Виктория Айвярд
Гибелна буря (15)

Петнайсет
Еванджелин

Анабел притежава такъв талант да протака, докато чакаме тотално неспособния й да прояви точност внук. Раздвоена съм между желанието да помоля за урок, и това да я забия в стената със стоманата на трона си.

В тройната зала има може би дузина души — само онези, необходими за военен съвет. Червени и Сребърни, членове на „Алената гвардия“ и агенти на Монтфорт редом с благородническите родове от Пролома и бунтовната Норта. Независимо колко пъти го виждам, трудно мога да свикна с гледката.

Нито пък родителите ми. Днес майка ми се свива на кълбо на трона си като някоя от своите змии. Отпуска се назад в черна коприна и нешлифовани скъпоценни камъни: изглежда незавършена без някой заплашително изглеждащ домашен хищник до коляното си. Пантерата сигурно е неразположена днес. Тя се усмихва злобно, докато Анабел плете кроежите си.

Баща ми, от друга страна, седи напълно погълнат от ставащото, съсредоточен изцяло върху Анабел дори когато тя отстъпва назад. Опитва се да я накара да се сгърчи от смущение. Трябва да й се признае, че главата на Династия Леролан не се поддава. Аз съм магнитрон. Разпознавам стоманата, когато я видя. А тя има стомана в костите си.

— Тиберий Седми се нуждае от столица. Място, където да забие знамето си. — Тя прави пауза и започва да крачи напред-назад за постигане на драматичен ефект, докато оглежда тройната зала. Идва ми да изпищя: Хайде, продължавай, дърта жено!

Това, което всъщност би трябвало да направи, е да отиде и да намери Кал, без значение къде може да е той, и да го довлече обратно тук за ушите. Базата в Пиемонт е изгубена, а това е заседание на неговия собствен военен съвет, да не споменавам пък и че е дворът на баща ми. Да ни кара да чакаме, не е просто грубо: глупаво е от политическа гледна точка. И пилеене на собственото ми ценно време.

Вероятно отново се е увлякъл да спори с Мер, преструвайки се, че не я зяпа в устните. Принцът е ужасно предсказуем и се надявам, че двамата отново ще преминат към някаква не-чак-толкова-тайна връзка. Дали от мен ще се очаква да пазя пред вратата? Усмихвам се саркастично.

В един мигновен проблясък си представям живота, който той иска за всички ни. Животът, на който е готов да подложи всички ни. Короната на главата ми, сърцето му и ръката й. Децата ми — застрашени във всеки миг от всяко евентуално дете, което би могла да роди. Дните ми — прекарвани да се огъвам и покорявам пред волята му, независимо колко внимателно би я налагал. Независимо колко дни би ми позволил да прекарвам с моята Илейн, стига той да може да прекарва своите с Мер.

Само ако я желаеше повече. Де да можех да го накарам да я желае повече. Но както казах на Мер в Корвиум, Кал не е от онези, които абдикират. И ти не беше — напомням си. — Докато не вкуси нещата от другата страна.

При тази мисъл вътрешностите ми се преобръщат. От вълнение, от надежда — и от изтощение. Раздразнена съм от перспективата да се заплета с Кал и Мер повече, отколкото вече съм обвързана. Дори и ако е заради собственото ми щастие.

Престани да се оплакваш, Самос.

Когато генерал Фарли и Мер най-накрая влизат в стаята с Кал по петите, въздъхвам полугласно. Мер Бароу не изглежда отчайващо, но не е дама. Кал сигурно харесва такива неща. По-несъвършена нотка. Топлота, мръсотия под ноктите, заядлив нрав. Не виждам кое му е привлекателното на това. Но той сигурно вижда.

— А — казва Анабел и се обръща грациозно на пета. Ваше Величество. — Лицето й се отпуска в израз на облекчение, докато вика с жест Кал да се присъедини към нея пред троновете на владетелите Самос. Останалите в стаята гледат безучастно.

— Толкова любезно от ваша страна да се присъедините към нас, крал Тиберий — казва баща ми. Прокарва ръка през сребристата си брада и подръпва кичурите. — Сигурен съм, че сте били уведомен за тежкото ни положение.

