Виктория Айвярд
Гибелна буря (29)

Двайсет и девет
Мер

Вече пада нощ, когато стигаме до Асендант, плъзга и ме се през планините в почти непрогледна тъмнина. Опитвам се да не мисля как се разбиваме в черните склонове. Но пилотите са умели и с лекота приземяват въздушния ни джет на високопланинската писта. Останалата част от Въздушния флот на Монтфорт, както и транспортните конвои, които превозват основната част от тяхната армия, са долу в низината. За да стигнат до града, ще трябва да се изкачат по Хоукуей или да се разпръснат по други пътища и пътнически маршрути из цял Монтфорт, за да се върнат на постовете си. После страната ще заеме отбранителни позиции, за да пази собствените си граници, и ще вземе предвид слабата вероятност езерняците да решат да изпробват мощта си срещу планините. Или да подтикнат нападателите и Преъри да им свършат работата.

Фарли, Дейвидсън, помощниците им и аз влизаме пеш в града мълчаливо, като вървим по стъпалата под арка от проблясваща звездна светлина. Докато вървим, гледам небето и се опитвам да назова съзвездията. Отказвам да мисля за когото и да е от двамата братя Калоре. Нито за онзи, когото оставихме в Норта, нито за този, който крачи заедно с нас, окован във вериги, държан на прицел. От време на време той започва да бъбри, задава въпроси за Монтфорт. Никой не отговаря и гласът му замира бавно, оставен да отеква в нищото. Преди да стигнем до дома на премиера, Мейвън е отведен надолу по други стъпала, където се появяват още пазачи, за да застанат от двете му страни. Монтфорт няма да рискува да изгуби още един пленник. Мейвън няма да получи мекото и внимателно отношение, оказано на децата на Бракън. Ще го отведат навътре в града, в затвора под главната казарма на Асендант. Опитвам се да не гледам силуета му, докато се смалява все повече и повече. Той нито веднъж не се обръща назад.

Фарли изпреварва всички, дори Килорн с дългите му крачки. Не е нужно да имам способността да влизам в умовете на хората, за да се досетя, че мислите й са насочени към дъщеря й, оставена при другите от семейството ни.

Дейвидсън е имал благоразумието да съобщи предварително, така че когато наближаваме, просторният му, подобен на дворец дом грее ярко, многобройните прозорци и балкони са осветени от свещи и лампи с топла светлина. Познати фигури хвърлят сенки по камъните и ние се насочваме право към тях. Майка ми подава Клара: невръстното момиченце е сънливо, но се усмихва, когато Фарли я вдига. С периферното си зрение виждам как Дейвидсън прегръща съпруга си Кармадън, преди мама да направи същото с мен. Ръцете й хващат здраво раменете ми и тя ме притиска до гърдите си с дълбока въздишка. Отпускам се, както мога единствено със семейството ми, и ги оставям да ни въведат вътре и да ни придружат горе до стаите ни.

Новата ни среща е прочувствена, както винаги, макар да се е превърнала в навик. Заминавам, изправям се срещу смъртта и противно на всички шансове, се връщам цяла. Знам, че родителите ми биха ме вързали, за да ми попречат да повтарям този цикъл, ако смятаха, че това може да подейства. Но ми имат доверие да правя сама изборите си, а и освен това аз съм новокръвна. Мълниеносното момиче. Има много малко връзки, които могат да ме удържат. Независимо колко много може да искам да остана, нуждата да вървя нататък, да продължавам да се боря, винаги е по-силна.

Фарли изчезва в собствената си спалня, носейки Клара на хълбока си, а усмивката й е изтощена. Никой не я спира. Тя има нужда от време насаме с дъщеря си и всички на драго сърце й го даваме.

Семейството ми излиза на настланата с плочки тераса, която е пълна до пръсване с повече цветя, отколкото си спомням. Трами е имал доста работа.

— Прекрасни са — казвам му, като посочвам към прекрасно множество от бели цветове, които се извиват нагоре по парапета и избуяват над него. Със свенлива усмивка той се отпуска тежко в един стол, а Гиза кацва на страничната облегалка. Тръсвам се до двамата, като се задоволявам да седна на една плоска, сплескана възглавница, поставена върху плочките.

— Мама помагаше — казва Трами и посочва към нея в отсрещния край.

В края на терасата тя помахва с ръка. Тази вечер косата й е пусната. Свикнала съм с дългите години, в които майка ми носеше косата си на усукани плитки и стегнати кокове, за да не пада върху лицето й. Въпреки сивата коса така изглежда по-млада.

— Просто вървях след теб с лейка в ръка — казва тя.

Никога не съм смятала Рут Бароу за красива. Как би могъл, който и да е, а какво остава пък за една бедна Червена жена да бъде смятана за красива редом до Сребърните? Но Монтфорт я кара да сияе, придава на златистата й кожа здрав вид, който я кара да блести. Дори бръчките й сякаш са намалели, смекчени от приятната светлина на лампите. Разбира се, татко изглежда по-добре от всякога, по-здрав и енергичен, отколкото беше в Подпорите. Напълнял е, където трябва, ръцете и краката му са се налели, докато талията му изглежда по-слаба и стегната. Приписвам го на начина на хранене и разбира се, на замяната на крака и белия му дроб. След като ме поздравява, той потъва в обичайното си нацупено мълчание, като се настанява до Брий. Изминалите седмици са се отразили добре на всички им. Особено на Гиза. Тъмночервената й коса блести като масло в мъждивата светлина. Оглеждам дрехите й: преправена униформа на Монтфорт. Но маншетите и яката са гъсто покрити с бродерия от усукани цветни нишки, оформящи редуващи се изображения на цветя и пурпурно ярки зигзаговидни мълнии. Протягам ръка към нея и прокарвам пръсти по грижливо изработената бродерия.

— Мога да направя и за теб, ако искаш — казва тя, като оглежда униформата ми. Биещото на очи яркочервено на облеклото на „Алената гвардия“ я кара да сбърчи нос. Може би да смекча всичко това — промърморва и размахва леко ръце. — Да ти дам нещо малко по-добро от медали.

Килорн се смъква до мен и се подпира на длани с кръстосани крака.

— Аз ще получа ли?

— Ако съм в настроение — отвръща Гиза с обичайното си раздразнено изсумтяване. Измерва го с поглед от глава до пети, сякаш преценява клиент. — Риби вместо цветя, мисля.

Не успявам да се сдържа и се засмивам в шепата си заради преувеличеното нацупване на Килорн.

— Е, колко време ще останеш този път? — Тонът на баща ми е нисък и ръмжащ, изпълнен с обвинение. Хвърлям поглед към него и срещам тъмнокафявите му очи. Същите очи като на Брий и Трами, по-тъмни от моите.

Мама слага ръка на рамото му, сякаш може да го отблъсне от темата.

— Даниел, тя току-що се върна.

Той не я поглежда:

— Точно това имам предвид.

