Виктория Айвярд
Гибелна буря (25)

Двайсет и пет
Еванджелин

Въздействието на Безмълвния камък ме измъчва, а кожата ме сърби от постоянния натиск. Не е лесно да го пренебрегна въпреки продължителните години на обучение. Отблъсквам изгарящия порив да раздера ръцете си с нокти, пък било то и само за да почувствам различен вид болка вместо тази отвратителна, разлагаща тежест. Питам се къде са заровени Камъните. Под платформата за срещи? Под столовете ни? Струват ми се толкова близо, че мога да се задавя с тях.

Всички други изглеждат несмутени от неестественото усещане за потискане на най-съкровените ни части. Дори Мер въпреки миналото си. Тя държи главата си високо вдигната, тялото си — неподвижно. Без нито следа от неудобство или болка. Което означава, че аз също трябва да я скрия така добре, както тях. Ъх.

Устната на Бракън се присвива отвратено: усещането от Безмълвния камък му е толкова омразно, колкото и на останалите от нас. Навярно това ще го направи по-съпричастен към нашата кауза. Да, той презира Мейвън и има причина за това. Мисля обаче, че повече мрази да губи. А ако заплахите на Кал свършат работа, той със сигурност няма да има вяра в Мейвън още много дълго.

Мейвън гледа гневно към Кал, сякаш може по някакъв начин да достигне до своя брат воин. Всякакво съчувствие, от което може би е разчитал да се възползва, изчезва, докато Кал остава непреклонен на мястото си, без да се трогне.

— Това са моите условия, Мейвън — казва той: звучи повече като крал, отколкото някога е звучал баща му. — Предай се и оставаш жив.

Мейвън не заслужава много повече от куршум в мозъка или нож в стомаха. Той е опасност, която никой от нас не може да си позволи да остави да диша.

Отговорът му е гърлен, идващ от дълбините на тялото му:

— Махай се от моя остров.

Никой не е изненадан. Птолемей изпуска нисък, приглушен дъх. Пръстите му се присвиват, жадуващи да посегнат към ножовете, прикрепени по гърдите му. Пазителите поне не се сетиха или не ги беше грижа да ни обезоръжат. Сигурно смятат магнитроните за беззащитни без способността си. Грешат. Брат ми би могъл да забие онзи нож и стомаха на Мейвън, ако обстоятелствата позволят.

Годеникът ми се навежда напред в стола си и се изправя бавно.

— Много добре — казва оскърбен. — Спомни си този ден, Мейвън, когато си изоставен и сам — няма кого другиго да обвиняваш, освен себе си.

Мейвън отговаря само със самодоволна усмивка и пухтящ смях. Преструва се добре, разчита на грижливо създадения образ на изпаднало в затруднено положение момче, призовано за величие. Вторият син, който никога не е бил подготвян да управлява. От него няма полза тук. Всички знаем кой е.

Все още в стола си, кралица Сенра обръща лице към него, накланя се до дъщеря си:

— Нашите условия ли, Ваше Величество?

Той не отговаря, твърде разсеян от Кал и Мер, че да разбере, че тя изобщо говори. Айрис го побутва.

— Никакви, освен капитулация — казва той бързо. — Никакво помилване, никаква пощада — добавя: очите му литват към лицето на Мер. Тя се присвива, смутена от вниманието му. — За никого от вас.

От далечната страна на Кал Анабел се изправя. Бърше ръце, сякаш снема от себе си отговорността за тази ситуация и озлобения си внук:

— Предполагам, че това решава въпроса — въздъхва. — Всички сме единодушни.

Странно, погледът й се спира върху Айрис. Не върху Мейвън или дори Сенра, или Бракън. Върху младата кралица, която има твърде малко за казване и още по-малко власт в този кръг.

Младата жена свежда глава, в сивите й очи проблясва нещо многозначително.

— Да, единодушни сме — казва тя. До нея кралица Сенра прави същото. Езерняшка традиция вероятно. Толкова глупава и безполезна, колкото и безсилните им богове.

Двете кралици се изправят първи от тази страна на платформата, където е Мейвън, последвани бързо от Бракън. Той се покланя ниско в моята посока и аз накланям глава. Но очите му потъмняват, когато минават светкавично покрай мен, и се приковават върху Дейвидсън. Никакво количество от моите празни заплахи не може да отклони напълно вниманието му от омразата му към този новокръвен.

