Виктория Айвярд
Гибелна буря (21)

Двайсет и едно
Мейвън

Мразя вълните. Противни са ми.

Всяко надигане в синьо срещу корпуса на лодката кара стомаха ми да се преобръща и като цяло е твърде трудно да остана неподвижен, безмълвен, олицетворение на сдържаната сила, каквото е нужно да бъда. Навярно Айрис или майка й нарочно разбунват морето. Като наказание, задето рискувах живота на Айрис в Харбър Бей. Въпреки че тя оцеля и се спаси съвсем лесно. Оцеля, измъкна се и загуби града, отстъпи го на съвършения ми брат. Не бих се учудил, ако е дело на кралицата на Езерните земи. Тя е дори по-могъща от дъщеря си. Със сигурност може да контролира надигането и спадането на океана около нас. Зървам напред корабите й, шест на брой. Малки, но страховити бойни кораби. По-малка част от армадата й, отколкото очаквахме.

Изръмжавам, устната ми се присвива. Никой ли не може просто да прави каквото му се казва? Дори когато залогът е дъщеря й, предвождаща провалилата се отбрана на града, кралица Сенра не е довела пълната мощ на войските си. Тънка струйка горещина избликва и плъзва из тялото ми — гневен огнен език надолу по гръбнака ми. Възпирам го бързо.

Поради постоянното движение е по-трудно да се държа здраво за перилото на палубата. То пресушава способността ми да се фокусирам. А когато изгубя фокус, в главата ми става по-малко… тихо.

Харбър Бей вече го няма.

Още една загуба по вина на Кал, прошепва познатият глас. Още един провал, Мейвън.

Гласът на майка ми е отслабнал с течение на времето, но тя никога не замлъква истински. Понякога се питам дали е посяла в мен някакво семенце и го е оставила да разцъфне едва след смъртта й. Не знам дали внушителите изобщо могат да правят това. Но то е лесно обяснение за шепотите и мърморенето, които звучат неспирно и настойчиво из черепа ми.

Понякога се радвам заради гласа й. Напътствията й отвъд гроба. Съветите са винаги дребни: понякога е нещо, което често казваше, преди да умре. Понякога може да са просто спомени. Но твърде често се будя от неспокоен сън с думите й, звънящи в ушите ми, дори гласът й да е само плод на собствения ми ум. Тя все още е тук с мен, независимо дали искам да бъде, или не. Наричам това утеха дори когато тя е всичко друго, но не и това.

Всичко, което има значение, е тронът, прошепва отново тя, както шепнеше през годините. Гласът й е почти удавен от надигащия се океан. Част от мен се напряга да чуе, а друга част се опитва да не слуша. И какво си дал, за да го получиш.

Това е днешният рефрен. Той се повтаря, докато флагманският ми кораб плава към чакащата армада, порейки водите, докато слънцето залязва, ниско и червено на фона на далечния бряг. Из Харбър Бей още се стеле дим, примамващ ме от хоризонта.

Поне днес гласът й е кротък. Когато се поколебая, когато забавя темпото, той става остър, разкъсващ, пронизителен писък като звук от удар на стомана върху стомана. Стъкло, пукащо се в горещината на пламъка. Понякога е толкова ужасен, че проверявам, за да се уверя, че очите и ушите ми не кървят. Никога не кървят. Думите й никога не съществуват отвъд клетката на собствената ми глава.

Взирам се към вълните напред, всяка — бял гребен от пяна, и мисля за начертаната пътека. Не пред мен, а зад мен. Как се оказах застанал на носа на кораб и с корона, положена ниско на челото ми, със засъхващи по кожата ми пръски солена вода. Какво дадох, за да бъда тук. Хората, които оставих, доброволно или не. Мъртви или зарязани, или предадени. Ужасните неща, които извърших и позволих да бъдат извършени в мое име. Колко много ще е отишло напусто, ако се проваля. А сега съм устремен към езерняшка флотилия. Врагове, превърнали се в съюзници чрез собствените ми внимателни маневри.