— Всичко е наред — промърморвам и хвърлям поглед към тях. Това е честен въпрос и основателен особено предвид обстоятелствата напоследък. — Честно казано, не знам. Възможно е да са дни. Възможно е да са седмици. Може да са месеци. — Семейството ми сякаш се разведрява все повече със споменаването на всеки все по-голям период от време. Боли ме да им давам нещо, което може да е лъжлива надежда, макар че искам да е вярно. — Все още не знаем как ще се развият нещата.

Татко присвива устни:

— С Норта.

Поклащам глава:

— Най-вече с Езерните земи. — Другите гледат смълчани, докато обяснявам. С изключение на Килорн. Веждите му се смръщват леко и по челото му се появяват дълбоки, гневни бръчки. — Точно в момента те държат цялата власт. Кал все още укрепява и сплотява една разкъсана страна и чакаме да видим как ще се развие всичко. Ако Езерните земи нападнат…

Най-големият ми брат си поема гневно дъх, а после го изтласква навън в раздразнена въздишка. Взира се кръвнишки в мен, защото няма никого другиго, когото да гледа на кръв.

— Ще помогнеш да ги отблъснат? — Както и при татко, дочувам обвинение в гласа му.

Мога само да свия рамене. Разгневен е не на мен, а на положението, в което постоянно се озовавам. Теглена към опасността, разкъсвана между Сребърни крале, оръжие, което да бъде размахвано, сила, която да бъде използвана.

— Не знам — промърморвам. — Вече не сме негови съюзници.

До мен Килорн се размърдва, чувствайки се неудобно върху плочките. Или заради темата.

— А другият?

В скупчените нагъсто столове близките ми пребледняват като платно, обзети от различна степен на объркване. Мама скръства ръце на гърдите си и ме фиксира с пронизващ поглед, който познавам твърде добре.

— Кой? — пита тя, макар да знае. Просто иска да ме накара да го кажа.

Насилвам се да отговоря през зъби:

— Има предвид Мейвън.

Тонът на баща ми става гробовен, какъвто не съм го чувала никога преди:

— Той би трябвало вече да е мъртъв.

— Не е и е тук — изръмжава Килорн, преди да успея да го спра.

През семейството ми преминава пулсираща, тътнеща ярост, всяко лице почервенява, всички устни се присвиват, всички погледи се изострят от проблясваща в тях ярост.

— Килорн, не започвай да създаваш смут — изсъсквам и стисвам китката му. Но вредата вече е нанесена. Тишината из нашия кръг натежава от ален гняв, толкова силен, че почти мога да усетя вкуса му.

Най-накрая Гиза проговаря с тон, толкова гробовен, колкото и този на баща ми:

— Би трябвало да го убием.

Сестра ми не е момиче, склонно към насилие: по-добре й подхожда игла, отколкото нож. Но има вид, сякаш може да изтръгне очите на Мейвън, ако получи този шанс. Бих се почувствала виновна, задето породих у нея този гняв, но не мога да превъзмогна внезапния прилив на обич, признателност и гордост.

Братята ми кимат бавно, съгласяват се с чувствата й. Дори е възможно точно сега да кроят някакъв безмозъчен план за проникване в килията на Мейвън.

— Той е ценен жив — казвам бързо, дори и само за да ги накарам да се стреснат и да спрат.

— Пет пари не давам колко е ценен — процежда Брий.

Очаквам майка ни да му се скара заради грубия език, но тя не е смутена от ругатнята. Всъщност самата тя изглежда доста войнствена и за миг виждам в очите и ожесточената обич на кралица Анабел, Ларенша Вайпър и дори Елара Мерандус.

— Онова същество ми отне сина и ми взе и теб.

— Тук съм, мамо — промърморвам, преглъщайки мъчително, задавена от внезапния, болезнен спомен за Шейд.

— Знаеш какво имам предвид — казва тя. — Лично ще му прережа гърлото.

Най-шокиращо от всичко е мълчанието на баща ми. Той е по природа сдържан човек, но не и когато въпросът опира до ненавиждане на Сребърните. Когато хвърлям поглед към него, осъзнавам защо не казва нищо. Защото не може. Лицето му има гневен червен цвят, той кипи от неспирна, усилваща се омраза. Ако отвори уста, кой знае какво може да се изсипе от нея.

— Може ли да говорим за нещо друго? — налага се да попитам, като оглеждам останалите от семейството си.

— Моля, направи го — едва успява да изрече татко през зъби.

— Всички изглеждате добре — казвам бързо. — Монтфорт…

Мама очевидно е подразнена, но кимва в знак, че приема смяната на темата. Отговаря от името на всички, като ме прекъсва рязко:

— Истинска мечта е, Мер.

Вродената ми подозрителност се разпалва въпреки всичко, което знам за Дейвидсън. Но не познавам страната му или неговия град. Не познавам политиците, на които служи, или хората, които представляват те.

— Прекалено хубаво ли е обаче? — питам. — Мислиш ли, че ще се събудим, за да открием, че сме в беда? Ще открием, че нещо ужасно се е объркало?

Тя изпуска тежка въздишка и се заглежда към искрящите светлини на Асендант.

— Предполагам, че винаги би трябвало да сме нащрек, но…

— Не мисля — обажда се татко, довършвайки бързо мисълта й. Думите му са малобройни, но изразителни. Това място е различно.

Гиза кима в унисон с тях:

— Никога не съм виждала Червени и Сребърни заедно по този начин. В Норта, когато ходех да продавам заедно с господарката си, Сребърните отказваха дори да ни погледнат. Не ни докосваха. — Кафявите й очи, същите като моите, леко се замъгляват от сълзи, когато си спомня живота си такъв, какъвто беше толкова отдавна, преди един Сребърен офицер да счупи ръката, с която шиеше. — Не и тук.

На мястото си Трами се обляга назад, част от гнева му се стопява. Като котарак, който приглажда козината си, след като са го изплашили.

— Чувстваме се като равни.

Не мога да не се запитам дали е заради мен. Те са близки на Мълниеносното момиче, ценен актив за премиера на Монтфорт. Разбира се, че ще се отнасят добре с тях. Но не казвам нищо от това на глас, макар и само за да запазя някакъв мир в една иначе бурна и неспокойна нощ. След това разговорът става далеч по-приятен.

Слуги, любезни и усмихнати, поднасят сериозно изобилие от храна за вечеря. Храната е проста, но богата и вкусна, варираща от пържено пиле до сладки като захар, тъмнопурпурни къпини, намазани върху препечени филийки. Храната е най-вече заради мен и Килорн, но Брий и Трами си сипват пълни порции. Гиза отдава предпочитанията си на един поднос с плодове и сирена, а татко си приготвя чиния със студени меса и солени бисквити, които да подели с мама. Храним се бавно, като повече говорим, отколкото дъвчем. Аз най-вече слушам, оставяйки братята и сестра ми да ме угощават с истории за експедициите си из Асендант. Бри плува в езерото всяка сутрин. Понякога буди и Трами, като излива бутилка ледена вода на главата му. Гиза притежава почти научни познания за магазините и пазарите, както и за земите около огромната къща с двор на премиера. Обича да се разхожда из високо разположените ливади с Трами, докато мама предпочита градините в града, терасовидно разположени надолу по склоновете. Татко усъвършенства уменията си за ходене, като навлиза все по-навътре и по-навътре в долината всеки ден, укрепва новите си мускули и отново научава какво е да има два крака, с всяка стъпка надолу и всяка стъпка обратно нагоре.