За наша изненада Кал се привежда в нисък, помитащ поклон. Кралете и кралиците по кръв не се покланят, дори не и един на друг. Въпреки това той го прави.

— Моите извинения. Бях задържан — казва той, без да предлага никакво друго обяснение. И не ни дава възможност да зададем допълнителни въпроси, когато махва с ръка на Фарли да пристъпи напред. — Вярвам, че поне генерал Фарли има някои добри новини.

— В сравнение със загубата на утвърдената ни позиция в Пиемонт? — изсумтява насмешливо баща ми. — Както и всяко средство за убеждаване и влияние над принц Бракън, с което разполагахме? Трябва да са много добри новини.

— Смятам спасяването на над сто от нашите хора от Пиемонт за добра новина, сър — казва тя и също благоволява да направи бърз, жалък поклон. — „Алената гвардия“ и нашите съюзници в Монтфорт оставиха само незначителен гарнизон в Пиемонт. В базата имаше оставени няколкостотин войници, когато Бракън нападна. Точно сега, според нашите разузнавателни сведения, най-малко една трета са успели да стигнат в блатата. „Алената гвардия“ има контингенти из целия район: повече от способни сме да приберем и транспортираме онези, избягали на безопасно място.

— Колко мъртви, по ваша преценка? — пита Анабел, сега застанала настрана със сключени ръце.

— Смятаме, че сто души — изрича Фарли с усилие, сякаш може да пробяга покрай мисълта. Тя обаче като че ли осенява съзнанието й, когато повтаря по-бавно: — Сто мъртви.

— В Корвиум изгубихме повече — казвам и потропвам с пръсти в такт. — Трудна замяна със сигурност — добавям с престорено съчувствие, преди да съм предизвикала бурния гняв на Червената жена.

— Ще бъде трудно да продължим напред без базата — обажда се Птолемей, изтъквайки болезнено очевидния извод.

Понякога си мисля, че просто иска да се чуе как говори, дори в ситуации като тази.

— Да, вярно е — признава Кал. — Все още разполагаме с Пролома и всичко, което включва, но изгубихме две от завоюваните си позиции за също толкова седмици. Първо Корвиум…

— Избрахме да разрушим Корвиум, не го изгубихме — вмята Мер и го измерва с жлъчен поглед. Бих се обзаложила, че се радва, задето се е отървала от този град.

Кал кимва в знак на неохотно съгласие.

— А сега Пиемонт — продължава. — Това не е точно олицетворение на сила, особено за всички евентуални династии, съюзили се с Мейвън, които все още биха могли да бъдат привлечени.

Майка ми се накланя на трона си, по кокалчетата й проблясват изобилни зелени скъпоценни камъни.

— А Монтфорт? — Тя повдига вежда и обхожда стаята с търсещ поглед. — Разбрах, че сте успели да си подсигурите помощта на тяхната армия?

— Не броя войниците си, преди да се строят — изстрелва Кал в отговор, по-рязък, отколкото би трябвало. — Вярвам, че премиер Дейвидсън ще предостави това, което неговото правителство обещава, но няма да вземам решения на основата на ресурси, които все още не можем да видим.

— Това, от което имаш нужда, е столица — казва Анабел, като завърта разговора обратно към първоначалния си замисъл. Крачи напред-назад, червено-оранжевите знаци на кралския й сан са в тон със светлината навън.

Която се измества към залез. — Град Делфи ще ти я предостави. Седалището на дома Леролан ще подкрепи законния крал.

Кал избягва погледа й:

— Това е вярно. Но…

— Но? — Тя му се сопва и спира като закована.

Той самоуверено разкършва рамене:

— Твърде лесно е.

Като истинска баба, Анабел го потупва по ръката с маниера на човек, който дава на невръстно дете захаросан урок за живота.

— Нищо в живота не е истински лесно, но приемаш шансовете, които успееш да намериш, Тиберий.

— Имам предвид, че това не казва нищо — отговаря той И се изтръгва от хватката й. — Нито на хората от Норта, Нито на нашите съюзници и със сигурност не и на враговете ни. Това е безсмислен ход. Очакван ход. Делфи вече е мой във всяко отношение, освен по име, нали така? Просто трябва да издигна знамето си и да го провъзглася.

