Виктория Айвярд
Гибелна буря (18)

Осемнайсет
Мер

Толкова близо до Ню Таун няма звезди. Небето около гетото е трайно задръстено с мъгла от замърсяване. Мирише противно и отровно дори в покрайнините, където отвратителната мъгла е най-тънка. Вдигам кърпата за глава около врата си и вместо това дишам през плата.

Другите войници около мен правят същото, кривят лица в токсичния въздух. Не и Камерън обаче. Тя е свикнала с него.

Залива ме облекчение всеки път, когато погледна към Камерън: стройният й тъмен силует се движи пъргаво из непрогледно тъмната гора. Толкова е висока, лесна за различаване сред десетките, които се движат с нас. Килорн върви близо до нея, силуетът му ми е познат. Докато гледам двамата, облекчението ми бързо си превръща в срам.

Камерън се е измъкнала от базата в Пиемонт, избягала е в блатата с брат си и още няколко дузини оцелели. Мнозина загинаха там, където тя оцеля. Червени войници от Легиона на кинжала, деца, които се заклехме да опазим. Новокръвни от Монтфорт. Новокръвни от Резката. Сребърни. Червени. Толкова много мъртви, че ми се завива свят.

А аз я изпращам право обратно в опасност.

— Благодаря, че правиш това, Кам — промърморвам с почти нечут глас. Сякаш едно просто „благодаря“ означава нещо.

Тя ухилено хвърля поглед през рамо към мен. Зъбите й проблясват на слабата светлина на фенерите ни. Въпреки тежките обстоятелства никога не съм я виждала да се усмихва така, както тази вечер.

— Сякаш пък бихте могли да направите това без мен — прошепва тя в отговор почти закачливо. — Но недей да ми благодариш, Бароу. Мечтая си за ден като този още откакто бях малко момиче. Ню Таун няма да разбере какво го е ударило, по дяволите.

— Не, няма — промърморвам, мислейки си за сутринта, която ни предстои.

Страхът и нервността ме човъркат така, както по време на полета от Пролома. На път сме да щурмуваме гетото на технитата, в което е родена, място, обградено от стени и пазачи, в което десетилетия властва потисничество.

И не сме единствените, които извършват нападения по пътя. Километри на изток останалите от нашата коалиция се отправят към Харбър Бей.

Войниците от Пролома ще атакуват от морето: флотилията на Ларис ще бъде в готовност и ще чака да се отвори възможност. Досега Тиберий и Фарли вече са в тунелите, готови да въведат основната част на армията в града. Опитвам се да нарисувам в ума си трипосочното нападение. По нищо не прилича на никоя битка, в която съм оцелявала преди. Нито това да съм разделена от огнения принц, от Фарли. От толкова много хора, които са ми скъпи. Поне имам до себе си предания Килорн, все още решителен. Предполагам, че в това има известна симетрия. Връщаме се към това, което бяхме преди. Промъкваме се в улички, облечени в мръсни дрехи. Със замъглени и непознати лица. Сенки. Плъхове.

Плъхове с по-остри зъби и по-дълги нокти.

— Тези дървета гният — изрича Камерън високо и прокарва ръка надолу по черната кора на едно преградно дърво. Едно от хиляди в тази проклета гора. Създадени от зелени пазители, предназначението на дърветата е било да улавят и филтрират замърсяването от гетото. Обграждат в кръг всички градове на технитата и стигат до стените им. — Който и да е посадил тези, не си прави труда да ги поддържа. Каквото и да се предполага да правят, всъщност вече не го правят.

— Мислят си, че тровят само нас — продължава тя с глас, кипящ от сдържан гняв. — Тровят и себе си.

Движим се под прикритието на хора сенки от рода Хейвън и заглушаващата способност на Фара, една от старите новокръвни попълнения, които вербувах от Резката. Вместо да дегизираме петдесетте си отряда поотделно, те ни замаскират като група, мятат способностите си върху нас като одеяло. Невидими и нечути сме за всеки извън кръга на тяхното влияние и можем да минем направо пред очите на хората. Можем да се виждаме и чуваме помежду си, но никой на няколко метра разстояние не може да ни види или чуе.

Премиерът Дейвидсън стъпва тихо зад мен със собствените си телохранители от двете си страни. Огромното мнозинство от армията на Монтфорт ще нападне Харбър Бей, но няколко ключови новокръвни са тук с него. Не носят обичайните си униформи. Дори Ела, Тайтън и Рейф са покрили косите си, увити в шалове или захлупени с шапка. Всички те се сливат с останалите от нас, облечени в захвърлени от другите дрехи — дрипи, набързо закърпени куртки и излинели панталони. Все дрехи, зачислявани на технитата с любезното съдействие на мрежата от контрабандисти на Уисъл в Харбър Бей. Питам се дали ги е предала някоя крадла. Момиче без друг избор, освен да краде. Без друг начин да оцелее.

Когато наближаваме, въздухът се сгъстява и доста от нас се закашлят, давейки се от вкуса на дим и изпарения. Противната сладникава миризма на бензин се сляга над нас, сякаш пръстта под краката ни е просмукана с нея. Над нас мазните червени листа на преградните дървета потрепват от лек ветрец. Дори в тъмнината приличат на кръв.

— Мер. — Килорн ме побутва по ръката. — Наближаваме стена — казва предупредително.

Мога само да кимна в знак на благодарност и отправям поглед сред дърветата. Наистина ниските, дебели стени на Ню Таун се мержелеят напред. Не така впечатляващи, както диамантеното стъкло на кралски дворец или така стряскащи като високите каменни стени на Сребърен град. Но въпреки това препятствие, което трябва да бъде преодоляно.

Водачеството приляга на Камерън, макар че тя никога няма да го признае. Когато наближаваме, изправя рамене и се изпъва до целия си внушителен ръст. Питам се дали е навършила дори шестнайсет. Никой тийнейджър не би трябвало да е толкова спокоен, хладнокръвен и безстрашен, колкото е тя.

— Внимавай къде стъпваш — изсъсква над главата ми и оставя съобщението да премине през редиците ни. С щракване включва мъждивото си червено фенерче. Останалите от нас следват примера й, с изключение на хората сенки от рода Хейвън. Те само се съсредоточават още по-силно и маскират адския блясък. — Тунелите се появяват зад редицата от дървета. Влачете пръсти. Оглеждайте се за гъста ниска растителност.

