Виктория Айвярд
Гибелна буря (16)

Шестнайсет
Мер

— Не съм идиотка, Еванджелин — изръмжавам, когато вратата на съблекалнята се затръшва зад нас.

Тя само въздъхва и побутва един тренировъчен екип към гърдите ми. С отработени, равномерни движения се измъква от простата си рокля, мята я настрана и зарязва локвата от коприна като купчина боклук. Гола, ако не се брои бельото й, тя се вмъква плавно в собствения си тренировъчен екип. Явно направен специално за нея, с щампован люспест десен в черно и сребристо.

Моят не е толкова претрупан. В прост тъмносин цвят. Бясна от кроежите й, смъквам собствените си дрехи, преди да навлека екипа.

— Със същия успех можеш да ни натикаш в някой килер и да заключиш вратата — изръмжавам, докато я гледам как сплита сребристата си коса, за да не й пада в лицето. Прави го бързо, без да мисли, оформяйки венец около главата си.

Еванджелин само присвива устни:

— Повярвай ми, щях, ако мислех, че това може да ти подейства. На него — да. Един килер би бил достатъчен. Но на теб? — Тя разперва широко ръце и свива рамене. — Никога не можеш да направиш нещо лесно.

— Така че какво, смяташ да се опиташ да ме пребиеш до безсъзнание и да се надяваш, че той може да изпита някакво пробождане на съчувствие? Може би да го накараш да се грижи за мен, докато оздравея? — Поклащам отвратено глава.

— В Монтфорт, изглежда, се получаваше. — Очите й сякаш ме опипват. — Онези заглушители добре те подредиха.

Очите ми се присвиват:

— Е, имам си причини — тросвам се в отговор отбранително. Споменът е като плесница в лицето, последвана от ритник дълбоко в стомаха. Впивам нокти в дланта си и се опитвам да не се поддам отново на усещането, че ме задушават. В предпланините, в дворцова спалня. Сребърни или белезници. Без да мисля, сключвам пръсти в кръг около китката си и стискам. Усещането почти ме кара да повърна върху настлания с полирана мозайка под.

— Знам — отвръща тя по-меко отпреди. Ако беше някой друг, можеше да си помисля, че нотката, която долавям в гласа й, е на загриженост. Но не и Еванджелин Самос. Тя не притежава способността да изпитва съчувствие към Червени.

Прокашлям се и си възвръщам донякъде самообладанието.

— Дори и ако по някакъв начин ни накараш да се съберем отново, с това няма да се постигне нищо. Сама каза: той не е от онези, които абдикират. Това е глупав план, Еванджелин — добавям за доброто и на двете ни.

Тя ме поглежда косо, докато закопчава чифт ками на бедрото си. Едното крайче на устата й се повдига. Не мога да определя дали е самодоволна гримаса, или усмивка.

— Ще видим.

Олицетворение на елегантността и гъвкавостта, тя прекосява помещението и отива обратно до вратата, като ми прави знак да я последвам по лъснатото с восък дърво.

Правя го неохотно и прибирам косата си в спретната опашка. Половината от мен се надява Тиберий вече да си е отишъл. Фокусирам поглед върху една точка между раменните й лопатки.

— Този план е глупав не просто защото Тиберий вече направи избора си — продължавам, плъзвайки се до нея на тренировъчния тепих. Инстинктивно премествам тежестта си върху пръстите на краката и почти подскачам, докато вървим. Ухилвам й се в отговор. — Но също и защото никога няма да ме пипнеш и с пръст.

Тя се хваща за гърдите в престорен жест на болка. Вратата на съблекалнята се затръшва зад нея.

— Мер, предполага се, че аз съм прекалено самоуверената.

Продължавам да се хиля, вървейки заднешком, за да не я изпускам от поглед. Не вярвам, че някой ще се бие честно, особено тя.

— Може би Илейн може да ти оближе раните?

