Виктория Айвярд
Гибелна буря (11)

Единайсет
Мер

Почти не съм спала въпреки изтощението си. Нужно ни беше време почти до зазоряване, докато се върнем в Асендант: лечителите ни обработваха по пътя. Когато пристигнахме, имахме само няколко часа до планираното обръщение на Дейвидсън към събраното му правителство. Опитах се да поспя, но докато въздействието на адреналина от битката с нападателите отмине, вече бях обзета от нервност заради предстоящата среща. Прекарах остатъка от нощта, вперила поглед в краищата на завесите си, гледах как синята предутринна светлина нараства. Сега едва мога да седя на едно място, докато чакам на долната тераса и опипвам нервно краищата на роклята си. Това е строга дреха, с наситено лилав плат на райета, пристегната със златист колан на кръста ми, с издуващи се като балони ръкави, набрани на китките. Яката се спуска надолу, разкрива ръба на жигосаното клеймо, оставено от Мейвън, и съм сплела косата си, за да открива лицето ми. Гордо излагам на показ белезите, разклоняващи се надолу по врата ми. Идеята е моя, не на Гиза. Искам да покажа на политиците в Монтфорт колко много съм пожертвала вече. И искам да изглеждам възможно най-много като Мълниеносното момиче, макар и тази личност да не е реална. Мога да черпя сили от нея, както черпех сили и от Марийна. Те може и да са лъжливи версии на самата мен, но са и части от действителна личност, макар и малки.

Изгревът на слънцето в планините е странен. Разстила се пред мен, изпраща назъбени лъчи светлина нагоре и над върховете. Бавно, но неотклонно тъмнината се оттича от долината, бяга заедно с мократа сутрешна мъгла по склоновете на града. Асендант сякаш се събужда със светлината и приглушеното жужене на оживление и дейност се издига към двореца.

Кралица Анабел не е от хората, които закъсняват, особено за нещо толкова важно като това. Тя слиза от входа на двореца, следвана плътно от внука си и телохранителите им. Джулиан изостава малко назад с ръце, обвити в дългите му, златисти одежди. Среща погледа ми и кимва за поздрав. Отвръщам на жеста. Може и да не съм съгласна с това, че предпочете да подкрепи племенника си, но разбирам избора. Разбирам това — да подкрепяш семейството си над всичко останало.

Облечена в цветовете на своята Династия Леролан, червено и пламтящо оранжево, Анабел прилича повече на жена пазител, охраняваща своя крал, отколкото на негова баба. Също толкова смъртоносна е. Не носи рокля, а украсен с брокат дълъг сюртук с туника в тон с нея и черен клин отдолу с подгъви, обточени с блестящ бронз като части от броня. Анабел Леролан е готова за битка от онези, които не се водят на бойното поле. Усмивката, която ми отправя от отсрещния край на терасата, не стига до очите й.

— Ваше Величество — казвам и я поздравявам с леко свеждане на глава. — Тиберий — очите ми се стрелват за миг към него.

Той се ухилва, мрачно развеселен от отказа ми да го наричам по какъвто и да е друг начин. Нито със съкратената форма на името му. Нито дори с титлата му.

— Добро утро — отвръща той. Изглежда елегантен, както винаги. Навярно дори повече. Битката с нападателите е оставила отпечатъка си върху него и почти мога да усетя мириса на пепелта, която е търкал цяла нощ. Може ли да не си го представяш как се къпе, сопвам се мислено на себе си.

Зората отива на огнения принц, облечен в алена мантия и гарваново черни копринени дрехи. Носи короната върху спретнато подстриганата си черна коса. Дело на магнитрони, обзалагам се. Поредното творение на Еванджелин. И тя му отива. Няма скъпоценни камъни, нито сложни украси. Просто семпъл кръг от грубо желязо, оформен като сплетени пламъци. Проследявам я с очи, съсредоточавайки се върху подобно дребно нещо, което той обича толкова много.

Макар че между нас все още има тлеещо напрежение, не изпитвам същия гняв или ожесточение като вчера. Думите, които си казахме в планината, макар и малко на брой, имаха известно успокояващо въздействие. Иска ми се да имахме повече време да стигнем до някакво разбирателство.

Но какво разбирателство може да има?

Колкото и да се опитвам, не мога да стъпча надеждата, която още гори в сърцето ми. Все още искам да избере мен. И все още бих му простила, ако признае грешката си. Тази надежда отказва да умре, независимо колко е глупава.

Видът на Фарли ме шокира най-много от всичко. Не защото кракът й е излекуван, почти като нов. Това го очаквах. Тя излиза навън след безупречно изглеждащия премиер Дейвидсън и отначало не я разпознавам. Няма я изстрадалата униформа с тъмночервено горнище, изпоцапано от носене и захабено от битки. Тя е облечена в парадна униформа, приличаща повече на нещо, което съм виждала да носят Тиберий или Мейвън. Никога Фарли.