Правим каквото казва, макар че Килорн покрива много по-голям терен, отколкото аз. Подритва с дългите си крака из мъртвите и гниещи листа, опипом търси издайническата твърдост на скрит капан.

— Не предполагам, че помниш точно къде е, нали? — изръмжава той на Камерън.

Тя вдига поглед от земята, където е приклекнала, с ръце в листата.

— Никога преди не съм била в тунелите — изпухтява. — Не съм достатъчно голяма, за да участвам в акциите на контрабандистите. Освен това семейството ми не прави такива неща — добавя тя: очите й се присвиват. — Дръж си проклетата глава наведена — ето към това се придържахме. И виждате ли докъде ни доведе?

— Да ровите из пръстта, за да изкопаете дупка — отговаря Килорн. Долавям саркастичната усмивка в гласа му.

— Да водиш армия — обаждам се вместо това. — Дотук се доведе сама, Камерън.

Изражението й се променя, изопва се. Но устните й се разтягат в нещо подобно на усмивка. Тъжна. Разбирам я. Преди в Корвиум каза, че е приключила с убиването. Приключила е със смъртоносното бреме на способността си да заглушава и задушава. Сега целта й е да закриля. Да защитава. Макар че има по-голямо основание от повечето хора да изпитва гняв, да търси отмъщение, тя притежава огромната сила да се отдръпне.

Аз не.

Тунелите сияят с червената си светлина и къпят всички ни в алено. Дори Сребърните, заклели се да служат на Кал или на Пролома. Хората сенки от дома Хейвън, копринените хора от дома Айрал. Дузина на брой, разпръснати сред нас. Всичките за един миг червени като зората.

Държа ги под око, докато минаваме под стените на Ню Таун. Те имат заповеди от своите лордове и крале. Нямам им доверие ни най-малко, но вярвам на предаността им. Сребърните са верни на кръвта. Правят каквото повелява кръвта.

А ние също не сме безпомощни.

Ела и Рейф вървят в тила на колоната ни. И двамата изглеждат възбудени и изпълнени с енергия от мисията ни, нетърпеливи за нова битка след поражението ни в Пиемонт. Тайтън върви по-близо до средата на групата ни, оставя ме да водя, така че електриконите да са равномерно разпръснати. Очите му сякаш сияят в приглушената светлина.

Камерън потупва с длан по хълбока си. Брои стъпките. Зоркият й поглед наблюдава стените с убийствена съсредоточеност. Плъзва пръст по мястото, където отъпканата пръст преминава в бетон. Това раздвижва нещо у нея, обвива чертите й в сенки.

— Знам какво е чувството — прошепвам й. — Да се върнеш като нещо друго.

Очите й рязко се насочват към моите, тя е повдигнала вежда.

— За какво говориш?

— Отидох си у дома само веднъж, след като открих каква съм — обяснявам. Беше само за няколко часа. Но предостатъчно време, за да промени живота ми отново. Трудно, ако не и болезнено, е да си спомням онова посещение в старото ми село. Шейд още не беше мъртъв, но мислех, че е. И се присъединих към „Алената гвардия“, за да отмъстя за него. През цялото време Тиберий чакаше отвън, облегнат на преправения си мотоциклет. Все още принц. Винаги принц. Опитвам се да отърся спомена като лош сън. — Няма да е лесно — да гледаш познатите неща и да виждаш нещо, което не разпознаваш.

Камерън само стяга челюст:

— Това не е домът ми, Бароу. Никой затвор никога не е дом — промърморва тя. — А всички тези гета са именно това.

— В такъв случай защо не си тръгнете? — Идва ми да цапна Килорн за нетактичността му, както и заради грубостта на въпроса. Той улавя кръвнишкия ми поглед и избъбря: — Искам да кажа, имате тези тунели…

Изненадана съм от усмивката, с която отговаря.

— Не би разбрал, Килорн — казва тя и клати глава, като върти очи. — Мислиш, че си израсъл сред трудности, но това е по-трудно. Мислеше си, че си „вързан“ към онова крайречно село, хванат натясно от… какво? Малко пари? Работа? Някакви пазачи, които те гледат накриво? — Той се изчервява все по-силно, докато тя изстрелва всяка дума в такт с потупването по хълбока си. — Е, ние имахме това.

Ръката й се отклонява към яката й и я дръпва настрана, за да разкрие татуирания й врат. Занятието й, мястото й, затворът й, отпечатани с неизтриваемо мастило. НТ-АРСМ-188907.

— Всеки един от нас е просто един номер там горе — продължава Камерън, като забива пръст към тавана. — Изчезне ли, следващият номер в редицата също изчезва. И то не по добър начин. Цели семейства трябва да бягат. И къде отиват? Къде могат да отидат?

Гласът й заглъхва и се изгубва, ехото замира в червените сенки.

— Надявам се, че това вече е в миналото — промърморва тя, макар и само на себе си.

— Обещавам, че е — отвръща Дейвидсън от вежливо разстояние. Покрай полегатите му очи се появяват леки гънки, когато се опитва да се усмихне горчиво. Ако не друго, премиерът е неотклонно напомняне за възможното бъдеще. Колко високо може да се изкачи някой като нас.

С Камерън се споглеждаме. Искаме да му вярваме.

Трябва да му вярваме.

Завързвам кърпата си и примигвам, за да прогоня дращещите сълзи от очите си. Самият въздух сякаш гори, а кожата ме смъди. Едновременно е суха и влажна, неестествена и просто не както трябва.

Още не се е разсъмнало, но опушеното небе е по-светло, отколкото преди, докато слънцето започва да се приближава от изток. Пронизително, електрическо изсвирване прозвучава силно в края на уличката, после отеква из гетото от една фабрика към друга, давайки сигнал за масовото преселение в края на едната смяна и началото на следващата.

— Сутрешният поход — промърморва Камерън.

От гледката дъхът засяда в гърдите ми. Стотици Червени работници заливат улиците на Ню Таун. Мъже, жени и деца, тъмнокожи и с бледи лица, стари и млади, всички — тътрещи се с усилие заедно през отровения въздух. Като някакъв зловещ парад. Повечето са забили поглед в краката си, изтощени от работата си, сломени от това място.