Еванджелин само вдига брадичка и ме поглежда от висотата на орловия си нос:

— Тя го прави, и то често. Ревнуваш ли?

Лицето ми пламва в червено. Усещам горещината на изчервяването да се разлива чак надолу до шията ми:

— Не.

Сега е неин ред да се ухили. Промъква се с рамото напред покрай мен и блъсва ръка в моята с подчертана сила. Извивам се, но тя стои плътно до мен, така че постоянно да съм на нивото на очите й. Започваме да приличаме на партньори в танц, въртящи се в бална зала. Или вълци, които обикалят в кръг в тъмното, хищници, които изпробват взаимно търпението си. Търсят пролуки и слабости. Благоприятни възможности.

Трябва да призная, че перспективата да изпусна малко пара и може би да вместя няколко рунда спаринг, ме кара да изпитвам възбуда. Адреналинът вече се надига из вените ми в нетърпеливо очакване. Една хубава схватка, от онези без последици или реална опасност, звучи особено съблазнителна. Дори и ако означава да призная, че Еванджелин е била права за спаринга.

В отсрещния край на тепиха забелязвам Килорн да ни зяпа с Тиберий, застанал до него. Птолемей се държи на разстояние. Не си пилея вниманието за тях, макар че Еванджелин иска да го направя. Вероятно ще среже лицето ми в секундата, щом сваля гарда.

— Би трябвало да тренираш повече — казва тя с малко по-висок тон. Гласът й отеква през откритото пространство. Питам се дали Еванджелин просто е родена без срам. — Да изхвърляш стреса от организма си по други начини. Или с други хора.

Примигвам учестено, искрено изненадана. В цялото ми тяло нахлува топлина и поне този път вината не е на Кал. Тя се ухилва на неудобството ми, дори накланя глава към Кал и Килорн на няколко метра от нас. И двамата явно подслушват разговора ни, макар че едновременно се опитват да се преструват, че не го правят. Еванджелин повдига вежда към Кал и го оглежда с жив интерес.

Най-после проумявам намека:

— О, той не е…

— Не ме разсмивай — подсмива се тя подигравателно и прави нова стъпка назад. — Говоря за онзи друг новокръвен. Монтфортския. Бяла коса, плътен глас. Слаб и висок.

Внезапно топлината, която тече из тялото ми, става ледена и чувствам как косъмчетата на тила ми настръхват. Кал се оттласва от далечната стена. Очите му се плъзват покрай мен, когато се обръща, отпускайки се в последното от поредицата си упражнения. Лицеви опори. Движи се равномерно, но бързо, повдига се и се спуска. В тишината едва дочувам ритмичното му вдишване и издишване над смутеното туптене на собственото ми сърце.

Защо дланите ми са толкова потни?

Еванджелин се хили злобно, повече от удовлетворена. Свежда леко брадичка и кимва. Насъсква ме. Направи го, изрича към мен само с устни.

— Той се казва Тайтън и не е тук — изръмжавам, мразейки се, докато думите излизат от устата ми. В отсрещния край на стаята Кал ускорява темпото. — Това е още по-глупав план — добавям и се навеждам плътно към нея, за да шепна възможно най-тихо.

Еванджелин тръсва глава:

— Така ли?

Счупва носа ми с череп, преди да успея да отговоря.

Пред очите ми изплуват петна: виждам черно, червено, всякакви цветове в замаяна спирала, докато се свличам настрана и падам на колене. Алена кръв избликва надолу по лицето ми, стича се в устата ми и по брадичката ми. Познатият тръпчив вкус пробужда нещо. Вместо да рухна, събирам крака под тялото си и се изстрелвам като пружина.

Главата ми се сблъсква с гръдната й кост и чувам свистене, когато въздухът излиза от дробовете й. Тя се препъва, ръцете й се завъртат като детска въртележка, докато се приземява просната по гръб. Прокарвам бързо ръка по лицето си. Когато я отдръпвам, тя е лепкава от кръв и трепвам, опитвам се да мисля през свирепата болка.

