Виктория Айвярд
Гибелна буря (8)

Осем
Мер

Ескортът от Монтфорт ни повежда към подобен на Х палат-комплекс, разположен високо върху планински хребет с изглед към централната долина, където останалата част от Асендант се вкопчва в склоновете. Навсякъде тъмнозелени знамена се веят леко в сладкия вечерен бриз със знака с белия триъгълник върху тях. Планина, осъзнавам и се чувствам глупава, задето не съм разгадала символа им по-рано. Върху униформите им има същия знак.

Собствените ми дрехи са прости и невзрачни, дори не и униформа — просто отделни части, скалъпени от складовете както в Корвиум, така и в Пиемонт. Вероятно притежавани от някой Сребърен, ако се съди по фината изработка на куртката, панталона, ботушите и ризата. Фарли пристъпва шумно и тежко редом с мен, надянала своята версия на униформа, а Клара е привързана на хълбока й. Фарли е облечена в червено от глава до пети, с три метални квадратчета на яката. Знакът на генерал от Командването.

Сребърните зад нас са по-лъскави и не очаквам нищо по-малко от такива като тях. Образуват дъга от ярки, остри цветове на фона на белите свързващи пасажи на Асендант, които лъкатушат из града. В пламтящо червената си мантия Кал трудно може да бъде пренебрегнат, но аз със сигурност се опитвам. Той върви с Еванджелин и почти очаквам тя да го блъсне от някоя от по-опасните тераси или стълбища.

Придържам се близо до баща си и го слушам как диша. Стъпалата на Асендант са многобройни, а той е стар човек с новоизрасъл крак, да не споменаваме излекувания му бял дроб. Разреденият въздух също едва ли му се отразява добре.

Той се старае да не се препъва: единствено зачервеното му лице намеква колко много усилие му коства това. Мама върви от лявата му страна, мислейки си същото като мен. Ръцете и се влачат зад него с разперени пръсти, за да му помогне, ако се спъне.

Бих повикала някаква помощ, може би някой силнорък или дори просто Брий и Трами, ако татко поиска. Но знам, че няма да поиска. Той продължава упорито напред и докосва ръката ми един-два пъти. Признателен за присъствието ми и също толкова признателен за сдържаността ми.

Най-накрая стъпалата се превръщат в равна повърхност, въвеждат ни през арка, издялана така, че да наподобява дървесни стволове и листа. Минаваме през нея и излизаме на централен площад, чиито каменни стени представляват спирала на шахматни квадрати от изсечен челен гранит и млечнобял варовик. Всевъзможни видове иглолистни дървета растат по протежение на арките, очертават границите на мястото, някои от тях — високи като кули и също толкова дебели. Поразена съм от силния звук от песните на птици, чуруликащи срещу обагреното и лилаво небе.

Зад мен Килорн подсвирва тихо. Взира се през дърветата към дълга постройка с колони, разположена във високия склон и нагоре. Тя представлява странно съчетание от малки, заоблени и полирани разноцветни камъни — като дъното на речно корито, с лакирано дърво и мраморни акценти. Многобройните й крила са осеяни с балкони, някои — преливащи от диви цветя. Всичките гледат към долината, за да бдят над Асендант.

Това е къщата на премиера. Дворец във всяко отношение, освен по име. Кара ме да се чувствам неспокойна, макар че останалите от семейството ми са впечатлени — и с право. Нагледала съм се достатъчно на дворци, за да знам, че не бива да се доверявам на онова, което се спотайва зад изваяна красота и блестящи прозорци.

Около двореца няма стени, нито порти. Не изглежда да има такива и около Асендант. Или поне не такива, които мога да видя. Обзема ме чувството, че географското положение на тази град, на тази страна, представлява граница само по себе си. Монтфорт е достатъчно силен, за да не се нуждае от стени. Или достатъчно глупав да не ги построи. Ако съдя по Дейвидсън, много се съмнявам в последното.

Фарли сигурно си мисли същото. Обхожда с поглед арките, иглолистните дървета, оглежда всяко едно със съсредоточена прецизност. После поглежда назад към Сребърните, докато се изсипват след нас: всичките се опитват да не изглеждат впечатлени от дома на Дейвидсън.

Премиерът само ни махва да минем напред, все по-дълбоко и по-дълбоко в сърцето на страната му.

Както и в Пиемонт, на семейство Бароу е дадено много по-хубаво жилище, отколкото сме свикнали. Апартаментите в пределите на дома на Дейвидсън са обширни, достатъчно просторни, за да може всеки от нас да разполага със собствена спалня. Килорн и Гиза се заемат усърдно да изследват мястото, надничайки из различните стаи. Брий е по-малко склонен да се движи: окупира едно от кадифените канапета в дългия салон. Сега го чувам как хърка от терасата ни, където съм застанала. Това е временно, докато успеят да ни осигурят по-постоянно жилище в града.

Всички ме оставят на мира — било то несъзнателно или нарочно. И в двата случая нямам нищо против.

Асендант блещука долу — съзвездие върху планинския склон. Чувствам електричеството в него, далечно и постоянно, примигващо в многото светлини. Всичко изглежда като отражение небето отгоре. Тук звездите ми се струват невъзможно ясни, достатъчно близо, за да ги докосна. Дишам дълбоко, всмуквам през зъби необузданата свежест на планините. Това е добро място да ги оставя. Най-доброто място, което бих могла да искам.