То подхранва гнева, който винаги гори в сърцето ми.

Камерън се шмугва сред тях, с Килорн сме по петите й. Зад нас останалата част от групата ни се стопява в безбройните мръсни лица, с лекота сливайки се с тях. Поглеждам назад и намирам Дейвидсън, който ни следва на безопасно разстояние. На нарастващата светлина лицето му се изопва и издава леките бръчки, които възрастта и грижите са прорязали в кожата му. Свива в юмрук едната си ръка в куртката, близо до сърцето си, и ми кимва отсечено.

Нашето равномерно движещо се шествие от работници се изсипва на друга улица, по-широка от останалите, с редящи се от двете й страни сурови и спартански на вид апартаменти, подредени като войници в строй. Друга смяна фабрични работници бърза към нас от противоположната посока, решена да заеме мястото ни.

Камерън внимателно ме побутва настрана, премества ме така, че да вървя в крак с останалите Червени работници в технологичните центрове. Те пристъпват бързо в такт един с друг, като оставят място, за да мине новата смяна. Когато го правят, Камерън натиква юмрук в джоба на собствената си куртка, както направи Дейвидсън.

Правя същото.

Даваме знак за присъствието си.

Ескортите не са от „Алената гвардия“. Или не са били, преди всичко това да започне. Те са верни един на друг, на своето гето. На дребната съпротива, единствения вид, възможен тук.

Нашият е висок, чернокож мъж, гъвкав и строен като Камерън: косата му е сплетена и прибрана в стегнат, спретнат кок, прошарен на места със сиво. Когато той приближава, Камерън потропва с крак, тялото й почти излъчва енергия. Той посяга и стисва ръката й.

— Татко — чувам я да прошепва, докато той я придърпва в прегръдка. — Къде е мама?

Той покрива ръката й със своята.

— Излиза от смяна. Казах й да си държи главата наведена, а очите — отворени. При първата мълния ще побегне.

Камерън издишва бавно. Свежда глава и кима на себе си. Тъмнината около нас продължава да се прояснява и избледнява до по-светли нюанси на синьото, докато зората наближава.

— Хубаво.

— Надявам се, че не си довела Мори тук — добавя баща й с ведър, но укорителен тон. И толкова познат. Напомня ми за собствените ми родители, гълчащи ме заради счупена чиния.

Камерън отмята рязко глава назад и открива, че баща й се взира в нея с наситено черни очи.

— Разбира се, че не.

Макар че не искам да прекъсвам повторната им среща след дългата раздяла, трябва.

— Електростанцията — обаждам се настойчиво, като вдигам поглед към по-възрастния Коул.

Той поглежда надолу към мен. Има мило лице — немалко постижение на място като това.

— НТ има шест, по една за всеки сектор. Но ако можем да прекъснем централната, това ще свърши работа.

Споменаването на плана прекършва нещо в Камерън. Тя се изправя и се съсредоточава.

— Насам — казва рязко и ни прави знак.

По време на приключването на смяната и започването на следващата тълпите са по-многобройни, отколкото в най-натоварените дни на пазара в Подпорите. Сребърни офицери в черни униформи стоят на пост. Не на повърхността, по мръсните улици, а от сводестите свързващи пасажи и прозорци на мрачни, застрашителни на вид стражеви постове. Познавам достатъчно добре офицерите и постовете. Гледам ги, докато минавам, забелязвайки безразличието им. Не е същата липса на интерес, каквато демонстрират спрямо нас Сребърните в двора, начинът им да ни накарат да се почувстваме като още по-жалки нищожества, отколкото вече сме. А отегчение. Безсмислие. Сребърните биват назначавани в гетата не защото са воини от важни родове. Това не е пост, на който някой би завиждал.

Пазачите на Ню Таун са далеч по-слаби от който и да е враг, с когото съм свикнала. И нямат представа, че вече сме тук.

Бащата на Камерън я оглежда от глава до пети, вглъбен в мисли, докато вървим. Потръпвам, когато погледът му преминава по мен, после се връща към дъщеря му.

— Значи е вярно. Ти си нещо… различно.

Питам се какво е чул. Какво са казали членовете на „Алената гвардия“ на контактите си в Ню Таун. Пропагандата на Мейвън и отровните му излъчвани, на живо обръщения дадоха ясно да се разбере за съществуването на новокръвните. Знае ли той какво може да прави дъщеря му?

Тя издържа на погледа му, равна на него.

— Да, такава съм — казва, без да трепне.

— Движиш се с Мълниеносното момиче.

— Да — отвръща тя.

— А това е…? — добавя той, измервайки с поглед Килорн.

С крива усмивка Килорн докосва челото си и се привежда в плитък поклон.

— Аз съм онзи с яките мускули.

Господин Коул почти се засмива, докато обхваща с поглед високата, но слаба фигура на Килорн.

— Разбира се, хлапе.

Сградите около нас стават по-високи, опасно нагъчкани. В стените и прозорците има пукнатини, а всеки блок има нужда от по един пласт прясна боя — или просто хубаво измиване от една дъждовна буря. Работниците около нас започват да се отделят, отправят се в различни постройки с апартаменти, като си помахват и подвикват. Нищо не изглежда нередно.

— Признателни сме за помощта ви, господин Коул — казвам, все така съсредоточена напред. Няколко Сребърни пазачи стоят на една арка на няколко метра от нас и аз свеждам лице, докато минаваме.

— Благодари на по-висшестоящите, не на мен — отговаря господин Коул. Не си прави труда да се крие от пазачите. За тях той не представлява нищо. — Готови са за това отдавна.

Гърлото ми се стяга в пристъп на срам.

— Защото някой отдавна трябваше да направи нещо. — Някой като теб, Тиберий. Знаел си, че тези места съществуват и за кого. За какво.

Камерън скръцва със зъби:

— Поне правим нещо сега. — Стисва юмрук отстрани до тялото си. Със способността си би могла да убие двамата пазачи над нас, ако поиска. Направо да ги събори от арката.

Но минаваме покрай тях без произшествия и влизаме в сянката на схлупената, сива сграда с апартаменти в гетото в края на улицата с жилища. Прилича на конструктора играчка на огромно дете, високо струпана на фона на мъгливото синьо. Едно крило е по-високо от останалите, осеяно с мръсни, мъждиви прозорци.