Подобно на останалата част от страната, бях научен да мразя Езерните земи, да осъждам алчността им. Навярно повече от всеки друг се научих да ги презирам. В края на краищата родният ми баща и неговият баща прекараха живота си, вкопчени в стигнала до задънена улица война по северната граница. Видяха как хиляди биват погубени напразно в борбата срещу сините униформи, удавени в езерата, взривени от минни полета и бомби. Разбира се, те знаеха за какво всъщност се води войната. Не знам дали Кал, горкият, невеж едър глупак, някога е свързал така лесни за проследяване точки, но аз определено успях.

Нашата война с Езерните земи обслужваше определена цел. Червените са по-многобройни от нас. Червените могат да ни съборят от власт. Но не и ако загинат повече от тях, отколкото от нас. И не и ако се боят от нещо друго повече, отколкото се боят от стоящите над тях Сребърни. Било то от това да загинат във война или просто от езерняците. Всеки може да бъде манипулиран да действа против собствените си интереси, ако бъде поставен в подходящите обстоятелства. Моите предци са знаели това много добре дълбоко в сърцата си. За да запазят властта си, са лъгали, манипулирали са, проливали са кръв. Просто не собствената си. Жертвали са живот, но не живота на най-близките си.

Не мога да кажа същото.

Майка ми никога не е далече от мислите ми. Не само заради гласа й, пробягващ през ума ми, но просто защото ми липсва. Мисля, че болката е постоянна: тъпа болка, която преследва всяка моя стъпка. Като липсващ пръст на ръка или задух. Нищо вече не е същото, откакто тя умря. Помня я — гледката на обезобразения й труп в ръцете на онова Червено момиче. Споменът е като юмручен удар в стомаха.

С баща ми не е същото. Видях и неговия труп, но не почувствах нищо към него. Нито гняв, нито тъга. Само празнина. И да съм го обичал някога, нямам спомен за това. А търсенето на такъв само ми докарва главоболие. Разбира се, майка ми го премахна. За да ме предпази — каза тя — от един човек, който не ме обичаше така, както обичаше сина на нейната съперница, моя по-голям брат. Съвършеното момче във всяко отношение.

Онази обич към Кал също вече я няма, но понякога чувствам призрака й. Разни мигове се връщат в най-странни моменти, пробудени от мирис или звук, или дума, изречена по определен начин. Кал ме обичаше — знам това, разбира се. Доказваше го многократно, в течение на много години. Майка ми трябваше да бъде по-внимателна с него, но в крайна сметка не тя беше тази, която прекъсна последната нишка между нас.

А Мер Бароу.

Онзи съвършен глупак, брат ми, не можеше да пази всичко, което бе негово, и малкото, което беше мое.

Помня първия път, когато гледах заснетите от охранителните камери кадри на тях двамата, докато танцуваха в забравена стая, забутана някъде в летния дворец. Бяха идея на Кал — тези срещи. Уроците им по танци. Майка ми седеше до мен, достатъчно близо, ако ми потрябва. Реагирах така, както тя ме обучи. Без да чувствам, без дори да мигна. Той я целуна, сякаш не знаеше или не го беше грижа какво означава тя за когото и да е, освен за самия него.

Защото Кал е себичен — гука майка ми в спомена и в ума ми: гласът й е като коприна и като бръснач. Думите са познати, още един стар рефрен. — Кал вижда само какво може да спечели и какво може да вземе. Мисли, че притежава света. И един ден, ако му позволиш, ще го притежава. Какво ще остане тогава за теб, Мейвън Калоре? Огризките, остатъците? Или абсолютно нищо?

Двамата с брат ми имаме поне нещо общо. И двамата искаме короната, и двамата сме готови да пожертваме всичко, за да я имаме. Поне аз в най-лошите си моменти, когато чувството за окаяност и нещастие заплашва да ме завладее, мога да приписвам вината за подобен копнеж на майка си.