По ръба на балкона в саксии и сандъчета цъфтят цветя във всякакви цветове. Тези пред мен са лилави и със странна форма, с чудновати венчелистчета, подобни на опашка.

— Наричат ги слонски цветя.

Трами се промъква до мен с рамото напред и подпира лакът на парапета. Надвесва се през балкона и се взира в града долу. Въпреки сезона с настъпването на нощта пада дълбок мраз. Сигурно треперя, защото той ми подава шал с едната си ръка.

Докато го поемам и загръщам плетената материя около раменете си, той сбърчва чело:

— Не знам какво значи слон.

Думата събужда някакъв далечен спомен, но поклащам глава и свивам рамене.

— Нито пък аз. Мисля, че може да е животно. Джулиан сигурно знае. — Изричам името му, без да мисля, и почти трепвам. Рязък спазъм на болка стяга гърдите ми.

— Можеш да го попиташ довечера на вечеря — казва брат ми замислен, докато прокарва ръка през бодливата си брада.

Свивам отново рамене, опитвам се да отхвърля всякакво споменаване на Джулиан Джакос.

— Трябва да се обръснеш, Трами — подсмихвам се. Отново вдишвам сладкия въздух и се обръщам към светлините на града. — И попитай сам Джулиан тази вечер на вечеря.

— Не.

Нещо в гласа му ме кара да се сепна — приглушено трепване на решимост. Дързост. Трами не е човек, който би отказал на когото и да е от нас. Твърде свикнал е да следва постоянно Брий или да изглажда семейните неприятности. Той е миротворец, далеч не е от типа хора, които забиват здраво крака в земята и не отстъпват.

Хвърлям поглед нагоре към него, очаквам обяснение.

Той стисва челюст, тъмнокафявите му очи се забиват като свредели в моите. Има очите на мама, също като мен.

— Това не е място за нас.

Нас.

Ясно е какво иска да каже. Няма да отидем по-далече оттук. Семейство Бароу не са политици или воини. Нямат причина да споделят светлината на прожекторите или опасността, с която живея. Но перспективата да остана сама, без тях… страхът е безкраен, себичен и внезапен.

— Може да бъде — изричам твърде бързо и улавям китката му. Трами бързо покрива ръката ми със своята. — Би трябвало да бъде вашето място. На всички вас. Вие сте моето семейство…

Една врата се отваря със скърцане на терасата, после се затваря зад Гиза и Килорн. Сестра ми ни оглежда внимателно с блестящи очи:

— Колко хора имат власт, която не би трябвало да притежават, просто защото тяхното семейство им я дава? — пита тя.

Има предвид Сребърните. Кралските особи и аристократите, които връчват власт на децата си, независимо колко неподходящи може да са. Обсебеността от кръвта, от династията е причината, поради която Мейвън изобщо е на трона. Едно извратено момче крал, управляващо страна, когато дори не е в състояние да управлява собствения си ум.

— Това е различно — промърморвам в отговор, макар този отговор да е неубедителен. — Ти не си като тях.

Гиза протяга ръка към мен и оправя шала ми. Обожава ме така, както подобава на голяма сестра, макар че аз съм с години по-възрастна. Цветето още е затъкнато зад ухото й, бледо като утринна светлина. Бавно докосвам цветчетата, после прокарвам една къдрица от косата й през пръстите си. Цветето й отива. Дали ще й приляга и Монтфорт?

— Както каза Трами — отвръща тя, — твоите срещи, твоите съвети, войната, която водиш — това не е място за нас. И не искаме да бъде. — Гиза отвръща на погледа ми очи в очи. Засега сме еднакви на ръст, но се надявам тя да продължи да расте. Не заслужава да вижда света така, както го виждам аз.

— Добре — прошепвам, притегляйки я към себе си. — Добре.

— Те са съгласни — промърморва тя, притисната към мен.

Мама. И дори татко.

Нещо в мен се отпуска, освобождава огромно бреме. Но дали това е котва, която ме дърпа надолу, или такава, която ме държи стабилна? Би могло да е поравно и от двете. Без родителите или братята и сестра ми, които да накланят везните, в коя ще се превърна?

Която трябва.

С глава, сгушена на рамото на Гиза, е трудно да не гледам Килорн, застанал зад нея. Лицето му е мрачно, истински буреносен облак, докато наблюдава двете ни. Сключваме погледи, когато усеща, че го гледам, и виждам решителност в него. Той се присъедини към „Алената гвардия“ отдавна и няма да се възползва от възможността да наруши тази клетва. Дори не и за да остане тук в безопасност с единственото семейство, което познава.

— Сега — казва Гиза и се отдръпва назад. — Да те подготвим за онази безумна официална вечеря.

Месеците живот в базите на бунтовниците само са изострили усета на сестра ми за цветовете, платовете и модата. По някакъв начин тя успява да изнамери няколко различни тоалета от двореца, между които да избирам, всичките — удобни, но със строга кройка, в разнообразни стилове. Нито помен от украсените със скъпоценни камъни чудовищни дрехи, които носят Сребърните от Норта, разбира се, но трябва да призная, въпреки това подходящо за маса, на която седят крале и водачи. Харесва ми да се издокарвам така. Да прокарвам пръсти по памук или коприна. Да решавам как да си нося косата. Това е добър начин да се разсея. И необходим.

Тиберий със сигурност ще седи на масата с мен, намръщен в алените си дрехи. Нацупен, защото удържах на принципите си, докато той потъпка своите. Нека да види точно на какво обърна гръб и на кого. Изпитвам нездраво, но удовлетворяващо удоволствие от мисълта.

