Виктория Айвярд
Гибелна буря (22)

Двайсет и две
Айрис

Когато Мейвън се връща на собствения си кораб, се опасявам, че може да ме принуди да отида с него и да ми откаже още няколко часа с майка ми. За моя изненада дребнавият му гняв и политическата му прозорливост не се простират чак дотам. Отново сме сами на флагманския кораб на майка ми, оставени да се оправяме, както знаем. С място да говорим подробно и време да правим планове. Той или не ни възприема като заплаха, или не си прави труда да се бои от нас. Бих се осмелила да предположа последното. Точно сега той има по-непосредствени врагове и не може да се замисля кой знае колко за собствената си съпруга.

Лебедът е военен кораб, построен за битки и бързина. Помещенията, които минават за самостоятелни каюти, са оскъдно обзаведени и спартански, подходящи в най-добрия случай за Червени слуги. Въпреки това майка ми изглежда като у дома си в тях, чувства се еднакво удобно колкото на украсен със скъпоценни камъни трон, толкова и на запоено към пода тясно легло. Тя не е суетна жена и не притежава и помен от порочната, произтичаща от притежанието на материални неща гордост, присъща на повечето Сребърни. Това беше отличителна черта на баща ми. Той предпочиташе изисканото облекло дори на бойното поле. При тази мисъл ме пробожда остра болка, когато си спомням последния път, в който го видях жив. Изглеждаше зашеметяващо в бронята си — синя стомана, инкрустирана със сапфири, сива коса, прибрана назад, за да не пада в лицето му. Предполагам, че Салин Айрал е открил някакъв недостатък и се е възползвал добре от него.

Започвам да крача насам-натам, за да се овладея: кръстосвам напред-назад пред майка си и от време на време спирам, за да се загледам настойчиво през малкия люк, който служи за прозорец. Морето отвън е придобило кървавочервен цвят. Лошо знамение. Изпитвам познат порив и си отбелязвам наум да се помоля по-късно в малкия параклис на Лебед. Това може би ще ми донесе малко покой.

— Спри се. Пази си силите — казва майка ми: езерняшкият й е мелодичен и плавен. Тя седи, прибрала крака под себе си, а връхната й дреха с дълги ръкави е захвърлена настрана, което я прави да изглежда по-дребна от обикновено. Това не променя много осанката й и чувствам тежестта на погледа й, докато вървя.

Аз също съм кралица и се поколебавам да последвам заповедите й, дори и само за да й направя напук. Но тя е права. Най-накрая се предавам и сядам на пейката, опряна в отсрещната стена — неудобна мебел с тънка тапицерия и винтове, прикрепени към металния под. Пръстите ми се присвиват около ръба й и се вкопчват здраво. Тя вибрира от бръмченето на корабните двигатели ниско и жужащо. Съсредоточавам се върху усещането и си възвръщам част от спокойствието.

— В съобщението си спомена, че има нещо, което не можеш да ми кажеш — казва майка ми. — Не и докато не се срещнем на четири очи.

Придавам си твърдост и вдигам поглед към нея:

— Да.

— Е. — Тя разперва широко ръце. — Ето ни тук.

Изражението ми не се променя, но чувствам как сърцето ми започва да бие по-учестено от нервност. Налага се да стана отново и да отида до прозореца, да се загледам към пурпурните води. Макар че стаята на майка ми е най-безопасното място за мен, все пак ми се струва рисковано да повторя това, което знам. Всеки би могъл да подслушва, дебнейки да докладва после на Мейвън.

Обръщам се с гръб към нея и изричам с усилие думите:

— Действаме въз основа на предположението, че Мейвън ще спечели.

Тя изсумтява презрително зад мен.

— Искаш да кажеш, че ще спечели тази война. Но не и следващата.

Нашата война за тази страна.

— Да — отвръщам. — Но мисля, че сега сме на губещата страна. Коалицията на брат му, онази армия от Монтфорт…

Гласът й е овладян, без нотка на осъждане или преценка:

— Плашат те.