Примигвам към нея, гледайки я как оправя ръкавите на вталената алена куртка, скроена плътно по тялото. На яката са прикрепени генералските й нашивки — три метални квадратчета, пришити в плата. На гърдите й има други — медали и почетни знаци, както метал, така и ленти. Съмнявам се да са истински, но й придават впечатляващ вид. Явно Дейвидсън и Кармадън са й помогнали да се издокара за срещата, постарали са се да признаят „Алената гвардия“ чрез нея. Добавете към това белега в ъгълчето на устата й и твърдия стоманен блясък в сините й очи — питам как някой политик би могъл да й откаже това, което иска.

— Генерал Фарли казвам и се усмихвам криво. — Хубав тоалет.

— Внимавай, Бароу, преди да напъхам и теб в една от тези — изръмжава тя, борейки се отново с ръкавите си. — Едва мога да се движа в това нещо. — Куртката се спуска право по раменете й, точно по мярка. Недостатъчно обаче, за да й позволи свободата на движение, на която е свикнала. Движение, каквото се изисква в битка.

Хвърлям поглед към хълбоците й, плътно обвити в също толкова добре ушити панталони.

— Без пистолет?

Фарли се намръщва:

— Не ми напомняй.

Никой не е изненадан, че Еванджелин Самос пристига последна. Плъзва се през внушителните дъбови врати с братовчедите си Самос от двете й страни в еднакви сиви куртки, поръбени с черно. Роклята на Еванджелин е ослепително бяла, потъмняваща до наситено мастиленочерно на ръкавите и дългия шлейф. Когато се приближава, осъзнавам, че коприната на роклята й не е боядисана, а обшита с късчета ярък, проблясващ метал, съвършено преливащи перлено бяло, сива стомана и черно желязо. Тя приближава целеустремено и оставя роклята да се разстеле зад нея и да се влачи със съскащ звук по зелените и белите камъни.

— Де да можехме да влезем по същия начин и в Галерията на народа — промърморва Дейвидсън на Фарли и мен. Гледа как Еванджелин се приближава. Тя изпъва рамене, за да проличат изправената й стойка и решителната й походка.

Самият премиер се придържа към семплия си, но елегантен стил, облечен е в тъмнозелен костюм с бели емайлирани копчета. Сивата му коса блести, пригладена назад.

— Ще тръгваме ли? — казва той, като посочва арките, извеждащи от двореца.

Облечени в различните си цветове и различно готови, тръгваме след него надолу по виещите се стъпала, от които се влиза в града.

Иска ми се ходенето да беше по-продължително, но Галерията на народа, сградата, където цялото правителство на Монтфорт се събира по подобни въпроси, не е далече. Само на няколкостотин ярда надолу по склона, разположена върху още тераси, изсечени под двореца на премиера. Отново няма стени, които да защитават подобно важно място. Само бели каменни сводести входове и широки веранди обкръжават увенчаната с купол постройка с изглед към Асендант и долината. Слънцето продължава да се издига, хвърляйки отблясъци по купола от зелено стъкло на стотици метри от другата страна. Стъклото е твърде неравно, за да е изработено от Сребърни, но е по-красиво заради завъртулките и извивките на несъвършенството, които улавят светлината по по-интересни начини, отколкото равните, педантично оформени листове от чисто стъкло. Среброкори трепетлики със златисти листа се появяват на равномерни разстояния и обточват постройката като живи колони. Те са дело на Сребърни. Зелени пазители, без съмнение.

От двете страни на всяко дърво стоят войници, неподвижни в тъмнозелените си униформи. Горди, непоколебими. Прекосяваме дългия мраморен свързващ пасаж до широко отворените врати на Галерията.

Поемам си дъх и си придавам твърдост. Това не би трябвало да е трудно. Монтфорт не ни е враг. А целта ни е ясна. Да се сдобием с армия, колкото е възможно по-многочислена. Да съборим от власт един луд крал и неговите съюзници, всичките до един твърдо решени да запазят властта си с цената на живота на Червените и новокръвните. За Свободна република Монтфорт би трябвало да е лесно да се съгласи да помогне. Не е ли равенството това, което подкрепят?

Или поне така ми казаха.

Стискам зъби, посягам и улавям ръката на Фарли. Стисвам мазолестите й пръсти само за секунда. Без да се колебае, тя стисва в отговор.