Това не смущава премиера. Той остава непроницаем и се изправя с плавна грациозност.

— Това беше интересно, най-меко казано — промърморва с безизразна усмивка.

— Наистина — чувам се да отговарям.

Останалите от нас се надигат с шумолене от столовете си във вихър от ярки цветове и блестящи брони, докато остава само Мейвън, който не помръдва от мястото си, като вкопан е. С втренчен поглед.

Мер умело избягва погледа му и се провира покрай Фарли, за да хване Кал под ръка. Гледката разярява мнимия крал, който кипи от гняв. Почти очаквам от него да се надигне пушек. Ако не е Безмълвният камък, като нищо би могло да стане.

— До нови срещи — казва Кал през рамо.

Нещо в думите предизвиква Мейвън и той стоварва ръце върху ръкохватките на стола си, а после изхвърчава гневно, като обръща гръб на всички ни. Пелерината му, мастиленочерна, се развява зад него. Той ми напомня за невръстно дете, изпаднало в истерия. Много опасно невръстно дете.

Кралиците на Езерните земи и принцът на Пиемонт го следват почти неохотно. Кал е прав. Те ще изоставят каузата на Мейвън, ако везните се наклонят срещу него или ако стане ясно, че той не може да спечели войната. Но дали ще преминат на наша страна? Не мисля. Ще седят безучастно и ще чакат да ударят. Откривам, че почти завиждам на „Алената гвардия“ и Монтфорт. Техният съюз поне изглежда основан на истинска вярност и обща цел. Не като нас, Сребърните. Може и да говорим за мир, но не сме създадени за мир. Водим схватки вечно: в тронни зали или на бойни полета, или дори от двете страни на масата по време на семейна вечеря. Това сме прокълнати да правим.

Нетърпелива съм да изляза от кръга от Безмълвен камък и отново да дишам свободен въздух. Рязко дръпвам Птолемей със себе си към лъкатушещата пътека обратно към десантните ни джетове. Внимавам да го държа плътно до себе си, когато генерал Фарли е толкова наблизо и следи стъпките му. Плъх, който дебне вълк в очакване и на най-дребна възможност.

Когато се освобождаваме от Безмълвния камък, хладното облекчение на способността ми стремително нахлува обратно. Късчетата метал в накитите ми, в косата, в зъбите ми, скрити навсякъде по тялото ми, потрепват и гъделичкат сетивата ми. Насочвам способността си към медалите на Мейвън, чувствам ги, докато се отдалечават. Той наистина си тръгва. Бяга от острова, както бягаме и ние.

Войната далеч не е спечелена, а ако догадките ми са верни, в момента двете страни са равностойни. Съвършено балансирани. Войната може да се проточи с години. Докато тя трае, ще съм неомъжена, само принцеса, все още свободна от отговорностите на кралица. Бих могла да си отида у дома за няколко седмици, да замина, когато баща ми стигне тук. Да го оставя да се справи с бъркотията. Може би да се измъкна тайно с Илейн на някое тихо място. Мисълта предизвиква у мен тръпка на възбуда.

Почти отклонява вниманието ми от водата, която се процежда под краката ми и попива в плитката пръст.

В периферното ми зрение медалите на Мейвън спират да се движат.

— Толи — прошепвам и посягам да уловя ръката му.

Очите му се разширяват, когато хвърля поглед към наводняващата се земя.

Разширяват се и очите на останалите от групата ни, те вдигат крака, шляпат един към друг. Фарли и нейните офицери побързват отново да вземат зарязаните си оръжия, от някои от тях вече капе вода. Реагират бързо и заемат отбранителни позиции, прицелват се към редицата дървета и платформата в далечината.

Мер се раздвижва и застава пред Кал. Той се оглежда, ужасен, зашеметен за миг от водата, която се надига бавно около нас. От едната ръка на Мер изскачат искри.

— Внимателно — излайвам и отскачам назад, като повличам Толи със себе си на по-сух терен. — Ще изпържиш всички ни.

Тя ми отправя студен поглед:

— Само ако искам.

