Виктория Айвярд
Гибелна буря (27)

Двайсет и седем
Еванджелин

Без Червените тройната зала ми се струва празна, някак по-студена.

Анабел е глупачка, ако си мисли, че можем да коронясаме Кал утре. Глупава, алчна жена. Никой крал на Норта не може да бъде коронован никъде, освен в столицата, а ще са нужни поне няколко дни да стабилизираме Харбър Бей, преди някой да може да тръгне за Арчън. Налице са също и Висшите Династии, които бяха верни на Мейвън. Те ще трябва да коленичат, да се закълнат да служат на Кал и да присъстват на каквато и да е коронация, ако искаме страната отново да се съвземе. Не казвам нищо от това, разбира се. Нека го проумеят сами. Един нестабилен крал Тиберий едва ли ще има време за женитба.

За нещастие, той разполага с Джулиан Джакос, а лордът певец е по-умел в политиката, отколкото някога е давал да се разбере. Той отхвърля исканията на Анабел и предлага да изчакат една седмица преди коронацията. Кал на драго сърце приема съвета му по този, а също и по други въпроси.

Дори сега Кал се изгърбва на трона си: изглежда изцеден от битката и последиците. Най-вече от последиците. И постоянно хвърля потайни погледи към вратата, призовава със силата на волята си Мер да се върне. Но мина почти час. Тя и спътниците й вероятно вече отдавна са заминали, избягали в далечните планини на Монтфорт. Близките й са там и чакат. Тя ще се радва да се върне при тях. Иска ми се да можех да направя същото и да избягам обратно в Пролома.

Или в Монтфорт, прошепва един глас. В ума ми се мяркат фигури — премиерът и неговият съпруг, седнали начело на масата по време на вечерята ни. Хванати за ръце, спокойни и самоуверени. Свободни да бъдат такива, каквито са. Допирам пръст до слепоочието си и се опитвам с разтриване да прогоня ниско настанилата се тъпа болка в черепа си. Точно сега всичко ми се струва невъзможно.

Илейн не е в тройната зала, но е наблизо. Изтърпя пътуването с родителите ми и пристигна днес следобед. Нямам търпение да се освободя от този съвет, дори и само за да си открадна няколко часа с нея. Не знам колко са ми останали.

— Ще разглася съобщението — казва Джулиан приведен, докато стои до Кал. Без Червените издигнатият подиум в тройната зала е нелепо разкривен. — Лордовете и дамите от Висшите Династии ще бъдат повикани в столицата след седмица, а ти ще чакаш, щастлив да ги приемеш. След това можем да те коронясаме за крал. — Не звучи ни най-малко въодушевен.

Кал едва кимва. Иска да приключи с всичко това. Не забелязва Анабел и очите й с цвят на бронз, сега приковани върху Джулиан. И двамата се надяват да спечелят доверието и близостта на един крал, стремят се да се сдобият с най-висшето му благоволение като деца, съперничещи си за вниманието на родител. Бих заложила на Анабел. Тя има нужния кураж да оцелее в двора. И дързостта да отстрани всеки, който би заплашил властта й над внука й.

Въздъхвам тихо, вече изтощена от мисълта за живот, обвързан с него. Някога тя ме вълнуваше — примамката, каквато бе властта на една кралица. Харесва ми да мисля, че Илейн ме промени, но аз я обичах дълго преди това дори когато си казвах, че тя е просто пионка като Соня Айрал, Сребърна дама, която да се покорява на волята ми и да подкрепя машинациите ми. Мисля, че войната ми причини нещо. Насади в мен страх, какъвто не съм изпитвала никога преди. Не за самата мен, а за Птолемей и Илейн. Онези, които обичам най-много, и бих извършила убийство, за да ги предпазя. Бих пожертвала всичко, за да ги опазя защитени и наблизо. Вече усетих вкуса на короната и знам, че не може да се сравнява с това.

Баща ми не споделя чувството, нито е готов да ми позволи да изоставя задълженията си.

Не съм споменала подозренията си за последната част от сделката на Анабел и Джулиан, не и пред него. Възможно е да греша. Може би кралица Сенра и Айрис са се задоволили със Салин Айрал, нетърпеливи да предадат един крал заради една-единствена капка отмъщение.

Знаеш, че не е вярно.

Никоя от тях не е глупачка. Не биха платили такава висока цена за такъв дребен трофей.

Защото истинският трофей е баща ти.

Хвърлям кос поглед към него и забелязвам позата на раменете му, горда и изправена под извивките на хромовата му броня, излъскана толкова добре, че мога да видя отражението си в нея. Изглеждам изплашена, с разширени и стрелкащи се очи, обкръжени с тъмен грим, за да скрият кръговете отдолу. Вчера се сражавах добре, достатъчно за да опазя себе си и брат си живи, докато толкова много наши родственици загинаха. Баща ми не каза нито дума за това. Нищо, което да покаже, че се радва, задето децата му, неговите потомци, са оцелели. Воло Самос е твърд като стоманата, от която произхождаме, остър и ръбест. Дори брадата му е подстригана и оформена до математическо съвършенство. Имам неговия цвят на очите и косата, неговия характер и неговия глад. Но сега жадуваме за различни неща. Той иска власт, толкова голямо количество, колкото може да погълне. Аз искам свобода. Искам собствената си съдба.