В отсрещния край на тепиха Кал е застанал на едно коляно с разширени очи, със стегната челюст и се готви да стане. Поклащам глава към него и изплювам кръв на земята. Стой, където си, Калоре.

Той се подчинява.

Първата кама минава със свистене покрай ухото ми: предупреждение. Снишавам се, за да избегна втората, като се претъркулвам по гладкия, почти хлъзгав дървен под. Смехът на Еванджелин звънва в ушите ми. Заглушавам го бързо, като се хвърлям напред да я сграбча за врата. Тя се извива, преди да успея да я хвана здраво и да я зашеметя и подчиня. Само няколко искри я докосват, докато се изплъзва, като използва полираната повърхност под нас като предимство. Въпреки това искрите ми не са леки. Тя се присвива от спазъм, докато се движи, сякаш се опитва да изтръска особено досадно насекомо.

— По-добра си, отколкото си спомням — изрича задъхано тя и спира бавно на няколко метра от мен.

Стисвам единия си юмрук, притиснала другия към носа си в опит да спра реката от кръв. Не е красива гледка, както и да я възприемаш. По тепиха вече хвърчат червени пръски.

— Мога да те поваля на място, ако поискам — казвам й, спомнила си какво научих с електриконите. Мрежеста мълния, буреносна мълния. Но не и невъзможната поразяваща мозъка мълния на Тайтън, над която все още нямам контрол.

Еванджелин поклаща усмихнато глава. Наслаждава се на това.

— Добре дошла си да опиташ.

Ухилвам се като нея. Чудесно.

Мълнията ми изригва пурпурна и бяла, ослепителна, изгаряща, съскаща из вече влажен от пот въздух. Тя реагира с почти нечовешка бързина, ножовете й внезапно са се разтопили и се превръщат в една-единствена дълга ръка от стомана. Тя пронизва тепиха, когато мълнията удря, и мълнията се разбива в метала, изпращайки леки вълни. Пропуска целта си с блясък, който заслепява дори мен.

После лакътят й се стоварва с пукот в брадичката ми и ме отхвърля назад. Отново ми се привиждат звезди.

— Хубав номер — промърморвам, като търкалям кръвта из устата си. Този път, когато плюя, май чувам как един зъб отскача от тепиха. Потвърждавам подозренията си с език, напипвам внезапната, непозната празнина в долните си зъби.

Еванджелин изопва плещи, дъхът й излиза на неравни, задъхани вдишвания и издишвания.

— Трябваше някак да изравня полето на действие. — С леко сумтене тя изтръгва копието от пода и го усуква около китката си. — Свърши ли със загрявката?

Бавно се засмивам:

— О, да.

Чакам реда си и гледам как Рен обработва лицето на Еванджелин. Едно от очите й е затворено от подутина, оцветена в черно и противно пурпурно, което става все по-наситено с течение на минутите. Другият клепач потрепва на всеки няколко секунди. Някакъв повреден нерв. Тя изпухтява към мен, докато раменете й се повдигат и спускат, после трепва и притиска окървавена ръка към ребрата си.

— Не мърдай — промърморва Рен за трети път. Прокарва пръсти отстрани по лицето на Еванджелин и след докосването й отокът намалява. — Счупила си ребро.

Еванджелин ми отправя най-кръвнишкия поглед, на който е способна с едно почти негодно за използване око.

— Добра схватка, Бароу.

— Добра схватка, Самос — отговарям с известно затруднение. Заради разцепената устна, носа и натъртената челюст дори говоренето ми причинява пареща болка. Налага се да се наведа, като внимавам да не натоварвам левия си глезен, от който равномерно капе кръв от една чисто и точно нанесена порезна рана над възлестата оголена кост.

Тримата мъже отстъпват назад да ни дадат цялото пространство, което ни е нужно, за да дишаме.