— Нимфите? — изръмжава Фарли, допряла пистолета до бузата си с едно око, притиснато към мерника. — Виждам движение от тяхната посока. Сините им рокли, пазителите… — Млъква, без да довърши.

Измъквам един нож от шарфа на Толи и го оставям да се завърти в ръката ми.

— И?

— И това не е нещо, за което да се безпокоим — качва Анабел с лек и пренебрежителен тон. — Идвайте, да се връщаме при джетовете си.

Не съм единствената, която се взира в нея е увиснала челюст и зяпнала уста.

Фарли проговаря първа, все още заела позиция:

— Или целият този остров потъва, или всеки момент ще ни атакуват…

— Глупости — изсумтява презрително Анабел. — Не е нищо подобно.

— Тогава какво е? — процежда през зъби Кал. — Какво си направила?

По някакъв начин Анабел отстъпва място на Джулиан Джакос. По-възрастният мъж ни отправя тънка, празна усмивка:

— Сложихме край — казва простичко.

Мер успява да проговори първа:

— Какво…

По някакъв начин това прозвучава, сякаш разбиваща се вълна отеква отвъд дърветата в посока, обратна на брега. На колене, Фарли подскача и отново проверява мерника си, докато офицерите й се отдръпват стреснато.

Откривам, че се катеря по песъчливия хълм, отчаяно копнееща да се добера до по-висок терен и по-добра наблюдателна точка.

Когато се раздвижвам, из въздуха се разнася пушечна стрелба, която оглася тревистото поле. Под мен Мер трепва. Стискам юмрук и броя куршумите, докато танцуват в периферията на сетивата ми. Изстрелват се в противоположни посоки, един залп в отговор на друг.

— Бият се с… нещо — докладвам.

На земята Кал шляпа напред и подритва водата към първото място, което е възпламенил.

— Мейвън — струва ми се, че изръмжава ниско. Мер стои пред него и се опитва да го удържи, без да му причини шок — или да бъде изгорена. Баба му изобщо не помръдва.

Докато се катеря, водата се отдръпва като при малък отлив: оттегля се и се прибира, някой я командва. От мястото си виждам достатъчно цвят през чворестите дървета. Синя броня, червен пламък, огнените одежди на служещите като охрана пазители. Някой изпищява, звукът отеква като вой. Въздухът се превръща в мокра мъгла, сякаш някой придърпва сива завеса върху света.

Накитите ми бързо се разпростират и оформят броня по цялата дължина на ръцете и китките ми, пропълзява нагоре до раменете ми.

— Дай ми пистолет, Фарли — излайвам.

Тя не ме поглежда: вместо това се изплюва на земята.

— Имам по-добър прицел и по-добър обхват — изръмжавам.

Тя стисва по-здраво дългото си огнестрелно оръжие.

— Ако мислиш, че ще ти дам каквото и да е…

— Ако мислиш, че те моля — процеждам в отговор и правя ловко движение с пръсти. Оръжието изскача от ръцете й и се понася нагоре към моите.

— Наистина, дами, няма нужда от това — казва Анабел, все още странно невпечатлена. — Вижте, приключи. Пристъпва между нас и насочва сбръчкания си пръст към редицата дървета.

Водата отново се устремява из полето, движи се заедно с фигурите, които приближават в далечината и са едва очертани сенки в мъглата.

Първи се появяват труповете, носещи се по дълбоката до глезените вода: одеждите им на пазители са широко разтворени и мокри. Маските им са изчезнали или счупени и разкриват лицата отдолу. Някои познавам, други — не.

Сенчестите фигури придобиват плътни очертания и една от тях вдига ръка и с махване пропъжда мъглата. Тя се кондензира и пада, минава над нас като внезапна дъждовна буря, която разкрива Сенра и Айрис със собствените им телохранители, подредени в разгънат строй зад тях. Бракън ги следва, гърдите му проблясват в златисто, а пурпурната му мантия се влачи във водата. Те заемат странна позиция, възпрепятстват видимостта на телохранителите в сини униформи за възможно най-дълго време. После спират на десет ярда от нас, надигналите се води са събрани около краката им.

Взираме се, смутени, озадачени от гледката пред нас. Дори премиерът с набраздено от бръчки чело.

