Виктория Айвярд
Гибелна буря (37)

Трийсет и седем
Мер

Стаята е ковчег. Паст от камък, която ще ме погълне цяла. Чувствам се мъртва дори на прага, колебая се да се поддам изцяло на това място и човека, който го е построил.

Сърцето ми блъска толкова силно, че знам: Мейвън може да го чуе.

Очите му ме обхождат по начин, който е твърде познат и твърде близък въпреки метрите, които ни делят. Той се фокусира върху гърлото ми, върху вената, която пулсира с целия ми страх. Очаквам да оближе устни. Ръката ми се свива и отпуска напразно в опит да призова мълния. Получавам единствено слаби искри, тъмнопурпурни, които умират бързо, поразени от мощта на толкова много Безмълвен камък.

Нещо просветва в ръката му, проблясва на неясната светлина. Помислям си, че е нож, тънък и малък, но достатъчно остър.

Ръката ми се отклонява към хълбока за пистолета, който Тайтън настоя да взема. Но кобурът е напълно изчезнал, вероятно изгубен при рухването на Моста. Преглъщам отново. Нямам абсолютно никакви оръжия.

И Мейвън го знае.

Ухилва се, зъбите му са бели и зловещи.

— Няма ли да се опиташ да ме спреш? — пита и накланя глава като любопитно кученце.

Усещам устата си пресъхнала, когато проговарям.

— Не ме карай да правя това, Мейвън. — Прозвучава дрезгаво.

Мейвън просто свива рамене. Някак съумява да накара простото си сиво облекло да изглежда като коприна, кожа и стомана. Вече не е крал, но изглежда, никой не му е казал.

— Не те карам да правиш нищо — казва той надменно. — Не си длъжна да понасяш това. Можеш да стоиш точно там или дори можеш да се обърнеш. За мен няма значение.

С усилие си поемам нов дъх, по-силно опреди. Твърде познатият спомен за Безмълвния камък се прокрадва като хищни ноти по гръбнака ми.

— Не ме принуждавай да те убия така — изръмжавам: звуча опасна и смъртоносна.

— Какво ще направиш, ще ме гледаш втренчено ли? — изстрелва той иронично в отговор. — Ужасен съм.

Престореното му безразличие е неубедително представление. Познавам Мейвън достатъчно добре, за да видя истината в думите му, истинския страх, прокрадващ се през заучената му арогантност. Очите му се стрелкат, по-бързо отпреди, не по лицето ми, а към краката ми. За да може да се раздвижи, когато се раздвижа аз. Да побегне, когато аз се хвърля напред.

Въпреки кинжала той също е лишен от оръжията си.

Не трепвам, когато правя първата, бавна стъпка и се плъзвам в затвора от Безмълвен камък.

— Би трябвало.

Мейвън се препъва назад изненадан и почти настъпва собствените си крака. Но се съвзема бързо, стиснал здраво кинжала в ръка, докато продължавам напред. Подражава на движенията ми и отстъпва назад. Смъртоносният танц е болезнено бавен, дори за миг не прекъсваме зрителния контакт. Даже не мигваме. Чувствам се, сякаш вървя по опънато въже над яма с вълци, едва пазейки равновесие. Едно погрешно движение, и ще стана жертва на зъбите им.

Или може би аз съм вълчицата.

Виждам в очите му себе си. И майка му. И Кал. Всичко, което направихме, за да стигнем дотук, в средата на края на неговия свят. Лъгах и бях лъгана. Предавах и бях предавана. Нараних хора и толкова много хора нараниха мен. Питам се какво вижда Мейвън в очите ми.

— Няма да свърши тук — промърморва той с нисък и равен тон. Напомня ми за Джулиан и мелодичната му способност. — Можеш да завлечеш трупа ми през целия свят и това няма да сложи край на нищо от тази история.

— Подобно — отвръщам и се озъбвам. Сантиметрите разстояние между нас намаляват въпреки старанията му. По-гъвкава съм от него. — Червената зора няма да спре заедно с мен.

Той се усмихва криво:

— Тогава изглежда, че и двамата сме заменими. Вече не сме важни.

Изсмивам се рязко. Никога не съм била важна по начина, по който той все още е.

— Свикнала съм.

— Харесва ми косата — промърморва Мейвън, за да запълни празнината. Очите му пробягват по разбърканите кафяви и пурпурни кичури, разстилащи се по едното ми рамо. Не отговарям.

Последната карта, която разиграва, е очевидна, но въпреки това ме жегва. Не защото искам това, което предлага, а защото си спомням едно момиче, което щеше да го приеме. Сега то е по-благоразумно.