— Да — казва тя с примигване. — Защо да захвърляш такъв дар?

Той въздъхва, леко раздразнен, и аз споделям чувството.

— Не го захвърлям. Дарът вече е даден. Ти си права. Наистина се нуждаем от нова крепост, за предпочитане В Норта. Още една победа, която да докаже силата ни. Да Внуши страх в Езерните земи и Пиемонт, както страхът вече се е настанил в Мейвън.

— Къде предлагаш? — питам и се накланям напред. Било то и само да придвижа предложението му и да сложа край на този жалък театър.

Той ми кимва.

— Харбър Бей.

— Това беше любимият дворец на майка ти — промърморва Анабел до него, забравяйки се. Кал не отговаря, сякаш не я чува. — И управляван от семейства, верни на Мейвън.

— От стратегическо значение е — обажда се той.

Генерал Фарли присвива очи:

— Това е поредна обсада и поредна битка, в които може да загинат стотици от нас.

— Там се намира форт Пейтриът — изстрелва Кал в отговор. — Той обслужва армията, Въздушния флот и флотската армада. — Отмята всяко от споменатите на пръсти. Разпалеността му е осезаема, почти заразителна. Разбирам защо са го повишили в генерал на такава млада възраст. Може би ако бях обикновен войник, ако не бях по-наясно, щях с готовност да последвам такъв човек в челюстите на смъртта. — Можем да отстраним голяма част от военната сила на Мейвън и навярно междувременно да спечелим част от нея. Най-малкото ще можем да заменим онова, което изгубихме в Пиемонт. Оръжия, камиони, джетове. Всичко е там, само трябва да си го вземем. А самият град е център на „Алената гвардия“.

Баща ми извива заострената си вежда. Почти се хили: свирепа гледка.

— Разумно решение — казва. Съгласието на крал Воло сякаш заварва Кал неподготвен, но не би трябвало. Познавам баща си и виждам глада в него, ламтежа за власт, който никога не е далече. Обзалагам се, че вече си представя Харбър Бей оголен и уязвим, със знамето на Самос, издигнато над завладения град. — Мейвън ни отне един форт. Ние ще му отнемем един град.

Кал накланя глава:

— Да, точно.

— Ако успеете да го превземете — отвръща Мер и го поглежда през рамо. Кафяво-сивата й коса се завърта от инерцията на движението й и проблясва с червеникав оттенък в светлината на залеза.

Той накланя глава с присвити очи:

— Какво искаш да кажеш?

— Да атакуваме Харбър Бей. Да опитаме да завземем града. Рискът си заслужава и би трябвало да опитаме — казва тя. — Но дори и да се провалим, пак можем да нанесем истински удар по силите на Мейвън.

Против волята си намирам това за интригуващо. Приглаждам полите си — плисирани пластове от осеяно с петънца сребро и бяла коприна, — докато се накланям към нея:

— Как, Бароу?

Тя изглежда почти признателна и ми показва зъбите си в нещо, което би могло да е неохотна усмивка.

— Да разцепим Ню Таун, гетото на технитата в покрайнините на Харбър Бей. Да пуснем на свобода Червените. Той е технологично производствено средище и подхранва Норта толкова, колкото и всеки Сребърен форт. Ако ударим Ню Таун, Грей Таун, Мери Таун…

Баща ми отново е заварен неподготвен.

— Искате да се отървете от технологичните центрове? — избъбря той и примигва към нея, сякаш му е казала сам да изреже собственото си биещо сърце.

Мер Бароу стои непоклатима под зашеметения му поглед:

— Да.

Анабел отправя към Мер стъписан поглед и почти се засмива:

— А какво ще стане, след като тази война приключи, госпожице Бароу? Ще платите ли да бъдат построени отново?

Мер за малко не отхапва парче от собствения си език, за да удържи един внезапен, невъздържан отговор. Поема си дъх, заставя се да си придаде нещо подобно на спокойствие.

— Ако разрушаването им означава да победим? — казва тя бавно, пренебрегнала въпросите на Анабел. — Да спечелим страната?

Очите на Кал се изместват и той овладяно кимва с глава. Съгласява се, защото тя е права — или защото той все още е поболяло се от любов кученце.