Но кого може да вини той?

А някак става така, че всички наричат мен „чудовище“?

Не съм изненадан от това. Кал върви в светлина, която аз никога няма да открия.

Айрис вечно говори ли, говори за боговете си и понякога вярвам, че сигурно са истински. Как иначе брат ми е все още жив, все още усмихнат, все още постоянна заплаха за мен? Сигурно е благословен от някого или нещо. Единствената ми утеха е да знам, че съм прав по отношение на него и винаги ще бъда. Прав и по отношение на Мер. Отрових я достатъчно, оскверних я достатъчно. Тя никога няма да понесе друг крал независимо колко силна е обичта й. А Кал откри това от личен опит — още един подарък от мен през километрите, които ни делят.

Само ми се иска да бях измислил начин да задържа онзи странен новокръвен — онзи, който създаде подобна на мост връзка между Мер и мен. Рискът обаче беше прекалено голям, а облагата — твърде малка. Една сравнена със земята база в замяна на шанса да говоря с нея отново? Беше глупава размяна и не бих я направил дори за нея.

Ще ми се обаче да можех.

Тя е там някъде от другата страна на вълните, някъде в града по далечното, пурпурно крайбрежие. Жива очевидно. Или в противен случай щяхме да разберем. Макар да са минали само няколко часа, смъртта на Мълниеносното момиче не би останала в тайна задълго. Същото се отнася за брат ми. Оцелели са. При мисълта усещам силно туптене в главата.

Харбър Бей беше логичен избор за Кал, но това с Червеното гето на технитата явно е било идея на самата Мер. Тя е толкова отдадена на каузата си и на гордостта от червената си кръв. Трябваше да предвидя, че ще си набележи Ню Таун. Всъщност е тъжно да знам, че каузата й разчита на хора като Кал, саркастичната му баба и предателите Самос. Никой от тях няма да й даде каквото иска. Това ще свърши само с кръвопролитие. И вероятно собствената й смърт, когато всичко приключи.

Само ако я бях държал по-изкъсо. С по-добра охрана, на по-стегнат повод. Къде щяхме да бъдем сега? И къде щях да съм аз, ако майка ми беше успяла да я отстрани от мен, както отчужди баща ми и Кал? Не мога да кажа. Не знам. Заболява ме главата, когато започна да се питам.

Поглеждам надолу по палубата, към войниците, които охраняват кораба. Тя можеше да е до мен, ако не бяха няколко погрешни стъпки. Вятърът в косата й, очите й — хлътнали и обкръжени от сенки, съсипана от оковите на ръцете, които я държаха привързана към мен. Неприятна гледка, но все пак красива.

Най-малкото тя е още жива. Сърцето й още бие.

Не като Томас.

Трепвам, когато името му преминава през мислите ми. Майка ми не можа да отстрани и него. Не и агонията от загубата му, нито спомена за обичта му.

Онова бъдеще си отиде, убито, прогонено и вече несъществуващо.

Мъртво бъдеще — така го наричаше онзи отвратителен новокръвен ясновидец. Мисля, че Джон беше мой мъчител повече, отколкото аз бях негов тъмничар. Явно можеше да си тръгне, когато поиска, а това, което постигна в двореца ми, каквото и да е то, все още връзва плодове. Отново се заглеждам към водата, този път на изток, през обширен и безкраен океан. Празнотата би трябвало да ме успокоява, но над вълните висят две ранни звезди. Ярките, жизнерадостни светлини също са ми противни.

Корабът на кралица Сенра се забелязва лесно, когато доплаваме по-близо. Вълните до него са спокойни, почти неподвижни, явно укротяване на водата. Корабът й почти не се люлее дори толкова далече от сушата.