Въпреки че Гиза предпочита по-сложни тоалети за мен, в крайна сметка се спираме на рокля, която и двете харесваме. Семпла, в наситено тъмновиолетово, с дълги ръкави и пола с шлейф. Никакви бижута, освен обиците ми. Розова за Брий, червена за Трами, лилава за Шейд, зелена за Килорн. Последното червено камъче, алено като прясна кръв, е прибрано в нещата ми. Не нося обицата, която Тиберий ми даде, но и не мога да я изхвърля. Тя си седи недокосвана, но не и забравена.

Гиза чевръсто пришива малко златен ширит, парче сложно изработена вече готова бродерия, към маншета на всеки ръкав. Не знам откъде е отмъкнала комплект за шиене или пък хората на Дейвидсън са се сетили да й оставят. Пъргавите й пръсти са също толкова умели в нагласяването на косата ми и сплитат кално кафявите ми кичури в нещо като венец. Той умело прикрива сивите ми кичури, макар да са се разпрострели толкова много. Напрежението на дните със сигурност ми се е отразило — нещо, което не ми убягва в огледалото. Изглеждам изцедена, с хлътнали бузи, с очи, обкръжени от сенки, подобни на синини. Имам всевъзможни видове белези — от жигосаното клеймо на Мейвън, от неправилно зараснали рани, от собствената ми мълния. Но не съм развалина. Все още не.

Дворецът на премиера е обширен, но разположението на стаите е съвсем просто и не ми отнема много време да сляза на приземния етаж, където са помещенията, отворени за всички. В крайна сметка мога просто да следвам мириса на храна, оставям го да ме води стая след стая през внушителни салони и галерии. Подминавам трапезария с размерите на бална зала, в която на преден план се вижда маса, достатъчно голяма за четирийсет души, както и масивна каменна камина. Но масата е гола, а в решетката не припуква пламък.

— Госпожица Бароу, нали?

Обръщам се в посоката на приветливия глас и откривам още по-приветливо лице. Един мъж ми маха за поздрав от един от многобройните сводести входове, от които се излиза на друга тераса. Напълно плешив е, с тъмна като полунощно небе кожа, с почти пурпурен нюанс, а усмивката му проблясва като бял полумесец над още по-бял копринен костюм.

— Да — отвръщам с равен глас.

Той се усмихва по-широко:

— Много добре. Ще се храним тук навън, под звездите. Сметнах за най-добре да постъпя така при първото ви гостуване.

Мъжът ми дава знак и аз го следвам, прекосяваме внушителната трапезария. С плавно движение той ме хваща под ръка, сключвайки лакътя си с моя, докато ме извежда на хладния нощен въздух. Мирисът на храна се усилва и кара устата ми да се изпълни със слюнка.

— Толкова напрегната — засмива се той и раздвижва леко ръката си в контраст със собствените ми стегнати мускули. Държанието му е непринудено до такава степен, че ми се иска да изпитам недоверие към него. — Аз съм Кармадън и сготвих вечерята. Така че ако имате някакви оплаквания, задръжте ги за себе си.

Прехапвам устна, опитвам се да скрия едно ухилване.

— Ще се постарая.

Той само потупва носа си в отговор.

Тънките като паяжина вени в очите му са сиви, разклоняващи се по бялото на окото. Кръвта му е сребърна. Преглъщам, за да се освободя от внезапно появилата се буца в гърлото ми.

— Може ли да попитам каква способност притежаваш, Кармадън?

Отговорът му е тънка усмивка.

— Не е ли очевидно? — Посочва с жест към многобройните растения и цветя както на терасата, така и към онези, висящи от множеството балкони и прозорци. — Аз съм просто един скромен зелен пазител, госпожице Бароу.

От приличие и аз се насилвам да се усмихна. Скромен. Виждала съм трупове с извиващи се от очите и устите им корени. Няма такова нещо като скромен или безобиден Сребърен. Всичките имат убийствени способности. Но пък, предполагам, и ние също. Също и всеки човек на земята.

Вървим през терасата към миризмата, меките светлини и приглушеното жужене на надути разговори. Тази част от двореца се издава напред над хребета и предоставя безпрепятствена гледка към иглолистните дървета, долината и покритите със сняг върхове в далечината. Те викаш сияят под светлината на изгряваща луна.

Опитвам се да не изглеждам нетърпелива или заинтересувана, или дори ядосана. Нищо, което да намеква за емоциите ми. Въпреки това усещам как сърцето ми подскача, а адреналинът пулсира във вените ми при вида на познатия силует на Тиберий. Той отново се взира към пейзажа, неспособен да погледне в лицето никого наоколо. Усещам как устната ми се присвива от отвращение. Откога си страхливец, Тиберий Калоре?

Фарли крачи напред-назад на няколко метра от нас, все още облечена в униформата си от Командването. Косата й е прясно измита и проблясва под лампите, окачени над масата на терасата. Кимва ми, преди да отиде да седне.

Еванджелин и Анабел вече са се настанили в столовете си, в двата срещуположни края на масата. Сигурно възнамеряват да седят от двете страни на Кал и да изтъкват важността си от лявата и дясната му страна. Докато Анабел, изглежда, се чувства удобно в роклята си от по-рано от тежка червена и оранжева коприна, Еванджелин се гуши в яка от гладка черна лисича кожа. Наблюдава ме, докато се приближавам към масата, а очите й проблясват като две фалшиви звезди. Когато сядам, настанявайки се по диагонал от нея, колкото е възможно по-далече от принца изгнаник, устните й се извиват в нещо, което може би е усмивка.