— Разрушаването дори само на един технологичен център до голяма степен ще подкопае способността на Мейвън да отвърне на удара, и ще посее смут из поддръжниците му. Ако Червените ни виждат като освободители, това може само да ни помогне — казва той. — Добавете това към завземането на Форт Пейтриът — той може да изгуби контрол над всичко на север от Залива, чак до границата с Езерните земи. — Замислен, поглежда баба си и застава решително пред нея. — Да отрежем целия район. И да притиснем Мейвън между Делфи, чиято вярност вече имаме, Пролома и новото ни завоевание.

Мислено си представям Норта или поне Норта такава, каквато беше преди година. Линии прорязват земите, сякаш готвачка реже парчета пай. Едно парче — на нас, още две — на Кал. А останалото? Очите ми се задържа за миг върху Червената жена генерал и Мер Бароу. И се сещам за онзи непоносим премиер на хиляда мили оттук. Кое парче ще вземат те?

Поне знам какво искат.

Целият проклет пай.

Птолемей разиграва истински театър, докато обмисля предложението ми. Прокарва пръст около ръба на чашата СИ за вода и слуша как кристалът звънти. Звукът е натрапчив като ефирно ехо, вплитащо се из вечерята ни. Небето над него е кървавочервено на фона на силуета му. Брат ми има волева челюст, широки плещи, орловия нос на баща ми и малката, подобна на розова пъпка уста на майка ми. На тази светлина прилича повече на нея с растящите сенки, които се събират над очите му, във вдлъбнатините на бузите и шията му. Дрехите му са свежи и обичайни за него: чист, бял лен, достатъчно светъл за лятото.

Илейн го гледа отвратено как си играе с чашата: едната страна на устата й е присвита в наченки на подигравателна усмивка. Отслабващата светлина хвърля отблясъци в косата й и образува рубинен ореол, по-изящен от всяка корона. Тя пресушава собствената си чаша с вино и по устните й остават петна от къпини, грозде и сливи.

Въздържам се за момента, оставям чашата си с вино пълна и недокосната. Обикновено една спокойна вечеря далече от родителите ми и любопитните очи на събраните придворни е оправдание да пия колкото искам, но има дела, за които трябва да се погрижим.

— Това е лекомислен план, Еванджелин. Нямаме време да си играем на сватовници — промърморва Птолемей: Пръстите му спират плавно върху кристалния ръб. — Харбър Бей може да погуби всички ни.

Цъквам с език.

— Не бъди страхливец — знаеш, че баща ни не би изложил на риск теб или мен в една обречена обсада. — Ние сме добре обгрижвани вложения, Толи. Наследството му зависи от нашето оцеляване. — Не ме интересува дали Кал ще спечели Харбър Бей, или не.

— Поне наистина имаме време — обажда се Илейн. Отправя ми поглед с тъмни очи, които проблясват като звездопад по небе в синия цвят на метличина. — Без армиите на Монтфорт не може да има придвижване. И тепърва трябва да екипираме собствените си войници, да се подготвим за обсадата.

Плъзвам ръка под масата и напипвам гладката мекота на коприна върху коляното й.

— Вярно е. И не предлагам да пренебрегнем войната, Толи. Само да разделим вниманието си. Да гледаме другаде, когато можем. Да побутнем фигурите върху шахматната дъска.

— Имаш предвид да побутнем фигурите в леглото — казва Птолемей със суха усмивка. Отмества ръка от водата си към ниската дебела чаша със силен бистър алкохол и лед, от която пие. — Мислиш, че мога да повлияя на Мер Бароу, без накрая да се окажа с прерязано гърло? — пита той и отпива голяма огнена глътка. Трепва и със съскане изпуска въздух през зъби. — Смятам за най-добре да стоя далече от нея.

— Съгласна съм с това — отговарям. Бароу обеща да остави брат ми жив. Това е обещание, на което вярвам все по-малко и по-малко всеки ден. — Но можеш да държиш под око Кал. Мислех, че е непоклатим, изцяло отдаден на мисълта да спечели Норта, но… може да имаме шанс да спрем това.

Брат ми отпива нова мощна пареща глътка:

— Не сме точно приятели.