Само Анабел и Джулиан не се впечатляват.

— Бъди така добър да подготвиш размяната — промърморва Анабел, като се обръща през рамо, за да заговори вуйчото от Династия Джакос. Той изглежда странно блед, сякаш е болен, но кимва в отговор на молбата й и се извръща, като взема със себе си двама телохранители от дома Леролан.

Размяна — каза тя.

Хвърлям поглед към Мер. Тя усеща погледа ми и се обръща с очи, разтворени широко както от страх, така и от объркване.

Размяна срещу какво? — искам да попитам.

Или кого?

Нещо се бори в обръча телохранители от Езерните земи, но го възпират. Виждам го през пролуката между Сенра и Айрис, води обречена битка срещу много по-силни от него мъже.

Устната на Мейвън кърви, короната му се е килнала върху гъстата разчорлена черна коса. Рита безрезултатно, принуждава телохранителите от Езерните земи да го влачат за ръцете. Водата се извива по цялата дължина на тялото му, готова да удари. До него Айрис си подсвирква и върти между ръцете си гривните му. Възпламенителните гривни, ключът към способността му — осъзнавам с внезапен връхлитащ шок. Той е беззащитен, оставен на милостта на онези, към които никога не би показал милост.

Принцесата на Езерните земи се ухилва остро — смразяваща гледка на човек с иначе толкова овладян характер. Мейвън я заплюва, но пропуска целта.

— Проклета нимфа, кучка такава — изръмжава и ритва отново. — Днес допусна грешка.

Устната на Сенра се присвива в намръщено изражение, но тя оставя дъщеря си да се справи сама.

— Аз ли? — отвръща Айрис невъзмутима. Бавно смъква короната от главата му и я мята във водата. — Или ти? Много, много грешки и не най-маловажната от тях беше да ме пуснеш в кралството си.

Не мога да повярвам на очите си. Мейвън предателят — предаден. Хитрецът — надхитрен.

Войната.

Приключила.

Идва ми да повърна.

Дишането ми става повърхностно и с усилие откъсвам очи от Мейвън, за да гледам брат му. Кал е пребледнял като мъртвец. Ясно е, че не е знаел нищо за това, за стореното от Анабел и Джулиан, каквото и да е то. Каквато и размяна да са на път да направят от негово име.

Кого ще предадат в замяна?

Трябва да бягам. Да грабна Толи. Да се устремя право в морето.

Бързо слизам обратно надолу по хълма, за да застана до брат си. Мнимият крал би трябвало да отклони вниманието им достатъчно. Не улеснявай работата на нимфите. Стигни до джета. Прибери се у дома.

— О, не се ласкай, Еванджелин! — обажда се злорадо Мейвън и се извива така, че да може да приглади косата си. Тя постоянно пада в очите му. — Не си струва да бъдеш разменена срещу мен, независимо колко високо мнение имаш за себе си.

Когато той се обажда, другите се обръщат да ме погледнат, докато се отдръпвам, стиснала здраво ръката на Птолемей. Търся поне едно приятелско лице и откривам, че Мер Бароу е най-близкото нещо до това. Очите й се стрелкат между мен и дланта ми върху ръката на Толи. Нещо подобно на жал се надига в нея и ми се приисква да изрежа това чувство с нож.

— Тогава кой? — Повдигам брадичка, разчитам на гордостта да ми послужи като броня. — Отново ли предлагаш в замяна себе си, Бароу!

Тя примигва, съжалението й се стапя и се превръща в ярост. Предпочитам я.

— Не — казва Джулиан, който се връща заедно с телохранителите. Подобно на езерняците, те влачат пленник.

Последния път, когато видях Салин Айрал, той беше лишен от титлите си, почти задушен до смърт от баща ми заради глупостта и гордостта си. Той уби краля на Езерните земи пред стените на Корвиум в противоречие със заповедите, просто заради една дребна похвала. Беше твърде недалновиден, за да прозре, че това само щеше да подсили съюза на езерняците с Мейвън и решимостта на двете им кралици. Сега ще плати за тази грешка с живота си.

Салин виси отпуснато, със странно празни очи. Забил е поглед в краката си и въпреки слабата хватка, в която го държат двамата пазачи, не се опитва да избяга. При положение че Джулиан Джакос е застанал наблизо, разбирам защо. Съмнявам се, че му е дадено позволение да избяга.