Кармадън сякаш не забелязва или не го е грижа, че гостите му на вечеря са твърдо решени да се мразят помежду си. Сяда грациозно на стола срещу моя, вдясно от мястото, където предполагам, че ще седне Дейвидсън. Една прислужница изскача от сенките, за да напълни изящно изработената му релефна чаша за вино.

Наблюдавам с присвити очи. Прислужницата има червена кръв, ако съдя по руменината на бузите й. Не е нито стара, нито млада, но се усмихва, докато работи. Никога не съм виждала Червен слуга да се усмихва така, освен ако не му заповядат.

— Плаща им се, и то справедливо — казва Фарли, като сяда до нашия домакин. — Вече проверих.

Кармадън разклаща виното в чашата си.

— Разпитвайте и любопитствайте за каквото искате, генерал Фарли. Не ми пука, проверете и зад завесите, ако щете. В моята къща няма роби — казва той: в тона му се прокрадва сурова нотка.

— Не се запознахме както трябва — казвам и се чувствам по-груба от обикновено. — Името ви е Кармадън, но…

— Разбира се, извинете лошите ми обноски, госпожице Бароу. Премиерът Дейвидсън е мой съпруг и в момента много закъснява. Искам да се извиня, ако вечерята изстине, докато го чакаме — той махва с ръка към масата с храна наблизо, върху която е първото ни блюдо, — но неговата неточност не е нито по моя вина, нито мой проблем.

Думите му са сурови, но маниерът му е дружелюбен и открит. Ако Дейвидсън е труден за разгадаване, то съпругът му е отворена книга. А такава е и Еванджелин точно сега.

Тя се взира в него с такава неприкрита завист, та си помислям, че може да позеленее. И нищо чудно. Техният живот и един брак като този са невъзможни в нашата страна. Забранени. Смятани за пилеене на сребърна кръв. Но не и тук.

Сгъвам ръце в скута си и се опитвам да не шавам неспокойно въпреки нервната енергия, която се настанява над масата. Анабел не е продумала, било защото не одобрява Кармадън, или защото не одобрява да се храни заедно с Червени. Може да са и двете.

Фарли едва кимва за благодарност, когато Кармадън пълни чашата й с гъсто, почти черно вино. Отпива дълбока глътка.

Аз се придържам към вода с лед, поръсена с ярки резенчета лимон. Последното, от което имам нужда, е замаяна глава и замъглени мисли, докато Тиберий Калоре е наблизо. Хвърлям поглед към него, когато влиза: пробягвам с поглед по познатите му рамене, широки под ръбовете на нова пелерина. В топлите светлини на терасата прилича повече на пламък.

Когато се обръща, свеждам поглед. Мога само да слушам, докато се приближава: присъствието му се наслоява тежко във въздуха. Един стол от ковано желязо изстъргва по каменната тераса: движението му е мъчително бавно и обмислено. Почти подскачам стреснато, когато осъзнавам къде точно е решил да седне.

Ръката му докосва леко моята само за секунда и топлината му се разстила около мен. Изругавам познатата й утеха, особено на фона на планинския мраз.

Най-накрая се осмелявам да вдигна поглед само за да открия Кармадън, наклонил глава, с брадичка, подпряна на единия му юмрук. Изглежда безкрайно развеселен. До него Фарли има вид по-скоро, сякаш ще повърне. И не е нужно да виждам лицето на Анабел, за да знам, че се мръщи.

Сключвам ръце под масата, преплитам пръсти толкова здраво, че кокалчетата ми побеляват. Не от страх, а от гняв. Тиберий се накланя с един лакът върху ръкохватката на най-близкия до мен стол. Би могъл да шепне в ухото ми, ако поиска. Стисвам зъби и устоявам на инстинктивния порив да се изплюя.

От другата страна на масата Еванджелин почти мърка полугласно. Прокарва ръка през кожите си, декоративните й нокти проблясват.

— От колко блюда се състои тази вечеря, милорд Кармадън?

Съпругът на Дейвидсън не отмества поглед от мен, а устните му потрепват в нещо, което би могло да е усмивка.

— Шест.

С намръщена гримаса Фарли глътва наведнъж остатъка от виното си.

Ухилен, Кармадън прави знак на прислужниците в сенките.

— Дейн и вашият лорд Джулиан могат да ни настигнат — казва той и с щракване на пръсти поръчва да донесат първото блюдо. — Надявам се да ви хареса. Много се постарахме да приготвим някои монтфортски деликатеси.

Обслужването е сръчно и бързо, също толкова бързо, но не толкова официално, колкото съм виждала в дворците на Сребърни крале. Кармадън седи начело на масата, докато подреждат пред нас малки чинии от елегантен костен порцелан. Поглеждам надолу към резен розова риба, голям колкото палеца ми, увенчан с някакво кремообразно сирене и аспержи.

— Прясно уловена сьомга от река Калум на запад — обяснява Кармадън, а после пъхва цялото нещо в устата си. Фарли побързва да последва примера му. — Калум се оттича към западното крайбрежие, в океана.

Мислено се опитвам да си представя за какво говори, но познанията ми за неговите земи са в най-добрия случай слаби. Има друг океан, да, който граничи със западните краища на континента, но това е всичко, което мога да схвана точно сега.