— Все още можем да избягаме. — Гласът му става по-плътен и оставя предложението да увисне във въздуха. — Заедно.

Би трябвало да му се изсмея. Да посипя сол в раната. Да го накарам да страда възможно най-много в тези последни мигове, които имаме. Вместо това чувствам как частица от сърцето ми се къса за един така безвъзвратно погубен човек. И изпитвам истинска тъга за другия брат, затънал във всичко това, който направи опит и се провали. Който никога не е заслужавал това, което става сега.

— Мейвън — въздъхвам и клатя глава заради слепотата му. — Последният човек, който те обича, не стои в тази стая. Навън е. И ти пропиля изцяло този шанс.

Той става мъртвешки неподвижен с лице, бяло като кост. Дори ледените му очи не помръдват. Когато правя нова стъпка и се приближавам на една ръка разстояние, той сякаш не забелязва. Свивам юмрук отстрани до тялото си и се напрягам.

Той примигва бавно. И не виждам нищо в него.

Мейвън Калоре е празен.

— Много добре.

Кинжалът посяга да пререже гърлото ми, Мейвън замахва със свирепа и зашеметяваща бързина. Накланям се назад, избягвайки удара, без да мисля. Той продължава да налита, не спира да нанася режещи удари във въздуха, без да каже нищо. Тялото ми реагира преди мозъка, изцяло инстинктивно, докато отбивам атаката му. По-бърза съм от него и ръцете ми замахват в такт с движенията му, улавят китките му, преди да успее да нанесе някаква вреда с миниатюрния, зловещ проблясък на остро желязо.

Нямам нищо, освен собствените си юмруци и крака. Съсредоточила съм се да преча на кинжала да се доближи до кожата ми и почти не нанасям собствени удари. Извъртам се, опитвам се да го препъна с извит глезен, но той ловко парира опита ми. Първата ми грешка, която оставя гърба ми уязвим. Движа се заедно с него и едно замахване, когато се опитва да прободе дробовете ми, се превръща в дълга, но плитка порезна рана отстрани до гърдите ми. Оттам набъбва гореща червена кръв и изпълва въздуха с бакърен мирис.

Почти очаквам да се извини. Мейвън никога не се е наслаждавал истински на болката ми. Но не показва милост. Нито пък аз.

Без да обръщам внимание на разпростиращата се болка, се прицелвам да забия в гърлото му свития си юмрук, удряйки силно. Той изхриптява и се спъва, свлича се на едно коляно. Удрям отново, нанасям му ритник в челюстта. Инерцията го отхвърля настрана с разширени очи и замаян поглед, докато плюе сребърна кръв във всички посоки. Ако не беше кинжалът, бих се възползвала от шанса да обвия ръце около гърлото му и да стискам, докато тялото му изстине.

Вместо това скачам към него и използвам тежестта си, за да го задържа притиснат, докато се боря с пръстите, все още присвити около ръкохватката на кинжала. Той ръмжи под мен въпреки наранената си челюст и се опитва да ме отблъсне със сила.

Налага се да използвам зъбите си.

Вкусът на сребърна кръв отравя устата ми, когато сключвам зъби върху пръстите му и прорязвам плътта право до костта. Ръмжащите звуци, които Мейвън издава, се превръщат в протяжни писъци. Те ме разкъсват, станали още по-ужасни заради въздействието на Безмълвния камък. Всичко ми причинява по-силна болка от обичайно.

Изблъсквам го и с усилие отделям пръстите му, хапя, където се налага, докато кинжалът става мой. Хлъзгав е от неговата и моята кръв, сребърна и червена, по-тъмен е всяка секунда.

Внезапно другата му ръка се обвива около гърлото ми и стиска без никакви задръжки, смазва дихателната ми тръба и изкарва въздуха от нея. По-тежък е от мен и използва теглото си, за да ме просне по гръб. Едното му коляно се забива в рамото ми, държи ръката ми с камата притисната надолу. Другото коляно се забива в ключицата ми точно над знака, с който той ме жигоса. Тя се разкъсва от болка и парене под силата на натиска и чувствам как костта се счупва мъчително бавно.

Сега аз на свой ред запищявам.

— Опитах се, Мер — изсъсква той, студеният му дъх залива лицето ми. Все още борейки се за въздух, не мога да направя много повече, освен да се задъхвам и давя. Зрението ми се накъсва и пред очите ми плуват петна, виждам само очите му над мен. Твърде сини, твърде застинали, нечовешки в безизразността си. Не са очите на огнен принц. Това не е Мейвън Калоре. Онова момче е изчезнало, изгубено. Онзи, който е бил роден да бъде, който и да е, няма да бъде погребан с него.

