Виктория Айвярд
Гибелна буря (9)

Девет
Мер

— Казах, без повече изненади — изсъсквам на Дейвидсън, следвайки го плътно по петите, докато ни води през двореца си. Фарли марширува до него, отпуснала ръка върху пистолета на хълбока си, сякаш очаква от дрешниците да започнат да изскачат нападатели.

Сребърните членове на нашата група са също толкова напрегнати. Анабел поддържа редиците им стегнати. Многократно забавя Тиберий, като го избутва зад защитна стена от верни телохранители от Династия Леролан. Еванджелин по-добре успява да крие страха си: лицето й е разкривено в обичайната усмивка — едновременно злобна и самодоволна. Тя има два собствени ескорта — май нейни братовчеди от Династия Самос. Роклята й се променя бързо, преобразява се в люспеста броня, докато се провираме из коридорите на двореца в Монтфорт.

Когато проговарям, премиерът поглежда през рамо и ме измерва с унищожителен поглед. Камбаните и алармата отекват странно в коридора, танцуват около думите му.

— Мер, едва ли мога да контролирам прищевките на нападателите и не организирам по график атаките им, колкото и да са чести.

Издържам на погледа му и ускорявам крачка: из вените ми пулсира горещ гняв.

— Нима? — Не би ме изненадало. Виждала съм крале да причиняват по-лоши неща на собствения си народ в замяна на власт.

Дейвидсън придобива стоманена решимост и мрачно стисва устни в тънка линия. Внезапна руменина се разлива по широките му скули. Гласът му се снижава до шепот. — Имахме предизвестие, да. Знаехме, че идват. И имахме достатъчно време да се погрижим покрайнините да бъдат защитени. Неприятен ми е обаче намекът, че бих пролял кръвта на собствените си хора, бих рискувал живота им, за какво? Драматичен ефект? — изсъсква той с тон, смъртоносен като острието на нож. — Да, това предоставя добра възможност „Алената гвардия“ и Калоре да спазят своята част от сделката и да докажат нещо, преди да се обърнем към моето правителство и да отправим молба. Но това не е размяна, която съм щастлив да направя — казва рязко той. — Далеч повече бих предпочел да си седя навън на терасата и да се опивам приятно със съпруга си, докато наблюдавам как разполагащи с твърде много власт деца се зъбят злобно едни на други, отколкото да правя това.

Чувствам се, сякаш са ме нахокали, но изпитвам и облекчение. Дейвидсън ме гледа настойчиво, в златистите му очи гори огън. Обикновено е толкова сдържано спокоен, невъзмутим, неразгадаем. Силата му се крие не само в способността или харизмата, но и в школувано спокойствие, отвъд което малцина могат да прозрат. Не И сега. Дори само намекът за каквато и да е измяна, без значение колко малка, към страната му, го е настървил. Разбирам подобна лоялност. Уважавам я. Дори почти мога да й се доверя.

— В такъв случай какво ще правим — питам, удовлетворена за момента.

Премиерът забавя ход, после спира и обръща гръб на стената. За да може да вижда всички ни. Това кара гостите да се заковат на място и да задръстят широкия коридор с чакащи Червени и Сребърни. Дори кралица Анабел гледа очаквателно Дейвидсън с мрачно внимание.

— Нашите патрули докладваха за нападатели, пресичащи границата, преди час — казва той. — Обикновено се отправят към градовете надолу по низината или към самия град.

Помислям си за родителите си, за братята и сестра си и Килорн. Или проспиват шума, или се питат за причините му. Не искам да споря, не и ако това означава да ги зарежа, изоставени и в опасност. Фарли улавя погледа ми и виждам у нея същия страх. Клара също е горе, завита в едно креватче.

Дейвидсън полага всички усилия да ни успокои:

— Алармите са предупредителни и нашите граждани го знаят — казва той. — Асендант е добре защитен от атака. Дори само планините осигуряват достатъчно защита, за да ограничат повечето нападения до низините или ниско по източните склонове. Би им се наложило да се изкатерят право в зъбите ни, за да се доближат достатъчно да нападнат града.

— Нападателите особено глупави ли са в такъв случай? — пита Фарли, опитвайки се да прикрие с гняв собствената си тревога. Не сваля ръка от пистолета си.

Едно ъгълче на устата на Дейвидсън се повдига и ми се струва, че чувам Кармадън да изкашля в шепата си.

— Не — отвръща премиерът. — Но много ги интересува как изглеждат действията им в очите на хората. Атакуването на столицата Монтфорт донякъде е навик за тях. Това им печели благосклонност сред собствените им хора, както и сред лордовете от Преъри.

Тиберий повдига брадичка. Раздвижва се бавно и се промъква пред един от телохранителите си. От стегнатите му рамене мога да се досетя, че му е омразно да бъде възпиран така. Омразно му е да е, където и да било другаде, освен на предната линия. Не е присъщо на Тиберий Калоре да иска от друг да направи това, което той не би сторил, да се изправи пред опасност, ако самият той не го прави.

— И кои точно са те? — пита той.

— Всички питахте за Сребърните в Монтфорт — казва Дейвидсън: гласът му е достатъчно висок, за да се чуе над предупредителните аларми. — Питате се как живеят по този начин. Как променихме нещата преди десетилетия. Някои Сребърни се съгласиха на свобода, на демокрация. Мнозина, би трябвало да кажа. Повечето. — Той стисва челюст. — Видяха какъв би трябвало да бъде светът. Или видяха света отвъд и решиха, че е по-добре да останат, по-лесно да се приспособят.

Очите му се спират върху Еванджелин и по някаква причина тя се изчервява под внимателния му оглед и почти скрива лицето си.

— Някои — не. Стари Сребърни, кралски особи, аристократи, които не можеха да понесат нашата нова страна. Избягаха или си проправиха с битка път до границите. На север, на юг, на запад. На юг, в безлюдните хълмове между нашите планини и Преъри, сформираха банди. Направиха опити да установят собствени земи и владения. Вечно биещи се, счепкващи се помежду си и с нас. Живеят като пиявици, изхранват се с каквото намерят. Не отглеждат нищо, не строят. Имат малко неща, които ги държат сплотени, освен гнева и умиращата гордост. Атакуват транспортни средства, ферми, градове както в Преъри, така и в Монтфорт. Съсредоточават се главно върху Червени градове и села, върху онези, които не могат да се защитят срещу яростните атаки на Сребърните. Движат се, нападат, пак се местят. И затова ги наричаме нападатели.

Кармадън цъка силно с език. Прокарва ръка по лъщящия си пурпурночерен череп:

— Какво падение за моите Сребърни себеподобни. Само заради едната гордост.

— И заради това, което смятат за власт — добавя Дейвидсън. Очите му се спират върху Тиберий. Принцът изгнаник изпъва гръб и челюстта му се стяга: — Заради това, което смятат, че им се полага. По-скоро биха предпочели да изгубят всичко, отколкото да живеят под подчинението на хора, които смятат за по-низши.

— Идиоти — изругавам.

— Историята е помрачена от такива хора — обажда се Джулиан. — Неподдаващи се на промяна.

— Но те превръщат онези, готови на промяна, в още по-големи герои, нали? — отвръщам и оставям думите да паднат където трябва.

Тиберий не захапва стръвта.

— Къде ще ударят? — пита той, без нито за миг да отмества очи от лицето на Дейвидсън.

Премиерът се усмихва мрачно.

— Получихме съобщение от един от градовете долу в низината. Нападателите са близо — казва той. — Ваше Величество, смятам, че в края на краищата може и да успея да ви покажа Хоукуей.

 

 

Никой дворец не е завършен без оръжейна зала.