Обръщам се рязко, навъсена:

— Разбира се, че се плаша от тях. А също и от „Алената гвардия“.

— Червени? — изсумтява насмешливо майка ми. Дори завърта очи. Стисвам заби, за да възпра въздишката си на раздразнение. — Те са незначителни.

— Подобно мислене ще ни погуби, майко — казвам й възможно най-сурово. Като една кралица на друга. Слушай ме.

Но тя ме пренебрегва с елегантно махване на ръка. Сякаш още съм дете, което я дърпа за полите.

— Съмнявам се — казва. — Воюват Сребърните, не Червените. Невъзможно е да се надяват да печелят срещу нас.

— И въпреки това продължават да го правят — отговарям безцеремонно. Сражавах се в Харбър Бей срещу наследниците на Самос и техния батальон. Съставен най-вече от Сребърни и новокръвни, но също и Червени. Опитни стрелци, обучени бойци. Да не споменаваме Червените войници на самата Норта, които преминаха на тяхна страна. Една от най-силните страни на Мейвън се основава върху верността на хората му, но ако отслабне? Неговите Сребърни ще побягнат и ще го оставят с празни ръце.

Майка ми само цъква недоволно с език. Стискам зъби, когато чувам звука.

— Червените продължават да печелят благодарение на съюз със Сребърни — казва тя. — Той бързо ще рухне, когато единият или и двамата братя Калоре умрат.

Трепвам и опитвам нова тактика. Вместо да се изправя решително, падам на колене пред майка ми и улавям ръцете й в своите. Умоляващ образ на дете със сигурност ще я разчувства.

— Познавам Мер Бароу, майко — казвам й с надеждата да ме чуе. — Червените са по-силни и издръжливи, отколкото си даваме сметка. Да, караме ги да се смятат за по-низши, незначителни, за да ги държим под контрол. Но рискуваме да паднем в собствения си капан, ако забравим и да се боим от тях.

Думите ми не срещат разбиране. Тя отдръпва едната си ръка и приглажда с нея косата ми, отмятайки я от лицето ми.

— Мер Бароу не е Червена, Айрис.

Кръвта й със сигурност е, помислям си, сдържайки резкия отговор.

Майка ми продължава да прокарва пръсти през косата ми, разресва кичурите.

— Всичко ще бъде наред. Ще се погрижим за всичко гука тя, сякаш успокоява бебе. — Ще удавим враговете си и ще се върнем към мира, на сигурно място у дома. Славата на Езерните земи ще се плисне чак до този бряг. Преч Преъри, в онези адски планини. До границите на Сирос и Тираксис, а също и Пиемонт. Сестра ти ще управлява империя с твоята подкрепа.

Опитвам се да си представя това, за което мечтае. Карта, окъпана в синьо, с нашата династия, държаща сигурно и уверено властта. Представям си Тиора, изправена гордо на фона на нова зора, с корона на императрица на главата. Великолепна и блестяща, обкичена със сапфири и диаманти, най-могъщата фигура от бряг до бряг, със света, коленичещ в краката й. Искам това бъдеще за нея. Искам това убежище толкова силно, че ме заболява сърцето.

Но ще се случи ли някога?

— Анабел Леролан и Джулиан Джакос ми предадоха съобщение — прошепвам и приближавам глава до тази на майка ми. Ако някой подслушва на вратата, няма да чуе много.

— Какво? — изсъсква тя в отговор, изненадана. Успокояващата й ръка се смъква от косата ми. Другата затяга хватката си върху мен.

— Дойдоха при мен в Арчън.

— Столицата? Как?

— Както казах, майко — промърморвам, — мисля, че Мейвън ще изгуби тази война, и то по-бързо, отколкото можем да си представим. Те са страховит съюз, по-силен от нашия. Дори с Пиемонт на наша страна.

Очите й се разширяват и най-сетне виждам проблясване на страх. Колкото и да ме ужасява, се радвам заради него. Всички трябва да се страхуваме, ако искаме да останем живи.