Килорн мести поглед между Еванджелин и мен: устата му е зяпнала в израз на стъписване. И може би страх.

— Момичетата са странни създания — промърморва.

Тиберий и Птолемей кимат леко с глави в знак на съгласие.

Мисля, че Еванджелин се опитва да ми намигне. Или спазъмът е по-силен, отколкото си мислех. Може би съм изтощена от схватката, но почти се разсмивам. Заедно с нея, не на нея. Осъзнаването ме отрезвява и пулсиращото, електрическо усещане от адреналина започва да отслабва. Не мога да забравя коя е и какво причини семейството й на моето. Брат й, който седи само на няколко стъпки от нас, уби Шейд. Лиши Клара от баща, Фарли — от партньор. Отне един син от майка ми и баща ми. Открадна ми един брат.

А аз се опитах да направя същото.

Еванджелин долавя промяната в мен и погледът й помръква, изражението й отново се превръща в подобие на изваян камък.

Рен Сконос работи умело: способностите й на лечител на повърхностни рани връщат Еванджелин в добра бойна форма само за няколко минути. Двете млади жени контрастират една с друга: Еванджелин — със сплетената си на венец коса и бледа кожа, Рен с дълга плитка от блестяща смолисто черна коса, прехвърлена през едното й голо синкавочерно рамо. Не ми убягва начинът, по който Птолемей наблюдава лечителката на повърхностни рани, докато тя приключва със сестра му. Очите му се задържат върху шията й, лицето й, ключицата й. Не върху пръстите или работата й. Лесно е да забравя, че е женен за Илейн. Поне по име. Макар да предполагам, че сестра му прекарва повече време със съпругата му, докато той прекарва собственото си време с Рен. Какво чудновато семейство.

— Сега ти — казва Рен и ми прави знак да заема мястото на Еванджелин. Принцесата на дома Самос се изправя и протяга току-що излекувания си корем с грациозността на котка.

Сядам предпазливо, но трепвам.

— Голямо бебе — подсмихва се Килорн.

В отговор скръцвам агресивно със зъби и се постаравам да покажа новата празнина в окървавените си уста. Той се преструва, че потръпва.

Птолемей се засмива на демонстрацията и си спечелва кръвнишки поглед от двама ни.

— Нещо забавно? — подмята саркастично Килорн и пристъпва по-близо до среброкосия мъж. Приятелят ми е по-дързък, отколкото е добре за него, без да си дава сметка за силата на принца магнитрон, който може да го прекърши на две.

— Килорн, ще дойда след секунда — вмятам на висок глас с надеждата да потуша евентуален конфликт още преди да започне. Нямам желание да бърша кръвта на Килорн от тренировъчния тепих. Той хвърля поглед към мен, подразнен от прекомерната ми загриженост, но аз оставам непреклонна. — Всичко е наред, върви.

— Хубаво — процежда той през зъби и не пропуска да погледне кръвнишки назад към Птолемей, докато се отдалечава.

Когато ехото от стъпките му замира, Еванджелин плавно се изправя с ясни намерения. Подсмихва се едва доловимо, когато също ни оставя, следвана по петите от брат си, и те се отправят в различни посоки. Тя хвърля поглед през рамо. Улавям погледа й, когато се стрелва светкавично между мен и Тиберий, който още не продумва, навъртайки се наблизо. В очите й припламва надежда. От нея само ми се присвива сърцето.

Това е глупав план, иска ми се да й кажа отново.

От пръстите на Рен пулсира облекчение, успокоява болката във всеки схванат мускул и разцъфваща синина. Затварям очи и я оставям да ме побутва и дърпа в различни посоки. Рен е братовчедка на Сара Сконос, дъщеря на благородна династия, разкъсвана между двама крале от Династия Калоре. Преди служеше на Мейвън и изпълняваше ролята на мой лечител в Арчън. През онези дни ме наблюдаваше. Поддържаше ме жива, когато тежестта на Безмълвния камък щеше в противен случай да ме убие. Поддържаше лицето и тялото ми в представителен вид за излъчваните на живо обръщения на Мейвън. Никоя от нас не можеше да предвиди къде ще бъдем днес.