Телохранителите на Дейвидсън са вече там, приготвят се из цялото дълго помещение, в което са складирани оръжия и униформи. Не навличат зелените гащеризони, униформите, с които съм свикнала, а впити черни екипи и високи ботуши. Добри за защита срещу нощно нападение. Напомнят ми за дрехите, които носех по време на Обучението, дрехите ми на лилави и сребърни райета, които да ме отличават като дъщеря на Династия Титанос. Сребърна до мозъка на костите. Лъжа.

На вратата Анабел слага длан върху ръката на Кал. Умолява с очи, но той се провира покрай нея, отблъсква я решително, но внимателно. Пръстите и се плъзват леко по края на червената му пелерина и оставят черния брокат да премине през пръстите и, докато той избягва хватката й.

— Трябва да направя това — чувам го да промърморва. — Той е прав. Трябва да се бия за тях, щом те са готови да се бият за мен.

Никой друг не проговаря и мълчанието се спуска плътно като нисък облак. Чувам само шумоленето на дрехи. Роклята ми се разлива като локва около глезените и бързо нахлузвам гащеризона върху долните си дрехи. Докато се движа, се обръщам и погледът ми се приковава върху познати мускули.

Тиберий също извръща лице от мен: захвърлил е ризата, гащеризонът се впива около кръста му. Проследявам с поглед цялата дължина на гръбнака му и забелязвам малкото белези редом с иначе гладка и безупречна кожа. Стари са, по-стари от моите. „Спечелени“ по време на тренировки в някой дворец и на боен фронт, който вече не съществува. Въпреки че докосването на един лечител би могло да ги заличи бързо, той ги запазва, събира белези, както някой друг би събирал медали или ордени.

Дали ще се сдобие с още белези днес? Дали Дейвидсън ще спази обещанието си?

Част от мен се пита дали това е капан за законния крал от Династия Калоре. Лесно покушение, замаскирано като истинска заплаха. Но дори Дейвидсън да е излъгал, че няма да навреди на Тиберий, той не е идиот. Отстраняването на по-големия Калоре само би ни отслабило, би унищожило един жизненоважен щит между Монтфорт и „Алената гвардия“ и Мейвън.

Продължавам да се взирам, неспособна да се спра. Белезите може и да са стари, но не и почти пурпурната, подобна на синина следа там, където вратът му се съединява с рамото. Тя е нова. Само на няколко дни. Това е мое дело, помислям си, преглъщайки мъчително, за да прогоня един едновременно близък и безкрайно далечен спомен.

Някой побутва рамото ми и ме изтръгва рязко от плаващите пясъци, наречени Тиберий Калоре.

— Ето — казва Фарли рязко, предупредително. Не е свалила тъмночервената си униформа на офицер от Командването и се взира настоятелно в мен с разширени сини очи. — Дай на мен.

Пръстите й бързо вдигат ципа на гърба на гащеризона ми и затягат ансамбъла около тялото ми. Раздвижвам се леко, за да наместя дебелия плат на твърде дългите си ръкави. Каквото и да е, за да отклони вниманието ми от принца изгнаник, който в момента напъхва ръце в собствения си екип.

— Нищо в твоя размер, Бароу?

Дълбокият провлечен глас на Тайтън предлага добре дошло разсейване. Той се обляга редом с нас и опира гръб в стената, изпружил напред единия от дългите си крака. Екипът му е същият като моя, макар и повече по мярка за добре тренираното му тяло. Няма знак с форма на мълния. Никакви отличителни знаци. Нищо, което да показва какъв смъртно опасен човек е този новокръвен. Осъзнавам, че докато той е наоколо, на Дейвидсън не му се налага да урежда удобни нещастни случаи, за да отстранява противниците си. Нужен му е единствено Тайтън. Смразяващата мисъл ми действа донякъде като успокояващ балсам. Това поне не е капан. Не е нужно да бъде.

Нахлузвам ботушите си и се усмихвам язвително:

— Ще разменя една-две думи с шивача, когато се върнем.

В отсрещния край на стаята Тиберий навива ръкави и разкрива гривната си на възпламенител. Еванджелин изглежда почти отегчена до него: захвърлила е кожите си на пода и се вижда пълната броня, която я покрива от върховете на пръстите на ръцете до пръстите на краката. Забелязва, че я гледам, и удържа на погледа ми.

Не очаквам тя да поема личен риск заради когото и да било, освен заради Илейн Хейвън, и въпреки това се чувствам в по-голяма безопасност, когато тя е наоколо. Спасявала ме е два пъти преди. И все още съм ценна за нея. Споразумението ни още е в сила.

Тиберий не трябва да спечелва трона.

Стаята започва да се опразва, докато се приготвяме: всички се отправят от мястото за преобличане към безкрайните редици оръжия в дъното на помещението. Фарли се натоварва с муниции: окачва пистолет на другия си хълбок и премята на гърба си лека картечница. Предполагам, че вече е прибрала ножовете си. Аз не вземам никакви оръжия, но Тайтън грабва от рафта колан, пистолет и кобур и ги побутва към мен.

— Не, благодаря — промърморвам със злорадство. Не обичам огнестрелни оръжия или куршуми. Нямам им доверие. И нямам нужда от тях. Не мога да контролирам което и да е от двете така, както мога да контролирам мълнията си.

— Някои нападатели са заглушители — отвръща той с тон като приглушено изплющяване на камшик. Дори само при мисълта вътрешностите ми се преобръщат. Познавам чувството, породено от Безмълвния камък, твърде добре. Не е усещане, което бих искала да изтърпя отново по каквато и да е причина.

Без предупреждение, Тайтън затяга колана с пистолета около кръста ми: очите и пръстите му се справят бързо с катарамите. Пистолетът се плъзва в кобура си: усещам го тежък и непознат до тялото си.

— Ако изгубиш способността си — добавя той, — е най-добре да имаш резервен вариант.

Зад нас температурата се повишава — прииждаща на леки вълни горещина, която може да означава само едно. Поглеждам нагоре точно навреме, за да видя как Тиберий се промъква с рамото напред и се държи на разстояние, упорито решен да не вдига поглед от пода, докато върви. Опитвайки се да ме пренебрегва.

Със същия успех може да си окачи табела на врата.

— Внимателно с тези ръце, Тайтън — изръмжава през рамо. — Тя хапе.

Тайтън само се засмива мрачно. Не е нужно да отговаря и не се и опитва. Това само настървява Тиберий още повече.

Като никога, не ми пука за горещата алена руменина, която нахлува в бузите ми. Отдръпвам се от Тайтън, който още се смее.

Тиберий ме наблюдава, докато го настигам: бронзовите му очи светят от нещо повече от обичайния му огън. Електрическа енергия пулсира из крайниците ми. Възпирам я, засега я използвам, за да подхраня решимостта си.

— Не бъди такъв самомнителен задник — тросвам се и забивам лакът в ребрата му, докато минавам. Все едно удрям стена. — Ако настояваш да се наричаш крал, можеш поне да се държиш като такъв.

Зад мен той издава нещо средно между ръмжене и раздразнена въздишка.

Не отговарям, не поглеждам назад и не спирам, докато не излизам след неспирния поток войници навън на централния площад, където пристигнахме най-напред преди часове. Черни и горско зелени транспортни камиони задръстват каменната настилка, превозните средства се разпростират равномерно. Дейвидсън чака до най-предното с Кармадън. Прегръщат се бързо, като допират чела и се целуват, преди Кармадън да се отдръпне. Никой от двамата не изглежда притеснен от наближаващата схватка. Сигурно се случва често — или много добре умеят да крият страха си. Може би и двете.