Първата зала има колони с окачени по тях парчета зелена и бяла коприна, пристегната със сребърни и червени шнурове. Цветовете на Монтфорт и цветовете на двата вида кръв. Слънчеви лъчи струят надолу от капандури и изпълват пространството с ефирно сияние. От нея се разклоняват многобройни помещения, виждащи се през арките между колоните или заключени зад врати от полиран дъб. И разбира се, в залата има хора, скупчени на групички, приковали очи върху всички ни, докато минаваме. Мъже и жени, Червени и Сребърни, с кожа в многобройни различни оттенъци, вариращи от порцеланово до полунощно черно. Опитвам се да се почувствам защитена като в броня в кожата си, защитена от настойчивия им поглед.

Пред мен Тиберий държи главата си високо изправена: баба му се обляга на дясната му ръка, а Еванджелин е от лявата му страна. Внимава да не изостава от дългите му крачки. Никоя дъщеря на Династия Самос не върви отзад. Шлейфът на роклята й принуждава Фарли и мен да спазваме дистанция. Не че имам нещо против.

Джулиан върви зад нас двете. Чувам го как си мърмори, докато хвърля погледи напред-назад. Изненадана съм, че не си води записки.

Галерията на народа е подходящо кръстена. Когато наближаваме входа на залата, чувам приглушеното бръмчене на стотици гласове. Усилва се бързо, докато удавя всичко, освен бумтенето на собствения ми пулс в ушите ми.

Масивни врати от бял и зелен емайл се разтварят, плъзгат се върху смазани панти, сякаш се покланят пред волята на премиер Дейвидсън. Той влиза под звука на бурни аплодисменти. Шумът се разпростира, докато влизаме след него в амфитеатъра, който представлява Галерията.

Многобройните места за сядане, разположени в кръг из помещението, са претъпкани със стотици хора, повечето — в костюми като на Дейвидсън, в различни нюанси на зелено и бяло. Някои са военни, ярко открояващи се с парадните си униформи и отличителни знаци. Когато влизаме, всички се изправят и ръкопляскат в чест на… нас? Или на премиера?

Не знам.

Някои не ръкопляскат, но въпреки това се изправят. Или от уважение, или защото такава е традицията.

Стъпалата надолу към сцената на амфитеатъра са ниски и хлътнали в средата. Мога да ги пробягам със затворени очи. Въпреки това, гледам съсредоточено в краката си и гънките на блещукащата си рокля.

Дейвидсън стига до пода на залата и се отправя към собственото си място в центъра с все още стоящи прави от двете му страни политици. Има празни столове и за нас, всеки обозначен с драперия от цветен плат. Оранжево за Анабел, сребърно за Еванджелин, пурпурно за мен, алено за Фарлц и така нататък. Докато Дейвидсън поздравява мъжете и жените долу в залата и се ръкува с тях с открита, харизматична широка усмивка, ние се настаняваме в столовете си.

Независимо колко пъти хората ме изкарват на показ, така и не свиквам с това.

Същото не важи за Еванджелин. Тя сяда до мен и оправя падащите гънки на роклята си с едно бързо, ловко движение на ръцете. Повдига вежда с властно изражение, като жива картина е. Родена е за мигове като този и ако се страхува от тях, никога няма да го покаже.

— Освободи се от този страх, Мълниеносно момиче — промърморва ми тя, фиксирайки ме с наелектризиращ поглед. — Не е като да не си го правила преди.

— Вярно — прошепвам в отговор, спомнила си Мейвън, трона му и всички ужасни неща, които казах до него. В сравнение с тогава това ще бъде лесно. Няма да ме разкъса.

Дейвидсън не сяда: гледа как другите в стаята заемат местата си едновременно, при което се разнася гръмко трополене.

Той сключва ръце пред себе си и свежда глава. Кичур сива коса пада над очите му.

— Преди да започнем, бих искал да почетем с минута мълчание онези, които паднаха снощи, докато защитаваха нашия народ от нападение на грабители. Те ще бъдат запомнени.

Из цялата стая неговите политици и офицери кимат одобрително, а после и сами свеждат глави. Някои затварят очи. Не съм сигурна кое е уместно, затова правя същото като премиера: сплитам пръсти и навеждам брадичка.

Сякаш след цяла вечност Дейвидсън отново вдига глава.

— Сънародници мои — изрича той: гласът му се разнася с лекота из амфитеатъра. Нещо в помещението, предполагам, — построено е така, че да усилва акустиката до крайност. — Бих искал да ви благодаря. Както за това, че се съгласихте да проведем специално заседание на Галерията на народа, така и за това, че се появихте.

Той прави пауза и се усмихва широко на последвалата вълна вежлив смях. Безобидната шега е лесно средство. Мога да различа точно кои са поддръжниците му просто по това колко много се смеят или усмихват. Няколко политици запазват строги изражения. За моя изненада сред тях има както Сребърни, така и Червени, ако съдя по нюансите на кожата им.