Килорн прави всичко възможно да запълва мълчанието, разказва подробно подвизите ни, откакто за последно заминахме от Монтфорт. Спомените са оскъдни, а той има приличието да изпусне по-смущаващите или разстройващи подробности. Включително всякакво споменаване на Камерън Коул. Заради Гиза, но ако съдя от начина, по който тя говореше за някакво младо момиче и бижутерския магазин, в който работело, мисля, че старото й увлечение по най-добрия ми приятел е отминало.

Накрая клепачите ми започват да се затварят. Беше дълъг, труден ден. Опитвам се да не си спомням как се събудих тази сутрин в тъмнината на кралската спалня на Кал, с одеялата му върху тялото ми. Довечера ще спя сама в легло. Не насаме, обаче. Гиза ще е точно в отсрещния край на стаята. Все още не мога да спя, без там да има някого другиго. Или най-малкото не съм опитвала, откакто се спасих от затворничеството при Мейвън.

Не мисли за него.

Напявам си го като заклинание, докато се приготвям за лягане, повтарям думите отново и отново.

Лицето на Кал сякаш е прогорено върху клепачите ми, докато Мейвън витае дори в мимолетните ми, далечни сънища. Тези глупави момчета. Никога не ме оставят на спокойствие.

На сутринта нервите ми потрепват от енергия. Това с постоянно притегляне, подръпване зад стомаха ми, сякаш някой е забил кука зад гръбнака ми. Знам накъде иска да тръгна. Долу в града, към централната казарма на Асендант. Постройката сякаш е клекнала над градския затвор, забита в скалната основа на планинския склон. Опитвам се да не си го представям сам зад решетките, крачейки нервно напред-назад като умиращо животно. Трудно ми с да разбера защо искам да го видя. Може би някаква част от мен знае, че той още е полезен. Или иска да го разбере малко повече, преди времето да изтече. Приличаме си в някои отношения, твърде много отношения. Вкусвала съм тъмнината, а той живее в нея. Той олицетворява онова, в което бих могла да се превърна без семейството си, без котва, ако бъда блъсната в пропастта.

Но Мейвън е пропастта. Не мога да се изправя лице и лице с него. Не още. Не съм достатъчно силна да го направя. Той само ще се смее в лицето ми, ще ме дразни и измъчва, задействайки скритите твърде дълбоко механизми. Трябва да се съвзема малко, преди да успее отново да разчопли раните ми.

Така че вместо да се отправя надолу в града, вървя нагоре. И нагоре. И нагоре.

Отначало следвам пътя, по който минахме през планините, когато грабителите нападнаха долу в низината. Сега знаем, че е било планирана атака, предназначена да отклони вниманието ни, докато езерняците спасят децата на принц Бракън. На нападателите е било платено да я извършат и им е било платено добре. Подритвам камъните, докато вървя, и пресъздавам мислено битката. Тишината впиваше нокти в тялото ми като нещо живо и неестествено под кожата ми. Оставяше празнина на мястото на мълниите ми. Изругавам, отблъсквам мисълта и свръщам от пътя навътре в скалите и дърветата.

Часовете минават и въздухът сякаш гори в дробовете ми, слиза с парене надолу в гърлото ми. С него може да се сравнява единствено огънят в мускулите ми. Те пищят при всяка нова крачка, с всяка стъпка напред и нагоре през скалите. В сенките се трупа сняг, бял и чист дори през късното лято. Докато се изкачвам, става все по-студено, краката ми се подхлъзват по пръст и борови иглички, чакъл и голи скали. Въпреки болката упорито продължавам нататък.

Покрай мен ромолят потоци, които се стичат надолу по планинския склон и се изливат в езерото далече отдолу. Поглеждам назад през пролуките в боровете, в долината. На фона на планините Асендант изглежда малък и незначителен, а от това разстояние чуждата столица прилича на детска играчка. Бели блокчета, пръснати около тънки като лента пътища и вити стълби. Планинската верига ми се струва безкрайна — назъбена стена от камък и сняг, разделяща света наполовина. Отгоре ясното синьо небе ме мами да продължа изкачването. Правя всичко по силите си, като спирам край потоците да пия и да наплискам зачервеното си, потно лице.

От време на време измъквам от раницата си солени бисквити или ивици осолено месо. Питам се дали миризмата може да примами някоя мечка или вълк да пресекат пътя ми.

Имам мълнията си, разбира се, толкова близо, колкото е дъхът в дробовете ми. Но никой хищник не се приближава. Помислям си, че знаят, че съм толкова опасна, колкото и те.

Всички, с изключение на един.

Отначало го вземам погрешно за стърчащ скален къс, очертан като силует на фона на съвършената синева, неподвижен в сивото си облекло. На тази голяма височина боровете растат по-нарядко и не предлагат кой знае каква сянка, която да ме пази от пладнешкото слънце. Налага се да примигна и да разтрия очи, преди да осъзная какво гледам.

Кого гледам.

Мълнията ми разцепва големия гранитен къс под него на две. Той се отмества, преди тя да удари, и се плъзна навътре в скалите.

— Копеле такова — изръмжавам, напредвайки бързо адреналинът нахлува внезапно и стремително в кръвта ми. Тласка ме, както ме тласка и гневът. Защото знам, че независимо колко съм бърза, независимо колко е мощна мълнията ми, никога няма да го стигна.

Джон винаги ще предусеща идването ми.

Смехът му отеква над клона, идва отнякъде по-високо. Изръмжавам полугласно и тръгвам в посоката на звука оставям го да ме води. Той се смее ли, смее, а аз се катеря ли, катеря. Докато излезем от дърветата на земя, толкова висока, че нищо не може да расте там, въздухът е станал резлив и студен. Сподавям едно гневно ахване, оставям температурата да порази с шок дробовете ми. И се свличам, неспособна да продължа по-нататък. Нежелаеща да позволя на Джон или на когото и да е да контролира посоката, в която вървя, и нещата, които правя.

Но най-вече съм просто изтощена.

Облягам се назад и се блъсвам в по-голям скален блок, изгладен от столетия на безмилостен вятър и сняг.

Дишам мъчително и тежко. Мисля си, че може никога да не си поема дъх, точно както никога няма да хвана проклетия ясновидец.

— Надморската височина — казва гласът му. — Тя затруднява всичко, ако не си свикнала с нея. Даже на твоя огнен принц би му било трудно да изкачи първата си планина.

Прекалено уморена съм, за да направя кой знае какво повече от това да хвърля поглед към него с полуспуснати клепачи. Той е кацнал над мен с увиснали, люлеещи се крака. Облечен е подходящо за планинския климат, в дебело палто, с износени ботуши на краката. Питам се от колко ли време върви или колко дълго е трябвало да ме чака тук горе.