От двореца се разкрива гледка към растящия брой войници, а по балконите се движат сенки. Както слуги, така и гости. Примижавам, опитвам се да открия семейството си сред силуетите. Косата на Гиза би трябвало да се откроява, но зървам първо татко. Стои прегърбен над един парапет, надвесил се е, за да гледа. Когато ме вижда, накланя глава, но съвсем леко. Иска ми се да помахам, но ми се струва глупаво. А когато транспортните камиони оживяват с форсиране на двигатели и шумът от моторите им е като ръмжене през иглолистните дървета, разбирам, че да се провиквам към тях, също е безполезно.

Откривам Фарли до челния камион, докато чака заедно с Дейвидсън. Тя се покатерва вътре, като се повдига и влиза във високия камион. Тези транспортни средства са различни от онези, с които съм свикнала. Колелата са много по-големи, почти колкото моя ръст, с дълбоки нарези за скалистия, неравен планински терен. Останалата част от корпуса е подсилена, обточена със стомана и снабдена с много ръкохватки, подпори за пръстите на краката и висящи каишки с явно предназначение.

Тайтън скача горе и се покатерва по каросерията на челния камион. Хваща се за рамката редом с друг монтфортски войник. Ремъците ги обхващат през кръста, като им оставят достатъчно място да се облегнат, но не и толкова, че да не се друсат. Други войници с всякаква кръв правят същото из всички камиони. Без отличителните им знаци не мога да определя със сигурност, но предполагам, че са тези, които стрелят най-добре както с куршуми, така и със способностите си.

Премиерът Дейвидсън държи вратата и ме чака да се присъединя към него в камиона. Нещо гладно и диво ме тласка да направя обратното.

Покатервам се до Тайтън и се закопчавам с коланите от дясната му страна. Едното ъгълче на устата му се повдига: единственото, с което показва, че е забелязал избора ми.

Камионът зад нас е за Тиберий и Еванджелин: телохранителите им в непогрешими цветове обграждат камиона от двете страни. Гледам как Еванджелин спира, вдигнала крак към стъпалото за качване. Поглежда не към мен, а назад към двореца. Към Кармадън, който чака до внушителния вход със скръстени ръце: белият му костюм сияе в светлините на прожекторите. Анабел стои наблизо, на няколко крачки от него. На границата на нелюбезността. Вдига брадичка, когато Тиберий се появява, прекосяващ площада с дълги крачки.

Без цветовете си той изглежда като всички останали. Войник със заповеди за изпълняване. Човек, който се вписва. Ето кой си мисли, че е. Просто поредният човек под командването на баща си, подчиняващ се на един мъртвец. Отново сключваме погледи и нещо в двама ни пламва.

Въпреки всичко присъствието му ми създава чувство за безопасност. Независимо от отношенията ни, той прогонва всякакъв страх, който изпитвам за себе си.

Разбира се, това оставя само страха за хората, които обичам.

За Фарли, за семейството ми.

И все още, винаги за него.

Рисковано е да се настаним долу в низината, когато търсим помощ от другата страна на планината. Няма време да слезем по склона и да обиколим през долината. Така че минаваме над нея.

Над двореца има пътища, лъкатушещи високо сред иглолистните дървета. Провираме се със свистене на гуми из стръмната местност под клони, растящи толкова нагъсто, че закриват звездите. Облягам се плътно на камиона, защото се страхувам да не бъда запратена върху някой надвиснал клон. Скоро дърветата изчезват напълно, а земята под гумите на камионите ни става камениста. Главата ми се стяга, ушите ми пукат, както при излитането на джетовете. По наклонения терен тук-там има сняг, най-напред събрал се в дупките, докато покрива като пелена последния връх. Незащитеното ми лице почервенява от студ, но екипите са специално изработени и държат топло. Въпреки това зъбите ми тракат и се питам какво точно ме е прихванало, че да пътувам в каросерията на камиона, вместо вътре.

Билото на планината се извисява заплашително над нас — бял нож на фона на небе, осеяно с точиците на ярки звезди. Облягам се толкова назад, колкото се осмелявам. Гледката ме кара да се чувствам дребна.

Губя равновесие, което е знак, че се спускаме. След нас хвърчи сняг, после камъни и пръст, вдигайки облак от отломки, които следват камионите надолу по източния склон. Стомахът ми сякаш се устремява надолу, когато отново наближаваме редицата дървета. Низината се простира отвъд иглолистните дървета, безкрайна и тъмна като океан. Имам чувството, че мога да видя чак на хиляда мили разстояние. Обратно до Езерните земи, до Норта. До Мейвън и онова, което ни е подготвил, каквото и да е то. Поредният чук ще се стовари, и то скоро. Но къде? Върху кого? Никой от нас все още не може да каже.

Гмурваме се в дърветата, камионът се друса по корени и пънове. От тази страна няма пътища, само едва проправени пътеки през извитите като арка клони. Зъбите ми тракат при всяко друсване, а предпазните колани определено жулят бедрата ми.

— Призови я — изръмжава Тайтън и се бутва в мен, за да мога да го чуя над рева на двигателите и воя на вятъра. — Бъди готова.

Кимвам, подготвяйки се за действие. Лесно е да придърпам пулсиращото електричество. Внимавам да не черпя енергия от двигателите около мен, а от мълнията, която само аз мога да призова. Пурпурна и опасна, тя тътне под кожата ми.

Масивните иглолистни дървета оредяват и зървам звездна светлина между игличките им. Не горе, а оттатък. Далече. Напред.

Изпищявам и се притискам към камиона, докато той поднася, правейки рязък десен завой по внезапно появил се гладък път покрай зъбера. За един ужасяващ момент си помислям, че може да се завъртим и да паднем право от планината и да полетим в тъмнината отдолу. Но камионът удържа, гумите се вкопчват в пътя, докато другите камиони го следват един по един, устремени по павирания път.

— Спокойно — казва Тайтън: очите му потрепват по тялото ми.

Пурпурни искри пробягват нагоре-надолу по кожата ми, реагират на страха ми. Догарят безобидно, като потрепват в тъмното.

— И нямаше по-добър начин да направим това? — промърморвам.

Той само свива рамене.

Тук-там по пътя се извиват арки от дялан камък: съоръженията са гладко изсечени, в редуващи се извивки от мрамор и варовик. Всяка е увенчана с чифт изсечени криле: перата са гравирани дълбоко в камъка и обкръжават ярки светлини, които осветяват пътеката.

— Хоукуей — прошепвам високо. Достойно име за път, построен на височината, на която летят ястребите и орлите. На дневна светлина сигурно е зашеметяващ.

Пътят се вие на зигзаг напред и назад надолу по почти подобния на клисура планински склон, опасен с резки линии. Това сигурно е най-бързият път надолу към низината, а също и най-безумният. Шофьорите на камионите обаче са безкрайно умели и точно уцелват всеки остър като бръснач ъгъл. Навярно всичките са копринени хора или тяхното новокръвно съответствие, чиято гъвкавост се пренася върху машините, които управляват. Опитвам се да остана бдителна, докато се спускаме надолу по Хоукуей, нащрек за враждебно настроени Сребърни, криещи се в скалите и чворестите дървета. Светлините по низините идват на фокус. Пейзажът е осеян с малкото градове, които Дейвидсън спомена. Изглеждат мирни, недокоснати. И уязвими.

Точно изминаваме поредния рязък завой, когато нещо подобно на писък пронизва нощта. Пронизителен звук на раздиращ се метал, раздробяващ се по шевовете, се разнася около нас. Когато поглеждам нагоре, виждам един камион да пада, преобръща се отново и отново, изблъскан от мястото си в средата на колоната. Всичко сякаш забавя ход, когато той идва ослепително на фокус: сетивата ми могат да възприемат само камиона, който се върти спираловидно във въздуха. Монтфортските войници в него се борят с предпазните си колани, надявайки се да победят гравитацията. Друг, силнорък, посяга към края на пътя. Той се изплъзва между пръстите му, настилката се пропуква под докосването му. Камионът продължава да пада, докато се върти около оста си. Не може да е злополука. Траекторията е твърде съвършена.