Внезапно не искам болката да си отива. Тя лесно успява да ме разсее от копнежа в сърцето ми. Докато пръстите на Рен танцуват по челюстта ми, стимулирайки растежа на костите, за да замени изгубения ми зъб, се опитвам да не си представям Тиберий. Но е невъзможно. Той е достатъчно близо, за да го почувствам, познатата му топлина е равномерна и постоянна.

Преди Еванджелин каза, че аз съм тази, която ще е трудна за убеждаване. Мисля, че греши. Ако затвори натясно в една стая Тиберий и мен, двамата заедно, вероятно ще се пречупя.

И ужасно ли ще е това?

— Много се изчервяваш.

Очите ми се отварят рязко и виждам Рен да кръжи пред лицето ми, присвила пълните си устни. Примигва към мен, очите й са в същия буреносно сив цвят като тези на Сара.

— Тук е горещо — отвръщам.

Тиберий също се изчервява.

Вървим мълчаливо. От стъклените стени на Ридж Хаус се разкрива гледка към гладка, пълна тъмнина: дългите, чисти светлини на коридорите отскачат обратно към нас. Отраженията ни не изостават и съм поразена от гледката на двама ни един до друг. Никога не забравям колко е висок, но това е категорично напомняне колко не си подхождаме. Въпреки тренировката, с все още полепналата по кожата му пот Тиберий е принц по рождение, потомък на царували в продължение на три столетия крале. Отгледан е да бъде по-добър от всеки друг и си личи.

До него се чувствам по-дребна от обикновено. Мръсно петънце от белези и сърдечна болка.

Той усеща погледа ми и навежда очи.

— И така, Ню Таун.

Въздъхвам и се напрягам, готвя се за спора.

— Трябва да го направим — отвръщам. — Не само заради войната, но и заради нас. Червените. Градовете на технитата не са много повече от заробване. — Никога не съм стъпвала в такъв, но видях Грей Таун — град от пепел и дим, построен нагъсто върху отровения бряг на реката. Виждала съм врата на Камерън и този на брат й, и двамата жестоко татуирани с определеното им място. С тяхната „професия“. Техният затвор.

Възнамерявам да оставя Ню Таун и другите гета като не много повече от руини. Празни, мъртви. Обречени да изгният и изчезнат и да бъдат забравени.

— Знам — казва Тиберий меко, в гласа му се долавя нотка на тъжно угризение. Докато гледам, очите му потъмняват. Знае какво всъщност искам да кажа. Ако помежду ни нямаше корона, щях да хвана ръката му, да целуна рамото му. Да му благодаря дори за такава дребна демонстрация на подкрепа.

Прехапвам устна и примигвам бързо, за да прогоня порива да го докосна.

— Ще ми трябва Камерън.

Името й го кара да се опомни.

— Тя…

— Дали е жива? — допълвам и думата отеква сред заоблените дребни разнородни камъни на коридора. Тя остава да витае колкото въпрос, толкова и надежда. — Трябва да е.

Той забавя крачка:

— Фарли още не е чула нищо?

— Скоро ще чуе.

Контингентите на „Алената гвардия“ в Пиемонт, които сега се събират в Ниската земя, за да евакуират всеки, измъкнал се от базата, би трябвало да получат доклади след броени часове. Ибарем би трябвало да разполага с повече разузнавателни сведения, които да съобщи, когато Раш стигне до другите оцелели. Не съществува граница на възможното, в която Камерън да не е в списъка. Тя е твърде силна, твърде умна и твърде дяволски упорита, за да загине.

Не мога дори да обмислям идеята.