Дейвидсън продължава упорито, крачейки из стаята, докато говори:

— Както всички си даваме сметка, нашата нация е млада, изградена със собствените ни ръце през последните две десетилетия. Аз съм едва третият премиер, а много от вас са в първия мандат от службата си. Заедно представляваме волята на многоликите ни народи и техните интереси и разбира се, полагаме усилия да осигурим безопасността им. В изминалите месеци направих каквото смятах за необходимо, за да защитя това, което представлява нашата страна, и да опазя това, което страната ни се стреми да бъде. — Изражението му става сурово, бръчките по лицето му са по-дълбоки. — Пътеводен лъч на свободата. Надежда. Светлина в тъмнината, която ни обкръжава. Монтфорт е страна, единствената на този континент, където цветът на кръвта не е водеща сила. Където Червени, Сребърни и Пламтящи работят съвместно, ръка за ръка, за да изградят по-добро бъдеще за всичките ни деца.

Кокалчетата ми побеляват в скута ми, когато стисвам ръце. Страната, за която говори Дейвидсън, това, което олицетворява — би ли могло да е възможно? Преди година Мер Бароу, затънала до колене в калта на Подпорите, не би го повярвала. Не би могла. Бях възпирана както от онова, на което бях научена, така и от единствения свят, който ми беше позволено да виждам. Животът ми се ограничаваше до работа или задължителна военна служба. Всяко от тях — различен вид обреченост. И двата вида живот — водени от хиляди, милиони. Нямаше полза да си мечтая, че животът може да бъде различен. Това само би сломило едно вече разбито сърце.

Жестоко е да даваш надежда, където не би трябвало да има никаква. Баща ми ми каза това. А дори той не би го казал отново. Не и сега, когато видяхме, че тази надежда е истинска.

А това място и тази стъпка към по-добър свят по някакъв начин също са истински.

Виждам ги пред очите си. Червени представители, обливащи се в руменина като разцъфващи цветя, когато се изчервяват, редом със Сребърни. Новокръвен водач, вървящ по подиума пред нас. Фарли с кръв, червена като зората, седнала толкова близо до един Сребърен крал. И дори аз. Аз също съм тук. Моят глас има значение. Моята надежда има значение.

Хвърлям поглед от другата страна на Еванджелин към законния крал на Норта. Той ме последва тук, защото още ме обича — мен, едно Червено момиче. И защото наистина се опитва да види нещата сам.

Надявам се да види това, което аз виждам тук. И ако заеме трона, ако не успеем да го спрем, надявам се да чуе всичко, което казва премиерът.

Той гледа към ръцете си — пръстите им са присвити като хищни нокти върху ръкохватките на стола му. Кокалчетата му са също толкова бели, колкото и моите.

— И въпреки това не можем да твърдим, че сме свободни, не можем да претендираме да бъдем какъвто и да е пътеводен лъч, ако допускаме зверства по границите си — продължава Дейвидсън. Тръгва бавно към по-долните места, взира се във всеки политик поред. — Ако можем да гледаме към хоризонта и да знаем, че там има Червени, които живеят като роби, Пламтящи, които биват избивани, животи, смазвани под ботуша на Сребърните потисници.

Сребърните с кралска кръв не трепват. Но и не правят нищо, за да отрекат думите на премиера. Анабел, Тиберий и Еванджелин са вперили погледи напред с непроницаеми изражения.

Дейвидсън започва да крачи назад, завършвайки кръга си по подиума.

— Преди една година подадох искане за възможността да се намесим. Да използваме част от нашите армии, за да подпомогнем „Алената гвардия“ в проникването й в Норта, Езерните земи и Пиемонт — всички кралства, построени върху тирания. Беше рисковано. Излагаше на показ нацията ни, която се разрастваше тайно. Вие обаче благосклонно се съгласихте. — Той преплита пръсти и прави полупоклон към Галерията. — И затова моля отново. За още войници, още пари. За способността да събаряме от власт жестоки режими и за правото да се гледаме в очите. За да можем да кажем на децата си, че не сме стояли и наблюдавали безучастно как деца точно като тях биват избивани или обричани. Наш дълг е да станем свидетели и да се борим сега, когато можем.

В Галерията един политик се изправя. Сребърен мъж с тънка руса коса, кожа, бяла като кост, и одежди в наситено смарагдово зелено. Ноктите му са странно дълги и излъскани до силен блясък.

— Говорите за събаряне от власт на режим, господин премиер — казва той. — Аз обаче виждам до вас млад мъж със сребърна кръв и корона на главата. Не виждам други корони в тази стая. А вие знаете така добре, както и аз, колко корони трябваше да унищожим, за да изковем страната си. Колко много трябваше да изгорим, за да се издигнем от пепелищата.