Ще ни смаже.

Едва имам време да се наведа, когато собственият ми камион залита на една страна под мен: спирачките ни скърцат пронизително в опит да спрат навреме. От гумите се вдига пушек, когато спирачките се задействат.

Пътят се раздрусва, щом камионът се стоварва с трясък, а ние се блъсваме в него. Тайтън ме сграбчва отзад за гащеризона и ме дръпва рязко нагоре, докато прокарвам рязко ръце по коланите си и използвам електричеството си, за да прережа дебелата тъкан. Залитаме тромаво напред, когато камионът на Тиберий и Еванджелин се блъсва с трясък в задницата на нашия и ни приклещва между падналия камион и техния.

Още пронизително свистене на спирачки и силни трясъци отекват зад нас един след друг — верижна реакция от разкривени двигатели и изгоряла гума. Само последните камиони в колоната, около шест или там някъде, са спасени от катастрофата. Успяват да набият спирачки навреме, за да спасят двигателите си.

Гледам напред и назад, пред себе си и зад гърба си, несигурна къде да отида. Поваленият камион лежи с колелата нагоре като преобърната костенурка. Дейвидсън вече е излязъл от челния и върви с препъване към войниците, смазани под возилото. Фарли върви заедно с него и държи пистолета в ръката си в готовност. Смъква се на едно коляно и насочва мерника си към зъберите около нас.

— Магнитрони! — изревава Дейвидсън, вдигнал една ръка в призив за помощ. Издава длан напред и оформя прозрачен син щит по протежение на смъртоносния край ни пътя.

По някакъв начин Еванджелин вече стои до него, ръцете й танцуват. Тя изсъсква, докато повдига тежкия камион от пътя и се показват разкривени крайници и няколко сплескани черепа, от които се процежда мозък — като спукани зърна грозде с потекъл от тях сок. Без да губи време, Дейвидсън се хвърля напред да измъква оцелели от реещия се камион.

Движейки се бавно, Еванджелин отново спуска камиона. С присвиване на пръстите си изтръгва една от вратите и позволява на намиращите се вътре да се изтърколят навън. Войниците са окървавени и замаяни, но живи.

— Отдръпнете се! — нарежда рязко тя и им махва да се дръпнат назад от камиона. Когато се подчиняват и се отместват с куцукане от пътя й, тя плясва длани една в друга с отекващ звук.

Камионът се подчинява на волята й, като се разбива и се превръща в плътна, назъбена топка с големината на една от вратите си. Тя я оставя да падне с пукот. Само стъклата и гумите се разлитат във всички посоки отвъд способността на Еванджелин да контролира метала. Едната гума се търкулва надолу по пътя: причудлива гледка.

Осъзнавам, че стоя изправена върху заклещения си камион. Еванджелин се обръща, бронята й отразява звездната светлина. Въпреки застаналия до мен Тайтън се чувствам изложена на показ. Лесна мишена.

— Доведете лечителите тук горе! — изкрещявам и поглеждам назад по колоната от разбити камиони, струпани под арките. — И дайте още малко светлина на пътя!

Над нас нещо припламва, издигащ се лъч като изгряващо слънце. Дело на сенки, без съмнение, хора, които манипулират светлината. Рязка светлина и още по-рязка тъмнина започват да танцуват по всички ни. Примижавам и стисвам юмрук, пораждам няколко искри от собственото си електричество около кокалчетата си. Подобно на Фарли, не откъсвам очи от скалистите издатини, които се издигат навсякъде около нас. Ако нападателите по някакъв начин заемат високата позиция, ако са над нас, тогава губим огромно предимство.

Тиберий вече знае това.

— Погледи — нагоре, прицел — към зъберите! — изкрещява той с гръб към камиона. Кал също държи пистолет в едната си ръка, докато около пръстите на другата се извиват пламъци. Не че войниците имат нужда от подобна инструкция. Всеки, който има огнестрелно оръжие, го е вдигнал, сложил пръст на спусъка. Само ни трябва мишена.

Но Хоукуей е странно безмълвна, тиха, ако не се броят някой и друг вик и ехо, докато по колоната се предават заповеди.

Около дузина монтфортски войници си проправят път надолу по виещия се път, силуети в черните си екипи. Спират при всеки камион и използват способностите си, за да се опитат да разглобят смачканите возила. Магнитрони и силноръки или новокръвните версии на всеки от двата вида.

Еванджелин и братовчедите й крачат тежко отдолу, съсредоточават се да изтръгнат моя камион от своя.

— Можеш ли да го поправиш? — провиквам се надолу към нея.

Тя само се усмихва подигравателно, докато принуждава разкривения метал да се плъзне и да се раздели.

— Аз съм магнитрон, не механик — изръмжава и се провира с рамото напред между отломките.

Внезапно закопнявам за Камерън и нейния колан с инструменти. Но тя е далече, вън от опасност с брат си и Пиемонт. Прехапвам устна, умът ми работи ожесточено. Това е очебиен капан, лесен, който ни оставя уязвими на планинския склон. Или просто заседнали тук, докато нападателите опустошават градчетата долу, ако не и големия град зад нас.

Тиберий си мисли същото. Приближава се забързано до края на пътя и поглежда надолу в тъмнината.

— Можете ли да изпратите съобщение по радиото до вашите градове? Трябва да бъдат предупредени.

— Вече се погрижих — излайва Дейвидсън в отговор. Навежда се над един от ранените войници и държи ръката му, докато един лечител обработва счупения крак на мъжа. До премиера една жена офицер говори бързо в радиостанцията си.

Тиберий се намръщва и се извръща от зъбера обратно към касапницата:

— И изпратете съобщение обратно до града. Повикайте втори отряд. Транспортни джетове, ако могат да стигнат тук навреме.

Дейвидсън кимва едва-едва. Получавам усещането, че вече е направил и това, но си замълчава, все така съсредоточен върху войника под себе си. Лечители, около половин дузина на брой, работят усърдно по цялото протежение на колоната, грижат се за всички пострадали в огромната катастрофа.

— Ами ние? Не можем да останем тук дълго. — Смъквам се от камиона си и се приземявам леко. По-добре се чувствам на твърда земя. — Нещо преобърна онзи камион.

Все още на покрива, Тайтън опира ръце на хълбоците си. Поглежда към зигзаговидно виещия се път отгоре, проучвайки иначе празното място, откъдето падна първият камион.

— Възможно е да е мина с малък заряд. Взривена в подходящия момент, може да преобърне превозно средство.

— Твърде чисто — изръмжава Тиберий. Крачи по пътя, цялото му тяло е напрегнато. Телохранителите му от Династия Леролан го следват малко прекалено плътно, почти го настъпват по петите. — Съгласувано. Има някого тук горе с нас. Трябва да слезем, преди да ударят отново. Лесни мишени сме.

— Лесни мишени на ръба на зъбер — добавя Еванджелин. Подритва гневно собствения си камион и оставя солидна вдлъбнатина във вече смачканата предница. — Можем да изкараме изправните камиони напред. Да ги натоварим колкото можем.

Тиберий поклаща глава:

— Не е достатъчно.

— Все е нещо — сопвам му се.

— Сега сме само на няколко хиляди фута височина. Част от полка може да започне да се спуска, да стигне до земята — казва Дейвидсън, като помага на един от войниците да се отдалечи с куцане от челото на колоната. Жената, негов офицер за свръзка, го следва, като все още говори забързано в радиостанцията си. — Предният пост в Голдън гроув има камиони. Не е далече от подножието на планината.