Моят вуйчо Джулиан ще бъде нетърпелив да узнае повече за вашата страна — отвръща Тиберий. Говори бавно и убедено. Това го състарява с цяло десетилетие. — Подозирам, че именно неговите въпроси забавят както него, така и премиера в момента.

Навярно. Моят Дейн наистина много се радва на библиотеката си.

А Джулиан сигурно също би се радвал. Чудя се дали премиерът се опитва да създава собствени връзки, за да превърне един приятелски настроен Сребърен от Норта в свой съюзник. Или може би Дейвидсън просто се наслаждава да прекара известно време с друг начетен човек, нетърпелив да поговори с него за страната си.

След сьомгата поднасят гореща зеленчукова супа, от която се вдига пара в мразовития въздух, а после салата от пресни зелени растения и диви къпини, растящи по склоновете на същата тази планина. Кармадън, изглежда, не възразява, че никой друг не говори. Запълва мълчанието със собственото си бъбрене, приятно уютно, докато описва в детайли всяко късче от храната, която е приготвил. Особеностите на една заливка за салата, най-доброто време за бране на къпини, колко дълго трябва да врат зеленчуците, размерите на личната му градина и така нататък. Съмнявам се Еванджелин, Тиберий и Анабел да са готвили и един ден в живота си, и се питам дали Фарли изобщо е яла нещо, което не е било откраднато или получено като дажба.

Полагам всички усилия да изглеждам вежлива, макар че нямам много за казване. Особено когато Тиберий е толкова наблизо и поглъща лакомо всичко в чинията си. Хвърлям поглед към него тук и там, трупам кратки мигове, в които зървам лицето му. Стисната челюст, движещо се гърло. Никога преди не се е бръснал толкова гладко. Ако нямах гордост или убеждения, можеше да прокарам кокалчетата си по бузата му, плътно до гладката кожа.

Този път той улавя погледа ми, преди да отместя очи.

Инстинктивната ми реакция е да мигна, да прекъсна погледа му. Да насоча вниманието си обратно към чинията или може би дори да се извиня и да стана от масата. Но не отстъпвам. Ако бъдещият крал иска да ме изнерви, да ме накара да се откажа, тогава чудесно. И аз мога да правя това. Изпъвам решително рамене, изправям гръб и най-важното, не забравям да дишам. Тиберий е просто още един Сребърен, който е готов да остави моите хора поробени, без значение какво проповядва. Той е пречка и щит. Трябва да се поддържа деликатно равновесие.

Той мигва пръв и се връща към храната си.

Аз правя същото.

Изгарящо е да съм близо до него, толкова близо до човек, на когото някога имах доверие. Тяло, което познавам толкова добре. Един избор, една дума и нещата щяха да са толкова различни. Щяхме да прекараме тази вечеря, като си разменяме погледи, общувайки по нашия си начин за Еванджелин или Анабел, или отсъствието на Дейвидсън. Или пък те изобщо нямаше да са тук. На тази тераса щяхме да сме ние, под звездите, заобиколени от страна от нов вид. Несъвършена може би, но все пак цел. Кармадън е Сребърен, съпругът му — новокръвен Червен. Прислужниците не са роби. Видях малко от Монтфорт, но достатъчно, за да знам, че това място би могло да е различно. А ние бихме могли да бъдем различни в него, стига само той да ни позволи.

Тиберий още не носи корона, но въпреки това я виждам на главата му. В раменете му, в очите му, в бавния му, решителен маниер. Той е крал повече, отколкото някой може да бъде. До кръв. До костите.

Когато прислужниците разчистват чиниите от салатата, Кармадън хвърля поглед към вратата, сякаш очаква Дейвидсън да се присъедини към нас. Когато не се появя на някой, леко се намръщва, но въпреки това прави знак дп донесат следващото блюдо.

— Това е специално монтфортско лакомство — казва със залепена на лицето изкуствена усмивка.

На масата пред мен се плъзва чиния. Ястието изглежда като особено дебел и сочен стек, обграден от двете страни със златисти пържени картофи и гъби, лук и листни зеленчуци, приготвени в сос. С една дума, вкусно.

— Стек? — пита Анабел и се надвесва напред с язвителна усмивка. — Уверявам ви, милорд, в нашата страна определено имаме стекове.

Нашият домакин обаче присвива тъмен пръст. Това раздразва старата кралица толкова много, колкото и незачитането му към титлите.

— Тъкмо напротив. Вие имате говеда. Това е бизон.

— Какво е бизон? — питам, нетърпелива да го опитам лично.

Ножът му издава стържещ звук по чинията, докато си реже парче.

— Различен вид, макар и близки роднини на говедата, които познавате. Доста по-едри, по-добри на вкус. Много по-силни и издръжливи, с рога и рунтава козина и достатъчно мускулести да преобърнат камион, ако поискат. Повечето тук са диви, макар да съществуват някои ферми. Сноват из Парадайз Вали, хълмовете, а също и низините. Оцеляват дори в зими, които могат да убият човек или животно. Ако погледнете жив бизон в лицето, никога няма да кажете, че е говедо, мога да ви уверя в това. — Гледам омаяна как ножът му се врязва в такова непознато, странно месо. По храната му се процежда червен сок и оставя петна по белия порцелан. — Интересна работа е това с бизона и кравата. Толкова подобни. Два клона от едно и също дърво, макар и напълно различни един от друг. И колкото и да са отделни, толкова разделени, колкото могат да бъдат двата вида, могат да съжителстват прекрасно. Да смесват стадата си. Дори могат да създадат поколение.