Искам невъзможното.

— И така, колкото до кралската сватба… — подхваща Анабел, но аз не издържам повече.

— Извинете ме — процеждам, без да си давам труд да поглеждам пътьом когото и да е от тях. Имам чувството, че се предавам. Но никой не ме спира, дори не и баща ми. Никой не казва и дума.

Едва съм се качила по внушителното стълбище, когато майка ми пресича пътя ми. Почти съска от гняв, подражава на някоя от змиите си. Никога няма да проумея как такава дребна жена може да заеме цял коридор.

— Здравей, майко. Не се тревожи, добре съм. Без драскотина — промърморвам.

Тя пренебрегва поздрава с махване на ръка. Подобно на баща ми, изглежда, не я е грижа или пък не възразява, че вчера се изправих пред смъртта.

— Сериозно, Еванджелин — сгълчава ме тя и решително слага обсипаните си с бижута ръце на хълбоците си. Днес е предпочела да се облече в бледозелено. Носът й потрепва леко и ми е ясно, че не разполагам с пълното й внимание. Остатъкът от него е насочен към една мишка, все още наблюдаваща съвета. — Можеш да се катериш по стените на Форт Пейтриът, но една обикновена среща на съвета ти идва в повече?

Потръпвам, опитвам се да не мисля за битката. С известно усилие отблъсквам спомена.

— Не ми допада особено да си пилея времето — казвам й със злобна усмивка.

Тя завърта очи така, както само една майка може:

— Обсъждането на собствената ти сватба?

— Тя не подлежи на обсъждане — изсумтявам насмешливо. — Нямам думата по въпроса, така че защо има значение дали съм там? Освен това Толи ще ми каже всичко по-късно. Всички нареждания на татко — добавям, като изплювам думата нареждания, сякаш е противна на вкус.

Майка ми като че ли се навива на кълбо като змия, напрегната и опасна.

— Държиш се, сякаш това е някакво наказание.

Вдигам брадичка. По цялото ми тяло стоманените нишки на роклята ми се стягат от гнева ми.

— Не е ли?

Тя реагира, все едно съм я зашлевила и съм оскърбила целия й род:

— Не те разбирам! — възкликва и вдига безпомощно ръце. — Това е нещото, което искаш, това, за което си работила цял живот.

Принудена съм да се засмея на слепотата й. Независимо през колко очи вижда майка ми, никога няма да види през моите. Смехът ми поне я смущава. Хвърлям поглед към челото й, проследявам увитата около главата й плитка, обсипана със скъпоценни камъни. Нека никой не казва, че Ларенша Вайпър не играе добре ролята на кралица. И всичко — за това.

— Отива ти да носиш корона, майко — въздъхвам.

— Не сменяй темата, Ева — казва тя раздразнена, докато скъсява разстоянието между нас. С цялата топлина, която успява да събере, слага двете си длани върху ръцете ми, сякаш за да ме притегли в прегръдка. Стоя неподвижно, като вкопана. Бавно пръстите й пробягват нагоре и надолу по ръцете ми, разтриват голата ми кожа. Образът е почти майчински, далеч повече, отколкото съм свикнала. — Всичко почти свърши, скъпа.

Не, не е.

Бавно се измъквам от хватката й. Въздухът е по-топъл, отколкото ръцете й, толкова студени, че със същия успех могат да принадлежат на влечуго. Изглежда наранена от внезапното разстояние, но не отстъпва.

— Ще се изкъпя — казвам й. — Дръж ушите и очите си далече от мен, докато го правя.

Майка ми присвива устни. Не дава обещания.

— Всичко, което правим, е за твое добро.

Обръщам се да си тръгна, роклята ми прошумолява след мен, докато се отдалечавам от нея.

— Продължавай да си го повтаряш.

Докато стигна обратно в покоите си, вече ми идва да счупя нещо, да разбия някоя ваза, прозорец или огледало. Стъкло, не метал. Искам да разбия нещо, което не мога да съединя отново. Устоявам на порива най-вече защото не искам да разчиствам последвалата бъркотия. В Оушън Хил има останали Червени слуги, но малобройни. Само онези, които искат да продължат да работят това срещу по-добра компенсация, все още са готови да работят в двореца тук или на каквато и да е служба при Сребърните.

Питам се докъде ще стигнат последиците от решението на Кал. Колко неща ще се променят? Равенството на Червените ще има значими последици и те няма да се отнасят само до това колко подредена и спретната ще е спалнята ми.

Влизам по-навътре в покоите си и пътьом разтварям прозорците. Късният следобед в Залива е прекрасно време, изпълнено със златна светлина и благоуханен морски бриз. Опитвам се да намеря известна утеха в него, но той само ме разгневява още повече. Пронизителното грачене на чайките сякаш ми се подиграва. Помислям си да пронижа някоя просто за да се упражня в целене по мишени. Вместо това отмятам меките одеяла на леглото и понечвам да пропълзя вътре. По-добре да си дремна, отколкото да вземам вана. Просто искам този ден да свърши.