На земята Фарли се извърта рязко и в бързината сваля оръжието си:

— Искате да се разделим?

— Не задълго — отвръща Дейвидсън.

Тя пребледнява и се изправя на крак.

— Но достатъчно дълго, ако…

— Ако? — пита той.

— Ако това е капан. Маневра за заблуда на противника. Получихте съобщение от градовете, че наблизо има нападатели. Но къде е атаката? — Тя посочва към черния хоризонт. — Няма такава. Не и там.

Дейвидсън се намръщва, очите му шарят неспокойно.

— Не още.

— Или изобщо не са планирали да нападат. Искали са да ни изкарат от града — казва Фарли. — Да ни приклещят на зъберите. Сам казахте — те се бият в името на своята гордост. А градът е твърде добре защитен. Това е идеален начин да накараш ценни мишени да излязат на открито.

Премиерът пристъпва към нея с мрачно и сурово лице. После слага ръка на рамото й и стисва леко. Приятелски, макар и извинителен жест:

— Няма да оставя хората си там навън сами, защото може да сме в опасност. Не мога да направя това, генерал Фарли. Зная, че разбирате позицията ми — въздиша той.

Очаквам по-голяма съпротива от страна на Фарли, но тя свежда брадичка, почти кимва. Задъвква устната си и не казва нищо повече.

Удовлетворен, Дейвидсън поглежда през рамо:

— Капитан Хайклауд, капитан Вия — провиква се той. Двама офицери в черни униформи излизат напред, готови да получат заповеди. — Свалете частите си в долината. Усилен марш с пълна скорост. Среща при Голдън гроув.

Те козируват в отговор и се отправят да съберат войниците си. Когато двата отряда наближават челото на колоната, Тиберий трепва. Забързва към премиера и го стисва здраво за ръката над лакътя. Не заплашително, а умолително.

Знам как изглежда страхът върху лицето на Тиберий Калоре, и го виждам в него сега.

— Оставете поне гравитроните — изрича той умолително. — В случай че решат да вдигнат във въздуха всички ни от планината.

След кратък миг на размишление Дейвидсън щраква със зъби.

— Добре — казва. — И Ваше Височество, ако не възразявате — добавя той и се обръща с лице към Еванджелин, — онези камиони няма да се изкатерят по отломките без помощ. Използвайте и гравитроните. Ще ви свършат бърза работа.

Тя го оглежда със стоманено раздразнение, несвикнала да приема заповеди от никого, освен от баща си. Въпреки това въздъхва и забързва да изпълни нареждането му.

— А аз? — питам, застанала решително между Тиберий и Дейвидсън. И двамата се стряскат, забравили, че изобщо съм тук.

— Остани нащрек — е всичко, което казва Дейвидсън и свива рамене. — Освен ако не можеш да повдигнеш камион от земята, няма кой знае какво, което някой от нас може да направи точно сега.

Полезно, изръмжавам наум. Но раздразнението ми е насочено към самата мен. Способността ми е предназначена да унищожава. Точно в момента е безполезна. Аз съм безполезна сега.

Тиберий също.

Той гледа как Дейвидсън се отдалечава бавно, следван от офицера си за свръзка, и ни оставя да се справяме сами, застанали с гръб към разбитото туловище на моя камион. Из тялото ми още пулсират адреналин и електричество. Налага се да се облегна на метала, сплела пръсти за да не се присвиват конвулсивно.

— Не ми харесва това — промърморва Тиберий.

Изсумтявам насмешливо и провлачвам подметките на новите си ботуши по пътя.

— Заседнали на скален зъбер, половината войници ги няма, съсипани камиони, наближаваща атака от грабители и не успях да си доям вечерята. Какво има да не му харесва на човек?

Въпреки положението, в което се намираме, той се ухилва: усмивката му е крива и позната. Скръствам ръце и се надявам, че на мъждивата светлина не може да ме види как се изчервявам. Той се взира в мен: очите му са настойчиви, изгарящо бронзови, докато обхождат лицето ми. Устните му се отпускат бавно и усмивката му помръква, когато си спомня решенията ни. Изборите ни. Но втренченият му поглед остава и чувствам в мен да се надига огън. Гняв, копнеж и съжаление в равни части.

— Не ме гледай така, Тиберий.

— Не ме наричай Тиберий — изстрелва той в отговор и свежда очи.

Засмивам се горчиво.

— Това е името, което избра.

Той няма отговор на това и потъваме в неловко мълчание. От време на време през планинския склон отеква по някой вик или пронизително металическо скърцане единственият звук в пустата тъмнина.

На зигзаговидно виещия се път над нас Еванджелин, братовчедите й и гравитроните бавно прескачат всъдеходните камиони, местят отломките зад машините, които все още могат да се използват. Дейвидсън сигурно й е поръчал да съхрани всички отломки, които успее, или в противен случай тя щеше просто да разбие всичките на прах и да остави останалото да се претърколи по склона.

— Съжалявам за преди, в оръжейната — казва той след един дълъг миг. Застанал е в сянка и със сведена глава, забил е поглед в земята. Но недостатъчно, за да скрие, че по бузите му плъзва руменина. — Не биваше да казвам онова.

— Не ме е грижа за това, което каза. А за намерението зад него — отвръщам му, клатейки глава. — Не ти принадлежа.

— Мисля, че всеки, който има очи, може да види това.

— Ти можеш ли? — питам остро.

Той издишва бавно, сякаш се подготвя за спор. Вместо това обръща глава и свежда поглед към мен. Ярките светлини на пистата Хоу Куей хвърлят назъбени сенки по лицето му и подчертават скулите му. Това го прави да изглежда стар и уморен, крал от години, а не от дни.

— Да, Мер — казва най-накрая с глас като приглушен тътен. — Но не забравяй, че не бях само аз.

Примигвам:

— Какво?

— Ти също предпочете нещо друго пред мен — въздъхва той. — Много неща.

„Алената гвардия“. Червената зора. Надеждата за по-добро бъдеще за хората, които обичам. Прехапвам устна, дъвча собствената си плът. Нямам какво да отрека. Тиберий не греши.

— Ако вие двамата сте свършили — обажда се високо Тайтън и се навежда от наблюдателницата си върху камиона, — мисля, че и на двамата ще ви е интересно да узнаете, че в дърветата има хора.

Поемам си въздух през зъби и се напрягам. Тиберий бързо протяга ръка и леко докосва ръката ми в знак на предупреждение.

— Не се стряскай казва. — Предполагам, че са ни взели на прицел.

Разнася се силно скърцане на метал и аз подскачам под пръстите на Тиберий. Хватката му се затяга. Но това е просто местенето на камионите.

— Колко? — питам през зъби, положила всички усилия да прикрия страха си.

Тайтън поглежда надолу към мен с блеснали от вълнение очи. Бялата му коса проблясва на изкуствената светлина, осветяваща Хоукуей.

— Четирима, по двама от всяка страна. На доста голямо разстояние, но мога да почувствам мозъците им. — До мен Тиберий се намръщва, ъгълчетата на устните му се извиват надолу с отвращение. — Може би петдесет ярда.

Плъзвам поглед покрай Тайтън, а той плъзва поглед покрай мен: и двамата претърсваме с очи обвитите в сенки иглолистни дървета възможно най-потайно. Не виждам нищо отвъд кръга от светлина. Нито святкането на очи, нито бързото проблясване на цевта на огнестрелно оръжие. Нищо.

Не мога и да ги почувствам. Способността ми не е и наполовина толкова силна или фокусирана като тази на Тайтън.

Фарли улавя погледа ми и се приближава с ръка на хълбока: другата все още стиска пистолета й.