Свивам рамене:

— Но нещо достатъчно близко до това. Поне бяхте преди година.

— А каква година беше — промърморва той, разглеждайки отражението си в плоската част на ножа си за хранене. Лицето му не се е променило, войната не е намалила красотата му, но толкова много други неща са различни сега. Нов крал, нова страна, нови корони за двама ни. И планина от проблеми, съпътстващи всяко от тези неща.

Бурната и смутна година си струваше цената поне за мен. Преди година хвърлях в обучението повече усилия от всякога, подготвяйки се за наближаващото Изпитание на кралиците. Почти не можех да спя от страх да не загубя дори когато победата беше на практика гарантирана. Животът ми тогава беше предопределен и се наслаждавах на знанието какво предстои. Като погледна назад, се чувствам глупава и манипулирана, виждам себе си като куклата, каквато бях. Тласкана към момче, което никога не бих могла да обикна. А ето ме отново, хваната като в капан на същото място, където съм била винаги. Но сега знам по-добре. Мога да се преборя с това. И може би мога да накарам Кал да се вразуми така, както се вразумих аз. Да види какви са нашите светове, конците, които движат всички ни.

Птолемей чопли без апетит специално приготвеното за него ястие от крехко пиле, почти без подправки, спаружени зеленчуци и бледо рибешко месо. То си стои почти недокоснато. Обикновено той поглъща лакомо постната си, здравословна храна, сякаш, като я изяде бързо, това ще прикрие факта, че е безвкусна.

Илейн прави точно обратното. Чинията й е напълно празна, без нито следа от накиснатата във вино вратна агнешка пържола, която си поделихме.

— Наистина — казва тя. Тонът й е тих и премерен. Опитвам се да разчета мислите й по лицето, което е с добре отработеното замислено изражение. Дали се е вглъбила в спомени за живота ни преди година? Когато си мислехме, че ще бъдем щастливи под властта на трона на Норта заедно, живеейки в бъдеще, построено върху тайните ни? Сякаш изобщо е било тайна за всеки, който има очи.

— Ами аз? — пита настоятелно Илейн и слага ръка върху моята. Кожата й, покриваща ръката ми, е топла точно колкото трябва. — Каква роля ще играя аз в това?

— Не се налага да правиш кой знае какво — отговарям почти твърде бързо.

Тя взема ръката ми в своята:

— Не бъди глупава, Ева.

— Много добре — процеждам през зъби. — Ще правиш каквото и преди, предполагам. — Сенките са съвършени шпиони, вписващи се добре в интригите на един кралски двор. Да слушат, да гледат, застанали на сигурно място зад щит от невидимост. Не ми харесва перспективата да я използвам в каквато и да е роля, която може да е опасна, но както каза тя, имаме време. Намираме се в Ридж Хаус. Не би била в по-голяма безопасност дори ако я заключа в покоите си.

Това не е съвсем лоша идея…

Илейн се подсмихва леко и избутва чинията си полу на шега. Носът й се сбърчва:

— Да вървя ли сега?

Стисвам ръката й по-здраво и се ухилвам:

— Можеш да допиеш поне виното. Не съм съвсем безсърдечна.

С усмивка, която спира дъха ми и оставя пулса ми препускащ, тя се сгушва в мен, очите й се зарейват лениво към устните ми.

— Знам точно колко голямо сърце имаш.

В отсрещния край на масата Птолемей довършва питието си и раздрънква леда в чашата:

— Тук съм — промърморва и отмества очи.

 

 

Имаме най-малко седмица, ако не и две, преди Дейвидсън и неговата армия да се върнат. Достатъчно време, за да направя каквото мога, с допълнителното предимство от факта, че съм на собствена територия. Кал и Мер се желаят взаимно, независимо колко препятствия могат да се изпречат на пътя им. Трябва му съвсем леко побутване. Всъщност дори само една-единствена дума от Мер би го накарала да заприпка към спалнята й. Мер, от друга страна, ще е безкрайно по-трудна за убеждаване, тъй като е венчана за гордостта си, за каузата си и онази постоянна, непоколебима ярост, която поддържа горяща в гърдите си. Разбира се, да тласна двамата отново да бъдат заедно, е само първата половина от начинанието. Трябва да накарам Кал да осъзнае, както осъзнах аз, колко тежи едно сърце. И колко по-тежко е от една корона.