Езерняшките кораби не са така елегантни като нашите. Нашите способности за изработване са по-добри от онези в Езерните земи благодарение до много голяма степен на гетата на технитата, които Мер твърдо възнамерява да разруши.

Въпреки нейните кораби и моите собствени оръдията ни са малко, а всичко, което бихме могли да използваме срещу града, със сигурност ще срещне съпротива от магнитрони и новокръвни, ако не и лично от коварния ми брат. Единствено бойният кораб в Харбър Бей, принадлежащ засега на Айрис, има някаква артилерия, която може да е от полза на такова далечно разстояние.

Взирам се в него: стоманеният плавателен съд, закотвен редом с кораба на Сенра. Той хвърля дълга, назъбена сянка, разположен решително между кралицата на Езерните земи и брега. Моята плетяща коварни планове кралица го използва като щит. Много скъп щит.

Изръмжавам, докато се качвам на кораба й, внимавайки да не изгубя равновесие, когато стъпвам от едната палуба на съседната. Докато вървим, собствените ми пазители са от двете ми страни — толкова плътно, че ми е неудобно. Държа ръцете си отстрани до тялото — без ръкавици, със заплашително оголени пръсти.

— Насам, Ваше Величество — казва един-единствен езерняк и ми махва с ръка от отворена врата, на която има резе с нитове и въртящ се заключващ механизъм. — Кралиците чакат.

— Предайте им, че кралят чака на палубата — отвръщам и се обръщам настрана, за да тръгна по периферията на кораба.

Това не е плаване за удоволствие и няма много места, където да застанем, а какво остава пък да се съберем. Но бих предпочел да остана на палубата, отколкото да сляза долу, да бъда хванат натясно зад стомана с две нимфи. Моите пазители вървят пред мен, внимават да спазват някакъв строй, докато се качваме по две стълби до една площадка с изглед към носа на кораба.

На кралиците не им отнема дълго време да се появят, придвижват се в тандем.

Сенра носи диплеща се униформа — тъмносиня с релефна сребърна и златиста украса. Черен шарф разделя тялото й от рамото до хълбока, закопчан с брошка от скъпоценен сапфир. Все още в траур. Не мисля, че майка ми носи траурните си дрехи повече от няколко дни. Навярно езерняшката кралица е обичала съпруга си. Колко странно. Тя ме гледа с буреносен поглед: кожата й е с цвета на студен бронз, окъпана в златисто от залязващото слънце.

Имам чувството, че мога да прочета битката, изписана върху Айрис. Сините й ръкави са овъглени до лактите, нишките — изцапани с два вида кръв. А дългата й черна коса е разплетена, все още мокра, преметната през едното рамо. Следва я лечител, който предпазливо обработва ръцете й, докато тя върви: изглажда изгарянията и порязванията.

Решението да я държа на една ръка разстояние, беше благоразумно. Не искам да имам много общо със съпругата си, която вероятно би предпочела да ме убие. Подобно на Червените обаче тя може да бъде контролирана чрез страха. И нуждата. Има и двете в еднакво количество.

Сенра също. Именно затова се е осмелила да напусне границите си. Знае, че дъщеря й зависи от благоразположението ми. Не се съмнявам, че иска да изтръгне Айрис от брака ни. Но се нуждае от този съюз толкова много, колкото и аз. Без мен е изправена срещу Кал и неговата шайка от предатели и престъпници. Обединен фронт срещу нея. Аз съм нейният щит, както тя е моят.

— Кралици мои — казвам и се покланям леко на двете, когато се приближават.

Дъщеря й изглежда повече като войник, отколкото като кралица по брак и принцеса по рождение.

Кралицата на Езерните земи се отпуска в плитък реверанс. Ръкавите й докосват леко палубата.

— Ваше Величество — отвръща тя.

Обръщам лице към хоризонта.

— Харбър Бей е паднал.

— Засега — отвръща Сенра с обидно спокоен глас.