Това е мястото, където трябва да бъдем.

Господин Коул хвърля поглед към мен, после към постройката.

— Качвай се, Мълниеносно момиче — казва меко. — Качи се високо, извиси глас. Това е планът, нали?

— Да, сър — промърморвам. Вече призовавам мълнията, чувствам я как отговаря дълбоко в костите ми.

Когато стигаме подножието на сградата, сме почти сами на улицата: към нас са се присъединили само изоставащи работници, тръгващи си от смяна. Камерън се обръща към баща си с разширени очи:

— Колко време имаме?

Господин Коул завърта китка и хвърля поглед към часовника си. После се намръщва, бръчките се врязват дълбоко в лицето му.

— Никакво — казва. — Трябва да вървите.

Тя примигва учестено, челюстта й се движи.

— Добре.

— Сър, мисля, че това е ваше — казва Килорн и пъха ръка в куртката си. Измъква малък пищов и допълнителни пълнители с муниции, спретнато подредени в кутията си.

Господин Коул поглежда към пищова така, сякаш оръжието е змия, която може да го ухапе. Поколебава се, докато Камерън взема пищова от Килорн и го притиска към гърдите му. Разтваря широко очи с умолително изражение.

— Насочваш и щракаш, татко. Не се колебай — казва тя с яростна настойчивост в гласа. — Сребърните няма да се поколебаят.

Бавно, предпазливо той прибира пищова в раницата до себе си. Когато се обръща, зървам татуировката на врата му.

— Добре — прошепва той, замаян. Мисля, че започва да осъзнава всичко това. После прочиства гърло: — Технитата от новата смяна в технологичния център са уведомени. Ще изключат електрозахранването на града при първия ви удар след сигнала из целия град. Ще координират систематичното изключване на електричеството с вашата буря. Сребърните няма да разберат, че сме посветени в това. То ще ни откупи малко време.

Тази част от плана беше задълбочено изготвена както от „Алената гвардия“, така и от техните контакти в пределите на гетото.

— Всички ли знаят за зарядите? — питам, макар и само за да съм сигурна. Членовете на „Алената гвардия“, които се вмъкнаха заедно с нас, вече са разпръснати из града и поставят бомбите си. Залагат нашите капани.

Изражението на Коул потъмнява и той се намръщва:

— Всеки, на когото може да се има доверие. Може и да имаме собствена съпротива, но разполагаме с информатори навсякъде.

Преглъщам с усилие и се опитвам да не мисля какво може да стане, ако погрешният човек разбере какво предстои да се случи. Самият Мейвън може да връхлети върху Ню Таун и да смаже бунта ни. Да срути тази отровена, замърсена земя върху всички ни. А ако се провалим тук, в какво положение ще остави това другите гета? Какво ще докаже?

Че нищо не може да се направи. Че тези хора не могат да бъдат спасени.

Килорн забелязва безпокойството ми и ме побутва по рамото дори и само за да ме изтръгне от състоянието ми. Камерън, разбираемо, е по-загрижена за баща си.

— Добре — казва тя, — просто гледай къде стъпваш, по дяволите.

Коул цъква с език:

— Недей да ругаеш, Кам.

Най-неочаквано Камерън се усмихва и се мята на врата на баща си и го обвива с дългите си ръце.

— Целуни мама от мен — чувам я да прошепва.

— Ще я целунеш сама съвсем скоро — прошепва той в отговор и я повдига леко от земята. Очите им се затварят едновременно, докато се прегръщат, задържайки взаимно себе си. И този крехък, мимолетен миг.

Не успявам да се сдържа и си помислям за семейството си, което е толкова далече. В безопасност. Скрити в планината, защитени от хиляди мили и друга страна, заклела се да се бори заедно с нас. Живеещи с надежда за пръв път от твърде много години. Не е честно, особено спрямо Камерън, която е оцеляла след далеч по-лоши неща, отколкото аз. Но се радвам, че не се налага да поемам на плещите си бремето на безопасността на семейството си редом с всичко друго. Едва мога да се справя с опасността за онези от любимите ми хора, които все още се бият.

Камерън се отдръпва от баща си първа. Това е акт на неизказана сила. Както е и за него това да я пусне. Господин Коул отстъпва назад и подсмърча, забил поглед в краката си. Прикрива внезапната червенина, появила се около очите му. Сълзи бодат и очите на Камерън и тя провлачва ботуш по мръсната улица и подритва прахта, за да се разсее.

— Ще тръгваме ли? — пита, обръщайки се към мен. Очите й са мокри.

— Да се изкачваме.

Наблюдаваме града, зорко съсредоточени, всеки от нас — застанал на прозорец, от който се разкрива гледка в различна посока. Избърсвам стъклото с ръкав. Това само размества мръсотията и оставя кафяви ивици. Таванското помещение се замъглява от облаци прах всеки път щом помръднем и подритнем нагоре нов облак. Килорн кашля дрезгаво, закрил уста с ръката си.

— Виждам дим от тази страна, между онези фабрики — казва той.

От своето място Камерън повдига рамо.

— Секторът за производство на автомобили — отговаря тя, без да се обръща. — Монтажните конвейери се задръстиха преди час. Смяната ще бъде отпратена и работниците ще се мотаят покрай портите и ще искат дневната надница. Надзирателите ще откажат. Офицерите ще се опитат да поддържат реда. — Ухилва се тя. — Голяма каша.

— Какъв е на цвят димът, Килорн? — питам, като все още оглеждам своя сектор от хоризонта. От тази височина Ню Таун ми се струва по-малък. Но също толкова потискащ. Целият сив и задръстен от смог, с надвиснали ниски облаци от отровна мъгла. Пулсира лениво, електричеството е почти смазващо.

— Ъъ, нормален? — избъбря Килорн. — Сив.

Издавам ниско гърлено сумтене. Нетърпелива да задвижа това.

— Нормално. Само комините — казва провлечено Камерън. — Не е сигналът.

Килорн пристъпва от крак на крак и отново кашля. Трепвам при резкия, насечен звук.

— Припомнете ми какво търсим?

— Всичко, което не е нормално — отвръщам през зъби.

— Ясно — промърморва той.

