Виктория Айвярд
Гибелна буря (7)

Седем
Айрис

Бреговете на Охайъс са високи. Пролетта беше влажна и намиращите се на юг ферми в Езерните земи много пъти бяха на косъм от наводняване. Тиора беше тук в несигурните погранични земи само преди няколко седмици, колкото за да помогне за спасяването на новата реколта, толкова и за да се усмихва и да маха с ръка за поздрав. Малката й, рядко появяваща се усмивка ни спечели известна благосклонност тук, но недостатъчно. В докладите до короната се съобщава, че Червените все още бягат: пресичат хълмовете и влизат в Пролома на изток. Глупаци са, ако смятат, че тамошният Сребърен крал ще им предложи по-добър живот. По-прозорливите пресичат Охайъс и навлизат в спорните територии, където не властва никой крал или кралица. Но трябва да поемат риска от хаоса на такова пътуване, сблъсквайки се както с Червени, така и със Сребърни между Езерните земи и Северен Пиемонт.

Възвишението над реката предлага широка гледка към долината. Добро място за чакане. Поглеждам на юг към гората, която проблясва в златисто под отслабващата светлина на следобеда. Днешният ден беше лесен, изпълнен с пътуване през царевицата и пшеницата. А Мейвън беше така добър да използва собствен транспорт и ми отпусна дълги спокойни часове, докато се носехме плавно на юг. Пътуването беше почти облекчение, макар че означаваше да изоставя майка си и сестра си. Те са обратно в столицата. Не мога да кажа кога ще ги видя отново. Ако изобщо ги видя някога.

Въпреки приятния ветрец и топлия въздух Мейвън избира да чака в превозното си средство. Засега. Със сигурност ще се опита да се появи по някакъв впечатляващ начин, когато пристигнат пиемонтците.

— Закъснява — промърморва до мен старата жена.

Въпреки обстоятелствата усещам как едно ъгълче на устата ми се повдига.

— Търпение, Джиданса.

— Бога ми, как се преобърнаха нещата, Ваше Величество — засмива се тя: бръчките по кафявото й лице стават по-дълбоки, когато се ухилва. — Помня как неведнъж ви давах същия съвет. Обикновено по отношение на храната.

Прекъсвам бдението си и отмествам очи от хоризонта, за да хвърля поглед към нея.

— В тази посока течението не се е променило.

Сухият й смях става по-дълбок и отеква през реката.

Джиданса от рода Мерин е приятелка на семейството, откакто се помня, близка като леля и любяща като бавачка. Със способността си на телки забавляваше Ти и мен, когато бяхме деца, като жонглираше с обувки или играчки, като използваше само силата на ума си. Въпреки набразденото й от бръчки лице, бяла коса и нрав на почтена възрастна матрона Джиданса е страховит противник, телки с неизмерим талант, една от най-добрите в страната ни.

Бих я помолила да се върне с мен в Норта, ако бях толкова безсърдечна. Тя би се съгласила, но знам, че не бива да отправям такава молба. Повечето й близки загинаха във войната. Да живее сред жители на Норта, би било наказание, което тя не заслужава.

Присъствието й е успокояващо. Макар че сме в Езерните земи, все още чувствам безпокойство в близост до Мейвън.

Останалата част от ескорта ми се подрежда в разгърнат строй около мен, позволява ни да спазваме почтително разстояние. Пазителите би трябвало да ме карат да се чувствам в безопасност, но никога не мога да се почувствам спокойна под погледа на блестящите им като скъпоценни камъни очи. Биха ме убили, ако съпругът ми нареди. Или най-малкото биха се опитали.

Скръствам ръце пред тялото си и усещам ръбовете на синия си пътнически жакет. Макар че се готвя да се срещна с принц на Пиемонт, управляващия принц, изглеждам плачевно неподходящо облечена. Надявам се, че не е толкова вманиачен по външния вид, както повечето Сребърни, които познавам.

Не ми се налага да чакам още много дълго, за да разбера.

От наблюдателницата си може да видим как конвоят му си проправя бавно път през спорните територии. Иначе местността е неразличима от горите на южните части на Езерните земи. Няма стени, нито порти, нито пътища, които да бележат тази част от границата. Собствените ни патрули са добре скрити засега и инструктирани да оставят принца на Пиемонт да премине безпрепятствено.

Конвоят му е малък дори в сравнение с нашата мижава група от шест транспортни средства и петдесетина души охрана. Забелязвам само два транспортни камиона, бързи и пъргави машини, провиращи се ниско през по-редките участъци на гората. Боядисани са в камуфлажни цветове — противно зелено в тон с пейзажа. Когато се приближават, забелязвам жълтите, бели и лилави звезди, осеяли страните им.

Бракън.