— Знаеш така добре, както и аз, че той вече не е принц — отговарям, като подбирам думите си много внимателно. Може би мога да го накарам да разкрие нещо, само намек за бъдещето пред всички ни. — Също както знаеш колко време ще бъде крал.

— Да — отвръща той, като се подсмихва леко. Разбира се, знае какво правя, и казва само каквото възнамерява да каже.

Отново си поемам с усилие дъх, всмуквам въздух през зъби в изгладнелите си дробове.

— Какво правиш тук?

— Наслаждавам се на гледката.

Все още не ме е погледнал, червените му очи са вперени в хоризонта. Гледката пред нас е удивителна, по-великолепна, отколкото беше на хиляда фута отдолу. Наистина се чувствам дребна и голяма, всичко и нищо, докато седя тук на ръба на света. Дъхът ми се замъглява прел очите — свидетелство за мразовития студ. Не мога да остана дълго. Не и ако искам да сляза преди падането на нощта.

Иска ми се да можех да взема главата на Джон със себе си.

— Казах ти, че това ще се случи — промърморва той.

Изръмжавам и му се озъбвам:

— Не ми каза нищо. Ако ми беше казал, брат ми можеше да е жив. Хиляди хора…

— Замисляла ли си се за алтернативата? — процежда той. — Че онова, което казах и което не казах, направих и не направих, е спасило повече хора?

Свивам юмрук и ритвам с крак, изпращам дъжд от сит ни камъчета, които се разпиляват надолу по склона.

— Минавало ли ти е през ума просто да не си пъхаш носа във всичко?

Джон издава смях, подобен на лай:

— Много пъти. Но без значение дали се намесвам, или не, виждам пътя. Виждам посоката. И понякога просто не мога да позволя да се случи.

— Толкова е хубаво, че можеш да решаваш — изсумтявам язвително, озлобено, така както се държа винаги с проклетия новокръвен.

— Би ли искала това бреме, Мер Бароу? — отвръща Джон, като се отпуска, за да седнем един до друг. Усмихва се печално. — И аз така си мислех.

Потръпвам под внимателния поглед на алените му очи.

— Каза ми, че ще се надигна и ще се надигна сама — промърморвам, повтаряйки думите, които изрече толкова отдавна в изоставено миньорско градче, наполовина забулен от дъжда. Че това е съдбата ми. И аз гледах как това става все по-вярно с всеки изминал ден. Когато изгубих Шейд. Когато изгубих Кал. Но също и в постепенното откъсване, студената ръка, която сякаш се промъква между мен и всички други, които обичам. Независимо колко упорито се опитвам да пренебрегна усещането, не мога да не се чувствам различно, сломена и гневна и следователно сама. С останал само един човек, който наистина разбира. А той е чудовище.

Изгубих и Мейвън. Човекът, на когото се преструваше, приятеля, когото обичах и от когото се нуждаех, когато бях толкова сама и толкова изплашена. Изгубих толкова много хора.

Но спечелих мнозина. Фарли, Клара. Семейството ми още е с мен, в безопасност, с изключение на Шейд. Килорн, чиято вярност и приятелство не се разколебават нито за миг. Имам електриконите, новокръвни като мен, които доказват, че не съм сама. Премиерът Дейвидсън и всичко, което се надява да направи. Те са по-многобройни от всички, които изгубих.

— Не мисля, че беше прав — промърморвам, но вярвам наполовина в думите. До мен Джон се сепва, вратът му изпуква, когато ме поглежда рязко. — Или и тази пътека се е променила?

Въпреки че мразя очите му, се насилвам да се взра в тях. Да потърся лъжа или истината.

— Аз ли я промених?

Той примигва бавно:

— Не си променила нищо.

Идва ми да забия лакът в гърлото или в стомаха му, или в черепа му. Вместо това се отпускам тежко назад и вдигам глава, за да се взра в небето. Джон гледа и се киска тихо.

— Какво? — изръмжавам, докато го измервам с поглед.

— Надигни се — промърморва той и посочва към долината на хиляди метри под нас. После посочва към гърдите ми. — И се надигни сама.

Този път удрям немощно ясновидеца по ръката: ще ми се да можех да го нараня по-сериозно.

— Знам, че не говореше за изкачване на планина — изръмжавам. — „Вече не мълнията, а бурята. Бурята, която ще погълне цял света.“

Той само изопва плещи и отново се заглежда към планинската верига: дъхът му излиза като пара в студения въздух.

— Кой знае за какво съм говорел.

— Ти знаеш.

— И ще запазя това бреме за себе си, много благодаря. Никой друг няма нужда от него.

Изсумтявам насмешливо:

— Държиш се, сякаш ти доставя наслада да стоварваш съдбите ни върху нас. — Дъвчейки устна, претеглям отново шансовете си. Един намек от негова страна би могъл да бъде безкрайно ценен или съдбоносен, като ме запрати по избран от него път. Просто трябва да се възползвам от шанса и да обмисля думите му с огромна доза скептицизъм. — Някакви други подбрани мъдри думи, дребни подсещания, които би благоволил да предложиш?

Ъгълчето на устата му се повдига, но очите му потрепват, почти тъжни:

— Приятелят ти е по-добър в риболова от теб.

Студен въздух се спуска със свистене надолу по гърлото ми, когато вдишвам рязко.

— Какво знаеш за Килорн? — питам: тонът ми се повишава с една октава. Килорн е просто никой за Джон, незначителен за големите ходове на кралствата и съдбата. Не би трябвало да заема дори нищожно пространство в ума на Джон, не и в сравнение с хилядите опасни и ужасни неща, които той пази там вътре. Посягам да уловя ръката му, но той се отдръпва ловко от докосването ми.

Червените му очи се взират, подобни на две капки кръв.

— Той е катализаторът за всичко това, нали? Най-малкото за твоята роля в него — казва той. — Горкият приятел, обречен на принудително вземане в армията, само с теб на разположение, за да го спасиш.

Думите на Джон са бавни, методични. Обмислени. Дава ми време да събера парчетата на тази част от пъзела. Опитвам се да не осъзнавам, опитвам се да не приема това, което е толкова ясно, че направо ще ми извади очите. Идва ми да го убия. Да разбия главата му в скалата. Но не мога да помръдна.

— Защото Килорн изгуби мястото си като чирак — казвам разтреперена. — Защото господарят му умря.

— Защото господарят му падна. — Не е въпрос. Джон знае точно какво се е случило със Стария Къли, рибаря, при когото беше на служба най-добрият ми приятел.

Обикновен човек, преждевременно посивял също като останалите от нас.

Сълзи изпълват очите ми. Била съм марионетка твърде дълго, дори по-дълго, отколкото мислех за възможно.

— Ти си го бутнал.

— Бутам много хора по множество различни начини.

— Нима бутна невинен човек към смъртта му? — питам, кипяща от гняв.