— Вие тримата имате вид, сякаш сте видели призрак — казва тя и хвърля бърз поглед напред и назад. — Снайперисти в дърветата? — предполага, все едно пита какво е времето.

— Видя ли ги? — ахва Тайтън.

— Не. — Тя поклаща глава. — Но това бих направила аз.

— Можеш да ги свалиш, нали? — питам и побутвам ботуша на Тайтън. Помня, че електриконите ме запознаха със способността му. Поразяване на мозъка с мълния. Тайтън може да въздейства на електричеството в тялото на човек, миниатюрните искри вътре в мозъците ни. Може да убива, без никой да разбере. Без никаква следа.

Той се навъсва и смръщва тъмните си вежди, рязко контрастиращи с боядисаната му коса.

— Може да успея от това разстояние. Но само един по един — казва той. — И само ако са нападатели.

Тиберий се смръщва:

— Кои други ще са тук горе?

— Не ми доставя удоволствие да убивам хора безпричинно, Калоре — отвръща Тайтън. — И съм живял цял живот по тези планини.

— Значи ще ги чакаш да ни застрелят? — Принцът се размърдва леко, изпъвайки рамене, така че съм заслонена от едната страна.

Тайтън не се поддава. Докато говори, се надига лек ветрец, носещ със себе си силния, изпълнен с остра сладост дъх на бор.

— Ще изчакам вашата принцеса магнитрон да ми каже дали държат снайпери, или не.

От една страна, съм съгласна с Тиберий. Тук горе сме изложени на показ и уязвими, а кой друг би чакал в дърветата и би гледал как се катерим? Но разбирам и Тайтън. Знам какво е да излееш мълния в един човек, да почувстваш как нервите му изтляват като искри и умират. Усещането е като малка смърт за самия теб, край, който не можеш никога да забравиш.

— Доведи Еванджелин — промърморвам. — И кажи на Дейвидсън. Трябва да сме сигурни.

До мен Тиберий изпухтява. Не възразява обаче. Оттласква се от камиона с намерението да последва Еванджелин.

Ветрецът се усилва и повява игриво по лицето ми. Борови иглички леко докосват кожата ми, меки като бавно минаващи пръсти. Опитвам се да уловя една, но тя отлита, танцува в усилващия се вятър.

И избуява пред очите ми — фиданка, израстваща във въздуха. Пронизва един войник, преди някой от нас да успее да реагира.

Атаката не е бурята от куршуми, която сме очаквали, а посипалите се борови иглички, изригващи в силен, внезапен вихър. Той удря Тайтън челно и го изхвърля от разбития камион. Тайтън се търкулва на пътя, главата му се блъсва силно в настилката. С мъка се надига на едно коляно, после пада, странно неуравновесен. Вдигам рязко ръка да предпазя очите си и се смъквам на едно коляно, когато игличките одраскват голата ми кожа. Там, където падат, избуяват корени и стволове в спираловидни, живи експлозии. Хоукуей се напуква и камионите се издигат и падат, подмятани от гората, която расте пред очите ни. Олюлявам се заедно с пътя и се мъча да се задържа изправена, като се подпирам на разбития камион зад гърба ми.

Тиберий реагира, без да мисли. Мята огнено кълбо и опърля иглолистните дървета, които избуяват около нас, с бързината, с която успяват да израстват. Пепелта се завърта като вихър в усилващия се вятър, замъглява пътните светлини и кара очите ми да сълзят.

Въздухът потреперва от звука на смачкан метал и разбиващо се стъкло. Еванджелин и нейният екип вече не си губят времето. Сплескват останалите на пътя отломки, превръщат ги просто в плътни локви от желязо и стомана. Камионите, които още са в изправност, форсират с рев двигателите си, докато се накланят напред, мъчейки се да минат по пулсиращи корени и изтръгващи се клони. Еванджелин скача през дима и се покатерва на рамката на един камион. Отекват пушечни изстрели, но куршумите падат отстрани край пътя, отклонени от способността й.

Сини щитове оживяват внезапно от двете страни на Хоукуей, високи и ефирни на фона на дима и пепелта. Дейвидсън контролира всеки с вдигнат юмрук. Прозвучават още изстрели и изпращат леки вълни над щита. Не могат да проникнат. Огнестрелните оръжия не могат да ни достигнат.

— Тайтън! — изпищявам и търся с поглед електрикона. Тайтън, убий ги!

Той се изправя с усилие на крака и залита, докато клати глава напред-назад. Опитва се да се отърси от замайването. Подпира се на най-близкия камион и се отпуска тежко.

— Дай ми една секунда! — изкрещява в отговор и отново тръсва глава.

Все още не виждаме нападателите, скрити на сигурно място в гнездата си в дърветата. Сигурно има поне зелени пазители. Пламъците на Тиберий се разпростират през избуялите иглолистни дървета по пътя, вият се като змия в опит да погълнат всяко ново дърво в мига, щом изникне. Телохранителите му от Династия Леролан тичат между стволовете и полагат ръце върху тях. Те експлодират при допира им и се разцепват на облаци от кора и избухващ огън.

— Качвайте се на камионите! — изревава Дейвидсън над хаоса. Все още държи щитовете, бранейки ни от градушка от куршуми. — Трябва да слезем от планината!

Поемам си дълбоко дъх през зъби и се подготвям за решително действие. Съсредоточи се. В тъмнината не виждам облаците, които се събират над главите ни, но мога да ги почувствам. Буреносни облаци, кълбести буреносни облаци. Нарастващи по моя заповед, готови да ударят.

Някой дръпва Тайтън върху приближаващия камион и го закопчава вътре с предпазните колани. На пътя Тиберий насочва своя ад през смъртоносната гора, която се опитва да ни хване в капан на зъбера или да ни отблъсне от него. Останалата част от нашия отряд полага всички усилия да избягва дърветата или да ги унищожи, като разчиства пътя за камионите и за нашето бягство.

Сърцето ми блъска с всичка сила по гръдния кош, адреналинът нахлува в кръвта ми. Повишава се, докато вече изпитвам чувството, че ще се пръсна. Поемам си още един дъх, по-дълбоко отпреди, и вдигам ръце с изпънати хоризонтално длани. Моята буря избухва над нас, двойни мълнии се стоварват с трясък в дърветата от двете страни на Хоукуей. Иглолистните дървета се пропукват. Припламват въглени. Стволове се плъзгат и накланят, преди да се стоварят с трясък в ниската растителност отдолу. Огън изригва нагоре сред клоните, първо с малки пламъци. После — с гигантски. Подхранвани от силата на принц от Династия Калоре.

Куршумите от лявата ни страна спират да се сипят за достатъчно време, за да може Дейвидсън да пусне единия щит и да се покатери върху камиона зад този на Еванджелин. Шестте возила са пълни с войници, познати и непознати. В черните си гащеризони приличат на насекоми, мъчещи се да си намерят място върху камък насред бушуваща река.

Тайтън виси от едната страна на камиона на Еванджелин, промушил едната си ръка през двойка ремъци. Докато минават покрай все още биещия се Тиберий, Тайтън протяга ръка. Принцът я поема без въпроси и с лекота се мята върху камиона. Аз съм следващата.

Приземявам се тежко, притисната между Тиберий и Тайтън, с Еванджелин, застанала изправена над нас. Тя долепва металните си ботуши до корпуса на камиона и това й позволява да стои уверено въпреки все по-голямата ни скорост. Стисва юмрук и разчиства последната отломка от пътя ни, запраща я с трясък към страната на зъбера. Стъкла се посипват във въздуха като назъбени капки дъжд.