До мен Тиберий се прокашля и едва не се задавя с хапка храна.

Бузите ми пламват.

Еванджелин се засмива, закрила устата си с длан.

Фарли довършва бутилката вино.

— Нещо неуместно ли казах? — Кармадън хвърля поглед между нас, черните му очи играят. Знае точно какво е казал и какво означава то.

Анабел се намесва, преди някой друг да успее, под предлог, че иска да облекчи смущението на внука си. Оглежда двореца над ръба на чашата си:

— Закъснението на вашия съпруг е доста грубо, милорд.

Усмихнатият Кармадън изобщо не се смущава:

— Съгласен съм с вас. Ще се постарая да бъде бързо наказан.

Бизонското месо е крехко и Кармадън е прав. По-хубаво е от говеждото. Не си правя труда да спазвам някакви обноски, тъй като Кармадън, изглежда, изобщо не се притеснява да яде картофите с ръце. Отнема ми само минута да погълна половината бизонски стек и всичките изпържени до кафяво лукчета. Толкова съм се съсредоточила да обера чинията си с вилицата, оформяйки съвършената хапка, че почти не забелязвам как вратата се отваря отново зад нас.

— Извинения, разбира се — казва Дейвидсън, който крачи равномерно, но бързо, докато върви към масата. Джулиан го следва плътно. Виждайки ги заедно, съм поразена колко си приличат Джулиан и Дейвидсън. По излъчване, не по външност. Около двамата се усеща някакъв глад — от интелектуалния вид. Иначе са безкрайно различни. Джулиан е прекалено слаб, сивата му коса е оредяваща и тънка, очите му — воднисти и кафяви. Дейвидсън е олицетворение на здравето, сивата му коса — спретнато подстригана и блестяща, и въпреки възрастта си целият е само изваяни мускули. — Какво изпуснахме? — пита той, като се настанява до съпруга си.

С няколко неловки погледа Джулиан оглежда масата И се настанява на единственото свободно място. Онова, предназначено за Тиберий, ако Тиберий не беше толкова твърдо решен да ме дразни.

Кармадън изсумтява:

— Обсъждане на менюто, размножителните навици на бизоните и твоята липса на точност.

Смехът на премиера е открит, искрен. Или не изпитва нужда да се преструва, или се преструва съвършено в собствения си дом.

— Значи, разговори, обичайни по време на вечеря.

В далечния край на масата Джулиан се навежда напред със смутено изражение.

— Вината е моя, боя се.

— Библиотеката? — предполага племенникът му с многозначителна усмивка. — Чухме.

При топлотата в гласа на Тиберий сърцето ми се присвива. Той обича вуйчо си, а всяко напомняне за човека, който с Тиберий под лошите си избори, ме причинява болка.

Едното ъгълче на устата на Джулиан се повдига:

— Аз съм предсказуем тип, нали?

— Предпочитам предвидимото — промърморвам. Достатъчно високо обаче, за да ме чуят всички на масата.

Фарли се усмихва самодоволно над чинията си. А Тиберий се намръщва и се обръща към мен с бързо, равно изпукване на врата. Устата му се отваря, сякаш се кани да каже нещо прибързано и глупаво.

Баба му проговаря, преди той да успее, нетърпелива да го предпази от самия него:

— И какво прави тази библиотека толкова… интересна? — пита тя с явно презрение.

Не успявам да се сдържа:

— Вероятно книгите.

Фарли се изсмива рязко, без да прояви особена почтителност, а Джулиан се опитва да прикрие глуповатата си усмивка със салфетката си. Останалите са по-въздържани. Приглушеното кискане на Тиберий обаче ме кара да се сепна. Хвърлям поглед към него и го виждам да се смее, в ъгълчетата на очите му са се появили гънчици от смях, докато гледа надолу към мен. Осъзнавам, че за момент е забравил къде се намираме и кои сме. Смехът му замира в миг, лицето му отново придобива по-неутрално изражение.

— А, да — продължава Джулиан, пък било то и само за да разсее всички ни. — Томовете обхващат доста обширни области. Не само по отношение на науката, а също и на историята. Страхувам се, че се отнесохме. — Той накланя глава и опитва виното. После вдига чашата си към Дейвидсън. — Или поне премиерът ми направи услуга.

Дейвидсън вдига чашата си в отговор. На китката му тиктака часовник.

— Винаги с удоволствие споделям книги. Знанието е надигащ се прилив. Всъщност повдига всички лодки.

— Би трябвало да посетите Криптите на Вейл — вмята Кармадън. — Или дори Хорн Маунтин.

— Не възнамеряваме да оставаме тук достатъчно дълго разглеждане на забележителности — казва Анабел с презрително сумтене. Бавно поставя приборите си върху чинията си с недоядена храна за да покаже колко напълно е приключила с всичко това.

Увита в кожите си, Еванджелин повдига глава. Подобно на котка, оглежда изучаващо старата кралица. Опитва се да прецени нещо.

— Съгласна съм — казва. — Колкото по-скоро успеем да се върнем, толкова по-добре.

Има предвид да се върне при някого.

— Е, това не зависи от нас, нали? Извинете — добавя Фарли, докато се надвесва през масата. Очите на Анабел едва не изхвръкват от орбитите си, докато гледа как една Червена бунтовница грабва зарязаната й чиния и изсипва остатъците върху своята. С умели ръце Фарли нарязва изостаналото парче бизонско месо: ножът танцува през месото. Виждала съм я да причинява по-лоши неща на човешка плът. — Зависи от монтфортското правителство — казва тя — и дали ще решат да ни дадат още войници, или не. Е, господин премиер?