Нещо щраква в него като лампа, която изгасва или светва. Измества фокуса му. Той се съвзема и изсумтява: внезапно гласът му е ясен, по-силен и твърд. Сякаш се обръща по-скоро към тълпа войници, а не само към мен.

— Езерните земи ще ударят Арчън скоро — казва той. До няколко седмици. Подготвят се в същия този момент, докато си говорим, карат армиите си да правят учения до пълно усъвършенстване. Тиберий Калоре е слаб и те го знаят. — Нямам сили или смелост да споря. Той е пран, още съм замаяна. — Ако превземат града, Тиберий няма никога да спечели Норта. Нито тази година. Нито догодина. Дори не и след сто години.

Стисвам здраво зъби:

— Може да лъжеш.

Той продължава упорито, без да ми обръща внимание:

— Ако столицата падне, победена от кралицата на Езерните земи, пътят става дълъг и кървав, по-лош от всичко, което си преживявала преди. — Сплита пръсти в скута си, кокалчетата им побеляват на фона на сивите му дрехи. Дори аз едва мога да видя края на тази пътека. Но знам, че е ужасен.

— Не ми харесва да бъда твоя шахматна фигура.

— Всеки е пионка на някого другиго, Мер, независимо дали го знаем, или не.

— Ти чия пионка си?

Той не отговаря, само вдига очи към ясното, студено тебе. С една последна въздишка се оттласква и се изправя на крака и при движението му се разместват камъни.

— Добре е да потегляш — казва и посочва надолу по планината.

— За да мога да предам съобщението ти ли? — процеждам и прозвучавам горчиво. Да приемам заповедите на Джон, е последното нещо, което искам да правя тъкмо сега, дори и ако е прав. Мисля, че по-скоро бих предпочела да замръзна, отколкото да му доставя това удовлетворение.

— За да можеш да избегнеш това — отвръща той. Посочва с брадичка далече на север, където по върховете се събира куп облаци. — Тук бурите се придвижват бързо.

— Мога да се справя с бурите.

— Постъпи, както желаеш — отвръща Джон и свива рамене. Загръща се по-плътно с палтото си. — Няма да се видим повече, Мер Бароу.

Все още на земята, отправям злобна усмивка нагоре към него:

— Хубаво.

Без да отговори, той се обръща, за да продължи изкачването си.

Гледам как фигурата му се смалява — сив човек на фона на сив камък, докато изчезва.

Да се надигна и да се надигна сама.

Бурята избухва на билото в мига щом пристъпвам в закрилата на редицата от дървета, измъкнала се от виещ вятър и мразовит дъжд. Почти толкова болезнено е, колкото изкачването: коленете ми се тресат от силното отекване на всяка стъпка. Трябва да внимавам и да гледам къде стъпвам, за да не си счупя някой глезен по дребните камъни и борови иглички, натрупани по пътеката. Над мен, обратно нагоре по планините, се разнася нисък пулсиращ тътен на гръмотевица, жива като собственото ми биещо сърце.

Стигам до Асендант, когато слънцето започва да се спуска под върховете от отсрещната страна на долината. Макар че краката ми са подбити от изкачването и се измъчвам заради разговора, ускорявам крачка, когато влизам в двореца на премиера. Подминавам войници и офицери на Монтфорт, както и политици от неговото правителство, отличаващи се по хубавите си костюми, всички — сновящи из долното ниво на сградата, докато излизат от съвещания или отиват на тях. Проследяват минаването ми внимателно, но не със страх. Тук не съм изрод.

Две глави с буйни коси, едната — синя, другата — бяла като кост, се открояват в множеството от тъмнозелени костюми и униформи. Ела и Тайтън. Двамата електрикони са се облегнали лениво в една от прозоречните ниши и заемат достатъчно място, че никой да не ги безпокои.

— Мен ли чакате? Не трябваше — казвам с усмивка: дишането ми все още е неравномерно и накъсано от изкачването.

Тайтън ме оглежда от глава до пети, къдрица бяла коса пада в лицето му. Обляга се спокойно назад, опрял единия си дълъг крак на стола отсреща.

— Не бива да се катериш сама по планини — казва. — Особено когато не те бива в това.

— Не е зле да прекарваш повече време с братята ми, Тайтън — отвръщам с леко хаплив тон. — Умеят да ме дразнят по-добре от теб.

Усмивката му се появява с лекота, но не стига до тъмните му очи. Ела изсумтява недоволно към него.

— Всички са в библиотеката на Дейвидсън. Генерал Фарли и останалите — обажда се тя и посочва надолу по коридора.

Стомахът ми се присвива при перспективата да се изправя пред поредния съвет. Стисвам зъби:

— Как изглеждам?

Тя облизва устни, очите й пробягват по мен.

Тайтън не е толкова дипломатичен:

— Колебанието й би трябвало да е достатъчен отговор. Но не е като да си имала време да си сложиш цветовете на войната, Бароу.

— Няма що, страхотно — промърморвам и зарязвам и двамата.

Бързо приглаждам косата си назад, опитвам се да прикрия разчорлените от вятъра кичури с набързо сплетена плитка. Останалите. Кой друг може да е с Фарли и премиера?

Библиотеката не е трудна за намиране. Тя е един етаж по-горе и заема обширно пространство от източния край на двореца. От двете страни на двойните врати стоят пазачи, но не ме спират, когато се приближавам, а безмълвно ме пускат да мина. Подобно на останалата част от имението, библиотеката е светла и ведра, с дървена ламперия от лакиран, блестящ дъб. Помещението е обточено с двойни редици от рафтове: вторият ред е обкръжен от тясна площадка с бронзови перила. В момента там са застанали войници на „Алената гвардия“, ослепителни в червените си униформи, с оръжия, окачени на хълбоците, без да са прибрани в кобури. Когато влизам, ме забелязват: напрегнати са, но готови да защитят поверениците си, в случай че представлявам заплаха.

Червените генерали от Командването.

Фарли седи с тях в центъра на стаята: всички са разположени на зелени кожени дивани, подредени в полукръг. Ейда също е с тях, завърнала се след дълги седмици, прекарани в Командването. Стои настрана със скръстени ръце. Безмълвно наблюдава всичко. Усмихва ми се едва доловимо, когато се приближавам.

„Алената гвардия“ седи срещу съответстваща редица столове, всичките заети от офицери и политици от Монтфорт, със самия Дейвидсън в центъра. Шепнат с ниски гласове, несмутени от присъствието ми. Или навярно го очакват.

Отново се чувствам твърде мръсна да съм тук, воняща на студ и планина. Но всъщност не би трябвало да се притеснявам. Генералите от Командването са толкова неспретнати, колкото се чувствам аз, ако не и повече. Току-що пристигнаха от мястото, където се намира подвижната им щабквартира — където и да е то. Приличат на Фарли — не по външност, а по поведение. Ако Фарли беше на трийсет или повече години, цял живот посветила на изпълнено с трудности и тежко извоювано оцеляване. Тримата мъже и три жени до един са сивокоси, с къси подстрижки като тази на самата Фарли. Питам се дали е искала да им подражава. Защото въпреки приликите Фарли се отличава рязко от всички тях. Тя е още млада, още цъфтяща. Тя е тази, която ги вдъхновява.