Замръзвам, когато ръката ми се плъзва по хартия сред коприната.

Бележката е кратка и малка, написана с пестелив, сбит почерк. Нищо подобно на елегантния, впечатляващ ръкописен почерк на Илейн. Не разпознавам почерка, но и не ми се налага. Много малко хора биха ми оставили тайни бележки, а дори още по-малко наистина могат да получат достъп до леглото ми. Сърцето ми започва да бие по-бързо в гърдите, дъхът ми пресеква.

Прави сме да наричаме „Алената гвардия“ „плъхове“. Мисля, че може наистина да живеят в стените.

Моля да ме извините, че не можах да ви дам тази покана лично, но обстоятелствата не позволяват кой знае какво друго. Напуснете Норта. Напуснете Пролома Елате в Монтфорт. Ще направим постъпки да приемем вас и лейди Илейн. Ще бъдете добре дошли в планините, свободни да бъдете каквито желаете. Зарежете тази празна черупка, каквато е сега животът ви. Не ги подлагайте на тази съдба. Изборът е в собствените ви ръце и на никого другиго. Не искаме нищо в замяна.

Почти смачквам бележката на Дейвидсън при вида на такава явна неискреност. Нищо в замяна. Дори просто присъствието ми е подарък само по себе си. Без мен съюзът на Кал с Пролома ще бъде изложен на риск. Единственият му останал съюзник може да се разколебае. Това е начин Дейвидсън и „Алената гвардия“ да го придърпа обратно в хватката си.

Ако сте съгласна, поръчайте да ви донесат чаша чай в стаята ви. Ние ще се погрижим за останалото.

Думите парят, жигосват ума ми. Взирам се в тях сякаш в продължение на часове, но минават само няколко минути.

Изборът е в собствените ви ръце. Нищо не би могло да е по-далече от истината. Баща ми ще ме преследва до края на земята, независимо кой се изпречва на пътя му. Аз съм неговото вложение, част от неговото наследство.

— Какво ще правиш? — пита познат глас, по-сладък от песен.

Илейн се материализира изведнъж в другия край на стаята, очертана като силует на фона на един прозорец. Все още красива, но без помен от сиянието си. Гледката ме кара да изпитам болезнен копнеж.

Хвърлям поглед към бележката в ръката й.

— Нищо не мога да направя — промърморвам. — Ако… — Дори не мога да изрека думите на глас, даже и пред нея. — Това само ще влоши нещата. За мен и за теб.

Тя не помръдва, независимо колко много искам да прекоси стаята. Погледът й остава далечен, прикован върху града и океана.

— Наистина ли мислиш, че нещата вече не са по-лоши за мен?

Шепотът й, нежен и тих, ми къса сърцето.

— Баща ми би те убил, Илейн. Би те убил, ако мислеше… ако знаеше колко се изкушаваме от това — казвам и стисвам по-здраво бележката.

Ами Толи? Не мога да го оставя сам, единственият наследник на трона на едно малко и опасно разположено кралство. Буквите на бележката сякаш се размазват и се завъртат във вихър.

С отвратено сепване осъзнавам, че плача.

Едри, тлъсти сълзи се приземяват върху хартията една по една. Мастилото се разтича, синьо и мокро.

— Еванджелин, не знам още колко дълго мога да живея така. — Признанието е дребно, обикновено. Лицето й се сгърчва и трябва да се извърна. Бавно се надигам от леглото и я подминавам. В периферното ми зрение се мярка червена коса. Тя не влиза след мен в банята, оставя ме да мисля.

С треперещи ръце, с неспирни сълзи правя каквото казах на майка си, че ще направя. Напълвам си вана и потапям бележката във водата. Оставям думите, предложението и бъдещето ни да се удавят.

Докато се отпускам в топлината, се чувствам отвратена от себе си, от малодушието си, от всичко в съсипания ми живот. Накланям глава назад и се потапям, нека водата във ваната да замени всички сълзи, все още незасъхнали по бузите ми. Под водата отварям очи към странния, плискащ се с леки вълнички свят под повърхността. Издишвам бавно, гледам как мехурчетата се носят и пукат. Решавам, че мога да направя едно и само едно нещо по целия този въпрос.

Мога да си държа устата затворена.

И да оставя Джулиан и Анабел да си играят игричките.

На вечеря косата ми е още мокра, усукана в плътна спирала в основата на врата ми. Лицето ми също е голо. Без грим, без цветове на войната. Сред близките си нямам нужда от каквото и да би от обичайните си атрибути, макар че майка ми сякаш не осъзнава това. Облечена е като за официална дворцова вечеря, въпреки че в големия салон на покоите на баща ми вечеряме само ние петимата. Майка ми блести, както обикновено, напъхана в рокля с дълги ръкави и висока яка от черна материя, която проблясва в пурпурно и зелено като масло. Короната също е още на главата й, прикрепена в сплетената й коса. Баща ми няма желание да носи собствената си корона точно сега. Той изглежда заплашително, независимо какви дрехи и отличителни знаци носи или не носи. Подобно на Птолемей, той е семпло облечен в дрехи без украса, в нашите сребристи и черни цветове. Илейн изглежда спокойна до него със сухи и безизразни очи.