Зад мен силно изскърцва метал и Мейвън слиза от камиона си. Прекосява слегналата се трева с няколко бързи крачки, след което спира до мен с плавна грациозност. Бавно скръства ръце. На тази светлина бялата му кожа изглежда по-златиста. Почти би могъл да мине за човешко същество.

— Не смятах, че принц Бракън е толкова доверчив човек. Той е глупак — казва, посочвайки към малката свита на принца.

— Отчаянието превръща повечето хора в глупаци — отговарям хладно.

Мейвън надава рязък смях. Очите му преминават над мен бавно, почти лениво.

— Не и теб.

Не, не и мен.

Трябва да действам внимателно по този въпрос. Също като Мейвън скръствам ръце, опитвам се да представя образ на сила. Решителност. Стомана.

Децата на Бракън липсват от месеци, затворени и използвани като средство за въздействие. Всеки миг, в който ги няма, е равен на обезкръвяването на още една частица от Пиемонт. Монтфорт вече им струваше милиони крони, използвайки всичко, до което се докопа. Пушки, джетове, запаси от храна. Военната база в ниската област беше оголена до шушка, а голяма част от онова, което беше там — откарано в планините. Монтфортците са като скакалци — поглъщат всичко, което могат. Ресурсите, които са останали на Бракън, са почти изразходени. Камионите спират бавно на няколко метра от нас, държат се на безопасна дистанция от нашия конвой. Когато вратите им се отварят, оттам се изсипват дузина гвардейци, великолепно облечени в тъмнопурпурно, поръбено със златно. Носят саби и пушки, макар че няколко, изглежда, предпочитат бойни чукове или брадви вместо остриета.

Бракън изобщо не носи оръжие.

Той е висок, с черна кожа, с гладък тен, пълни устни и очи като две полирани късчета черен кехлибар. Докато Мейвън е загърнат в мантията си и окичен с медалите и короната си, Бракън сякаш разчита по-малко на стила. Дрехите му са изящно ушити и са в тъмнопурпурно, поръбено със златно за да е в тон с гвардейците си, но не виждам корона, нито кожи, нито накити. Този човек е дошъл на тежка мисия и няма повод за демонстрации на празен блясък.

Принцът се извисява над двама ни с мускулестото телосложение на силнорък, макар да знам със сигурност, че е мимик. Ако ме докосне, ще може да използва способностите ми на нимфа, макар и само за известно време и в по-малка степен. Същото важи за всеки Сребърен. Навярно дори за новокръвните.

— Иска ми се първата ни среща да беше при по-добри обстоятелства — казва той с плътен, боботещ глас. Както повелява обичаят, се привежда в плитък поклон, съблюдавайки сана и на двама ни. Може и да управлява Пиемонт, но страната му не може да се мери с нашата.

— На нас също, Ваше Височество — отвръщам и кимвам.

Мейвън повтаря движенията ми, но твърде бързо. Сякаш иска да приключим с това възможно най-бързо.

— Какво имате за нас?

Трепвам при тази нетактичност. Инстинктивно отварям уста, готова да загладя неравностите на един толкова опасен разговор. За моя изненада обаче Бракън се ухилва.

— Аз също не искам да пилея време — отвръща той: в усмивката му се прокрадва твърда нотка. Над рамото му една телохранителка се приближава, тя носи в ръка подвързана с кожа книга в голям формат. — Не и когато залогът са децата ми.

— Това са разузнавателните сведения относно Монтфорт, които сте събрали? — питам и измервам с поглед листовете, когато жената ги подава на своя принц. — Толкова бързо сте ги събрали.

— Принцът издирва децата си и хора, които да му помогнат в мисията му, от месеци — отбелязва провлечено Мейвън. — Помня дипломатическите ви пратеници, принцовете Александрит и Дареус. Съжалявам, че не можах да им бъда от никаква… помощ.

Едва не изсумтявам на глас. Един от принцовете загина в двореца в Арчън, убит в неуспешен преврат за свалянето от власт на самия Мейвън. А другият също е мъртъв, доколкото знам.

Бракън отминава извинението с пренебрежително махване на едната от големите си ръце.

— Те бяха наясно с рисковете, както са наясно и всички на служба при мен. Изгубих десетки в издирването на сина и дъщеря си. — В думите му има истинска тъга, прикрита под гнева.

— Да се надяваме да не загубим още — промърморвам, като мисля за себе си. И за онова, което каза майка ми. Трябва да бъдеш ти.

Мейвън вдига брадичка: очите му се стрелкат светкавично между Бракън и папката. Сигурно е пълна със сведения за Монтфорт — техните тайнствени градове, планините им, армиите им. Информация, която ни е нужна.

