на Кал не отбраняват Моста, а нападат от него. През мъглата суифти преминават като размазани петна по палубите на лодките отдолу редом със силноръки, заличителите на Анабел и други Сребърни, най-подходящи за близък бой. Изглежда, че замразителите от дома Глиакон постигат най-голям напредък. Използват способностите си да смразяват. Един от по-малките бойни кораби е напълно скован в лед, замръзнал срещу подпорите на Моста.

Въздъхвам с облекчение, когато не виждам сред корабите да танцува огън. Нищо, освен обичайните избухвания на експлозии. Кал не е слязъл там долу, за да се бие лично срещу армадата. Засега.

— Според вас дали знае, че сме тук? — чуди се Килорн, все още загледан в Моста.

Фарли стисва челюст. Отпуска ръка до тялото си — не върху пистолета си, а върху радиостанцията, прикрепена високо на хълбока й.

— Кал ми се струва доста зает.

— Знае — промърморвам. Нов сноп пурпурни мълнии се стрелват в небето. Въздухът е гъст, сякаш облаците са се спуснали да затъмнят битката, която бушува пред нас. Трепвам, когато нов залп уцелва Площада и бомбите влитат с трясък през едно крило на двореца.

— Не виждам Мейвън — отбелязва Фарли, като се премества по-близо до мен. Озовавам се изправена пред пълната тежест на небесносиния й поглед, бистър и ясен дори в мъглата. — Свършено ли е?

Прехапвам устна почти до кръв. Острата болка е по-добра от срама. Тя разчита колебанието ми и лицето й се обагря в пурпурно по-бързо, отколкото смятах за възможно.

— Мер Бароу…

Пукотът на радиото на хълбока й я прекъсва властно и ме спасява от яростта й. Тя го дръпва рязко, за да го освободи, и изръмжава в слушалката:

— Тук генерал Фарли.

Гласът в другия край не принадлежи на генерал от Командването или на офицер от Монтфорт. Не е и Дейвидсън.

Бих познала този глас навсякъде, дори накъсан от пушечна стрелба.

— Мислех, че няма да се върнете — казва Кал: гласът му има тенекиено и далечно звучене, преиначен от статичното пращене. Електричеството във въздуха сигурно не се отразява много добре на радиовълните.

Останала без дъх, премествам поглед от Фарли към Моста. Наистина една от сенките в мъглата сякаш става по-плътна. Широки рамене и позната, решителна походка, той идва все по-близо и по-близо. Не помръдвам с крака, вкопани на място върху наблюдателницата ни над суматохата.

Фарли се подсмихва, свела поглед към радиото си:

— Много мило от твоя страна да отделиш време за нас.

— Елементарната любезност го изисква — отвръща той.

С въздишка Фарли се обръща към силуета върху Моста, сега на по-малко от петдесетина метра разстояние. Кал е заобиколен от телохранителите си и се заковава рязко на място, като принуждава групата да спре. Сребърните ми се струват напрегнати, с оръжия в готовност и в очакване на заповед. Той ни поздравява с кимване. Фарли сбърчва чело, обзета от леко колебание.

— Предполагам, знаеш как стоят нещата, Кал — казва тя.

Отговорът му е почти прекалено бърз:

— Да.

Фарли прехапва устна:

— И?

Разнася се продължително жужене на статично електричество, преди той да проговори отново:

— Мер?

Радиото вече е в ръката ми още преди да помисля да го поискам.

— Тук съм — казвам, сключвайки поглед с неговия от отсрещната страна на един каньон.

— Твърде късно ли е?

Във въпроса се съдържат толкова много намеци, че не мога да ги преброя.

Пурпурно, бяло, зелено и синьо проблясват през облаците, достатъчно, за да пробият мъглата и да заслепят всички ни за момент. Затварям очи и се усмихвам с изблика на енергия, когато тя затуптява из тялото ми.

Щом мълнията отминава, му отговарям — на него и ни всичко, което има предвид.