Една малка част от мен се пита дали това е невъзможно. Кал може никога да не се осъзнае, както се осъзнах аз. Неговите избори може да са окончателни. Но това не може да е вярно. Виждам как я гледа, и няма да се откажа толкова лесно. Само ми се иска да можех да разреша всичко това с двата си юмрука и един нож. Това може дори да ми достави наслада.

Съвсем честно казано, всичко би било по-приятно от това, което правя сега, промъквайки се из Ридж Хаус по здрач в търсене на Мер Бароу. Убийствена скука, престъпна досада.

Илейн я няма, запиляла се е някъде от другата страна на имението. Държи под око генерал Фарли, докато Птолемей изпълнява вечерните си упражнения на тренировъчната арена. Рутина, която удобно съвпада с разписанието на Кал. Бъдещият крал е просто пристрастен към тренировките, особено сега, когато не може да изгаря енергията си с едно определено мълниеносно момиче.

Минавам през коридорите на галерията и пътьом прокарвам пръсти по статуите от отразяваща стомана и полиран хром. Всяка реагира на докосването ми, дипли се като разплискана вода на повърхността на спокойно езеро. Отвън небето се обагря в пурпурно, а по западния хоризонт оживяват звезди като мънички точици. Градът Питарус сияе в далечината, на няколко мили разстояние. Напомняне, че светът все така си върви. Сега Червени и обикновени Сребърни живеят под разпростиращата се сянка на войната. Питам се какво ли трябва да е това чувство — да четеш за битки и да чуваш за разкъсвани градове и да знаеш, че нямаш думата в разрешаването на конфликта. Никакво влияние. Никаква власт, ако войната почука на собствената ти врата.

А тя със сигурност ще почука.

Тази война има много страни и няма начин да бъде спряно това, което вече започна. Един ден Норта ще бъде разлагащ се труп, а Пролома, Езерните земи, Монтфорт, Пиемонт и който друг е останал вкупом ще вият над трупа й.

Излизам на една от горните тераси с изглед към тъмнината на изток. Във въздуха витае мраз и си помислям, че може да ни връхлети летен студен фронт, преди седмицата да е изтекла.

За мое огорчение Бароу не е сама, когато я намирам. Гледа нагоре към звездите, докато нейното Червено момче се изтяга до нея, разперило дългите си крайници, без да го е грижа за приличието. Изглежда като оплетен възел от руса коса и обгоряла от слънцето кожа с цвета на бронз.

Килорн пръв хвърля поглед към мен и посочва в моята посока със заоблената си брадичка:

— Имаме си публика.

— Здравей, Еванджелин — отвръща Мер. Вдигнала е колене към гърдите си. Не помръдва, наклонила лице към небето и усилващата се звездна светлина. — На какво дължим тази чест, Ваше Височество? — пита провлечено тя.

Подсмихвам се и спирам, за да се облегна на парапета, обточващ настилката на терасата. Хаплива до последно.

— Открих, че имам нужда да се разсея.

Мер поклаща глава, развеселена:

— Мислех, че за това ти служи Илейн.

— Тя си има собствен живот — отбелязвам небрежно и се насилвам да свия рамене. — Не мога да очаквам да е постоянно на мое разположение.

— Прекара цялото си време, като си даваше вид, че не вехнеш по нея, а сега ето те пак на същото място. Вместо това обаче досаждаш на мен. — Тя лукаво вперва поглед в мен за секунда, кафявите й очи изглеждат черни на фона на придобиващото все по-наситен червен цвят небе. После поглежда обратно към звездите. — Какво искаш да знаеш?

— Абсолютно нищо. Не ми пука накъде изприпкахте ти и Кал днес или защо и двамата закъсняхте толкова невероятно много за среща, засягаща оцеляването на собствените ви хора.

До нея Червеното момче се напряга, веждите му се сключват.

Мер се опитва да не се хваща на стръвта или на намека. Махва с ръка, пренебрежителен жест:

— Не беше важно.