Вратът ме боли, покрива се със синини под пръстите му, когато кръвоносните съдове се пукат. Почти не мога да мисля, умът ми се стеснява до кинжала, който още стискам в юмрука си. Опитвам се да вдигна отново ръка, но тежестта на Мейвън прави това невъзможно.

Сълзи започват да бодат очите ми, когато осъзнавам, че така свършва всичко. Без мълния, без гръм. Ще умра като Червено момиче, една от хиляди, смазани под тежестта на Сребърна корона.

Хватката на Мейвън върху гърлото ми не отслабва нито за миг. Всъщност се затяга още повече, смазва мускулите на шията ми, докато ме обзема чувството, че гръбнакът ми може да се прекърши. Светът се замъглява, петната пред очите ми се разливат като черна плесен.

Но Мейвън се накланя. Усилва натиска върху счупената ми ключица. И намалява този върху рамото ми.

Достатъчно, за да освободи ръката ми.

Не мисля. Просто замахвам диво с готово острие, докато очите му помръкват.

Изглеждат толкова тъжни и…

Изпълнени със задоволство.

 

 

Преди да отворя очи, натрапчиво осъзнавам колко голям усещам езика в устата си. Странно е, че се съсредоточавам точно върху това, съпоставено с всичко друго. Опитвам се да преглътна и така само усилвам болката в гърлото ми. Тя се разгаря гневна, докато мускулите на шията ми пищят в знак на протест. Напрягам се да посрещна болката, крайниците ми се раздвижват под одеялото на леглото… където и да съм.

— Дай на Сара една секунда — чувам да казва Килорн: гласът му прозвучава близо до ухото ми. Вони на пот и дим. — Не се движи, ако можеш да го избегнеш.

— Добре — изхриптявам и това ми причинява по-силна болка от каквото и да било преди.

Той се засмива леко:

— И не говори. Може да ти е малко трудно.

При нормални обстоятелства щях да го ударя или да му кажа колко ужасно мирише. Но тъй като се чувствам доста ограничена в движенията си, избирам да си държа очите затворени, а челюстта стисната, за да избегна болката. Сара тътри крака около леглото, докосването й е леко и бавно, докато лъкатуши около лявата ми страна.

Допира изцеляващите си ръце до врата ми и осъзнавам, че порязването върху ребрата ми сигурно е изчезнало. Вече не го чувствам.

Тя накланя леко главата ми, заставя ме да повдигна брадичка въпреки болката. Трепвам, изсъсквайки леко, и Килорн успокояващо слага ръка върху китката ми. Изцеляващата способност на Сара бързо облекчава болката ми, разлива се по синините и отока.

— Гласните ти струни не са толкова зле, колкото очаквах — казва замислено тя. Сара Сконос има прекрасен глас, ведър като камбанка. Човек може да си помисли, че след толкова много години без език ще наваксва за изгубеното време, но тя все още говори пестеливо, подбира внимателно думите си. — Няма да са трудни за оправяне.

— Действай бавно, Сара. Не бързаме — промърморва Килорн.

Рязко отварям очи и му отправям кръвнишки поглед, докато той се хили.

Светлините отгоре са ярки, но не режещи, съвсем не като острата флуоресцентна светлина, която човек би очаквал в болнично отделение. Примигвам в опит да се ориентирам. Сепнато осъзнавам, че изобщо не съм в лазарета на казармата, а в една от спалните на двореца. Нищо чудно, че леглото е толкова меко, а стаята — толкова тиха.

Килорн ме оставя да се огледам наоколо, дава ми пространството, от което имам нужда. Размърдвам се, завъртам китката си, за да мога да взема ръката му в своята.

— Значи още щъкаш наоколо. — Гърлото вече ме боли по-малко, усещам само леко присвиване. Съвсем недостатъчно, за да ме накара да мълча.

— Въпреки всичките си старания — отвръща той и стисва насърчително ръката ми. Виждам къде се е опитал да избърше лицето си, оставяйки ивици чиста кожа с мръсотия и кръв по краищата. Останалата част от него е също толкова мърлява и това го кара да изпъква като болен палец на фона на елегантните украси на спалнята в двореца. — Най-вече гледах просто да не се пречкам.

— Най-накрая — промърморвам. Пръстите на Сара продължават танца си по врата ми и разпростират успокояваща топлина. — Някой ти е набил малко разум в главата.

Той се засмива:

— Със сигурност отне доста време.