Чопля храната си, мълчалива съм, както и по време на последните две блюда. Родителите ми говорят достатъчно за всички ни, макар че Птолемей вмъква по някоя дума от време на време. Както и преди, все още ми се гади, стомахът ми се бунтува от безпокойство. Заради родителите ми и това, което искат от мен, заради знанието колко много наранявам Илейн, а също и заради това, което направих. Възможно е с мълчанието си да обричам на гибел родния си баща. Също и кралството му. Но просто не мога да изрека думите на глас.

— Мисля, че кухните на Оушън Хил страдат най-много от новите прокламации на младия крал — отбелязва майка ми, като побутва храната в чинията си. Обикновено вкусните ястия са заместени с безвкусна, проста храна. Просто приготвено пиле с малко подправки, с листни зеленчуци, варени картофи и някакъв воднист сос. Ядене, което всеки би сготвил лесно. Дори аз. Подозирам, че Червените готвачи на двореца са напуснали.

Баща ми разрязва на две едно парче пиле с жестоко и злобно движение.

— Няма да е задълго — е всичко, което казва: думите му са внимателно подбрани.

— Какво те кара да смяташ така? — Толи, скъпоценният наследник, има рядката привилегия да задава въпроси и да се съмнява в баща ни без каквато и да е заплаха от последствия.

Това не значи, че татко ще отговори. Той не казва нищо и продължава да дъвче безвкусното месо с гримаса.

Вместо това аз отговарям, като се опитвам да накарам брат си да види какво правя.

— Ще принуди Кал по всеки възможен начин. — Посочвам към баща ни. — По някакъв начин ще докаже, че страната се нуждае от труда на Червените.

Скъпият Толи замислено сбърчва чело.

— Пак ще има Червен труд. И Червените трябва да ядат. Със справедливо заплащане…

— А кой ще дава това заплащане? — процежда майка ми, като гледа Толи така, сякаш е малоумен. Странно за нея. През повечето време тя го обожава и глези повече, отколкото обожава мен. — Със сигурност не и ние. — Тя продължава и продължава до безкрай, забожда вилица във вечерята си с напрегнати, резки движения. С нервната бързина на заек може би. — Не е правилно. Не е естествено.

Прехвърлям почти безсъдържателните прокламации из ума си. Оповестени и влизащи в сила незабавно. Справедливо заплащане, свобода на придвижване, еднакво наказание и закрила по силата на Сребърното право и…

— А въпросът със задължителната военна служба? — питам на висок глас.

Майка ни плясва с ръка по масата:

— Поредната глупост. Задължителната военна служба е добър стимул. Да работиш или да служиш. Без последното, защо някой би избрал първото?

Разговорът се върти в кръг и аз дишам тежко през носа. В отсрещния край на масата Илейн ме стрелва с предупредителен поглед. Очевидно и мен не ме е грижа за това, че нямаме слуги, а новият свят, който Кал иска да построи, ще доведе до огромна промяна най-вече за Сребърните, свикнали с традиционното ни място. Няма да продължи дълго. Не може да продължи дълго. Сребърните няма да го допуснат. Но в Монтфорт го допускат.

Точно както каза Дейвидсън. Тяхната страна е била създадена от такава като нашата.

Спомням си нещо друго, което каза в планините само на мен. Стоеше твърде близо, шепнеше твърде бързо. Но шокът от думите му попадна право в целта. Това, което искате, ви се отказва заради това, което сте. Избор, който никога не сте правили, частица от себе си, която не можете да промените — и не искате да промените.

Никога не съм се смятала за подобна на Червените по какъвто и да е начин. Аз съм дама, Сребърна по рождение, превърната в принцеса чрез постиженията на могъщ баща. Бях определена да бъда кралица. И ако не беше копнежът в сърцето ми, странните промени в природата ми, които тепърва започнах да проумявам, щях да бъда такава. Дейвидсън беше прав в Монтфорт. Подобно на Червените, аз съм различна от това, което моят свят изисква да бъда. И не съм по-лоша поради този факт.

Под масата Птолемей улавя ръката ми: докосването му е нежно, но мимолетно. Изпитвам изблик на обич към брат си, както и нов изблик на срам.

Един последен шанс в такъв случай.

— Предполагам, че Илейн ще дойде с нас в Арчън — казвам високо, местейки поглед между родителите си. Те си разменят многозначителен поглед — поглед, който познавам добре и не ми харесва. Илейн навежда очи, забила поглед в ръцете си под масата. — Ще трябва да подкрепи останалата част от своята династия, да обещае вярност на Хейвън — обяснявам хладно, с достатъчно разумни основания.

Но не и за майка ми очевидно. Тя оставя вилицата си и металът издрънчава върху порцелана.