Баща й стои сред многото офицери, подредили се по протежение на площадката горе, облегнат на парапета и с преплетени ръце. Ако ревнува от дъщеря си и положението й, не го показва. Хвърля поглед към мен, докато влизам, и дори кимва за поздрав: червеното му око блести напрегнато.

Приглушеният разговор продължава, докато се приближавам. Фарли се раздвижва леко и ми прави място до себе си. Но аз не съм генерал. Не съм от Командването. Не съм спечелила правото да седя. Заставам зад нея, близо като страж, и скръствам ръце на гърдите си.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Бароу — казва къдрокоса жена генерал, като се обръща да ме погледне през рамо със строгия поглед на учителка. Сякаш току-що съм смутила особено важен урок. Кимвам в отговор, тъй като не искам да прекъсвам повече срещата. Макар че не изглежда обсъжданата тема да е сериозна. Мнозина съветници разговарят помежду си, а сред войниците горе се носи жуженето на разговори.

— Току-що приключихме с представянията — мило се обажда Ейда и се промъква до мен с рамото напред.

Фарли наблюдава с развеселено пламъче в очите. Накланя се и шепне в моята посока:

— Не обръщай внимание на Суон — казва и побутва жената генерал. — Само се заяжда.

За моя изненада по-възрастната жена се подсмихва леко. Държат се свойски една с друга като стари приятелки или дори роднини. Но помежду им няма почти никаква прилика. Суон е ниска и стройна, с кожа с цвят на пясък, обсипана с тъмни лунички. Придават й почти детински вид въпреки бръчките, появили се с възрастта.

— Генерал Суон — промърморвам и отново свеждам глава в опит да бъда вежлива. Тя отвръща подобаващо, като този път се усмихва.

Ейда изрежда скорострелно и тихо имената на другите генерали, насядали по останалите дивани. След времето, прекарано в щабквартирата им, ги познава добре. Останалите жени са Хърайзън и Сентри, а мъжете са Дръмър, Кримсън и Съдърн. Кодови имена очевидно. Все още използвани дори тук.

— Генерал Палас е още в Норта, придвижва операциите ни — казва Ейда. — Ще предаде каквото успеем да открием, в Норта и по границите.

— А Езерните земи? — питам. — Айрис смята да нахлуе и ще трябва да разберем кога. — Няколко седмици, каза Джон. Не и наполовина достатъчно конкретно.

Суон прочиства гърло:

— Езерняците затвориха границите. Не бях сигурна, че и самата аз ще успея да се измъкна, какво остава пък за хората ми, и тръгнахме възможно най-бързо. — Очите й потъмняват. — Трудна работа се оказа, ако схващате какво имам предвид.

Мрачно кимвам и се опитвам да не мисля колко мъртви приятели е оставила зад себе си.

Очите ми пробягват през събраните войници и политици, почти всичките Червени. Няколко Сребърни от Монтфорт седят с Дейвидсън, но са твърде малобройни. Разпознавам сред тях Радис, русия представител от Галерията. Той кимва с глава в едва доловим знак, че ме е познал.

Дейвидсън прави същото и среща погледа ми.

Изчервявам се, прокашлям се шумно и пристъпвам леко напред. Само седящите наблизо генерали се обръщат да ме погледнат. Войниците им по-трудно могат да бъдат накарани да замълчат и се налага да опитам отново, по-настоятелно. Бавно, но сигурно, те утихват, докато всички очи в библиотеката се спират върху мен. Преглъщам мъчително, за да се преборя с познатото, но все още смущаващо усещане. Не трепвай. Не се изчервявай. Не се колебай.

— Казвам се Мер Бароу — обръщам се към събраната тълпа. Някой на площадката издава тихо насмешливо сумтене. Предполагам, че на този етап няма нужда да се представям. — Благодаря ви, че дойдохте тук. — Продължавам упорито и търся правилния начин да кажа каквото трябва. Един човек, който може да вижда цялото бъдеще, ми предаде някои съвети, просто не звучи подходящо. — Съжалявам, че закъснях, но се… катерех. И срещнах един човек на билото на планината.

— Това метафора ли е? — промърморва генерал Кримсън навъсено, но е прекъснат от подходящо наречения Дръмър — фантастично закръглен човек.

Хвърлям поглед към Ейда, после надолу към Фарли.

— Джон — обяснявам и очите й се разширяват. Шокът върху лицето й е безкрайно красноречив за събраните в стаята. — Той е новокръвен ясновидец и сме имали работа с него преди.

Дейвидсън вдига брадичка:

— Мейвън също. Ако не греша, онзи човек изигра съществена роля в залавянето ти.

— Да — промърморвам почти засрамена.

Премиерът присвива устни:

— И известно време служеше на Мейвън.

Кимвам отново:

— Да. По свои собствени причини.

Въпреки че няколко от сънародниците му имат пренебрежителни изражения, Дейвидсън се привежда напред, подпирайки се на лакти, и ме фиксира с настойчивия си, неразгадаем поглед:

— Какво каза той, Мер?

— Че не можем да позволим столицата на Норта да падне в ръцете на Езерните земи — отвръщам. — Ако го допуснем, пътят ще бъде „дълъг и кървав“. По-лош от всичко преди. Ако завоюват Арчън, Езерните земи ще контролират Норта в продължение на сто години.

Радис изпухтява и оглежда добре оформените си нокти. Не е единственият, който завърта очи при подобно изказване.

— Не ми трябва ясновидец, за да знам това — промърморва.

Няколко от генералите кимат леко в знак на съгласие. Суон заговаря от тяхно име:

— Знаем, че се задава нахлуване: въпросът е просто кога.

— До няколко седмици. — Вече мога да почувствам как времето ни изтича. — Това ми каза Джон.

Суон присвива очи, не грубо или с подозрение, а съжалително:

— И ти му вярваш? След всичко, което ти причини?

В ума ми светкавично се мяркат образи, спомени за пленничеството ми. Затворът, който Джон ми осигури, е какъвто там кроеж на съдбата е задвижил. Преди му казах, че не ми харесва да съм негова пионка, а точно като такава се държа сега.

— По някакъв начин мисля, че да — отвръщам и полагам усилия да запазя решителен тон.

Думите задействат нова поредица от шушукане и дори малко викове. От страна на генералите, на представители те, дори войниците над нас.

Само трима оставаме мълчаливи и си разменяме погледи.

Фарли, Дейвидсън и самата аз.

Докато погледът ми се мести от единия на другия и отскача от златистите към сините очи, виждам същата решимост и в двамата и я чувствам в себе си.

Ще се борим отново. Просто трябва да измислим как.

Както обикновено, Фарли се впуска в действие първа.

Изправя се с протегнати длани, дава знак за тишина. Донякъде има ефект: кара войниците да замълчат, а също и генералите. Някои от монтфортските дипломати още шушукат помежду си.