— Наистина — казва Дейвидсън. — Войните не могат да се печелят, като разчитаме само на познати лица. Независимо колко ярък е флагът, колко високо се вее знамето. — Погледът му се стрелва от Тиберий към мен. Ясно е какво има предвид. — Нуждаем се от армии.

Тиберий кимва:

— И ще ги получим. Ако не от Монтфорт, тогава от всяко друго място, откъдето можем. Висшите Династии на Норта могат да бъдат убедени.

— Династия Самос се опитаха. — С лениво, познато присвиване на пръсти Еванджелин прави знак да й налеят още вино. — Привлякохме когото можахме, но останалите? Не бих разчитала на тях.

Тиберий побелява като платно:

— Мислиш, че ще останат верни на Мейвън, когато…

— Когато разполагат с теб като избор? — изсумтява насмешливо принцесата от Династия Самос, прекъсвайки го с властен поглед. — Скъпи ми Тиберий, можеха да изберат теб преди месеци. Но в очите на мнозина ти все още си предател.

Срещу мен Фарли се намръщва:

— Толкова ли са глупави вашите благородници, та още да мислят, че Тиберий е убил родния си баща?

Поклащам глава с нож в ръка:

— Иска да каже, защото той е с нас. В съюз с Червени. — Острието срязва останалото месо в чинията ми. Режа ожесточено, усещайки горчив вкус в устата си. — Толкова отчаяно опитващ се да намери баланс между нашите народи.

— Именно това се надявам да направя — казва Тиберий със странно мек тон.

Рязко отмествам поглед от печеното месо, за да се втренча отново в него. Очите му срещат моите, разширени и отблъскващо мили. Придавам си твърдост, за да устоя на чара му.

— По интересен начин го показваш — подхвърлям подигравателно.

Анабел бързо излайва в отговор:

— Достатъчно. И двамата.

Челюстта ми се стяга и плъзвам поглед покрай Тиберий към баба му, която сега ме гледа кръвнишки. Срещам погледа й също толкова разпалено.

— Това е силата на Мейвън, една от многобройните му сили — казвам. — Предизвиква разделение толкова бързо, без дори да се опитва. Постъпва така и с враговете, и със съюзниците си.

Начело на масата, Дейвид сън преплита пръсти. Оглежда ме внимателно над кокалчета си, съсредоточено, без да мига.

— Продължавай.

— Както каза Еванджелин, има благороднически семейства, които никога няма да го изоставят, защото той отказва да промени сегашното положение на нещата. И го бива да управлява, да печели поданиците си на своя страна, като в същото време държи благородниците сплотени. Това, че сложи край на войната с Езерните земи, му спечели голямо уважение сред народа — изтъквам, спомняйки си как дори Червените го приветстваха, когато обикаляше из страната. Още ми призлява при тази мисъл. — Той се възползва от тази любов точно както се възползва от страха. Когато бях негова пленница, внимаваше да държи в двора много деца, наследници на различни династии, заложници във всяко друго отношение, освен по име. Това е лесен начин да контролираш един човек: като завземеш онова, което му е най-скъпо.

Знам това от личен опит.

— А освен всичко друго — добавям и преглъщам, за да стопя буцата в гърлото си — невъзможно е да се предвидят действията на Мейвън Калоре. Майка му все още шепне в главата му, дърпа конците му, макар да е отдавна мъртва.

Приглушен поток от топлина се надига леко до мен. Тиберий се взира в масата с вид, сякаш може да прогори дупка в чинията си. Сега цветът се е отдръпнал от бузите му, бледи са като кост.

Все още с вперени в мен очи, гледа ме как поглъщам последните хапки стек, Анабел присвива уста:

— Принц Бракън в Пиемонт е под наш контрол — казва тя. — Ще ни даде каквото ни е нужно.

Бракън. Поредният кроеж на Монтфорт. Управляващият принц на Пиемонт е изцяло под властта ни, докато Монтфорт още държи сина и дъщеря му в плен. Питам се къде ли са, кои са. Дали са млади? Дали са просто деца? Невинни ли са във всичко това?

Температурата започва да се увеличава — малко, но равномерно покачване. До мен Тиберий се стяга. Вперва в баба си твърд поглед.

— Не искам войници, които не са се съгласили да се бият за мен. Особено Сребърните на Бракън. На тях не може да се има доверие. Нито на него.

— Държим децата му — казва Фарли. — Това би трябвало да е достатъчно.

— Монтфорт държи децата му — отвръща Тиберий: гласът му става по-дълбок.

Преди, в базата, беше лесно да се пренебрегне цената, която някой плащаше. Злините, извършени по основателни причини. Поглеждам към Дейвидсън, който хвърля поглед към часовника си. Това е война, каза той веднъж в опит да оправдае това, което трябва да се направи.

— Ако бъдат върнати, бихме ли могли да убедим Пиемонт да стои настрана? — питам. — Да остане неутрален?

Премиерът завърта празната си чаша за вино в ръцете си, оставяйки многобройните фасети да уловят меката светлина на фенерите. Струва ми се, че виждам у него съжаление.

— Много се съмнявам в това.

— Тук ли са? — Анабел задава въпроса с толкова насилено спокойствие, че почти очаквам да й се спука някоя вена на шията. — Децата на Бракън?

Дейвидсън не отвръща: помръдва само за да напълни отново чашата си.