— Принцеса Илейн е съпруга на брат ти — казва тя, наблягайки на думите. Те звучат като стържене на нокти по стъкло. Говори, сякаш Илейн дори не е тук. Това ме кара да настръхна. — А брат ти, както и нашето семейство, вече доказа, че е верен на крал Тиберий. Няма нужда тя да предприема пътуването. Ще се върне у дома в Ридж Хаус.

Руменина обагря горната част на бузите на Илейн. Въпреки това тя си замълчава, достатъчно благоразумна, за да не води лично тази битка.

Издишвам раздразнено. Дълго пътуване. Какъв куп…

— Е, като принцеса на Пролома е редно тя да присъства на коронацията. Да покаже на кралството кои сме. Снимките и записите ще обиколят целия Пролом, както и Норта. Редно е нашето кралство да познава бъдещата си кралица, нали? — Доводът ми е в най-добрия случай неубедителен и звучи толкова отчаяно, колкото се чувствам. Неприятно ми е да напомням на когото и да било, най-вече на себе си, за титлата на Илейн, защото тя я получава чрез брат ми. Не чрез мен.

— Решението не е твое.

Гневният поглед на баща ми ме караше да замлъкна, стряскаше ме, когато бях дете. Понякога бягах от него, но това ми навличаше по-тежки наказания. Затова се научих да отвръщам на погледа му въпреки страха си. Да се срещам лице в лице с онова, което ме ужасява.

— Тя не принадлежи на него или на теб — чувам се да изръмжавам, прозвучавайки като някоя от големите котки на майка ми.

Не знам още колко дълго мога да живея така, каза тя преди.

Нито пък аз.

Челюстта й се движи ожесточено, докато тя стиска зъби, неспособна да проговори.

Толи се привежда напред, сякаш може да ме защити от родителите ни.

— Ева… — промърморва, било то и само за да прекрати това, преди нещата да вземат още по-лош обрат.

Майка ни отмята глава назад и се засмива: звукът е ужасяващ и остър. Чувствам се отпратена, оплюта, принизена от някого, за когото се предполага, че ме обича.

— На теб ли принадлежи тя, Еванджелин? — пита с гукащ тон, все още ухилена. Идва ми да я зашлевя.

Страхът в мен се стопява до гняв, желязото се превръща в стомана.

— Принадлежим си една на друга — казвам и преглъщам с усилие глътка вино.

Очите на Илейн рязко се стрелват към моите. Прогарят ме.

— Никога в живота си не съм чувала нещо толкова нелепо — изсумтява насмешливо майка ми и избутва чинията си. — Това не става за ядене.

Баща ми отново ме поглежда кръвнишки.

— Няма да е задълго — казва отново и си помислям, че това е отговор и за двете ни.

Повтаряйки действията на майка си, избутвам чинията си с недокосната храна.

— Ще видим — промърморвам полугласно. Наситих се на това. На всичко това.

Преди да успея да напусна масата, да изляза гневно за втори път, в стаята влиза Анабел Леролан, следвана по петите от телохранителите си. Дори тя не е толкова самонадеяна, че да се изправи пред цяла група от представители на Династия Самос без защита.

— Моите извинения — казва бързо и кимва с глава. Короната й проблясва, отразява гаснещата светлина с топъл блясък. — За прекъсването.

Когато се изправя лице в лице с кралица Анабел, майка ми бързо възприема ролята и осанката на кралица Ларенша. Поправя вече безупречната си стойка, изправя гръб и изпъва рамене. С властен поглед се обръща да погледне бабата на Кал:

— Предполагам, че имате причина.

Кралицата от Династия Леролан кимва:

— Мейвън Калоре си отиде.

До мен Птолемей издишва шумно. Почти се усмихва. Родителите ми също, и двамата доволни най-сетне да се отърват от Мейвън. Само ми се иска да бях успяла да видя как го извършват, да знам, че най-сетне всичко е свършило за чудовищното момче, което тормозеше всички ни толкова дълго.

Брат ми проговаря пръв и се раздвижва, за да погледне Анабел от упор:

— Кал лично ли го направи?

Изражението й става каменно:

— Искам да кажа, че не е тук.

Усещам лек натиск, бавното стискане на гривните, затягащи се на китките ми. На масата приборите затреперват. Не от собствения ми гняв или този на Птолемей, а от гнева на баща ни. Воло свива юмрук върху масата и ножовете и вилиците се свиват заедно с него.

Баща ми присвива очи:

— Избягал е?

Невероятно, но не невъзможно. Мнозина Сребърни още са верни. Някои от Династия Хейвън. Биха могли лесно да се промъкнат в двореца, да го скрият, да го измъкнат. Умът ми вихрено прехвърля възможностите. Намесата на Хейвън би била най-лошото. Защото може да се отрази на Илейн.

Анабел поклаща глава, намръщената й гримаса се задълбочава все повече с всяка изминала секунда.

— Не изглежда да е така — изсъсква тя.

Майка ми остро си поема дъх през зъби.

— Тогава…

Довършвам мисълта вместо нея.

— Бил е отведен.

Старата кралица присвива устна:

— Да.

— От Червените — промърморвам.

За един неспокоен миг ми се струва, че Анабел може да експлодира. Тя оголва зъби:

— Да.