— Какво искаха? — пита тя.

— Предложиха сделка.

Изражението на майка ми става леко кисело. Присвива устни.

— Нямаме време за драматични изпълнения, Айрис. Кажи ми какво стана.

— Чакаха в камиона ми — казвам. — Онзи певец Джакос е талантлив и добре омагьоса охраната ми. А кралицата от дома Леролан е по-опасна от всеки.

Тонът й се повишава с една октава и издава паниката й:

— Някой знае ли? Мейвън…

Допирам ръка до лицето й и я заставям да замълчи. Думите замират на устните й.

— Щях да съм мъртва, ако знаеше. — Кожата й е топла под ръката ми, мека и по-набръчкана, откогато и да било преди. Тези дни са я състарили. — Анабел и Джулиан си свършиха добре работата. Трябвам им жива и не рискуваха.

Майка ми въздъхва облекчено, дъхът й полъхва по лицето ми.

— Салин Айрал — процеждам, почти неспособна да изрека името на убиеца на баща ми. То прерязва и двете ни като кинжал. Майка ми се отдръпва, отвращение разкривява чертите й. — Ще ни го предадат. Ще ни оставят да правим с него каквото поискаме.

Очите й стават безизразни и мрачни. След миг отблъсква леко ръката ми.

— Айрал е нищожество. Опозорен лорд, лишен от властта си. Сам в която там пустош си избере.

Гняв, подобен на искри от електричество, се устремява надолу по гръбнака ми. Чувствам как се изчервявам, топлината изгаря бузите ми.

— Той уби татко.

— Благодаря ти за разяснението — отвръща майка ми с леден тон. Още усещам у нея онази празнота и безизразност. Щит срещу агонията от загубата на баща ми. — Не се сещах.

— Исках да кажа само…

— Той уби баща ти заради друг крал — казва тя бавно. Той е никой, Айрис.

— Може би. — Трепереща, се насилвам да се изправя на крака. Извисявам се над нея и й се налага да погледне нагоре, за да види лицето ми. Странна поза, странно усещане. Да имам тази власт над майка си, дори толкова малка власт. Поемам си през зъби нов дъх. — Анабел ни предложи и Воло Самос.

Под мен тя примигва. Клепачите й се отварят и затварят, разкриват две много различни очи. Те искрят, светнали.

— Е, това е нещо интересно. И навярно невъзможно.

Спомням си как Анабел се надвеси напред и бронзовите й очи, проблясващи на следобедната светлина. У нея нямаше лъжа, само глад. Само нужда.

— Не мисля.

— Какво искат в замяна?

Разтреперена, й казвам. Оставям я да вземе това решение вместо мен, защото не мога да го взема сама.

 

 

— „Тиберий Седми, законен крал на Норта, Пламък на Севера, заедно със съюзниците си от Свободна република Монтфорт, “Алената гвардия" и независимото Кралство на Пролома изпраща вест от временната си столица Харбър Бей." — Пазителят чете от спретнато напечатаното комюнике, гласът му е леко приглушен зад украсената му със скъпоценни камъни маска. Прожекторите на палубата на кораба го осветяват в ослепително червено и оранжево. Зад него има само тъмнина. Нито звезди, нито луна. Сякаш целият свят е пуст.

— Временна, това е самонадеяно — изсумтява майка ми и подлага лице на хладния вятър, който повява откъм черния океан. Споглеждаме се, подразнени от тази постановка. Пламък на Севера. Какви глупости.

— Това е Кал — отвръща Мейвън от мястото си сред телохранителите си. Повика ни да чуем сами съобщението, призова ни да дойдем на кораба му. — Той е същество, подвластно на копнежа и нуждите си.

С вдигнат пръст дава знак на якия набит пазител да продължи. Разпознавам гласа му и очите, които надзъртат от маската му. Яркосиньо, наелектризирано от острата светлина над нас. Хейвън, знам, спомняйки си телохранителя, който ме придружи на пътуването ми във вътрешността на Монтфорт.