Политикът докосва собственото си чело. Ясно е какво има предвид. Една от короните, които е трябвало да бъдат изоставени, е била неговата собствена. Стисвам зъби, борейки се с порива да погледна Тиберий. Иска ми се да му изкрещя: Виждаш ли? Може да бъде направено.

Дейвидсън свежда глава в дълбок поклон.

— Много вярно, представител Радис. Свободната република е нация, създадена от война, от жертва и най-вече, от шанса. Преди да се надигнем, планините бяха разнороден сбор от дребни кралства и още по-лошо, биещи се за господство. Нямаше единство. Беше лесно да се промъкнем в пукнатините и да разделим онова, което вече се разпадаше. — Той прави пауза, със светнали очи. — Виждам подобна благоприятна възможност сега в Сребърните кралства на изток. Възможност да променим нещата в Норта към по-добро.

От редиците на Галерията се изправя друг политик, Червена жена с гладка кожа с цвета на бакър, късо подстригана черна коса и бяла рокля, препасана по диагонал с ешарф в маслиново.

— Съгласен ли е Ваше Величество? — пита тя, като приковава очи върху Тиберий.

Той се поколебава, изненадан от прямотата й. Тиберий не е толкова бърз с думите, както проклетият му брат.

— Норта е в състояние на гражданска война — отвръща с несигурен глас. — Повече от една трета от нацията се е отцепила: някои се заклеват във вярност на кралство Пролома, където крал е бащата на годеницата ми. — Стисва челюст и посочва с жест към седналата до него Еванджелин. Тя не реагира. — Останалите са обещали верността си на мен. Заклели са се да ме поставят обратно на трона на баща ми и да прогонят брат ми. — Едно мускулче подскача на бузата му. — Който си проправи път до него с убийство.

Тиберий свежда бавно очи. Виждам как гръдният му кош се повдига и спуска бързо под гънките на червеното му наметало. Мисълта за Мейвън все още наранява и двама ни, Тиберий — още по-силно, отколкото мен. Бях там, когато Мейвън и Елара го принудиха да убие родния си баща, стария крал. Виждам онзи ужасен момент, изписан върху мрачното му лице, така ясно, както буквите в книга.

Представителката не е удовлетворена. Тя накланя глава и долепва един до друг дългите си пръсти:

— Съобщенията гласят, че крал Мейвън е обичан от хората. Искам да кажа от онези, които още са му верни — добавя тя. Любопитно е, че Червеното население на Норта влиза в тази бройка.

Притъпена топлина пробягва на леки вълни по голата ми кожа. Немного, но достатъчно, за да предаде неудобството на Тиберий. Свивам пръстите си в юмрук и проговарям, преди той да бъде принуден да го направи.

— Крал Мейвън е изключително умел манипулатор — казвам на жената. — С лекота използва собствения си образ — момчето крал, поставено насила на трона — и успява да излъже всички, които не го познават в действителност.

А понякога дори и онези, които го познават. Най-вече Тиберий. Веднъж той ми каза, че търсел новокръвни внушители, по-силни от кралица Елара, навярно способни да поправят онова, което тя е повредила у брат му. Неосъществимо желание, ужасна мечта. Виждала съм Мейвън без нейните машинации. Тя е мъртва, а той все още е чудовището, което тя го е принудила да бъде.

Жената политик насочва поглед към мен и аз продължавам:

— Той уреди съюза с Езерните земи, преустанови една война, която моят народ беше изпратен да води. Отмени ограниченията, които баща му наложи върху живота им. Не е трудно да се разбере защо има подкрепата им. Лесно е да спечелиш благоволението на хората, които храниш. — Докато говоря, се сещам за себе си, за семейството си. Подпорите. Камерън и гетата, пълни с Червени, хванати като в капан в живота си. Къде щяхме да бъдем, ако някой не беше проникнал през стената около нас? Ако не ни беше показал какъв всъщност би трябвало да бъде светът? — Особено когато контролираш онова, което им се дава — както на масата, така и на видеоекрана.

Тя ми се ухилва, показвайки редки зъби:

— Ти си истински трън в задника му, Мер Бароу. А също и преимущество за него. Виждали сме видеозаписи от залавянето ти. Твоите думи също привлякоха хората на негова страна.

Топлината, която усещам в следващия миг, не идва от Тиберий, а от собственото ми смущение. Прокарва нокти по лицето ми и стопля блузите ми.

— Да. И се срамувам от това — казвам й прямо.

От лявата ми страна Фарли стиска юмрук върху седалката на стола си. Надвесва се напред:

— Не можете да я вините за неща, казани под прицела на оръжие.