Слънцето е залязло напълно, когато стигаме до покоите на Кал и се стълпяваме в големия салон, където той посрещна всички ни вчера. Кралят крачи ожесточено напред-назад, все още облечен в официалните си одежди, включително короната от розово злато. Обикаля бавно около вуйчо си Джулиан, който седи в строга поза в един от столовете, с кръстосал крака и сгънал ръце. Една жена се обляга зад него, опряла бледи ръце върху тесните му рамене. Сара Сконос, лечителката на повърхностни рани. Не казва нищо и оставя двамата да говорят, докато претегля думите им.

— Намерението е съвсем очевидно… — Джулиан млъква, когато влизаме вкупом. — Две заседания на съвета в един ден, колко съблазнително — казва сухо. — Кралица Ларенша, интересно е да ви видя.

Вместо да изгледа кръвнишки лорда певец, майка ми залепва на лицето си най-неискрената усмивка, която успява да докара. Въздействието й е същото.

— Лорд Джакос — измърква тя, като внимава да се държи на разстояние.

Безмълвно се радвам, че Илейн не е с нас, тъй като се е върнала в покоите ми. Присъствието й просто ще изпълни с твърде много напрежение една вече тревожна ситуация.

Без да губи време, баща ми връхлита в един стол като хищна птица, която си е намерила място да кацне. Взира се в Кал, който продължава да крачи.

— Значи брат ти е във вражески ръце.

В отсрещния край на стаята, Джулиан присвива устни:

— Вражески е силна дума.

— Те вече не са с нас — отвръща баща ми, без да си дава труд да сдържа тона си срещу никого. — Отмъкнаха ценен заложник. Това превръща Монтфорт и „Алената гвардия“ в наши врагове.

Все още обикаляйки в кръг, Кал допира ръка до брадичката си. Среща погледа на баща ми.

— И какво предлагате да направим по въпроса, крал Воло? — пита той. — Искате да взема нашите все още възстановяващи се армии, да събера флота и да нападна една далечна страна, за да си върна един безполезен, опустошен тийнейджър? Не мисля.

Почти виждам как косъмчетата на тила на баща ми настръхват. Той стяга челюст:

— Докато диша, Мейвън е заплаха за Норта.

Кал побързва да кимне, прави жест с разтворена длан:

— По този въпрос можем да сме единодушни.

Обикновено всяко дестабилизиране на току-що започващото царуване на Кал би било повод за празнуване, но не откривам тук особена причина да ликувам. Вместо това самата аз се настанявам и се облягам назад с недоволно сумтене.

— Повечето от Висшите Династии все още са готови да ти се закълнат във вярност — изричам на глас, говорейки най-вече на себе си. — Знаят, че с него е свършено.

Над мен Кал цъка с език по един много дразнещ начин. Представям си как му го отрязвам.

— Това не е достатъчно добро. Нуждаем се от сплотена страна, ако смятаме да отблъснем Езерните земи и Пиемонт.

Зад нас Анабел затваря вратата и прекосява стаята, за да застане до внука си. Постоянното й позиране вече става отегчително.

— Онези проклети плъхове нямат търпение да се избием помежду си, за да могат да се нахранят с труповете ни.

Усмихвам й се подигравателно, спомнила си времето, когато за пръв път дойде в Пролома. Тогава се кълнеше, че всеки Червен съюз ще бъде мимолетен и Норта, такава, каквато я познаваме, ще се върне към традициите си.

— Ако не греша — казвам възможно най-невинно, — не планирахме ли да направим същото?

Тя ме поглежда с отвращение, докато Кал продължава да обикаля. Минава между нас и ме закрива за миг. Поглеждам го в очите, погледите ни се сключват за секунда. Не мога да говоря, но се опитвам да предам каквото мога. Той ми няма доверие, не ме харесва, и аз изпитвам същото. Но точно сега се нуждаем един от друг, независимо колко ненавистна ни е тази мисъл.

Той се отдръпва и отново се обръща с лице към родителите ми.

— Не можем да пренебрегнем истинската опасност точно сега. Езерните земи ще се върнат в пълна сила и Пиемонт ще ги подкрепи.

— Кой знае какво са обещали на Бракън за помощта му — изругава Анабел.

На дивана си майка ми не успява да се сдържи и се усмихва подигравателно:

— Е, те не са се съюзили с хората, които отвлякоха децата му — казва хладно, докато оглежда ноктите си. — Като за начало.

Почти очаквам кралицата от Династия Леролан да сграбчи майка ми, но тя не помръдва.

Баща ми предприема маневра с гладък като масло глас:

— Напълно способни сме да правим две неща едновременно, крал Тиберий.

Кал отговаря с обичайната си разпаленост:

— Няма да водя две войни, Воло. Нито пък ти.

Заповедта остава да витае, шокирала всички ни. Дори майка ми се дръпва назад и поглежда баща ми със страх в очите. Страх за това какво може да направи, как би могъл да реагира на подобна дързост.