— Какво е това — не съм упълномощил никакви… — избъбря Кал, извисявайки се внушително над баба си. Тя внимателно опира ръка в гърдите му и избутва своя крал назад.

— Но ще го направиш. Нали, Кал? — изрича тя със сладък тон. С нежността, на която е способна само една майка, вдига ръка и обгръща лицето му с длан. — Можем да приключим тази война днес, точно в този момент. Това с цената. Един живот вместо хиляди.

Не е трудно да се направи такъв избор.

— Точно така, Кал. Правиш това, за да спасяваш животи, нали? — обажда се Мейвън с пропит от сарказъм глас. Думите са единственото оръжие, което му е останало. Благороден до последно.

Бавно, Кал вдига очи, за да се взре в брат си. Дори Мейвън замлъква, оставя момента да се проточи и да се нагорещи. Никой от двамата не мигва. Никой от двамата не се колебае. По-младият Калоре продължава да се усмихва подигравателно, предизвиква брат си да реагира. Лицето на Кал не се променя нито за миг и той не казва нито дума. Но е достатъчно красноречив, когато накланя рамо и се отдръпва от пътя на баба си.

Джулиан допира пръст до лицето на Салин и вдига глава, така че очите им се срещат.

— Тръгни към кралиците — казва той и чувам мелодичната способност на талантлив певец. Такъв, какъвто би могъл да омае всички ни, ако поиска, и с напевно внушение да си проправи път до трона. За късмет на всички ни Джулиан Джакос не проявява интерес към властта.

Въпреки замаяното си състояние Салин Айрал е копринен човек и стъпките му са грациозни. Прекосява нищожното разстояние между нашата група и Мейвън. Кралиците на Езерните земи изглеждат като прегладнели жени, наблюдаващи приближаването на храна. Айрис сграбчва Салин за врата, ритва го отзад в краката и го принуждава да коленичи във водата с потопени ръце.

— Изпратете го отсреща — казва Сенра тихо и махва с ръка към Мейвън.

Всичко това ми се струва погрешно, сякаш проникващо през опушено стъкло, твърде бавно, за да е действително. Но е действително. Телохранителите от Езерните земи блъскат Мейвън напред, карат го да се препъва към брат си. Той все още се хили, плюе кръв, но в очите му блестят сълзи. Губи контрол, а здравата хватка, в която държи себе си, вече се разхлабва.

Знае, че това е краят. Мейвън Калоре изгуби.

Телохранителите продължават да го блъскат, като нито за миг не го оставят да запази равновесие. Гледката е жалка. Той започва да си шепне измъчени думи между изблици на остър смях.

— Направих каквото каза — промърморва, без да се обръща конкретно към никого. — Направих каквото каза.

Преди той да успее да падне в краката на брат си, Анабел пристъпва напред и се вклинява решително между двамата. Готова да брани Кал като тигрица.

— Нито стъпка по-близо до законния крал — изръмжава тя. Достатъчно умна е да не му се доверява дори сега, когато не му е останало нищо.

Мейвън се смъква на едно коляно и прокарва ръка през косата си, разрошва тъмните, мокри къдрици. Гледа свирепо брат си с целия огън, който вече не може да владее.

— Страхуваш се от едно момче, Кал? Мислех, че ти си воинът.

До Кал Мер се напряга и слага длан върху ръката му. Не знам дали за да го спре, или за да го подтикне. Гърлото му подскача, докато той преглъща и мисли как да постъпи.

Болезнено бавно, последният оцелял крал слага ръка върху ръкохватката на сабята си.

— Ти щеше да ме убиеш, ако местата ни бяха разменени.

Дъхът излиза със свистене между зъбите на Мейвън.

Той се поколебава точно колкото трябва, оставя място за една лъжа. Или надеждата за лъжа. Не може да се предскаже как действа умът на Мейвън Калоре или какво лице позволява на някого да види.

— Да, щях — промърморва той. Отново изплюва кръв. — Гордееш ли се?

Кал не отговаря.