Червената жена се стяга:

— Не я виня, разбира се. Но лицето и гласът ти са използвани толкова много пъти, госпожице Бароу. Няма да е от голяма полза да се опитваш да убедиш народа си в Норта. И извинявам се, но по тази причина е трудно да се вярва на това, което казваш сега, и на това от чие име говориш.

— Тогава говорете с мен — процежда Фарли: гласът й отеква из цялата Галерия. Руменината се отдръпва от лицето ми, прогонена от хладно облекчение. Хвърлям кос поглед, по-признателна за присъствието на Фарли откогато и да било преди. Тя сдържа гнева си, използва го като гориво. — Аз съм генерал от „Алената гвардия“, висш офицер от Командването. Моята организация действа в сенките от години: от замръзналите брегове на Хъд до низините на Пиемонт и навсякъде между тях. Постигнахме много неща с много малко средства. Представете си какво можем да направим с повече.

В отсрещния край на помещението друг от представителите на Монтфорт вдига ръка, по която проблясват златни пръстени. Той е Червен, усмивката му е остра и лукава:

— Много, казвате? Простете, генерале. Но преди да започнете да работите с нас, вашата Алена Гвардия не беше много повече от мрежа съюзили се престъпници. Контрабандисти. Крадци. Дори убийци.

Фарли просто изсумтява:

— Направихме каквото трябваше. Премиерът говори за промъкване през пукнатини — ние ги създадохме. И транспортирахме хиляди хора извън опасност. Червени, които имаха нужда от помощта ни. Също и новокръвни. Собственият ви премиер е роден в Норта, нали? — Тя посочва с брадичка към Дейвидсън, който издържа на погледа й. — На косъм да бъде екзекутиран за престъплението да бъде такъв, какъвто се е родил. Спасявахме хора като него всеки ден.

Мъжът с лукавата усмивка свива рамене:

— Това, което искаме да кажем, е, че не можете да направите това сами, генерале — казва той. — И макар каузата ви да е справедлива, трябва да се постигне съгласуваност. Вие сте група без нация, без граждани, пред които тя да отговаря. Методите ви отиват отвъд обичайните граници на войната. Ние си имаме наши, за които да мислим.

— Отговаряме пред всички, сър — отвръща Фарли хладно. Небрежно обръща глава и оставя онази страна на устата й, където е белегът, да улови светлината от купола отгоре. — Особено онези, които мислят, че никой не слуша. Ние слушаме и действаме и ще продължим да се борим. До последното хриптене на сетния си дъх „Алената гвардия“ ще прави каквото може, за да поправи онова, което е счупено. Със или без вашата помощ.

Все още крачещ из стаята, Дейвидсън минава край нея. Стрелва я с поглед, който не мога да разтълкувам, устните му са стиснати в тънка линия, която не издава нищо, очите му са приковани върху лицето на Фарли. Не мога да преценя доволен ли е, или вбесен.

Сребърният представител на име Радис се изправя отново. Не изглежда и с ден по-стар от трийсет и пет години и е достатъчно възрастен, за да помни каква е била тази страна преди Монтфорт. Измерва с поглед всички ни:

— Значи предлагате да подкрепим нов Сребърен монарх и да му помогнем да се сдобие с трон.

От дясната ми страна Еванджелин се ухилва и виждам, че е покрила кучешките си зъби със заострено сребро. Отвратително, помислям си. И послание като останалата част от образа. Готова е да отхапе сърцето на всеки, който се изпречи на пътя й. Включително на всички нас.

— Двама всъщност — казва тя и се постарава гласът й да се чуе из целия амфитеатър. — Баща ми, кралят на Пролома, също трябва да бъде признат като законен владетел.

Едно ъгълче на устата на Тиберий потрепва, а Анабел присвива устни. Както и преди в Корвиум, Еванджелин прави всичко по силите си, за да отклони всякакъв напредък, който годеникът й би могъл да постигне.

Радис й се усмихва злобно в отговор, сивите му очи проблясват:

— Но както ни казахте, господин премиер — продължава той, — Свободната република е изградена от такива кралства. Знаем какви са, в какво се превръщат. — Погледът му отскача бързо от Еванджелин към Тиберий. — Независимо колко благородни, колко верни, колко почтени са кралят или кралицата.

Безизразната маска на премиер Дейвидсън заплашва да се смъкне и да открие намръщено изражение. Той свежда леко глава, приел довода на Радис. Други мърморят из стаята, размишляват върху същия недостатък в този съюз. Разбира се, Дейвидсън и Гвардията имат по-дълга игра, без намерение да подкрепят повече крале и кралици, но едва ли можем да изтъкнем това пред Сребърните.