Последният щит на Дейвидсън пада и се измества от дърветата напред към челния камион. В тази кратка секунда обаче нова буря от куршуми обсипва конвоя ни. Няколко падат опасно близо и отскачат със свистене от метала до главата ми. Адреналинът поглъща страха ми. Съсредоточавам се да продължа да се държа за камиона, вкопчила здраво пръсти в импровизираните ръкохватки, с тяло, притиснато към студената стомана. Пламък пълзи успоредно с нас, покрай намиращата се откъм ръба на зъбера страна на камиона. Тиберий не го изпуска: влачи вихъра от огън с нас и овъглява всичко по пътя ни. Профучаваме със свистене на гуми, вземаме резките завои със заслепяваща скорост.

— Още в дърветата — изръмжава Тайтън, стиснал зъби, за да се предпази от вятъра. Примижава в тъмнината, очите му се присвиват, докато се превръщат в цепки. Знам какво прави, макар че аз самата не мога да го направя. Тайтън се опитва да достигне до мозъците, чувствайки ги така, както аз чувствам бурята. Примигва веднъж, два пъти. Убива всеки, до когото може да стигне, унищожава го с яростно електричество, насочено в черепа. Представям си как нападателите падат по тревата в гората с тела, гърчещи се в смъртоносен пристъп, преди най-сетне да притихнат.

Изсипвам дъжд от мълнии в иглолистните дървета, още светкавици избухват из стволовете и клоните. Ослепителните пламъци осветяват гората за миг — достатъчно за да видя силуетите на падащи дървета и бягащи фигури. Поне дузина.

Хоукуей става равна през последната миля, когато оставяме острите ъгли и зъбери зад гърба си. Камионите реват под нас и поглъщат правия участък от пътя в лудешки устрем към подножието на планината. Огън и буря тичат заедно с нас — двама пазачи със смъртоносни криле.

Още двигатели припламват в периферното ми зрение. Не така мощни като камионите, но също толкова бързи и движещи се към нас с бясна скорост.

Първият мотоциклет излиза с ръмжене от редицата дървета, единственият му фар е заслепяващ. Нападателят, който се вози на него, е дребен, с тънки, издължени крайници, броня и предпазни очила. Освен това е безразсъдно глупав — кара мотоциклета нагоре и надолу по висок каменен блок и профучава по пътя, като описва дъга.

Над мен Еванджелин прорязва с ръце въздуха. Мотоциклетът се раздробява по нейна воля, спиците и тръбите на колелата се отделят.

Но тя не е единственият магнитрон тук.

Мотоциклетистът остава на мястото си, а мотоциклетът се сглобява отново под тялото му, като продължава и прескача предния капак на камиона. Пътьом мята нещо. Стоманата проблясва на неясната светлина, по-бързо от всякакъв куршум.

Из въздуха плавно се понасят ножове, острите им като бръснач ръбове прорязват въздуха. Снишаваме се заедно — Тиберий, Тайтън и аз. Един нож одрасква рамото ми. Костюмът омекотява силата му, но въпреки това усещам парването. Прехапвам силно устна и възпирам с усилие едно изохкване от болка.

Нападателят с мотоциклета се устремява бързо по другата страна на пътя, колелата буксуват през пръстта, когато заобикаля за нов набег. Вместо това се блъсва с хрущене в тънка синя стена, мотоциклетът се смачква под него, докато той пада назад, с шуртяща от него кръв.

Дейвидсън придвижва щита заедно с нас, опитвайки се да блокира другите мотоциклети, извиращи от дърветата. Някои от мотоциклетистите падат с гърчещи се в спазми тела, когато Тайтън ги уцелва. Останалото ни внимание е съсредоточено да излезем в низината, на открито. До предния пост, подкрепленията ни и безопасността. Новокръвните от Монтфорт защитават конвоя, отблъскват атаките на нападателите с всички средства. Огънят на Тиберий се разпростира из дърветата, пепелта се сипе около нас като сняг и ни покрива със сиво-бяла пелена. Оставям мълнията си да трещи из небето: звукът и силата й са достатъчни, за да накарат нападателите да хукнат обратно в дърветата.

В тъмнината е трудно да различа сенките им. Не изглеждат като Сребърните, с които съм свикнала, в изящни одежди, излъскани брони и бляскави накити. Дори не притежават спретнатата строгост на екипите и униформите за обучението. Тези Сребърни са различни, с дрехи, събрани оттук-оттам, с разнородни оръжия и екипировка. Повече от всичко ми напомнят за „Алената гвардия“ с нейните късчета червен плат, за войниците, обединени само от един цвят и една кауза.

Мотоциклетите изчезват в обвитата в дим ниска растителност, фаровете им се изгубват от поглед с поклащане И криволичене. Посягам към двигателите, опитвам се да ги уловя, преди да отминат и да останат извън обсега ми. Друг тътен обаче ме кара да се сепна: силно пулсиране, което приближава под наклон.

Мога да го почувствам в зъбите си.

Чудовища изникват внезапно от пепелта с рунтави масивни глави, с наведени напред рога, с тежко стъпващи копита. Цели дузини, сумтящи и ревящи в тромави редици. Устременото в паническо бягство стадо се блъска в конвоя и събаря всеки от камионите, макар да се среща с куршуми и огън, мълнии и ножове. Чудовищата са твърде силни, твърде непознати. С дебела кожа и още по-яки мускули, с кости като жива броня. Гледам как едно от животните е улучено от куршум в челото и продължава да налита с рога, които разкъсват метала като хартия. Едва събирам дъх и сили, за да изпищя.

Нашият камион се преобръща под нас, съборен от пътя от чудовищното настъпление. Прекатурваме се заедно с него. Удрям се силно в земята и вкусвам кръв. Някой ме натиска надолу с ръка на шията ми. През косата си зървам камиона, докато се носи над нас. Еванджелин е очертана като силует на фона на гледката, с протегнати ръце, със свити юмруци. Замахва, използвайки камиона като таран, и го мята в бясно препускащото стадо от страховити създания. Те заобикалят и нападат отново с разширени и яростни очи, явно под контрола на някой Сребърен анимос.

Изправям се с усилие, използвайки ръката на Тиберий, за да се облегна и да се изправя обратно на крака. На няколко метра от нас Фарли стреля, опряла оръжието си на коляно. Куршумите й изобщо не засягат зверовете, докато те тичат и скъсяват бързо разстоянието между нас.

Скърцайки със зъби, мятам и разпростирам светкавиците си, усуквам пурпурнобели мълнии през пътя им. Зверовете отстъпват на заден ход, ужасени, все още животни, независимо кой ги контролира. Няколко опитват да притичат през мълниите. Изпищяват от болка, рухвайки в купчини от гърчеща се в спазми кожа и мятащи се рога.

Опитвам се да пренебрегна ужасния звук и присвивам очи, примижавам в полумрака, докато страхът отстъпва място на инстинкта. Изпълнявам движенията си, без да мисля, всяка стъпка и всяко замахване на ръцете ми са бързи. В съсредоточеността си едва не пропускам да забележа пълзящото усещане, силната тежест, която пада около раменете ми. Отначало натискът е лек, лесно е да го сбъркам с изтощение.

Но мълнията ми отслабва, не е така ярка, както преди. Не е толкова лесна за контролиране. Потрепва и искри слабо, когато отблъсквам нов нападател. Той пада, но се изправя бързо, стиснал юмрук в моята посока.

Силата на способността му ме събаря на колене и изгубвам всякакво усещане за електричество. Като духната свещ, неспособна да заискря и да пламна.

Не мога да дишам. Не мога да мисля.

Не мога да се бия.

Тишина, крещи един глас в мен. Позната болка и познат страх ме обезсилват отново и ме карат да се превия.