В отсрещния край на ниската стая Камерън потропва с кокалчетата по мазния прозорец, през който гледа.

— Знаете ли, може би този бунт щеше да стигне по-далече, ако не разчитаха толкова много на тийнейджъри. — Хвърля лукава усмивка на Килорн. — Особено такива, които не могат да четат.

Той се изсмива рязко и се хваща на въдицата:

— Мога да чета.

— Но цветовете са отвъд границите на проклетото ти възприятие? — процежда тя в отговор с бързината на изплющяване на камшик.

Тай свива рамене и вдига длани:

— Просто водя разговор.

Камерън изпухтява и завърта очи:

— Защото наистина имаме нужда от разсейване точно сега, Килорн.

Стисвам устни и се опитвам да не се разкикотя на двамата.

— Така ли звучим Тиберий и аз, когато спорим? — питам с повдигната вежда. — Защото ако е така, искрено се извинявам.

Килорн се олива в алена руменина, а Камерън бързо се обръща обратно към прозореца си и почти притиска лице към стъклото.

Пропуснах онова, което ставаше между Шейд и Фарли. И това ли ми е убягнало?

— Вие сте около десет пъти по-лоши — казва най-сетне Килорн: гласът му е ниско, боботещо ръмжене.

До отсрещния прозорец Камерън изсумтява:

— Искаш да кажеш сто пъти.

Ухилена, хвърлям поглед между двамата. Те са нащрек предвид обстоятелствата. Опитвам се да разтълкувам сковаността в раменете на Килорн, но руменината, която още оцветява бузите му, е по-изобличаваща.

— Натрапих се в това, нали? — промърморвам и се обръщам обратно към моя прозорец.

Зад мен той надава пухтящ смях:

— Абсолютно.

После Камерън стоварва длан върху прозореца си и изсъсква:

— Зелен пушек. Оръжейният сектор. Мътните да го вземат.

Килорн скача до нея и измъква пистолета си. Измерва я разтревожено с поглед.

— Защо „мътните да го вземат“?

— Оръжейният сектор е с най-висока степен на сигурност — казва тя бързо. С равномерни движения изхлузва куртката си и се показват собственият й пистолет и зловещ нож, за който се надявам никога да не й се налага да използва. — По очевидни причини.

Издишвам бавно. Вътре в мен мълнията пращи и пука.

— И по-вероятно да хвръкне във въздуха.

Килорн изопва плещи и надява на лицето си смръщено изражение. Докосва леко Камерън по ръката и я отдръпва от прозореца.

— Нека се погрижим това да не се случи — промърморва и изритва стъклото.

Взрив от строшени късчета избухва навън и навътре. Все още правещ гримаси, Килорн забърсва рамката с единия ръкав на куртката си и избива останалите остри ръбове. После отстъпва назад, за да ми позволи да се навеся навън и да се подпра на перваза. Наситен с пушек вятър духва по лицето ми: мирише на изпарения и далечен огън. Без колебание измъквам навън през прозореца единия си крак, после другия. Килорн сграбчва гърба на ризата ми и я стиска здраво.

Поглеждам към небето, фокусирам се върху синята зора, докато се разтапя в розово. Макар че небето е задръстено с отровени облаци, те допринасят за прекрасни цветове. Сърцето ми барабани, достигнало равномерен ритъм. Мълнията в мен пулсира заедно с него, храни се от електричеството отдолу. Стисвам юмрук и се опитвам да си спомня онова, на което ме научи Ела.

Буреносната мълния е най-мощният и най-опустошителен вид, който можем да правим. Тя се надига, нараства, избухва. Над нас облаците в ярки цветове започват да потъмняват и да се вихрят, съединяват се с мощта ми. Пред очите ми над две други части на града разцъфват еднакви сенки. Ела и Рейф. Тримата образуваме триъгълник: електростанцията е в центъра ни. Градът е разстлан пред нас като смъртоносно поле. А Тайтън е някъде там долу, по-опасен от когото и да е от нас, готов да отприщи пулсиращата си мълния върху всеки, дошъл твърде близо.

Синята мълния проблясва първа и осветява къдравите извивки на издигащ се кълбест буреносен облак от лявата ми страна. Ревът на близка гръмотевица избоботва над нас и чувствам как Килорн трепва: движението подръпва ризата ми. Стоя непоклатимо, без да пускам рамката на прозореца.

Пурпурно и зелено се включват в схватката, когато нашите бури се сблъскват и посипват мълнии по мишената ни. Електроцентралата — увенчана с купол постройка недалече от центъра на града — е лесно различима по оплетените жици, простиращи се във всички посоки. Свързва електростанциите из целия град и захранва с електричество фабриките. Източникът на електроенергия за всяко гето. Дори от това разстояние мога да почувствам приглушеното му бръмчене.

— Накарай го да завали — изръмжава Килорн.

Потискам една въздишка:

— Не действа така — изсъсквам в отговор и запращам една мълния през небето. Другите електрикони правят същото: тяхното зелено и синьо препуска към моето пурпурно.

Ударите ни падат право над електроцентралата и пораждат ослепителен блясък. Като по даден знак бръмченето замлъква, когато нашите съюзници изключват системата на електростанцията. Изваждат я от строя по-бързо, отколкото дори ние бихме могли, и с далеч по-малко жертви.

Из целия град комините спират да бълват отровата си. Конвейерите спират със стържещ звук. Дори камионите по улиците, изолирани със собствени източници на енергия, забавят или отбиват встрани, изненадани от внезапното прекъсване на електричеството. Бурята продължава — триглаво чудовище, което изпраща мълнии по небето във всички посоки. Засега се въздържам да удрям земята с мълниите си. Не мога да ги насочвам добре на това разстояние и не искам да излагам на риск невинни хора. Да не говорим за експлозивите на „Алената гвардия“, които сега са заложени из целия град. Една искра от мен може да задейства верига от избухваща смърт.

— Пълно спиране — промърморва Камерън до мен. Гледа своя град с почуда в очите. — Липсата на електрозахранване означава невъзможност за работа. Цели смени, върнати от работа. Работници, настояващи за надниците си. Разсеяни офицери, смутени надзиратели.

Слепи за главорезите, престъпниците и войниците, намиращи се в момента сред тях. Слепи за бомбите под краката си.