Не защото ще имаме нужда от нея, за да помогне да унищожим проклетия й дом, Ню Таун, но и защото тя ще бъде още един труп, който да ми тежи на съвестта. Още един приятел, когото съм тласнала към смъртта.

Стисвам здраво очи и се опитвам да не мисля за другите, които още бяха в Пиемонт, когато Бракън превзе базата. Братът на Камерън, Мори. Юношите от Легиона на кинжала, спасени от една обсада само за да бъдат приклещени в друга.

Нищо не може да се сравни с агонията от загубата на Шейд, но загубата на другите може да ме унищожи също толкова лесно. Колко ще продължи това? Колко души ще рискуваме да изгубим?

Това е война, Мер Бароу. Рискуваш всички всеки божи ден.

Особено човека до мен.

Прехапвам устна почти до кръв, за да възпра мисълта за Тиберий, Кал, мъртъв и вкочанен.

— Не става по-лесно — казва той с пресеклив глас.

Отварям очи и го откривам да се взра напред с упоритата съсредоточеност, която обикновено пази за бойно поле или военен съвет.

— Какво?

— Да губиш хора — изръмжава той. — Никога няма дори един миг, в който чувството си отива, независимо колко пъти се случва. Никога не свикваш с него.

Преди цяла вечност, когато бях Марийна Титанос, стоях в спалнята на един принц. Той беше разпръснал навсякъде книги: наръчници, трактати върху войната, стратегията, дипломацията. Маневри и начини на действие за огромни армии и отделни войници. Изчисления, преценяващи риска и печалбата. Колко хора може да умрат и въпреки това той все пак да не може да извоюва победа. По онова време това беше ярко напомняне кой е и на чия страна е.

Тогава изпитвах отвращение да мисля за него като за човек, готов да размени живота толкова небрежно. Да пролее кръв заради още няколко сантиметра напредък. Сега направих същото. Фарли също. Също и Дейвид сън. Никой от нас не е невинен.

Никой от нас няма да може да забрави това, което правим в тези дни.

— Ако никога не си отива — промърморвам и се чувствам така, сякаш може да се удавя, — в крайна сметка ще стане твърде много.

— Да — казва той дрезгаво.

Питам се колко близо е до собствената си граница и колко близо съм аз до моята. Дали ще я пресечем в един и същ ден? Това ли е единственият отговор?

Дали ще си тръгнем, разбити и неподлежащи на поправяне, заедно? Или разделени?

Очите му тлеят като жарава над мен. Мисля, че се пита същото.

Потръпвам и ускорявам крачка. Категоричен сигнал и за двама ни.

— Какъв е планът за Харбър Бей? — питам и поглеждам надолу по дългия коридор. Той свързва това крило на Ридж Хаус със съседното, извива се в свод над лъкатушеща градина с дървета и фонтани, които едва се виждат в тъмнината.

Тиберий с лекота изравнява темпото си с моето.

— Нищо не е окончателно решено, докато не се върне Дейвидсън. Но Фарли има идеи, а връзките й в града със сигурност ще бъдат от помощ.

Кимвам в знак на съгласие. Харбър Бей е най-старият град в Норта, свърталище на Червени престъпници и техните банди. Преди няколко месеца една от тези шайки, моряците, се опита да ни продаде на Мейвън, докато издирвахме новокръвни. Но приливът сменя посоката си. Червените на Норта се строяват, докато „Алената гвардия“ се сдобива с все повече влияние и мрачна слава. Нашите победи оказват ефект поне върху някои хора.

— Ще има цивилни жертви — добавя Тиберий със сух тон. — Това не е Корвиум или Пиемонт. Харбър Бей е град, не форт. Невинни хора, Сребърни и Червени, ще се окажат в клопка. — Той свива и разгъва ръка и изпъва дългите си, нетърпеливи пръсти, а после пука кокалчетата си едно по едно. — Ще започнем с Форт Пейтриът. Ако успеем да установим контрол там, останалата част от града ще падне.