Те се гледат предизвикателно, един крал срещу друг. Контрастът е стряскащ. Кал е млад, опитен воин, но неумел политик. Тласкан от обич, страст, някакъв огън, който винаги гори в него. Баща ми е смъртоносен по много начини, с оръжия или думи. И е безкрайно студен, като пресметлива статуя е, сърцето му не е нищо повече от празна дупка.

Това би могло да сложи край на всичко. Да откъсне Пролома от Норта и мен заедно с него. Но не, баща ми никога не би направил това. Той има собствени планове, планове, които не мога да проумея. И те зависят от това Кал да запази трона си.

Баща ми заговаря бавно, сякаш се сдържа умишлено:

— Не говоря за война с Монтфорт или Червените престъпници, с които заговорничат. — Полага ръце върху коленете си и излага на показ многобройни пръстени и гривни. Всичките смъртоносни под неговите заповеди. — Удари ги там, където боли. Отнеми им каквато победа смятат, че са спечелили тук. Бъди Сребърен крал, крал за собствените си хора.

Лордът певец проговаря пръв. Напрягам се в очакване на гласа му, винаги се страхувам от звука.

— Какво намеквате?

Баща ми не благоволява да погледне Джулиан.

— Твоите прокламации ще обезсилят тази страна — казва той на Кал. — Анулирай ги.

За моя изненада Джулиан се засмива открито. Звукът е странно мил, лек и кротък смях. Не ми е познат.

— Съжалявам, Ваше Величество, но племенникът ми едва ли може да върне назад това, което направи днес. Това не е сила. Това изобщо не подобава на един крал.

Сега баща ми се обръща и приковава в Джулиан цялата тежест на погледа си.

— Това е подобаващо наказание за измяната на Червените.

Това уцелва болното място на Кал:

— Аз управлявам в Норта, не ти — казва той, като се старае да говори възможно най-ясно. — Или който и да е друг — добавя, като стрелва с многозначителен поглед както вуйчо си, така и баба си. — Прокламациите остават.

Отговорът на баща ми е бърз:

— Не и в моето кралство.

Подобно на майка си, чувствам как се отдръпвам, когато Кал пристъпва напред и скъсява разстоянието между себе си и баща ми. Изглежда почти като предизвикателство.

— Хубаво — процежда той през зъби, отправил кръвнишки поглед към краля на Пролома.

Те отново задържат взаимно погледите си, без да мигат, без да отместват очи. Иска ми се да можех да блъсна и двамата. Да унищожа всичко това завинаги.

Анабел се намесва, преди везните да успеят да се наклонят в едната или другата посока. Вмъква се бързо между кралете и слага ръка на рамото на Кал.

— Ще се заемем с това на сутринта, когато имаме по-бистър ум и по-ясен поглед за ситуацията.

Зад тях Джулиан се изправя на крака. Оправя одеждите си:

— Съгласен съм, Ваше Величество.

Майка ми също решава, че това е разумно, и прави знак на Птолемей да я последва. Изправям се изтощено заедно с тях. Само баща ми остава седнал. Няма да се пречупи пръв.

Кал е по-малко склонен да играе такива игри. Извръща се и отпраща всички ни, като махва незаинтересовано е една ръка.

— Много добре. Ще видя всички ви на сутринта. — После прави пауза и поглежда назад. Не към баща ми. А към мен. — Всъщност, Еванджелин, бих ли могъл да ти кажа една дума? — Примигвам към него, чувствам се наистина много потайна. Останалите в стаята изглеждат безкрайно объркани. — Насаме.

Бавно сядам отново, докато останалите си отиват. Дори баща ми, който бавно се отдалечава с останалите от семейството ми по петите. Само Птолемей поглежда назад, сключва поглед с мен за момент. Отпращам го е махване на ръка. Ще се оправя, тук няма нищо, за което да се безпокои.

Джулиан побързва да се подчини на желанията на племенника си, но Анабел се задържа.

— Това нещо, с което мога да помогна, ли е? — пита тя, като хвърля поглед между нас.

— Не, Нанабел — отвръща Кал. Придружава я, водейки я ловко към вратата. Тя отбелязва намерението му, кисело присвива устни, но свежда глава. Той е нейният крал и тя е длъжна да се подчини.

Когато вратата се затваря зад нея, се отпускам малко, позата ми става по-свободна. Кал се колебае с гръб към мен и го чувам как си поема треперлив дъх.

— Короните са тежки, нали? — казвам му.

— Наистина. — Той неохотно се обръща. Сега, когато не е подложен на натиск да се преструва заради съвета и семейството си, Кал се прегърбва като мен. Изтощен от дните, капнал.

Вдигам вежда:

— Струва ли си цената?

Кал не отговаря: отива мълчаливо до стола срещу моя. Отпуска се назад, единият му крак е свит, другият — изпънат. Докато се движи, ми се струва, че чувам изщракване в коляното му.

— А твоята? — казва най-накрая, като посочва към лишеното ми от корона чело. В думите му няма и капка враждебност, не и както очаквам. Твърде уморен е, за да спори с мен.

А аз не виждам полза да споря с него.

— Не, не мисля — промърморвам в отговор.