Ледено сините очи се изместват, отскачат към момичето до брат му. Мер придобива сурово изражение под погледа му, твърдо като обработена стомана. Тя има безброй основания да се бои от него, но крие всичките.

— Щастливи ли сте? — пита Мейвън почти шепнешком. Не съм сигурна към кого отправя този въпрос.

Никой от двамата не казва нито дума.

Гъргорещ звук привлича вниманието ми и когато вдигам поглед от Мейвън, виждам двете кралици да обикалят около плячката си. Движат се в нещо като кръг. Не танц, нито ритуал. В него няма определен модел. Единствено студена, овладяна ярост. Дори Бракън изглежда смутен от тях. Отстъпва няколко крачки назад и им предоставя място, за да направят каквото трябва. Все още на колене, Салин се полюшва между тях, по устата му избива пяна от морска вода.

Редуват се да изливат вода върху лицето му с мъчителна ефикасност. Точно колкото да продължи да диша. Малко по малко, капка по капка, лицето му пребледнява, после става пурпурно, след това почернява. И той пада, сгърчен от спазми, давещ се в петнайсет сантиметра вода, неспособен да се надигне и да седне. Неспособен да се спаси. Те се навеждат над тялото му и допират ръце до раменете му. Постарават се да са последното нещо, което той вижда, докато умира.

Виждала съм изтезания преди, извършвани от хора, които изпитват наслада да го правят. Гледката винаги ме разстройва. Но тази жестокост е твърде премерена, за да я разбера. Ужасява ме.

Айрис ме забелязва, че гледам, и аз отмествам очи, неспособна да понеса гледката.

Тя със сигурност беше права. Мейвън направи грешка, като я допусна в кралството си и в двореца си.

— Щастливи ли сте? — пита Мейвън отново, по-отчаян и разярен, със зъби, подобни на тънките бели отровни зъби на змия.

— Мълчи, Мейвън — пропява Джулиан и заставя момчето да го погледне. За пръв път в извратения си живот Мейвън Калоре затваря лукавата си уста.

Поглеждам през рамо само за да открия, че лицето на Птолемей е толкова побеляло, колкото усещам своето. Светът се е разместил под краката ни. Развалени и пак сключени съюзи, които оставят границите да бъдат начертани отново, годежи да бъдат осъществени.

И осъзнавам с чувство, от което ми призлява, още една част от сделката. Трябва да има.

Облягам се на брат си и прошепвам така, че само той да може да чуе:

— Не е възможно да искат само Салин.

Айрал е опозорен лорд без титла или земя или каквато и да е власт, било то в Пролома или Норта. Цената му не надвишава стореното от него. И дори кралиците на Езерните земи не биха разменили Мейвън, за да подхранят отмъщението си. Те са странни, не глупави. Анабел каза, че това е цената, но не може да е вярно. Трябва да има още. Някой друг.

Запазвам лицето си безизразно, когато осъзнаването ме изпълва с кипене. Никой не може да прозре зад маската ми на неподвижно спокойствие.

Не съм била далече от истината, когато се боях, че ние сме разменната монета.

Но Мейвън е прав. Принц и принцеса в замяна на един крал? Идиотско. Не струваме колкото него.

Баща ни със сигурност струва.

Воло Самос, крал на Пролома. Салин заби нож в краля на Езерните земи, за да угоди на баща ми и да спечели благоволението му. Вината е толкова негова, колкото и на всеки друг. Това беше извършено в негово име.

И е съперник на Езерните земи толкова, колкото и на Кал.

За Анабел би било лесно да го включи като част от сделка. Логичен ход — да предложи в замяна живота на баща ми.

Държа пръстите си здраво преплетени, за да скрия, че треперят. Претеглям вариантите възможно най-грижливо, изражението ми е празно и лишено от всякаква емоция.

Ако баща ми умре, Пролома се разпада. Няма да удържи без него, не и при сегашното положение на нещата. Вече няма да бъда принцеса. Няма да бъда негова поданица, неговото хранено от ръка кученце, неговата дрънкулка за размяна, неговият меч, който да използва, както му е угодно.

Няма да съм принудена да се омъжа за някого, когото не обичам, или да изживея дните си като лъжа.

Но въпреки всичко обичам баща си. Не мога да се сдържа. Не мога да го понеса.

Не зная какво да правя.