— Подготвени сме да направим онова, което ти не можеш, Бракън — казва той. Мейвън е умел актьор и насища думите си с точната доза съчувствие. Ако получи шанс, младият крал може да подмами Бракън на своя страна още преди да успея да изиграя коза си. — Разбирам, че докато монфортците държат децата ти, не можеш да потеглиш срещу тях. И най-малката спасителна мисия може да изложи на опасност живота им.

— Да, напълно вярно. — Бракън кимва бързо. Поглъща всичко, което Мейвън му дава. — Дори събирането на разузнавателни сведения беше почти прекалено опасно.

Кралят на Норта повдига вежда:

— И?

— Успяхме да проследим децата до тяхната столица Асендант — отговаря принцът. Изпъва ръка и протяга папката към нас. — Намира се навътре в планините, защитена от долина. Картите на града, които имахме, бяха стари, но вършеха работа.

Вземам информацията, преди някой от пазителите да успее, и преценявам тежестта на папката. Тежка е: струва колкото теглото си в злато.

— Успяхте ли да откриете къде ги държат? — питам, нетърпелива да открехна страниците и да се заловя за работа.

Бракън свежда глава:

— Мисля, че да. На голяма цена.

Скръствам ръце и притискам важната книга до гърдите си.

— Няма да я пропилея.

Принцът на Пиемонт ме оглежда от глава до пети с лице, изопнато в израз на почтително объркване. Реакцията на Мейвън не е толкова очевидна. Не помръдва, а изражението му не се променя. Температурата не се повишава дори с един градус. Но мога да подуша подозрението, което се излъчва от него на вълни. И предупреждението. Достатъчно умен е да си държи устата затворена пред принца, неспособен да ми попречи да тъка паяжината си.

— Лично ще водя отряда — обаждам се и фиксирам Бракън с най-решителния си поглед. Той не мигва, непоклатим като статуя. Оглежда ме, преценява ме. Семплото облекло беше добър избор от моя страна. Изглеждам повече като воин, отколкото като кралица. — Ще използвам войници на Норта и войници от Езерните земи за достатъчно малък отряд, който да се промъкне незабелязан. Бъдете сигурен, работим усърдно от вчера.

Макар че по кожата ми полазват тръпки, слагам длан върху ръката на Мейвън. Плътта му е студена под ръкава му. Не мога да я видя, но чувствам у него съвсем леко треперене. Усмивката ми става по-широка.

— Мейвън измисли гениален план.

Той плъзва ръката си върху моята, пръстите му са като лед. Заплаха, ясна като бял ден.

— Наистина измислих — казва Мейвън: устните му се разтеглят в хищническа усмивка в тон с моята.

Бракън вижда само предложението и възможността за спасяването на децата си. Не го виня. Мога само да си представя какво би направила майка ми, ако ние с Тиора бяхме в същото положение.

Принцът изпуска дълга въздишка на облекчение:

— Великолепно — обажда се той и отново свежда глава й поклон. — А в замяна мога да обещая да спазя съюза, който имаме от десетилетия. Докато онези новокръвни Изроди решиха да се намесят. — Тонът на Бракън става твърд. — Но вече не. Приливът ще смени посоката си днес.

Чувствам думите му така силно, както усещам и реката долу, течаща в руслото си. Несломима. Неудържима.

— Приливът ще смени посоката си днес — повтарям като ехо, стиснала здраво в ръка голямата книга.

Този път Мейвън се качва в моя камион след мен и се изкушавам да го изритам обратно навън на тревата. Вместо това се оттеглям в най-далечния ъгъл на седалката си, положила на коленете си разузнавателните сведения на Бракън. Мейвън не откъсва очи от мен, докато сяда. Спокойният му маниер почти ме кара да се потя.

Чакам го да заговори, отговарям на ледения му поглед със също такъв. Вътрешно проклинам присъствието му. Искам да разтворя документите и да започна да попълвам празнините в спасителния си план, но едва ли мога да започна, докато Мейвън ме гледа със злобна усмивка. И той го знае. Наслаждава се на това, както винаги изпитва наслада да притеснява хората. Мисля, че когато създава демони за всички останали, се чувства по-добре със своите собствени.

Едва след като камионът потегля, отдалечавайки се от пограничните земи с висока скорост, той проговаря:

— Какво точно правиш? — пита със спокоен и лишен от всякаква емоция глас. Това е любимата му тактика: да не показва какво е настроението му. Безполезно е да се вглеждам в очите или лицето му в търсене на каквото и да е чувство, да се опитвам да го разгадая, като бих направила с всеки друг човек. Твърде опитен е за това.

Отговарям простичко, с високо вдигната глава:

— Спечелвам Пиемонт за нас.

Нас.

Мейвън издава дълбок гърлен хъмкащ звук, а после се настанява удобно за дългото пътуване.

— Много добре — казва и не продумва повече.