— Не, не е — казвам му, преди да върна радиото на Фарли.

Тя не ме спира, аз слизам забързано по стъпалата, а телохранителите на Кал се дръпват настрана, когато се приближавам и минавам през разбитите порти на превърнатия в руини Площад.

Той чака в края на Моста на Арчън, без да помръдне. Както и преди, ме оставя да дойда при него. Оставя ме да наложа темпото, да определя посоката, да взема решението. Поставя всичко в ръцете ми.

Вървя с равномерна крачка въпреки тътнещите звуци далече отдолу. Нещо се разбива с вой и рев. Един от корабите може би, блъснал се в друг. Почти не забелязвам.

Прегръдката е кратка, твърде кратка, но достатъчна. Облягам се на него, прегръщам го здраво толкова дълго, колкото се осмелявам, и чувствам топлите, твърди очертания на тялото му, притиснато към мен. Той мирише на дим, кръв и пот. Ръцете му кръстосват гърба ми, обгръщат раменете ми, за да ме придърпат до гърдите му.

— Приключих с короните — промърморва към темето ми.

— Най-сетне — прошепвам.

Оттласваме се едновременно и се обръщаме към света наоколо. Нямаме време за нищо друго, а аз със сигурност не съм способна да мисля за кой знае какво повече.

Той вдига отново радиото, все още отпуснал едната си ръка на рамото ми.

— Генерале, смятам, че Воло Самос и някои от собствените му войници все още са във Военното командване — казва. През мъглата хвърлям поглед към грубата постройка в края на Площада. — Ще трябва да си пазите гърба.

— Ясно, прието — отговаря тя. — Нещо друго?

Тя се задейства, давайки резки заповеди на лейтенантите, докато предава съвета. Килорн и Тайтън стоят от двете й страни като телохранители.

— Работим по блокирането на реката. Ако корабите не могат да обърнат…

— Не могат да избягат — довършвам вместо него, като хвърлям поглед нататък към разрушението от двете страни на града. Над главите ни спираловидно се носят ракети и оставят зад себе си димна следа като черно мастило по хартия, докато описват дъга и избухват.

Въпреки войниците на Кал, както и джетовете отгоре, изглежда, че езерняшката армада не понася големи щети. Докато гледам, избухва още една от буреносните мълнии на Ела, но една вълна се надига с ослепителна скорост и поема по-голямата част от удара, за да спаси един боен кораб. Осветява се от зловещия блясък на електричеството, преди да избледнее и да падне безобидно обратно в реката. Сигурно е дело на кралица Сенра, може би с помощта на дъщеря й. Никога не съм виждала такава демонстрация на мощ дори от хора, които изпитват наслада от подобни неща.

Кал гледа заедно с мен с неподвижно и мрачно изражение.

— Трябва да започнем да потопяваме корабите, но при наличието на реката те разполагат с всички защити, които ще са им нужни. Точно сега можем само да сведем до минимум щетите върху града. — Той изругава, когато една вълна отблъсква нов залп пушечна стрелба. — В крайна сметка все трябва да им свършат боеприпасите, нали? — казва сухо.

Поглеждам гневно към нападащите кораби, очите ми пробягват по стоманената им обшивка.

— Повикай телепортатори. Да качим заличители от дома Леролан и Еванджелин на някой кораб. Да им поръчаме да направят няколко пробойни.

— Еванджелин си отиде.

— Но ти каза, че баща й…

По някакъв начин Кал изпитва странна гордост.

— Тя получи шанс и се възползва от него.

Шанс да избяга и да остави всичко това зад гърба си. Не ми е нужно кой знае какво въображение, за да се досетя къде може да избяга. Или с кого бяга. Подобно на Кал, изпитвам странна смесица от гордост и изненада.

— Влакът — казвам и почти се ухилвам. Браво — помислям си, без да успея да се сдържа.

Той извива вежда:

— Какво?