— О? — възкликвам саркастично и повдигам вежда. — Мислите, че можем да го спечелим обратно? Довечера навярно.

Тя отново свежда леко глава.

— Когато му дойде времето.

Довършвам вместо нея:

— Когато пристигне останалата част от армадата ви.

Кралица Сенра стисва зъби:

— Да, разбира се — изрича неохотно през зъби. — Но…

— Но? — питам. Усещам студен полъх от морския въздух по оголените си зъби.

— Все пак имаме да охраняваме и собствените си брегове — казва тя. До нея Айрис изглежда самодоволна, на драго сърце оставяща тази битка на майка си. — Езерата трябва да останат защитени, особено от Монтфорт. Те могат да прекосят Преъри и с лекота да ударят западната ни граница. Същото може да направи и Кралството на Пролома от изток.

Принуден съм да се засмея. Подигравателно усмихнат, махвам с ръка към хоризонта. Пълен с предатели от Династия Самос и узурпатори от Монтфорт, всичките под командването на онзи идиот, брат ми.

— Да ударят границата ви с каква армия? Онази, която в момента окупира града ми?

Сенра разширява ноздри и прилив на руменина стопля лицето й, покривайки острите й скули.

— Самос разполага с Въздушния флот на Норта, един от най-големите на континента. Да не споменаваме възможностите на самия Монтфорт, каквито и да са. Брат ви има надмощие от въздуха и разполага с нужната бързина. Всяко място може да бъде изложено на риск от атака. — Говори бавно, сякаш съм дете, което има нужда да го държат за ръка и да го наставляват как се води война. Гласът й изпраща гъделичкащо усещане по пръстите ми. — Това не може да бъде пренебрегнато, Ваше Величество.

Сякаш по някакъв ужасен даден знак батальон от въздушни джетове се устремява над брега в стегната формация. Далечният им писък достига до нас бавно, като приглушен и протяжен рев. Скръствам ръце на гърдите си и скривам китките си, за да не се възпламенят.

— Въздушният флот на Бракън би трябвало да е достатъчен, за да ги удържи — промърморвам, без да откъсвам очи от джетовете, докато се движат. Обикалящи в кръг около града. Защитни маневри.

Айрис най-сетне успява да проговори:

— Основната част от флотилията му беше погълната от окупацията на Монтфорт. Не могат да се мерят с това, срещу което сме изправени. — Явно изпитва наслада да ме поправя. Оставям я да си достави тази дребна утеха, вместо да избухна гневно.

Да изглеждаш могъщ, означава да бъдеш могъщ. Майка ми е казвала това толкова много пъти, че не мога да ги преброя. Изглеждай спокоен, неподвижен, силен. Уверен в себе си и победата си.

— Което е причината, поради която трябва да се върнем на място, където сме силни — казва Сенра. — Не сме от полза тук по вълните, докато чакаме да ни нападнат от небето. Дори нимфите от рода Сигнет не са непобедими.

Разбира се, че не са, надута въшко такава.

Вместо това примигвам към нея, опитвам се да я прогоря с очите си:

— Предлагате отстъпление?

— Вече отстъпихме — процежда Айрис. Лечителят до нея се дръпва леко назад, стреснат от гнева й. — Харбър Бей е един град…

Стисвам юмрук и във въздуха се разнася лека внезапна горещина.

— Харбър Бей не е единствената част от моята страна, която ми бе отнета от брат ми — казвам тихо, бавно, с достатъчно нисък глас, че да се наложи да напрегнат слух, за да чуят. — Югът е негов — Пролома и Делфи. Той ми отне Корвиум. А сега държи и Форт Пейтриът.

Моята язвително усмихваща се кралица не трепва срещу сдържаната ми ярост.

— Форт Пейтриът няма задълго да им бъде от голяма полза — казва с вид на доволна котка след особено обилна вечеря.

— О? — отвръщам. — И защо?