Виждала съм Пейтриът само отдалече и споменът е смътен. По-малък е от базата в Пиемонт, но по-добре оборудван и далеч по-важен за войската на Мейвън.

— Губернатор Рамбос и неговата фамилия са се заклели да служат на Мейвън — отвръщам. — Все още са негови верни съюзници. — И това се дължи до немалка степен на мен, тъй като убих сина му на арената по време на провалил се опит за екзекуция. Разбира се, освен това той се опитваше да ме убие. — Няма да се предадат лесно.

Тиберий изсумтява презрително:

— Никой не се предава лесно.

— А ако завоюваш града? — упорствам. Ако оцелееш?

— Тогава мисля, че можем да убедим Мейвън да седне на масата за преговори.

При звука на името силна тръпка разтърсва тялото ми. На ключицата ми жигосаното клеймо от Мейвън ме парва и ме изгаря, настоява за внимание.

— Той няма да преговаря. Изобщо няма да се предаде. — Призлява ми при мисълта за празните очи на Мейвън, за злата му усмивка. Натрапчивата, непреклонна мания, която тормози и двама ни. — Безсмислено е, Тиберий.

Той трепва, когато ме чува да го наричам с пълното му име, за секунда клепачите му се плъзват и очите му се затварят.

— Не затова искам да го видя.

Намекът е ясен.

— О.

— Трябва да бъда сигурен — изрича през зъби. — Попитах премиера за внушители в неговата страна. Дали има някакви новокръвни като Елара. Някой, който би бил в състояние да му помогне.

— И?

Когато си тръгнах от Тиберий в Корвиум, той изглеждаше сломен, измъчен. Това не е различно. Любовта умее да ни разкъсва така, както нищо друго.

— Не смяташе, че има — признава той тихо. — Но каза, че ще продължи да търси.

Полагам длан върху ръката му, все още влажна от пот. Пръстите ми вече познават кожата му толкова добре, колкото и моята собствена. Усещам го като плаващ пясък. Ако се задържа твърде дълго, няма да мога да се измъкна.

Опитвам се да бъда внимателна.

— Съмнявам се дали вече дори Елара би могла да го поправи. Ако беше склонен да й позволи.

Плътта му припламва гореща под ръката ми и аз се отдръпвам, опомняйки се. Той не реагира. Няма нищо, което може да каже, и нищо, което има да ми казва. Знам какво е чувството да пуснеш Мейвън Калоре да си отиде.

Коридорът пред нас завършва без изход при Т-образен кръстопът, изгубва се постепенно наляво и надясно. С неговите покои от едната страна и моите от другата. Взираме се безмълвно в стената, никой от двама ни не смее да помръдне.

Да говоря с него, ми се струва като сън, болезнен сън. Въпреки това не искам да се събудя.

— След колко време? — прошепвам.

Той не ме поглежда.

— Дейвидсън ще бъде тук след седмица. С още една седмица за планиране. — Гърлото му подскача. — Не много.

Последния път, когато стъпих в Харбър Бей, бягахме. Но брат ми беше жив. Иска ми се да можех да се върна към онези дни, колкото и трудни да бяха.

— Знам какво се опитва да направи Еванджелин — казва Тиберий внезапно с глас, станал наситен с толкова много емоции, че ми е трудно да ги определя.

Хвърлям му кос поглед:

— Не може да се каже, че е особено дискретна по въпроса.

Той не връща жеста, а продължава да се взира в стената пред нас. И нито за миг не се накланя в едната или другата посока.

— Иска ми се да имаше някакво средно положение.

Място, където имената ни, кръвта ни и миналото ни нямат значение. Място без тежест. Място, което никога не е съществувало и никога няма да съществува.

— Лека нощ, Тиберий.

Той изсъсква и стисва юмрук:

— Наистина имам нужда да спреш да ме наричаш така.

А аз наистина имам нужда от теб.

Обръщам се и тръгвам към стаята си с отекващи и самотни стъпки.