— Колко време има, докато…

Първият взрив избоботва прекалено близо и кара Килорн да млъкне рязко. От дясната ни страна се надига експлозия през две улици от нас. При една от градските порти. Камъни и дим се издигат из въздуха в прашна, разтегната дъга. Следващата бомба заличава друга порта, последвана от останалите две. После избухват вътрешните заряди. Под охранителните постове, при стражевите кули, казармите на Сребърните, жилищата на надзирателите. Всички Сребърни мишени до една. Трепвам при всеки удар, като се опитвам да не мисля колко кръв проливаме днес. От двете страни. Кой ще попадне в кръстосания огън?

Наблюдаваме мълчаливо, смутени от гледката. Още дим, още прах, а сега и пепел. Гръдният кош на Камерън се повдига и се спуска, докато дишането й се превръща в задъхване. Широко разтворените й тъмни очи се стрелкат напред-назад и винаги се връщат към фабриките, обозначаващи оръжейния сектор. Там не експлодира нищо.

— „Алената гвардия“ не е толкова глупава, че да постави бомби под склад за муниции — казвам й с надеждата да я успокоя малко.

Тогава секторът експлодира.

Силата на взривната вълна, породена от експлозията, блъсва всички ни назад и ни запраща през счупените стъкла и прашния таван. Камерън с мъка се изправя първа: от едно порязване на челото й тече кръв.

— Значи не е била Гвардията — изохква и ме издърпва на крака.

Ушите ми звънтят, притъпявайки всякакъв звук. Тръсвам глава на една страна, после на друга и се опитвам да се ориентирам. Камерън хваща китката ми и аз мигновено подскачам, трепвам и се измъквам от хватката й.

— Не — изръмжавам, неспособна да понеса чувството.

Тя не реагира и вместо това се съсредоточава да изправи Килорн, като премята едната му ръка върху рамото си, за да го повдигне! Устната му е спукана, а върху едната му ръка има порезна рана от стъклото, но останалата част от него изглежда цяла.

— Мисля, че може да се наложи да стъпим на земята — казва той и се съсредоточава върху напукания таван над нас.

— Съгласна. — Гласът ми звучи странно сподавен, докато хукваме към вратата.

Стълбите не са много повече от тясна спирала, която се спуска надолу и още надолу, и все по-надолу. Истински кошмар за качване и още по-ужасна за слизане: при всяка стъпка усещам раздрусване в коленете. Придърпвам мълнията си към върховете на пръстите, като оставям пурпурните искри да се съберат и да засъскат, готови да пронижат всеки, изпречил се на пътя им.

Килорн ме изпреварва с лекота: слиза, като взема стъпалата по две наведнъж. Мразя, когато прави така, и той го знае. Дори има наглостта да ми се ухили самодоволно в отговор, намигайки.

В този момент Камерън изпищява, виждайки Сребърния пазач, преди ние да успеем.

Той размахва ръка и запраща Килорн настрана през парапета със силата на телекинетична способност. Зрението ми се забавя, когато Килорн полита с изпружено във въздуха тяло, и имам чувството, че някой забива нож дълбоко в стомаха ми. Звънтенето в ушите ми заплашва да разцепи главата ми, извисява се до пронизителен писък. Надолу по цялото стълбище електрическите крушки пукат и съскат от страха ми и разстилат тъмнина.

Пазачът се свлича, преди да успее да насочи гнева си върху нас. Хваща се за гърлото, очите му се въртят, докато се приземява тежко на коляно. Камерън свива ръка с пръсти, извити като хищни нокти, докато го задушава със способността си. Забавя сърцето му, затъмнява зрението му. Убива го.

От пукота и тежкото тупване, с което Килорн се удря в парапета отдолу, ми призлява. Спринтираме възможно най-бързо, право в други двама Сребърни пазачи, които си проправят път нагоре към нас. Един замразител заледява стъпалата под краката ни и ботушите ми се хлъзгат и едва не падам. Прерязвам го с изстрелваща се нагоре мълния, докато партньорът му, каменокож, се олюлява под гнева на Камерън. Посичаме ги като ножове, които прерязват хартия.

Аз стигам до Килорн първа. Той се търкулва и спира два етажа надолу, приземява се проснат върху няколко реда стъпала. Първото, което виждам, е гръдният му кош, който се повдига и спуска. Повърхностно, но се движи. Дишащ. Дави се с кръв. Червена и пурпурна, алена, рубинена. Цветът с толкова ярък, че ми се иска да затворя очи. Той започва да кашля силно и пръска петънца кръв по Камерън и мен. Горещите капчици обсипват лицето ми.

— Вдигнете го — трябва да го вдигнем — промърморвам, като се суетя над него. Камерън ме следва в гробно мълчание. Идва ми да запищя.

Той не може да говори, но се опитва да се надигне сам. Едва не го зашлевявам.

— Остави на нас — излайвам и премятам ръката му през рамото си. — Кам, от другата страна.

Тя вече е там и го повдига. Той е като котва, мъртва тежест.

Килорн се разтърсва от спазми, кашля дрезгаво и оцветява стъпалата със собствената си кръв. Не си давам труд да опитам да преценя пораженията. Просто знам, че трябва да го измъкна навън, да го сваля долу, да го отведа до някого от лечителите, пръснати из целия град. Имам нужда от Дейвидсън, Имам нужда от някого. Гърдите ми се стягат, но отказвам да почувствам агонията или напрежението от тежестта му. Краката ми горят с всяка нова стъпка. Надолу, надолу, надолу, надолу.

— Мер… — изхълцва Камерън.

— Престани!

Той е още топъл, още диша, още повръща кръв по цялото си тяло. Това ми е достатъчно. Вероятно счупени ребра, пукната кост, остра и забиваща се в органите му. Стомахът, белите дробове, черния дроб. Стой далече от сърцето — умолявам. Нямаме време да се справим с едно пронизано сърце.

Усещам вкус на сол и осъзнавам, че плача, измивам кръвта му от лицето си със сълзите си.

Етажите преминават като в мъгла, която се плъзга покрай нас. Килорн си поема през зъби влажен, хриплив дъх: лицето и ръцете му са все по-бледи с всяка изминала секунда. Всичко, което можем да направим, е да бягаме.