Лъжата ми идва лесно, защото не е изцяло невярна.

— Преди казахте нещо друго, господин премиер — обаждам се бързо, като се изтласквам и се надигам от стола си. — Преди втората битка за Корвиум, когато бяхме още в Пиемонт.

Дейвидсън се завърта рязко към мен с вдигната вежда.

— Сантиметри за километри — обяснявам, накарала всеки звук да звучи остро върху езика ми.

Пълната сила на вниманието на Галерията ме кара да потреперя от отчаяние. Трябва да се съгласят. Имаме нужда от подкрепата им, ако смятаме да сложим край на царуването на Мейвън и да попречим на Тиберий да вземе короната, която той оставя след себе си.

— Промяната може да бъде бърза или може да бъде бавна. Но движението би трябвало винаги да е напред. Знам, че някои от вас гледат крал Тиберий, кралица Анабел и принцеса Еванджелин и се питат: с какво са различни? По-добре ли е да пролеете кръвта си, за да дадете трон на тях, отколкото да останете живи и да позволите на Мейвън да запази своя?

Радис ме поглежда от висотата на дългия си нос:

— Защото вие твърдите, че Мейвън Калоре е чудовище. Опасно и своенравно момче, което не може да бъде обуздано.

Тръсвам глава и премятам плитката си през рамо. Подобно на Фарли, оставям белезите си да разказват собствената си история. Буквата М на ключицата ми се нажежава под погледа на стотици очи.

— Защото Мейвън Калоре е несъмнено, безспорно най-лошият вариант — казвам, насочвайки думите си към всички тях. — Не само никога няма да поведе страната си към напредък, но и ще повлече Норта назад. Той не зачита живота на Червените, нито дори на Сребърните. Не храни мисли за равенство. Нито дори намек за каквото и да е отвъд нарушения му кръг на отмъщение и желанието да бъде обичан. И за разлика от Тиберий, за разлика от крал Воло в Пролома, за разлика навярно от който и да е Сребърен монарх, живеещ днес, той е готов да направи всичко, за да задържи короната си.

Радис сяда бавно. Прави жест с бялата си ръка, подканва ме да продължа. Не че ми трябва позволението му. Въпреки това гордостта се надига в мен.

— Да — казвам им. — В повечето случаи щеше да е по-добре да си останете тук, защитени от своите планини, изолирани от света. Ако можете да намерите кураж да пренебрегнете зверствата на Норта и нейните съюзници. — Някои от тях се сгърчват от неудобство в столовете си. — Но не и сега. Не и когато Езерните земи са на негова страна. Може да се забавите с вземането на решение дали да ни дадете още помощ, но този призив вече е отправен. Гласувахте да ни помогнете преди. Вашите войници бяха там, когато бях измъкната от двореца Уайтфайър. Вашата армия ни помогна да удържим стените на Корвиум. И Мейвън Калоре никога няма да забрави какво направихте. Никога няма да забрави, че ме отмъкнахте от него.

С теб е същото като с Томас — каза ми Мейвън веднъж. Чувам го как все още шепти в главата ми: — Ти си единственият човек, на когото държа, единственият човек, който ми напомня, че съм жив. Не празен. И не сам.

Тогава той беше чудовище, държеше ме хваната като в капан в двореца си, хваната в капана на собствената си кожа. Питам се какъв ли звяр е сега, когато няма нищо и никого, освен разбитите късчета в главата си.

Стисвам зъби, опитвам се да си представя следващите му ходове. Не в идващите дни, а месеци напред. Години.

— Един ден неговите армии ще бъдат пред прага ви. Войниците на Норта, езерняците. — Те плуват пред очите ми: Висшите Династии в своите цветове, езерняците в своето кралско синьо. — Всички до един с цялата си ярост, маршируващи зад щит от Червени войници, които ще бъдете принудени да убиете. Може и да победите, но много от вашите хора ще умрат с тях. Не мога да кажа колко. Мога само да ви уверя, че ще е повече.

Червената жена с черна коса прави жест с ръка, призовавайки за внимание. Плъзва поглед покрай мен, към Фарли, която още седи в стола си.

— Съгласна ли сте, генерале? — пита, а след това посочва Тиберий. — Този Сребърен крал ще бъде ли по-добър от онзи, който вече е на трона?

Фарли изсумтява насмешливо и едва не завърта очи:

— Мадам, храня твърде малко симпатии към Тиберий Калоре — отвръща тя. Не успявам да се удържа и трепвам, изпускам съскащ дъх. Фарли.

Но тя не е приключила:

— Следователно можете да ми вярвате, когато казвам, че ще бъде.

Представителката кимва леко, удовлетворена от подобен отговор. Не е единствената. Много от политиците из стаята, както Червени, така и Сребърни, си разменят шушукания.