— Трябва ни план — казва рязко тя. — Независимо какво казва ясновидецът, всички знаем, че този път води към Арчън. Монтфорт и „Алената гвардия“ трябва да могат да завземат столицата на Норта, ако искаме някакъв шанс да освободим страната. Независимо кой седи на трона.

Суон кимва:

— Бях разквартирувана в Езерните земи, преди да избягаме тук. Виждала съм повече от силата им от когото и да било тук. Ако кралиците от дома Сигнет завземат града, преди ние да успеем, ще бъде почти невъзможно да си го върнем. В наш най-добър интерес е да нападнем по-слабия враг.

Кал. Никога не съм го възприемала като по-слабата част от каквото и да било, но със сигурност е вярно. Положението му е несигурно в най-добрия случай. Опитвам се да не си го представям сам в двореца му, стараещ се да балансира света, който баща му и брат му разбиха.

— Все още имате представители на „Алената гвардия“ в Арчън, нали? — пита Дейвидсън и гласът му е достатъчен да накара останалите му хора да млъкнат.

— Палас е на пост точно извън града — казва Фарли. — Със собствените си екипи все още на място, обхващащо толкова голяма част от страната, колкото е възможно. Харбър Бей, Делфи, покрайнините на Арчън.

Дръмър, едрият генерал, се намесва:

— Палас има заповеди да навлезе в града — тихо, разбира се. Новият крал не е като брат си и режимът му все още не е открито враждебен към „Алената гвардия“. Можем да рискуваме.

— Значи ще имаме съгледвачи поне в града — казва замислено Дейвидсън. — Както наши, така и ваши. Ще се погрижим да се координират.

— „Алената гвардия“ е прониквала в Арчън преди. Дръмър изпъчва впечатляващия си гръден кош. — Може да се направи отново.

Премиерът стисва устни в тънка, мрачна линия.

— Но не по същия начин — казва той. — Твърде опасно е от въздуха сега, когато Кал има зад гъба си пълната мощ на Въздушния флот. Не разполагаме с толкова добра въздушна сила като тяхната за десант, а не можем да разчитаме на изненадата, както на сватбата на Мейвън.

— И тунелите — промърморва Фарли, спомнила си за един опит за преврат, провалил се още преди да е започнал. — Крал Мейвън затвори всичко под града.

— Не всичко — изричам припряно. Другите примигват към мен, строги и нетърпеливи. — Видях влака на Мейвън, плана му за бягство. Минава право под Хазната, а под двореца има още входове. Използваше го, за да напусне незабелязан града. Готова съм да се обзаложа, че е оставил някои тунели непокътнати, макар и само за собствена употреба.

Дръмър енергично се изправя на крака. Изненадващо гъвкав е за възрастта и едрото си телосложение.

— Мога да съобщя на Палас, да й възложа да започне да проучва. Ейда, имаш запаметени в ума си планове на града, нали?

— Да, сър — отговаря тя бързо. Не мога да си представя какво не съхранява Ейда в съвършения си ум.

Дръмър свежда брадичка:

— Свържи се по радиостанцията с Палас. Помогни й да организира оперативните си служители.

Ейда кимва без колебание.

— Тъй вярно, сър — казва тя, вече излизайки от библиотеката.

Фарли стисва челюст и гледа как приятелката ни тръгва и изчезва от стаята. После ми хвърля кос поглед, който преценява реакцията ми.

— Имаме ли време за това?

— Вероятно не — промърморвам. Само ако Джон беше по-конкретен в проклетото си предупреждение. Но предполагам, че това е твърде лесно. Той не действа така.

— Следователно какво можем да направим? — упорства тя.

Внезапно ме връхлита главоболие, слепоочията ми затуптяват и стисвам основата на носа си. По-рано днес изкачих една планина, за да стоя далече от Мейвън.

Разбира се, усилията ми само отложиха неизбежното. И необходимото.

— Е, предполагам, че можем просто да попитаме.

Без Джулиан, който с напевния си убедителен тон да измъкне от него признание или каквито и да било внушители, новокръвни или други, един евентуален разпит на Мейвън Калоре ще бъде двустранна битка на характери и измама. Макар че Монтфорт разполага с предостатъчно Сребърни, никой от тях не може да измъкне истината само чрез способността си.

Но могат да я изтръгнат чрез болка.

Преди да въведат Мейвън, един от офицерите се връща, следван по петите от Тайтън, белокосия електрикон, чието изражение е сурово и мрачно, когато влиза в стаята. Разполага се в мястото в онзи край на помещението, където е Дейвидсън, и барабани с пръсти: движението е бързо и потрепващо като мълнията, която може да му се наложи да използва върху Мейвън. Способността му е далеч по-прецизна от моята: може да тласне едно тяло до предела на силите му, без да нанесе непоправими поражения.

Стаята е мъртвешки тиха: войниците отгоре са излезли, както и повечето представители на Монтфорт. Дейвидсън и генералите от Гвардията са достатъчно благоразумни да не предоставят на Мейвън публика. Той е твърде добър актьор, твърде добър лъжец.

Сега мога да седна, притисната като в сандвич между Фарли и страничната облегалка на дивана й. По-едра е от мен, но се радвам, че е толкова наблизо. Мисълта за Мейвън все още смразява кръвта ми. В Арчън поне налице беше Кал, за да раздвоява вниманието му, манията и гнева му. Сега съм само аз.

Пазачите му са многобройни, поне половин дузина. Войници както от Монтфорт, така и от „Алената гвардия“, въоръжени до зъби с оръжия и способности. Той се наслаждава на вниманието и на нуждата от такива предохранителни мерки и се усмихва леко, когато го въвеждат в библиотеката.

Ледените му очи обхождат бързо стаята, забелязват прозорците, книгите и хората, които го чакат. Задържам погледа му.

— Трябва да призная, че изобщо не очаквах да ви видя отново, господин премиер — казва той, като откъсва поглед от моя, за да погледне Дейвидсън. Невъзмутимият мъж не реагира, изражението му е неподвижно и неутрално. — Нито пък някога ми е минавало през ума, че кракът ми ще стъпи в загадъчната дива пустош на Монтфорт. Но това не е толкова диво, нали? Не толкова, колкото искахте да ни накарате да вярваме.

Достатъчно диво е, помислям си, спомнила си битката ни със стадо бизони.

— Учеха ме, че вашата страна е земя на Сребърни толкова, колкото и моята, макар и поделена между много крале и лордове. Колко са грешили моите наставници. — Мейвън продължава и се обръща леко, докато говори. Нищо чудно да ни брои. Седемте генерали от Командването, на които съответстват Дейвидсън и представителите на неговото правителство и военните. Спира, когато забелязва Радис, очевидно сребърнокръвен със студения оттенък на кожата си. — Колко интересно — промърморва. — Не мисля, че сме имали удоволствието, сър?

По-възрастният Сребърен свива и отново разгъва китката си, отслабващата слънчева светлина проблясва по дългите му нокти. През косата на Мейвън прошумолява лек полъх на вятъра. Предупреждение.