Още пазачи се втурват нагоре по стълбите: виковете им напомнят възбудения лай на хрътки, надушили следа. Едва ги виждам, едва усещам нервите им, докато се раздробяват под мълнията ми. Някои падат бързо с бликаща от очите, устата и ушите им кръв, докато Камерън запраща способността си като удари на чук из телата им. Но има толкова много, твърде много, нахлуващи да ни пресрещнат.

— Насам! — излайва Камерън с все още долавящи се сълзи в гласа, докато се хвърля с тяло през една врата на следващата площадка.

Следвам я, без да мисля, и минавам през тесен и окаян апартамент. Нямам представа къде ни води Камерън. Всичко, което мога да направя, е да не пускам Килорн и мълнията си: единствените две неща в моя свят.

— Дръж се — чувам се да шепна на Килорн — твърде тихо, за да чуе някой.

Камерън ни отвежда до най-близкия прозорец: поредния квадрат от мръсно стъкло. Този обаче се отваря към съседен покрив. Тя изритва стъклото с единия от дългите си крака и го избива. Моята мълния пази гърбовете ни от преследващи ни Сребърни и ни отпуска достатъчно време, за да се изкатерим навън и да излезем на покрива.

Офицерите ни следват, провират по-едрите си и по-широкоплещести тела през счупения прозорец и се качват горе на посипания с пепел покрив зад нас. Под жестокото, запращащо гръмотевици небе.

Щом между нас и пазачите остава достатъчно разстояние, внимателно свалям Килорн и го полагам върху цимента. Миглите му потрепват, очите му са безизразно изцъклени, докато Камерън стои над него в отбранителна поза с широко разтворени крака и изпънати рамене.

Обръщам се с гръб към нея, заставам срещу Сребърни те, които се мъчат да се задържат на покрива. Преброявам шестима вече, а още други се провират. Нямам представа какви може да са способностите им, дали принадлежат към някоя фамилия, която разпознавам. И не ме е грижа.

В мига щом краката на последния Сребърен стъпват на цимента, отприщвам мълнията.

Бурята се разразява над мен, пурпурна и жестока, заслепяваща с яростта ми. Пищя, но силата поема целия звук, цялата мисъл. Мълнията поглъща телата, убива ги толкова бързо, че дори не ги чувствам. Нито нервите им, нито скелетите им. Нищо.

Когато мълнията се разнася, мирисът е това, което ме връща обратно. Кръвта на Килорн, пепел, опърлена коса и обгорена плът. Зад мен Камерън издава звук, подобен на мъчително преглъщане, сякаш се опитва да удържи позива си за повръщане. Налага се да отместя поглед 01 обгорените останки. Единствено копчетата и пистолетите им остават непокътнати, димящи от горещината.

Едва си поемам с усилие дъх, преди оглушителен пукот да разцепи задръстения със сажди въздух, и покривът се разтърсва под краката ни. Камерън се снишава, прикривайки Килорн с тялото си, когато цялата сграда се разлюлява. Започва да се накланя. Отначало бавно, после по-бързо и по-бързо.

Падам на колене и протягам ръка към Камерън и Килорн, когато постройката поддава. Бурята ми е била твърде силна, сградата с апартаменти — твърде лошо построена. Стените от едната страна се ронят и ни карат да се наклоним. Всичко, което мога да направя, е да се държа, докато покривът се прекършва и пада, плъзва се напред под равномерен наклон. Плъзвам се заедно с него, пръстите ми дращят и се мъчат да уловят каквото и да е, за да намерят опора. Юмрукът ми се сключва върху яката на куртката на Килорн, лепкава от гореща, мокра кръв. Дъхът му е хриплив, по-слаб от всякога, докато се придвижваме с рухващия покрив.

Земята се надига да ни посрещне като бетонен юмрук. Долу чакат Сребърни офицери, готови да ни убият, ако срутването не успее. Стисвам зъби, напрягам се в очакване на сблъсъка. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна и уплашена.

Отначало мога само да примигна към внезапното, полупрозрачно синьо сияние пред мен. То кръжи: поддържа ръба на накланящия се покрив, спира падащата плоча. Но не и нас. Ние се плъзгаме по ъгъла, влачени през пепелта, докато се блъсваме в щита. Отдолу свистят куршуми и аз инстинктивно затварям очи и се свивам на кълбо.

Те отскачат от щита, без да причинят вреда, и изпращат към нас сила, която образува танцуващи вълнички.

Дейвидсън.

Едното ми око се отваря и виждам под нас касапница, пушлива мъгла от сини, зелени и бели мълнии, които се разклоняват сред Сребърните. Белите стрелички на Тайтън повалят четирима от тях в един миг, докато Ела и Рейф нанасят силни удари по останалите с поразяващото си електричество. Докато се бият, щитът се движи и внимателно спуска покрива. Приземяваме се с приглушено тупване, след което се вдига завеса от сив прах.

Килорн е висок, слаб, но тежък. Адреналинът ме прави почти безтегловен. Едва усещам напрежението, когато го повдигам отново и премятам едната му ръка през рамото си. Още диша, още диша. Камерън го хваща от другата страна и се втурваме през пепелта, без да мислим за мълниите или Сребърните, които още се бият.

— Лечители! — изревавам колкото мога по-силно, за да ме чуят над шумотевицата. — Имаме нужда от лечители!

Камерън повтаря като ехо виковете ми, гласът й се разнася надалече. Тя е по-силна и по-висока от мен и поема основната част от тежестта на Килорн. Той не я забавя.

Премиерът ни пресреща забързано, хората от личната му охрана са се подредили в разгърнат строй около него. На бузата му има размазано петно кръв. Червена кръв. Нямам време да се питам чия е.

— Трябва ни… — изричам задъхано, но Килорн потръпна и се превива на две. Почти се изтърколва от хватката пи и ни принуждава да спрем. Нова вълна от кръв опръсква земята и оцветява ботушите ми.

Едва не припадам от облекчение, когато лечителят излиза напред от редиците на войниците на Дейвидсън и се втурва. Лицето на червенокосия новокръвен ми е познат, но нямам достатъчно енергия да си спомня името му.

— Сложете го да легне — нарежда рязко мъжът и ние с благодарност се подчиняваме.

Единственото, което мога да направя, е да държа ръката на Килорн: кожата му е студена в сравнение с пламъка на моята. Още е жив. Успяхме да стигнем навреме. Бяхме достатъчни.