Признанието го изненадва.

— Планираш ли да направиш нещо по въпроса? — пита той с глас, в който се долавя нещо, което може би е надежда.

Планът ми е да не правя нищо — помислям си.

— Не мога да направя кой знае какво — казвам гласно. — Не и докато той ме държи на каишка. — Той знае кого имам предвид.

— Еванджелин Самос на каишка — отвръща Кал и се насилва да се усмихне неискрено. — Струва ми се невъзможно.

Нямам нужната енергия да го поправя както трябва.

— Иска ми се да беше така — е всичко, което успявам да кажа.

Той прокарва ръка по лицето си и стисва очи за миг.

— И на мен.

Принудена съм да изсумтя насмешливо. Хленченето на мъжете никога не спира да ме удивява.

— Каква каишка може да възпре краля на Норта? — усмихвам му се подигравателно.

— Доста.

— Сам се постави натясно. — Свивам рамене, неспособна да събудя в себе си каквото и да е истинско съчувствие към младия мъж пред мен. — Дадоха ти избор, един последен шанс да промениш нещата, преди да си тръгнат.

Той се наежва и се навежда напред, подпрян на лакти.

— А какво щеше да стане, ако бях направил каквото искаха? Ако бях захвърлил това проклето нещо? — За да илюстрира довода си, посяга и грабва собствената си корона. Захвърля я с глух звън. Колко драматично. — Хаос Метежи. Може би нова гражданска война. И със сигурност война с баща ти. Може би и със собствената ми баба.

— Може би.

— О, недей да ми изнасяш проповеди, Еванджелин — процежда той. Наистина започва да губи самообладание. — Можеш да си седиш тук и да ме обвиняваш за всичките см проблеми, ако искаш, но не се дръж, сякаш нямаш пръст в тях.

Чувствам как в бузите ми се надига топлина, когато се изчервявам:

— Моля?

— Ти също имаш избор и продължаваш да избираш да останеш тук.

— Защото се страхувам, Кал — опитвам се да изръмжа, но прозвучава като шепот.

Това го укротява, но съвсем малко. Като хладен компрес върху прясно изгаряне.

— И аз — казва той: гласът му отразява като ехо болката в моя.

Без да мисля, казвам това, което наистина имам предвид:

— Тя ми липсва.

Той отговаря подобаващо:

— И на мен.

Говорим за двама различни души, но чувството е същото. Той е свел поглед към ръцете си, сякаш се срамува от обичта, която изпитва към някого, когото не може да има. Познавам усещането от тази агония. Каква тежест е. Как в крайна сметка ще удави и двама ни.

— Ако ти кажа нещо, ще обещаеш ли да го запазиш в тайна? — промърморвам. Подобно на него, се навеждам напред, докато вече мога да хвана ръцете му, ако поискам. — Дори от Джулиан и Анабел. Особено от тях.

Кал отново вдига поглед. Вглежда се в очите ми, търси уловката. В очакване на какъвто там заложен от Самос капан мисли, че се каня да задействам.

— Да.

Облизвам устни и проговарям, преди мозъкът ми да успее да ми нареди да спра:

— Мисля, че се канят да убият баща ми.

Той примигва, объркан:

— В това няма никакъв смисъл.

— Е, няма те да го направят, но… — За пръв път в живота си не изпитвам противно чувство, когато хващам ръката на Тиберий Калоре. Стискам здраво пръстите му, опитвам се да го накарам да разбере. — Наистина ли мислиш, че Сенра и Айрис биха разменили Мейвън срещу някого като Салин Айрал?

— Не, не мисля — прошепва Кал. Стисва ръката ми, хватката му е по-силна от моята. — А когато баща ти е мъртъв…

Кимвам, докато той проследява нишката на мисълта ми.

— Пролома умира заедно с него. Връща се под властта на Норта — казвам. — Птолемей няма да има куража да води война, когато татко е мъртъв. Независимо колко добре умее да се бие, той не е определен за това.

— Трудно ми е да го повярвам — подмята насмешливо Кал, тонът му се променя. После се променя и погледът му, веждите му се сключват, преди да се отпусне като освободен товар. Осъзнаването го залива. — Не си казала това на родителите си, нали?

Поклащам глава.

Той зяпва:

— Еванджелин, ако си права…

— Ще го оставя да умре. Знам — изсъсквам полугласни на себе си. Отдръпвам ръка, неспособна да го докосвам или гледам. Кипяща от гняв, забивам поглед в застлания с килим под и проследявам красивите шарки на това създадено от Червени произведение на изкуството. — Винаги си ме смятал за ужасна. Приятно ли е да знаеш, че си прав?

Допирът на пръстите му под брадичката ми е горещ, докато повдига лицето ми, за да го погледна.

— Еванджелин — промърморва, но не искам съжалението му. Отблъсквам го.

— Надявам се боговете на Айрис Сигнет да не са истински. Не мога да си представя какви наказания са предвидили за мен…

Кал опира уста върху кокалчетата си и безцелно прокарва ръка напред-назад по устните си. С отнесен поглед, кимва в знак на съгласие.

— За всички ни.