Старата кралица присвива пръст, очите й блестят.

— Ах. Значи са тук. — Усмивката й става по-широка. — Добро средство за въздействие. Можем да сключим сделка за още от войниците на Бракън. Цяла армия, ако искаме.

Поглеждам към салфетката в скута си, изцапана с отпечатъци от мазнина и точици избърсано червило. Може да са в този дворец. Да гледат надолу към нас точно сега. Деца на прозореца, хванати в капан зад заключена врата. Достатъчно силни ли са, за да са им нужни безмълвни пазачи или дори изтезанието на вериги като онези, които аз носех? Знам какво представлява подобен затвор. Под масата докосвам двете си китки и напипвам свободната от окови кожа там. Плът вместо белезници. Електричество вместо безмълвие.

Внезапно Тиберий стоварва свит юмрук върху масата и чиниите и стъклените чаши подскачат. Аз също подскачам, изненадана:

— Няма да направим такова нещо — изръмжава той. — Ресурсите са достатъчни.

Баба му го поглежда намръщено и бръчките по лицето й стават по-дълбоки.

— За печеленето на войни са нужни тела, Тиберий.

— Обсъждането на Бракън приключи — е всичко, което казва той в отговор. С категоричен жест срязва последното парче стек на две, стърже с ножа си като с трион. Анабел се усмихва злобно, показва зъбите си, но не казва нищо. Той е неин внук, но също и крал, провъзгласен от самата нея. Отдавна е прекрачила границата на онова, което е благоприличен спор с един суверен.

— Значи трябва да помолим утре — промърморвам. — Това е единственият избор, който ни е останал.

Подразнена, самата аз давам знак да ми донесат чаша вино, и я глътвам наведнъж, без да губя време. Сладкото червено вино ме успокоява достатъчно, че мога почти да пренебрегна усещането от прикованите в лицето ми очи. Бронзови очи.

— Предполагам, че може да се нарече така — казва Дейвидсън с отнесен поглед. Поглежда надолу, първо отново към часовника си, после косо към Кармадън. Погледите им казват безброй неща, които не мога да проумея. Това ме изпълва със завист и отново се хващам, че ми се иска нещата да бяха различни.

— Какъв шанс имаме? — Тиберий е безцеремонен, настоятелен и директен. Всички качества, за които са го учили, че един крал трябва да притежава.

— За пълно разполагане на позиция на всеки войник в нашите армии? — Дейвидсън поклаща глава. — Абсолютно никакъв шанс. Имаме да охраняваме собствени граници. Но половината? Малко повече? Бих могъл да си представя везните да се накланят в наша полза. Ако.

Ако. Мразя тази дума.

Напрягам се в стола си, внезапно по-изнервена от обикновено. Имам чувството, че терасата може да рухне под мен и да запрати всички ни в долината.

Лицето на Фарли отразява страха ми. Тя държи ножа си в ръка, нащрек със съюзника ни.

— Ако какво?

Камбаните прозвучават, преди Дейвидсън да успее да отговори. И докато останалите от нас подскачат, стреснати от шума, той не помръдва. Свикнал е с него.

Или го е очаквал.

Това не е звън на часовник, който отброява часовете. Тези камбани звънтят плътно и приглушено, гласовете им потрепват надолу по планинския склон, отекват из Асендант, отправят призив към други камбани из целия град. Глъчката се разпространява като вълна, слиза надолу по този склон и се качва обратно по другия. Светлините се разпространяват заедно с шума. Ярки, резки светлини. Прожектори. Аварийни светлини. Алармата, която следва, е механичен вой. Разтърсва с виенето си спокойната планинска долина.

Тиберий скача на крака, пелерината се завихря около раменете му. Освобождава едната си ръка с широко разперени пръсти, гривната му на възпламенител проблясва под ръкава му. Ако призове огън, той ще дойде. Еванджелин и Анабел правят същото, и двете — смъртоносни. Никоя не изглежда уплашена, само твърдо решена да се защити.

Чувствам как мълнията се надига в мен по същия начин и мислите ми политат към семейството ми в двореца зад нас. Не са в безопасност. Дори не и тук. Но нямаме време за поредното ми силно разочарование.

Фарли също се изправя, подпирайки се решително на длани. Поглежда кръвнишки към Дейвидсън.

— Ако какво? — тросва се тя отново, надвикала алармата.

Той вдига поглед към нея, странно спокоен сред хаоса. Войници заменят слугите в сенките, като застават от двете страни на масата ни. Напрягам се, ръцете ми се свиват в юмруци от двете страни на тялото.

— Ако Монтфорт е готов да се бие за вас — казва премиерът, насочил поглед към Тиберий, — вие също трябва да се биете за нас.

Кармадън не изглежда стреснат от камбаните. Само хвърля поглед към двореца, преди да въздъхне с нещо, което би могло да е раздразнение.

— Грабители — намръщва се. — Абсолютно всеки път, когато се опитам да организирам официална вечеря.

— Това едва ли е вярно. — Дейвидсън се усмихва леко, макар че нито за миг не прекъсва погледа си. Очите му остават приковани върху Тиберий — безспорно предизвикателство.

— Е, струва ми се вярно — казва Кармадън и присвива нацупено устни.

Докато навсякъде около нас греят ярки аварийни светлини, погледът на Дейвидсън пламти в златисто. Този на Тиберий гори в червено.

— Наричат ви Пламъкът на Севера, Ваше Величество. Покажете ни огън.

После премиерът поглежда към мен:

— И ни покажете буря.