— Пести си дъха, принце. Има неща за обсъждане.

Мейвън само се ухилва:

— Просто не очаквах да видя Сребърни тук, сред такава… алена компания.

Изпухтявам, вече отегчена от тактиката му за протакане:

— Сам каза: не знаеш нищо за това място. — Мейвън ме поглежда кръвнишки и ми обръща гръб, но аз го пренебрегвам с махване на ръка: — И не е и нужно.

Той се озъбва:

— Защото не след дълго ще ме екзекутирате? Това ли е заплахата, която се опитваш да отправиш, Мер? — Стисвам челюст, избирам да не отговарям. — Безсмислена е. Ако смятахте да ме убиете, вече щяхте да сте го направили. По-ценен съм жив. За вас и вашата кауза.

В отговор стаята остава смълчана.

— О, я не се правете на стеснителни — подхвърля язвително Мейвън. — Докато дишам, съм заплаха за брат си. Също както той беше за мен. Предполагам, че в момента си осигурява верността на определени хора, събира отново Висшите Династии на Норта. Опитва се да спечели на своя страна онези, които се заклеха във вярност към мен. И някои ще се присъединят, но всички? — Бавно поклаща глава напред-назад и цъка с език като майка, която се кара на децата си. — Не, те ще си седят безучастно и ще чакат. Или ще се бият срещу него.

— За теб? — процеждам в отговор. — Съмнявам се.

Той издава нисък гърлен звук, ръмжене, което повече подхожда на животно.

— Какво точно ви е нужно от мен? — пита той и отмества рязко очи. Грациозно се завърта на пръсти, за да застане с лице към останалите в стаята. Победеният крал няма клетка, но очевидно е хванат натясно. По някаква причина очите му трепват и се спират върху Тайтън и оглеждан от глава до пети електрикона с бяла коса и изражение на сдържана смъртоносна заплашителност. — И кой е той?

За своя изненада долавям страх в гласа на Мейвън Калоре.

Фарли се хвърля изведнъж в нападение, подушила кръв във водата:

— Ще ни кажеш какво направи с тунелите в Арчън. Кои са затворени, кои са отворени. Кои построи, след като завзе трона.

Въпреки сериозното си положение Мейвън завърта очи и се засмива:

— Вие, хора, и вашите тунели.

Младата жена генерал не се смущава:

— Е?

— И какво печеля от това? — Той й се усмихва злобно. — По-добра гледка от прозореца на килията си? Не че това би било трудно. В момента нямам прозорци. — Със странно потрепващи ръце той отброява на пръсти. — По-добра храна? Посетители може би? — Мейвън се поколебава малко със стиснати зъби. Тялото му сякаш потръпва. Какъвто и контрол да е запазил, той започва да му се изплъзва. — Безболезнена смърт?

Преборвам се с порива да го сграбча, било то и само за да го задържа неподвижен. Напомня ми за плъх в капан, гърчещ се, за да спаси живота си.

— Получаваш удовлетворението, Мейвън — изричам с усилие.

Би трябвало да съм свикнала с чувството от пробягващите му през мен очи. Не съм и потръпвам: погледът му е лек като перце върху кожата ми.

— От какво? — промърморва той.

Въпреки метрите, които ни делят, Мейвън ми се струва прекалено близо.

Думите имат кисел вкус в устата ми:

— Знаеш какво.

Усмивката му става по-широка, като бял нож, който ни предизвиква.

— Ако аз не мога да имам трона, и той не може — казва простичко. — Е, и това поне е нещо. — Гласът му посърва, както и усмивката. — Но недостатъчно.

Зад него Дейвидсън поглежда встрани, разменя си суров поглед с Тайтън. След един дълъг миг белокосият електрикон се надига от стола си. Изправя се бавно, внимателно, с ръце, отпуснати от двете страни на тялото. При звука Мейвън се обръща рязко. Очите му се разширяват.

— Кой е той? — пита Мейвън отново. Опитвам се да не обръщам внимание на треперенето в гласа му.

Вдигам брадичка:

— Някой като мен.

Тайтън барабани с пръсти по крака си и пуска една-единствена ослепителна бяла искра надолу по пръста си.

— Само че по-силен.

Тъмни мигли потрепват по бледите бузи и гърлото на Мейвън подскача.

Следващите му думи са неохотни, изречени със запъване. Тихи, почти недоловими.

— Необходимо ми е нещо в замяна — изсъсква.

Стисвам раздразнено зъби:

— Мейвън, вече ти казах…

Победеният крал ме прекъсва и рязко отмества очи от Тайтън, за да погледне обратно към мен с целия си череп огън:

— Когато нахлуете, какъвто е планът ви — усмихва се подигравателно той, оголвайки зъби, — ще ви отведа, където трябва да отидете. Нужните тунели, правилните пътеки. Лично ще въведа цялата ви армия в града и ще ви пусна да нападнете проклетия ми брат.

Фарли се обажда насмешливо от мястото си:

— В капан, без съмнение. В зъбите на съпругата ти от дома Сигнет…

— О, тя ще е там несъмнено — отвръща Мейвън и размахва пръст към нея. Лицето й поруменява от гняв. — Онази змия и майка й планират да превземат Норта от мига щом кракът й стъпи в моето кралство.

— Мига, в който я пусна в него — промърморвам.

Мейвън почти не трепва.

— Пресметнат риск. И този също е такъв.

Не твърде убедително дори за онези, които не го познават. Генералите от Командването изглеждат по-отвратени, отколкото когато влезе — а това наистина значи нещо — докато новокръвните от Монтфорт сякаш по-скоро са готови да одерат Мейвън жив. Премиерът, обикновено толкова уравновесен, присвива устни в рядкото за него, биещо на очи намръщено изражение. Отново кимва на Тайтън и електриконът прави една разтърсваща крачка напред.

Това отключва нещо в Мейвън. Той отскача надалече, държи се на разстояние от всички ни. Спазматичното потрепване се връща с пълна сила, но очите му пламтят, целите само огън. Никакъв страх.

— Мислите, че не мога да лъжа, когато изпитвам болка — изръмжава той, гласът му отеква като гръм из стаята. — Мислите, че не съм го правил хиляда пъти?

Никой няма отговор за него, особено не и аз. Опитвам се да не реагирам, да не му доставям удовлетворението да види проява на емоция от мен. Провалям се катастрофално, неспособна да си държа очите отворени. За един кратък, празен миг не виждам нищо, освен тъмнина и се опитвам да не мисля за Мейвън. За думите му. Какъв беше животът му и какъв продължава да бъде.

И как всички пострадахме заради това.

Очаквам другите да не го пощадят. Да изтръгнат с мъчения онова, което ни е нужно от него. Да го изтръгнат е мълния и болка. Ще бъда ли достатъчно силна да гледам?

Дори Фарли се колебае.

Взира се в Мейвън, опитва се да го разгадае. Да претегли риска и цената. Той среща погледа й, без да трепне.

Тя изругава тихо.

Поне този път той казва истината.

Мейвън Калоре е единственият ни шанс.