Камерън коленичи над него, безмълвна и втренчено, със сплетени в скута ръце. Страхува се да го докосне.

— Вътрешно кървене — промърморва лечителят, като разкъсва ризата на Килорн. Коремът на Килорн е почти черен от синини. Докато лечителят движи бързо пръсти, като натиска и побутва, те започват да намаляват. Килорн прави гримаса, стиснал зъби, за да се пребори със странното усещане. — Все едно някой е стоварил чук върху ребрата ти.

— Така се чувствам — изстенва през зъби Килорн.

Гласът му е напрегнат, но жив. Стисвам очи и ми се иска да имах богове, на които да благодаря за живота му. Хватката му върху ръката ми се затяга, той стисва пръстите ми. Принуждава ме да го погледна.

Тъмнозелени очи срещат моите. Очи, които са ме следвали през целия ми живот. Очи, които едва не се затвориха завинаги.

— Всичко е наред, Мер. Добре съм — прошепва той. — Никъде няма да ходя.

Стоим до него като безмълвни стражи, докато лечителят работи. Потрепвам в такт с далечния тътен на експлозии и артилерийска стрелба. Част от тътена е далече, отвъд Ню Таун, заглушен от километрите. Нападението Над Харбър Бей е започнало — трипосочна атака за превземане на града. Те ли ще спечелят битката днес? Или ние?

Електриконите се приближават към нас, проправяйки си път обратно през дузината Сребърни трупове, осеяли пътя. Тайтън се забавя и преобръща няколко с крак, докато Рейф гледа отстрани.

Ела ми помахва лекичко, докато се приближава. Шалът й го няма и пепелта оцветява синята й коса в сиви ивици и я състарява. Едната й ръка се присвива безцелно отстрани до тялото й и кълбестите буреносни облаци отгоре, безмълвни засега, се завъртат в такт с движението. Тя ми намига, като се опитва да си придаде храбро изражение.

Мрачните лица на Рейф и Тайтън са по-явни. И двамата държат ръцете си свободни, готови да отблъснат всяко нападение.

Но изглежда, че не се задава никакво. Или битката е съсредоточена другаде, или вече е приключила.

— Благодаря — промърморвам: гласът ми изневерява.

Отговорът на Тайтън е бърз:

— Защитаваме своите.

— Ще излязат още, но от гората.

Поглеждам назад и виждам как лечителят повдига внимателно Килорн до седнало положение.

Камерън помага предпазливо, като допира ръка до голата кожа на гърба му. Внезапно изпитвам чувството, че се натрапвам в нещо, в което не бива. С опакото на ръката си бързо забърсвам кръвта, потта и сълзите, зацапали лицето ми.

— Ще отида да разбера какво става — промърморвам и се изправям на крака, преди някой да успее да възрази.

Ботушите ми хрущят из отломките, докато се залъгвам право към електриконите. Рейф ми се усмихва слабо. Смъква рязко шала от главата си и прокарва ръка по ниско подстриганата си зелена коса.

— Изглежда, че той ще се оправи? — казва и посочва с брадичка назад към Килорн.

Издишвам бавно:

— Така изглежда. А всички вие?

Ела ме обгръща с ръка, гъвкава като котка с цвят на сапфир:

— Имахме по-малко неприятности от вас, това е сигурно. Мисля, че донесохме малко повече огнева мощ, отколкото някой може да очаква за място като това.

— Жителите на Норта тук бяха малочислени и неподготвени. — Тайтън се изплюва към улицата. — Сребърните крале не очакват някого да го е грижа за едно Червено гето, а какво остава пък да се бие за него.

Примигвам при намека, изненадана:

— Значи спечелихме?

— Определено се държат, сякаш сме спечелили — отвръща Тайтън. Прави жест с ръка, посочвайки към войниците от Монтфорт и тези на Гвардията, които сега са завзели улицата. Могат да минат за Червени технита, ако не са картечниците, висящи от раменете им. Няколко май се смеят и си разменят любезности с премиера, докато върви сред тях.

— Питам се как ли се справят в Харбър Бей — казва Ела и подритва облаче пръст.

Навеждам очи. Сърцето ми още блъска в гърдите и разнася адреналин из вените ми. Поради това ми е трудно да мисля за каквото и да е отвъд улицата. Камо ли пък за хората, които обичам, биещи се и навярно умиращи на няколко километра оттук. За секунда се опитвам да забравя. Да се овладея. Да дишам дълбоко и спокойно. Не се получава.

— Господин премиер — казвам рязко и отивам решително до него.

Той ме поглежда в отговор, усмихва се и дори махва с ръка, за да ме повика да се приближа. Все едно ми трябва покана.

— Бароу — казва той. — Поздравления за добре свършената работа.

Трудно ми е да съм в настроение за празнуване, докато Килорн лежи на няколко стъпки от мен, макар и под грижите на лечител, който да го закърпи. Беше на косъм.

— А градът? Някаква вест от Фарли?

Усмивката му замръзва на място.

— Някои.

Нещо се стяга в гърдите ми.

— Какво се предполага да значи това? — настоявам. — Жива ли е?

Дейвидсън посочва един от войниците си: жена с товар, който е плетеница от жици и оборудване за предаване на съобщения по радиото.

— Допреди няколко минути, да. Лично говорих с генерала.

А Тиберий? Прехапвам устни, за да възпра порива да попитам за него поне по име.

— Всичко ли протече по план? — изричам с усилие: умът ми прелита по многобройните елементи от инвазията в Харбър Бей.

Лицето на премиера се изопва:

— Очаквахте ли да мине? — промърморва той.

Едва не се озъбвам в пристъп на безсилен гняв. Но и артилерийски залп прогърмява на километри от нас.

Когато адреналинът в мен се уталожва, ме обзема студ, който заплашва да вцепени тялото ми. За миг поглеждам назад и виждам Камерън, която коленичи до Килорн. Не говорят. И двамата са с широко разтворени очи, почти смазани от изтощението и остатъчния вкус на страха. После хвърлям поглед към електриконите. И тримата отвръщат на погледа ми с решителни изражения.

Готови да ме последват. Готови да защитят своите.

Решението ми отнема само частица от секундата:

— Намерете ми камион.