— В тунелите видяхме влака за бягство на Мейвън да се движи. Сигурно е била тя — отговарям. Изричането на името му е мъчително и правя гримаса. Кисел вкус изпълва устата ми. — Той е тук, между другото — изричам припряно.

Температурата около нас се повишава с няколко градуса. Устата на Кал се отваря рязко от шока.

— Мейвън?

Кимвам. По бузите ми избива топлина.

— Въведе ни обратно в града. За да те ядоса.

Все още пелтечещ, Кал прокарва ръка по лицето си:

— Е, много жалко, че не мога да му благодаря — промърморва накрая и се опитва да се ухили. Не се засмивам, неспособна да направя кой знае какво повече, освен да прехапя устна. — Защо гледаш така?

Няма полза да лъжа:

— Изплъзна ни се.

Той примигва към мен. Покрай нас изсвистява нова ракета.

— Това е много странен момент за много странна шега, Мер.

Потрепвам и свеждам поглед. Не се шегувам.

Възпламенителната гривна на китката му искри и той превръща искрата в кълбо от пламък. Ядосан, изненадан, раздразнен, мята огнената сфера през ръба на Моста и я оставя да опърли мъглата, докато избледнява.

— Значи е някъде в града — процежда. — Фантастично.

— Ти дръж под око Килорн и Фарли. Аз ще го намеря — казвам бързо, като слагам длан върху ръката му. На допир стоманените плочки под ръката ми са като извадени от фурна.

Кал ме отблъсква леко. Отново хвърля поглед назад към Площада, стиснал зъби:

— Не, аз ще го направя.

Винаги съм била по-бърза от него. С лекота се изплъзвам от ръцете му и се изпречвам решително между него и Площада. Слагам длан на гърдите му и го задържам на една ръка разстояние.

— Ти си малко зает — казвам и посочвам рязко с брадичка към армадата под нас.

— Малко — процежда той през зъби.

— Аз мога да довърша това.

— Знам, че можеш.

Бронята му се затопля под ръката ми и той покрива пръстите ми със своите.

После Мостът поддава под нас, когато нещо се блъсва силно в него дузина пъти, от всички ъгли. Отгоре, отдолу. Ракети, снаряди. Разбиваща се мощна вълна мята пръски пяна нагоре по подпорите и на нивото, където стоим. По-тежък в бронята си, Кал губи равновесие и се просва, докато аз се мъча да остана изправена.

Само дето няма такова нещо като „изправена“.

Построеният на три нива Мост на Арчън от масивен камък и стомана се накланя към центъра си и увисва надолу. Не е трудно да се досетя защо. Следва нова разтърсваща експлозия и дъжд от отломки се устремява навън, падайки заедно с централните подпори на Моста.

Кал с мъка се изправя, опитва се да стъпи стабилно на краката си и аз го хващам здраво под ръка. Бих го влачила, ако мога, но бронята е прекалено тежка.

— Помощ! — изкрещявам, докато се оглеждам за телохранителите му.

Войниците от дома на Леролан, родственици на самата му баба, рязко изправят Кал на крака, без да губят време. Но Мостът се бори срещу нас, пада все по-бързо и по-бързо, протестира с рев срещу собствената си гибел.

Изпищявам, когато паважът под краката ни поддава и рухва на следващото ниво на трийсет фута отдолу. Приземявам се тежко на едната си страна и нещо изпуква в ребрата ми, а по тялото ми се разклонява паяжина от болка. Изсъсквам и се опитвам да се претърколя и да се ориентирам. Махни се от Моста, махни се от Моста, отеква като барабанен бой в главата ми.

Кал е вече на колене и с протегната ръка. Не за да ме улови.

За да ме спре.

— Не мърдай! — изкрещява той с разперени пръсти. Замръзвам насред крачка, обвила ръка около гръдния си кош.

Очите му се открояват рязко с разширени и тъмни зеници, толкова е изплашен.

Вместо армадата с топове, сеещи огън над нас, чувам само едно. Подобно на шепот, но по-ужасно.

Пукот. Рухване.

— Кал…

Всичко се срива под нас.