Безполезните ми ръце се удрят в пръстта и докосват студена земя. Ахвам слабо, почти неспособна да помръдна, а какво остава пък да се защитя. От страх ми се завива свят, за секунда ми причернява пред очите. Отново усещам окови, белезници от Безмълвен камък около китките си и гривни около глезените си, държащи ме в плен зад заключена врата. Приковаващи ме към един мним крал, осъждащи ме на живот, подобен на бавна, унищожителна смърт.

Сребърният се промъква бавно към мен, стъпките му са оглушителни като гръм в ушите ми. Чувам свистенето на стържещ метал, когато изважда нож с намерението бързо да ми пререже гърлото. Ножът проблясва в нощта и отразява пламъците с червено сияние. Той ми се ухилва: лицето му е безкръвно и бяло, когато сграбчва косата ми и силно дръпва главата ми назад. Искам да се боря с него. Би трябвало да посегна към пистолета на хълбока си, все още прибран в кобура. Но крайниците ми отказват да помръднат. Дори биенето на сърцето ми е мудно. Не мога дори да изпищя.

Съчетанието от смазваща тишина и страх ме държи неподвижна. Всичко, което мога да направя, е да гледам. Острието докосва кожата ми и почти ме изгаря със студенината си.

Той се усмихва злобно надолу към мен, с мазна коса под увития около челото му шал. Не мога да определя какъв е на цвят платът, дали означава нещо. Безполезно е да се чудя за това сега.

После лицето му експлодира, късчета кост и разкъсана плът политат напред и описват дъга. Тялото му следва инерцията, пада тежко върху мен и мощното електричество се връща с бързината, с която той се срива. Изправям се с усилие, без да мисля, изплъзвам се изпод трупа на заглушителя, въпреки че топлата му кръв и разбити зъби се заплитат в косата ми.

Някой ме улавя под ръка и ме повлича през пръстта. Позволявам му, все още в шок, все още парализирана от страх, неспособна да направя кой знае какво повече, освен да ритам немощно към земята. В далечината Фарли ме наблюдава с убийствено изражение, пистолетът й все още е вдигнат и насочен към вече мъртъв човек.

— Аз съм — изрича плътен глас и някой ме слага да легна няколко метра по-нататък. Или по-скоро ме оставя да падна. Тиберий се дръпва назад с очи, широко разтворени и почти сияещи в неясната светлина. Дъхът му излиза на бързи пухтящи облачета, докато ме оглежда от глава до пети.

Стани, казвам си. Изправи се отново на крака.

Де да можех. Де да беше толкова лесно да пропъдя спомена за Безмълвния камък. Потривам ръце, призовавам искрите в кожата си. Трябва да ги видя. Трябва да се уверя, че не са изчезнали отново.

После докосвам гърлото си: когато отдръпвам пръсти, те са хлъзгави от собствената ми кръв.

Тиберий гледа мълчаливо, без да мига.

Отвръщам на погледа му, взирам се в него, докато той се извръща, неохотно увеличавайки разстоянието между нас. Когато се ориентирам, осъзнавам, че съм в известен смисъл защитена. Оставил ме е до камионите, използвал е отломките за прикритие. Навсякъде около мен войниците от Монтфорт отново се строяват. Дейвидсън обикаля бавно сред тях, ивица кръв прорязва лицето му. Изглежда отвратен от себе си и от нападателите.

Замаяна, се изправям на крака, като се подпирам на тежкия камион до мен. Битката още бушува пред нас, а чудовищните зверове сумтят и тъпчат тежко в противоречие със собствената си природа и Сребърните си господари.

Мрежа от бели мълнии се образува над тях като ограда, която да ги удържи. При вида й те отмятат глави, безумно изплашени. Познавам чувството.

— Бедните създания — чувам да промърморва Тайтън, когато спира до мен. Взира се в зверовете, странно посърнал. Когато един от тях се опитва да нападне, той примигва и животното се свлича, масивното му тяло се сгърчва.

Нападателите се връщат за нов набег: мотоциклетите им ръмжат и прескачат оредяващите дървета. Еванджелин и братовчедите й се бият с другите магнитрони, борят се кой да овладее мотоциклетите.

С ръка на гърдите си, с нокти, вкопчени в гащеризона си, се опитвам да уловя един мотоциклет, докато прелита през пътя. С гневен поглед проследявам потоците на електричеството в двигателя му. Със силен решителен тласък усещам как замират в бърза последователност — внезапен изблик и после нищо.

Мотоциклетистът се сгърчва, стреснат, докато мотоциклетът му пада. Дишайки тежко, причинявам същото и на следващия. Те падат един по един: или спират бавно, или се преобръщат във въздуха.

Собствените ни войници връхлитат върху нападателите. Сигурно имат заповеди да вземат пленници, не да убиват. Самият Дейвидсън затваря един в клетка от щитове, оставяйки нападателя да блъска без полза по синия си затвор.

Еванджелин преследва един от малките нападатели магнитрони и го събаря в праха. Той се опитва да се дуелира с нея, върти две остриета, които се превръщат ту в сабя, ту в камшик. Тя е по-бърза и по-смъртоносна. Мечовете му не могат да се мерят с нейните ножове, които обсипват кожата му: способността й е твърде могъща, за да я надвие той. Еванджелин Самос не дължи вярност на Дейвидсън и няма неговото чувство за милост. Разсича нападателя и го оставя да кърви в сребристо под звездната светлина.

Заради кръвта и пепелта ниските предпланини имат мириса и вкуса на смърт. Въпреки това поемам противния въздух на големи, жадни глътки, насилвам се да си взема дъх.

Оцелелите нападатели знаят, че битката е изгубена, и двигателите им започват да затихват, те се опитват да избягат в пустошта. Заедно с тях изчезва и въздействието им, а стадото зверове се успокоява. Те се обръщат и се втурват навътре в гората, като оставят зад себе си само трупове и стъпкани ниски храсти.

— Това животните, които наричате бизони, ли бяха? — изричам задъхано, като хвърлям поглед към Дейвидсън.

Той кимва мрачно, а аз преглъщам, дала си сметка за иронията. Все още усещам в стомаха си бизонския стек, тежък като камък.

В далечината, на известно разстояние надолу по пътя, откъм низината ярко проблясват фарове. Стисвам юмрук и се напрягам в очакване на втора вълна.

Тайтън обаче слага длан върху ръката ми. Свежда поглед към мен с проблясващи очи.

— Това са камионите от Голдън гроув. Подкрепления.

Залива ме облекчение и отпускам рамене, издишвам шумно. Движението изпраща спазъм към порязаното място на гърба ми. Изсъсквам, трепвайки, и вдигам ръка да опипам раната. Порезната рана е дълга, но не особено дълбока.

На няколко метра от мен Тиберий ме наблюдава как оглеждам и преценявам раните си. Когато срещам погледа му, подскача и се завърта на пета.

— Ще ти доведа лечител — промърморва и се отдалечава бавно.

— Ако си свършила да хленчиш заради някакви си там нищожни порязвания, ще ми дойде добре малко помощ. — Все още на земята, Фарли посочва с една ръка, здраво стиснала зъби. Пистолетът й лежи в праха, заобиколен от празни гилзи. Една от тях ми спаси живота.

Тя се накланя на една страна, като внимава да не движи десния си крак.

Защото коляното й е… не както трябва.

За секунда всичко започва да плува пред погледа ми. Виждала съм всевъзможни наранявания, но ъгълът, под който е извито коляното й, така, че долната част на крака й е изместена — от нещо в тази гледка ми се обръща стомахът. Моментално забравям тъпата болка в собствените си мускули, кръвта по рамото ми, дори докосването на заглушителя и се втурвам към нея.

— Не мърдай — чувам се да казвам.

— Няма, мамка му — изръмжава тя, ръката й стиска моята в здрава хватка.