Усмивката, непринуденият маниер, дори позата на раменете му, в която няма натиск или напрежение — това може да означава само едно.

— Следователно предполагам, че сме спечелили — въздъхвам, твърде изненадана дори да схвана какво означава това. Дори нямам представа как изобщо би изглеждала една истинска победа.

— Не изцяло. — Килорн потрива с ръка мръсната си буза и размазва мръсотията по чистите участъци от лицето си. Идиот, помислям си с привързаност. — Подводниците бяха достатъчни, за да изплашат и прогонят армадата, и езерняците успяха да изкуцукат обратно до морето. Мисля, че в момента големите клечки още водят преговори за прекратяване на огъня.

Опитвам се да се изправя малко в леглото, но Сара внимателно ме натиска обратно надолу.

— Но не и капитулация? — питам, принудена да гледам Килорн с крайчеца на окото си.

Той свива рамене:

— Би могло да се превърне в такава. Но никой не ми казва почти нищо — добавя с добродушно намигване.

— Прекратяването на огъня не е трайно. — Стисвам зъби, представила си как езерняците се връщат след година. — Няма да допуснат това да продължи…

— Може ли за една проклета секунда просто да се радваш, че си жива? — засмива се Килорн и поклаща глава към мен. — Поне ще си доволна да узнаеш, че е в ход съвместно усилие за разчистването на града. Сребърни и Червени. — Изпъчва гърди, много горд с рапорта си. Камерън и баща й също идват насам. Координират се с Кал за компенсации за работниците.

Компенсации за работниците. Справедливо заплащане. Най-малкото символичен жест. Въпреки че Кал вече не е крал и вече няма какъвто и да е контрол над страната. Съмнявам се, че има голямо или изобщо някакво влияние в това, което ще стане с Хазната. И откровено казано, тъкмо сега това не ме интересува.

Килорн го знае. Но заобикаля информацията, която искам, опитва се да ме отклони.

Бавно премествам поглед към Сара, докато работи. Отблизо мирисът й е така успокояващ, както и докосването й: носи свеж дъх като от чисто бельо. Стоманено сивите й очи се фокусират върху врата ми, приключвайки с лекуването на последните ми натъртвания.

— Сара, имаме ли списък на жертвите? — питам тихо.

Килорн се размърдва смутено в стола до леглото ми и се прокашля леко. Не би трябвало да е изненадан от въпроса.

Сара със сигурност не е. Не нарушава ритъма си.

— Не се затормозявай с това — отговаря лечителката на повърхностни рани.

— Всички са живи — обажда се Килорн бързо. — Фарли, Дейвидсън. Кал.

Поне това вече ми беше известно. Нямаше да се усмихва, а аз щях да се събудя сред много по-голям хаос, ако някой от тях беше загинал. Не, той знае точно какво питам. За кого питам.

— Готово — казва Сара, пренебрегнала напълно въпроса ми. Вместо това се усмихва смутено, докато се отдръпва от леглото ми. — Сега е добре да си починеш. Имаш нужда, Мер Бароу.

Кимвам и я проследявам как си тръгва: когато излиза от спалнята, сребристите й дрехи леко се развяват. За разлика от другите лечители, които си спомням, тя вече не носи отличителна униформа. Вероятно е съсипана в битката, когато се грижеше за толкова много мъртви или умиращи. Вратата се затваря меко зад гърба й и оставя Килорн и мен да се справим с тежкото мълчание.

— Килорн — промърморвам най-накрая и го побутвам предпазливо с пръсти.

Той хвърля поглед към мен, гледа с измъчено изражение как се издърпвам нагоре, за да се подпра на възглавниците. Със засрамено изражение, очите му се стрелват към заздравялата ми страна. Въпреки че раната вече я няма, видът му става мрачен.

Също и тонът му:

— Кръвта ти изтичаше, когато те открихме — прошепва, сякаш дори споменът е твърде ужасяващ, за да го изрече с нормален тон. — Не знаехме дали ще… дали Сара ще може… — Гласът му заглъхва, в него се долавя болка, която познавам твърде добре.

И аз видях кръвта на Килорн да изтича, когато той едва не изгуби живота си в Ню Таун. Предполагам, че съм върнала услугата. Преглъщам с усилие и докосвам ребрата си: не усещам нищо, освен непокътната кожа под гънките на чиста риза. Подозирам, че порязването е било по-сериозно, отколкото мислех. Не че вече има значение.

— А… Мейвън? — Едва мога да изрека името му.