— „Контролирам града зад вас“ — чете той. Сещам се за по-големия брат, воина, увенчан с пламък. — „Контролирам южните граници от Делфи до нашите съюзници в Пролома. Контролирам хиляди мили крайбрежие. Целият район Бийкън, начело с губернатор Рамбос и неговата династия, се заклеха във вярност на законния крал. Държа това кралство в свое подчинение, Мейвън, а теб — в хватката си.“

Знаехме ли за Рамбос? Хвърлям поглед през палубата и поглеждам побъркания си съпруг. Силно намръщеното изражение на Мейвън е достатъчно потвърждение. Това предателство е изненада. Мейвън почти не реагира на думите на пазителя, само изпуска съскащ дъх през зъби.

— Предател — струва ми се, че го чувам да промърморва.

Пазител Хейвън продължава упорито:

— „Имаш съюзници отвъд границите си, Мейвън, но твърде малко в тях. Никой, който няма да те изостави, когато победите ми се натрупат. Ветровете веят, приливът сменя посоката си. Норта не може да съществува така, както под властта на предците ни, и няма да намеря покой, докато не си върна рожденото право, което ми открадна с цената на живота на баща ни.“

Телохранителите се разшумяват леко, но никой от тях не проговаря. За тях това би могло да е безпочвено обвинение от един предател, както Мейвън е обрисувал брат си. Прелъстен от едно Червено момиче изрод, манипулиран, за да се поддаде на поквара и да извърши убийство. По-вероятно обаче е да е потвърждение на онова, за което всички знаем, че е вярно. Тиберий Калоре не е убил баща си. Не и по своя воля. Не по начина, по който казва Мейвън.

До мен майка ми приковава очи върху съпруга ми. Те блестят и улавят рязката светлина.

Той не реагира, лицето му е неподвижно и гладко като стъкло. В черната си униформа той сякаш се слива с тъмнината, невидим е, с изключение на бялото му лице и ръцете с дълги пръсти. Въпреки всички упорити старания на брат му Мейвън остава овладян и отказва да се поддаде на огнен гняв.

— „Подготвени сме да предложим условия на всички членове на твоя съюз.“ — Пазител Хейвън прошумолява с листа хартия, докато чете. — „На Нейно Величество Сенра, кралица на Езерните земи, и на Негово Височество Бракън, принц на Пиемонт. На теб, Мейвън, макар да си узурпатор и убиец. Не е нужно да се пролива още кръв в тази наша война. Нека съхраним каквото можем от кралството, на което сме родени да служим.“

Такива очарователни думи. Питам се дали тази реч е била написана от специално натоварени със задачата хора. Анабел най-малкото, е имала някакъв контрол в съставянето на това комюнике. Влиянието й личи в цялото изявление.

— „Ще се срещнем на избран от теб остров.“

Пазител Хейвън прочиства гърло, очите му трепват и се насочват първо към мен. После — към неговия крал — човек, който живее с време назаем на откраднат трон.

— „Призори.“

Чакаме мълчаливо и наблюдаваме Мейвън, докато претегля вариантите си. Знаеше, че това се задава, и едва ли е изненадан. Въпреки това щраква с пръсти: първо бавно, после — все по-бързо и по-бързо. Затягащ се юмрук с възпламенителната гривна, въртяща се върху китката му с тънки кости. Гривната изплюва искра, тя разцъфва и нараства — огнено кълбо, което гори, нажежено до бяло и ледено синьо във вътрешността си. С безумна усмивка Мейвън го мята върху водата. То оставя диря след себе си почти като комета: излъчва адско сияние, което хвърля отблясъци по бушуващата вода, преди той да го остави да изсъска и да угасне сред вълните.

— Призори тогава — повтаря.

По позата на раменете му разбирам, че няма намерение да преговаря. Мога само да гадая какъв е мотивът му, но мисля, че се основава единствено върху един Сребърен принц и едно Червено мълниеносно момиче.