— Е, Ваше Величество? — добавя жената, като насочва вниманието си към Тиберий.

Той се размърдва в стола си. От дясната му страна Анабел докосва за миг ръката му. Имам достатъчно опит със Сребърни майки, за да знам, че кралица Анабел би била смятана за прекалено майчински настроена, твърде нежна, твърде любяща сред себеподобните си.

Сядам, когато той се изправя и стъпва на подиума. Дейвидсън му отстъпва мястото си и най-накрая сяда в собствения си стол, за да позволи на Тиберий да стои сам. Тиберий представлява внушителна гледка на фона на белия мрамор, гранита и спираловидния зелен купол над главите ни. Червеният цвят на наметалото му изглежда като гневен пламък, като струя прясна кръв.

Тиберий вдига брадичка:

— Прекарах почти година в изгнание, предаден от брат си. Но бях предаден и от своя… — Той прави пауза, предъвквайки думите. — Също и от баща си. Той ме възпита да бъда крал като всеки крал преди. Неподатлив, непроменящ се. Обвързан с миналото. Вкопчен в безкрайна война, женен за традицията. — За пръв път Еванджелин трепва, хищните й нокти се присвиват върху ръкохватките на стола й.

Законният крал упорито продължава:

— Истината е, че Норта беше разцепена на две много преди баща ми да бъде убит. Сребърни господари с подчинени Червени. Знаех, че това е погрешно, както всички знаем, в най-съкровените дълбини на съзнанието си. Но властта на кралете има предели. Мислех, че да променя основите на една страна, да пренаредя съдбините на нашето общество, е една от тях. Мислех, че настоящият баланс, макар и несправедлив, е по-добър от риска да хвърля кралството в хаос. — Гласът му жужи от решителност. — И сгреших. Толкова много хора ми дадоха да разбера това.

Вие бяхте един от тях, господин премиер — казва той и хвърля поглед назад към Дейвидсън. — И това важи и за всички вас. Вашата страна, макар и да ни се струва странна, е доказателство, че могат да бъдат начертани нови граници. Може да се поддържа различен баланс. Като крал на Норта възнамерявам да видя онова, което преди не можех. И да направя всичко, което мога, за да хвърля мост през каньоните, които делят Червените и Сребърните. Да излекувам раните. Да променя това, което трябва да бъде променено.

Чувала съм го да говори красноречиво преди. Направи го в Корвиум, казвайки до голяма степен същото. Закле се да промени света заедно с нас. Да заличи разделението между Червени и Сребърни. Това пробуди гордост в мен тогава, но не и сега. Знам какво означават думите му и точно докъде се простират обещанията му. Особено когато залогът е короната.

Въпреки това ахвам тихо, когато той се отпуска и пада на едно коляно в ъгъла на подиума. Наметалото му се разлива около него, ярко и кърваво на фона на мрамора.

Надигат се шепоти, когато свежда глава.

— Не моля никого да се бие за мен, а редом с мен — казва той бавно.

Чернокосата жена проговаря първа, наклонила глава на една страна:

— Вече знаем, че не сте човек, който би изпратил друг вместо себе си, Ваше Величество — отвръща тя. — Това беше дадено ясно да се разбере снощи. Моята дъщеря капитан Вия се би заедно с вас на Хоукуей.

Все още коленичил, Тиберий не казва нищо. Само кимва: едно мускулче подскача на бузата му.

В противоположния край на стаята Радис прави знак на Дейвидсън с леко движение на едната си ръка. Когато го прави, из Галерията прошумолява внезапен ветрец. Осъзнавам, че е вятърен тъкач.

— Подложете въпроса на гласуване, господин премиер — казва Сребърният.

На мястото си Дейвидсън навежда брадичка. Взира се из стаята, обхожда с търсещ поглед множеството събрани политици. Питам се какво ли разчита в израженията им. След един дълъг миг издишва:

— Много добре, представител Радис.

— Гласувам с „да“ — казва Радис бързо, категорично и си сяда.

На подиума Тиберий примигва бързо, опитва се да прикрие изненадата си. Изпитвам същото.

Чувството само се усилва с всяко отекващо „да“, изречено от десетки устни. Броя полугласно. Трийсет. Трийсет и пет. Четирийсет.

Сред политиците се чува и по някое и друго „не“, отначало достатъчно да попари всяка надежда, която бих могла да изпитам. Но те бързо са засенчени, удавени в полза на отговора, от който всички така отчаяно се нуждаем.

Най-накрая Дейвидсън се усмихва широко и отново се надига от стола си. Прекосява подиума и леко докосва Тиберий по рамото, прави му знак да се изправи.

— Имате своята армия.