Тя хвърля кос поглед към майка си, споделяйки поглед, който не мога да разшифровам.

— Когато стана ясно, че градът е изгубен и че Тиберий ще спечели победа през този ден, наводних форта, колкото можах — обяснява Айрис, горда и неподвижна. — Дигата се срути. Половината е под водата, а останалата част е откъсната от сушата. Щях да потопя бойните кораби, ако можех, но заради бягството изразходих твърде много енергия. Въпреки това възстановяването на щетите ще ги забави, а аз взех ценни ресурси от начинанието им.

И от мен. Дори да спечелим обратно града сега, фортът е разрушен. Каква загуба. Джетовете, Военното пристанище, оръжия и муниции, проста инфраструктура.

Издържам на погледа й, оставям малка частица от маската си да се смъкне. Давам й да разбере, че съм наясно какво прави. Айрис и майка й ще отнемат силите ми малко по малко, като ме отрязват от собствените ми ресурси.

Кралиците нимфи са хитри и прозорливи. Не е нужно да ме потопят във водата, за да ме удавят.

Въпросът е просто колко дълго ще отнеме това и как да балансирам действията им със своите. Те оставят Кал и мен да прахосваме силите си един срещу друг, като се надяват по-късно да се изправят срещу ранения победител.

Айрис ме поглежда в отговор, очите й се накланят като везна. Тя е студена и пресметлива — неподвижна вода, която крие пресичащи се подводни течения.

— Значи се връщаме в Арчън — отвръща тя. — Събираме пълните си сили, всички, които можем да отделим. Стоварваме върху главите им пълната ярост на тази война.

Облягам се на перилото на кораба и си придавам външно излъчване на спокойна безстрастност. С въздишка хвърлям поглед към вълните, докато се обагрят в червено от залеза.

— Ще потеглим утре.

— Утре ли? — Сенра се сепва. — Най-добре е да тръгнем сега.

Бавно се ухилвам, като се постаравам да покажа кучешките си зъби. Усмивка от онези, които стряскат хората.

— Имам предчувствие, че брат ни скоро ще ни изпрати съобщение.

— За какво говорите? — промърморва Сенра.

Не предлагам обяснение и вместо това се заглеждам на изток. На притъмняващия хоризонт, на фона на мрачното очертание на морето се открояват размазани петна.

— Островите ще бъдат неутрален терен — казвам замислено.

— Неутрален терен — повтаря Сенра, преобръщайки думите в устата си.

Айрис не казва нищо, но очите й се присвиват толкова, че заприличват на цепки.

Барабаня с пръсти по гърдите си и изпускам нисък, пухтящ дъх.

— Каква радостна нова среща ще бъде това.

Мога само да си го представя. Намръщени подлеци и предатели, облечени във всички цветове на дъгата, седнали срещу нас, готови да проповядват и да се перчат. Еванджелин с хищните си нокти и измамната си арогантност. Онази Червена жена, генерал Фарли, която ще си плати жестоко за всичко, което причини на моето кралство. Меланхоличният, методичен Джулиан, който се влачи по петите на брат ми като забравен призрак. Собствената ни баба Анабел, поредният човек, който уж трябваше да ме обича, а това така и не стана. Лидерът на Монтфорт, все още загадка и опасност.

Разбира се, Мер ще бъде там с буря в кожата.

Също и брат ми.

Отдавна не съм поглеждал Кал в очите. Питам се дали са се променили.

Защото аз със сигурност съм се променил.

Дали ще договорим условия? Много се съмнявам. Но искам да ги видя отново, и двамата. Поне още веднъж преди тази война да приключи, преди да свърши с каквато и да е участ. Тяхната или моята смърт.

Никой от двата варианта на бъдещето не ме плаши.

Единственият ми страх сега е да не изгубя трона, короната, причината за цялото това нещастие и мъчения. Няма да унищожа себе си напразно. Няма да позволя всичко това да се окаже напусто.