Килорн издържа на погледа ми с непроменено изражение. В продължение на един мъчителен миг не показва с нищо какъв ще е отговорът. Достатъчно дълго, за да се запитам какъв отговор се надявам да получа. В кое бъдеще искам да живея.

Когато той свежда очи, фокусирайки погледа си върху ръцете ми, одеялата ми, навсякъде, освен върху лицето ми, осъзнавам какво иска да каже. Един мускул потрепва на бузата му, когато челюстта му се стяга.

Нещо в мен се освобождава, кълбо, което най-накрая се разхлабва. Въздъхвам и се облягам назад, затварям очи, докато ме връхлита буря от емоции. Всичко, което мога да направя, е да я понасям, докато светът се върти.

Мейвън е мъртъв.

Срам и гордост поравно се борят в мен, както и тъга и облекчение. За секунда ми се струва, че всъщност може да повърна. Но гаденето отминава и когато отварям отново очи, откривам, че всичко си е на мястото.

Килорн чака мълчаливо. Странно е за него да е толкова търпелив. Или щеше да бъде преди година. Когато беше прост рибар, поредното хлапе от Подпорите без бъдеще, освен онова, което се съдържаше в утрешния ден. Аз бях същата.

— Къде е тялото?

— Не знам — казва той и не виждам лъжа в него. Няма причина да лъже за това.

Както и с Елара, ще имам нужда да видя трупа. Да се уверя, че наистина е свършено. Но неговото тяло ме плаши повече от нейното по очевидна причина. Смъртта е огледало и да го погледна така… страхувам се, че ще видя себе си. Или по-лошо — ще видя него такъв, какъвто мислех, че е.

— Кал знае ли какво направих? — Гласът ми изневерява, докато говоря, внезапно наситен с емоция. Притискам ръка към устата си в опит да се успокоя. Отказвам да плача за него. Отказвам.

Килорн просто гледа. Иска ми се да ме прегърне или да хване ръката ми, или може би да ми донесе нещо сладко, което да натъпча в устата си. Вместо това се отдръпва, за да се изправи. Наблюдава ме с такова съжаление, че ме кара да трепна. Не очаквам да разбере и не искам да разбере.

Подобно на Сара, той прекосява стаята и отива до вратата и внезапно се чувствам изоставена.

— Килорн… — протестирам, докато той завърта дръжката на бравата.

И в стаята влиза някой друг.

Кал изпълва помещението с топлина, сякаш някой току-що е запалил пукащ огън. Блестящата му червена броня я няма, заместена от прости дрехи. Облечен е в разнородни цветове, без помен от черно или алено. Защото те вече не са неговите цветове. Килорн се измъква зад него и ни оставя сами.

Преди дори да успея да се запитам дали Кал е чул въпроса ми, той му отговаря.

— Ти само направи каквото трябваше да направиш — казва, настанявайки се бавно в стола на Килорн. Но се държи на разстояние, оставя сантиметрите да се прострат между нас като зейнала пропаст.

Не е трудно да се досетя защо.

— Съжалявам. — Фигурата му се размива пред мен, когато очите ми се изпълват със сълзи. Аз убих брат му. Отнех му го. Убих един убиец, един мъчител. Един зъл човек, покварен и разбит. Човек, който щеше да ме убие, ако не го бях спряла. Да убие всички, които обичам. Момче, превърнато в чудовище. Момче без шанс и без надежда. — Кал, толкова съжалявам.

Той се привежда напред с една ръка върху одеялото ми. Внимава да стои надалече. Коприната под пръстите ни е гладка и студена като дълъг път от сиво-синя бродерия. Той се взира в шарките на одеялото, проследява с пръсти нишката, без да говори. Преборвам се с порива да седна в леглото и да докосна бузата му, да го накарам да ме погледне в очите и да каже каквото иска да каже.

И двамата знаехме, че това ще се случи. И двамата знаехме, че вече не можем да помогнем на Мейвън. Това обаче не спира болката. А неговата е толкова по-дълбока от моята.

— Какво сега? — прошепва той, сякаш говори на себе си. Или може би и двамата сме грешили. Може би е можел някак да бъде спасен. Мисълта ме прерязва и първата сълза се отронва. Може би аз просто също съм убийца.

Само едно е сигурно. Никога няма да разберем.

— Какво сега — отговарям и се извръщам.

Взирам се към прозореца, към небето, изпъстрено с мъгла и слаба звездна светлина.

Минутите се разтягат и отминават. Не говорим. Никой не идва да ме види или да намери Кал, за да го издърпа. Почти ми се иска някой да го направи.

Докато пръстите му помръдват, допират се леко до моите. Едва докосвайки ги.

Но е достатъчно.