— Е, ако някога ти потрябва съдействие с неважните ти дела, има няколко пътя, които мога да ти покажа. Начини да се движиш из Ридж незабелязана. — Накланям глава и я оглеждам внимателно, докато тя се преструва, че не ме слуша. — Кал спи в източното крило, недалеч от покоите ми, в случай че се интересуваш.

Главата й рязко се вдига:

— Не се интересувам.

— Разбира се — отвръщам.

Червеното момче гледа гневно: очите му са тъмнозелени, в цвета на най-пищните смарагди на майка ми.

— Това ли наричаш разсейване? Да дразниш Мер?

— Ни най-малко. Питах се дали на Мер й се иска да се упражняваме малко.

Тя се сепва:

— Моля?

— Заради старите времена.

Тя изпухтява, сякаш подразнена. Но виждам у нея познато трепване. Нуждата. Стегнато навито кълбо някъде под лъжичката, което умолява да бъде размотано. Бароу забива поглед в краката си и мига бавно. Прокарва едната си ръка по другата, цоглажда пръстите върху дланта си. Без съмнение си представя мълнията.

Има особено удоволствие в това да използваме способностите си за спорт, вместо за оцеляване.

— На два пъти едва не те победих, Еванджелин — казва Мер.

Ухилвам се:

— Трети път за късмет.

Тя вдига гневен поглед към мен, подразнена от глада в себе си:

— Чудесно — процежда през зъби. — Един мач.

Кал също е на тренировъчната арена — не че Мер или Килорн знаят обаче. Червеното момче ни следва безмълвно, сдържа гнева си, но не прави нищо, за да спре Бароу, когато я въвеждам в специално направеното помещение.

Стените са стъклени, до голяма степен като останалата част от Ридж. Сутрин мястото се наслаждава на пълна гледка към изгрева. Идеално за ранни тренировки. Сега оттам смътно се разкрива гледка към тъмнината — много тъмносиньо, преминаващо в черно. Птолемей и Кал заемат различни краища на тренировъчния тепих, като се правят, че не се забелязват, както е типично за мъжете. Брат ми методично изпълнява серия лицеви опори, гърбът му е изправен и строен. Рен се е настанила наблизо, седнала на издигнатото място за зрители. Сигурно тя е дежурният лечител със задачата да се погрижи за този, който е на тепиха. Но вниманието й е решително съсредоточено върху Птолемей и неговите разкършващи се мускули. Вероятно мога да пронижа Кал с копие през корема и на нея няма да й мигне окото.

Отначало бъдещият крал е с гръб към нас и прокарва кърпа през косата си и потното си, зачервено лице. Гледам как Мер се заковава на място до мен, сякаш замръзва. Очите й се разширяват и пробягват по фигурата му. Мога само да направя гримаса, забелязвайки влажния плат, прилепнал към гърба и раменете на Кал. Може би ако изпитвах някакво привличане към него — или към който и да е мъж, като става въпрос — бих могла да разбера точно защо Мер има вид, сякаш всеки момент ще припадне.

Поне тази част от плана работи. Бароу явно няма възражения спрямо тялото на Кал.

— Насам — казвам й и я хващам за ръката над лакътя.

При звука на гласа ми Кал се завърта, все още с кърпа в ръка. Стряска се при вида ни. Е, при нейния вид.

— Почти свършихме — успява да избъбри.

— Не бързайте. За мен няма значение — отвръща Мер с решително безстрастен глас и изражение. Оставя ме да я отведа, без да възрази, но китката й се размърдва, ръката й се движи бързо. Пръстите й се впиват в плътта ми, ноктите се врязват предупредително.

— Килорн — чувам да казва Кал зад нас, поздравявайки Червеното момче с нещо, което вероятно е ръкостискане.

Птолемей вдига поглед от мястото си на тепиха, без да нарушава темпото си. Кимвам му съвсем лекичко, доволна от машинациите ни. Очите му обаче се плъзват покрай мен и вместо това се спират върху Мер.

Тя отвръща на погледа му с убийствено изражение. То смразява кръвта ми.

Опитвам се да възпра потръпването си. Опитвам се да не си представям как брат ми кърви така, както кървеше нейният, умирайки още докато пада, умиращ без никаква причина.

Вземи се в ръце, Самос.