Виктория Айвярд
Гибелна буря (31)

Трийсет и едно
Мейвън

Дори не ми позволяват да имам прозорец. Аз поне предоставех такъв на Мер, когато беше моя затворничка. Разбира се, това беше повече мъчение, отколкото каквото и да е друго. Да я оставя да вижда как светът преминава, а сезоните се сменят, иззад решетките на пищната си клетка. Не мисля, че това е чак такава лична обида. Явно не искат да рискуват с мен. Възпламенителните ми гривни отдавна ги няма, вероятно унищожени. В пода с поставен Безмълвен камък, притъпяващ всякаква способност, която ми е останала. Денонощно ме пазят поне дванайсет стражи, всеки нащрек и готов от другата страна на решетките на килията.

Аз съм единственият, когато държат тук. Никой не говори с мен, дори не и пазачите.

Единствено майка ми още ми шепне, а тези думи са винаги мимолетни и заглъхват. И ме оставят с мислите ми. Това е единственото хубаво нещо на Безмълвния камък. Макар да отслабва останалата част от мен, кара и гласа й да отслабне. Изпитвах същото, когато седях на стария си трон. Той беше колкото котва, толкова и щит, причиняваше ми страдание, но и ме опазваше неуязвим за влияние както отвътре, така и отвън. Всяко решение, което вземах там, беше единствено мое.

Тук е същото.

Избирам най-вече да спя.

Камъкът дори не ми позволява да сънувам. Не може да развали направеното от нея. Майка ми отдавна ми отне тази способност и тя така и не се върна.

Понякога се взирам в стените. Те са хладни на пипане и подозирам, че сме отчасти под земята. Бях с вързани очи, когато ме въведоха в града и ме изправиха да говоря пред онзи странен съвет. Сигурно прекарвам цели часове, като проследявам редовете от хоросан и цимент, които държат плочите заедно, и прокарвам пръсти по груби и гладки повърхности. При обичайни обстоятелства бих изричал на глас мислите си, но пазачите са винаги там, винаги слушат. Би било повече от глупаво да им позволя да надзърнат дори и за миг в ума ми.

Кал е сам, откъснат от най-силните си съюзници. Сам си го направи глупакът. Айрис и майка й няма да губят много време или да му дадат шанса да се опита да стабилизира кралството. Той получи онази корона, която толкова много искаше, но няма да я задържи дълго.

Усмихвам се при мисълта как съвършеният ми брат съвършено проваля нещата за себе си. Всичко, което трябваше да направи, беше да каже „не“. Да откаже трона. Щеше да има армиите си, щеше да има шанс, щеше да има Мер. Но дори тя не му беше достатъчна.

Предполагам, че разбирам това.

Тя не беше достатъчна и за мен. Достатъчна, за да ме накара да се променя, да ме издърпа обратно от онова, и което доброволно се бях превърнал.

Питам се дали Томас щеше да е достатъчен.

Както обикновено, ужасното главоболие ме връхлита всеки път, щом си помисля името му или си спомня лицето му, или почувствам допира му по ръцете си. Отпускам се на тясното легло в ъгъла и притискам юмруци към очите си. Опитвам се да облекча натиска на спомена и на това място.

Знам по-малко, отколкото би трябвало, за Монтфорт, да не говорим пък за столицата му Асендант. Дори само опитът да планирам бягство оттук, би бил загуба на времето ми и ограничената ми енергия. Разбира се, ще рискувам в Арчън. Ще им се изплъзна в тунелите, след като насъскам друга армия по брат си. Последното отмъщение на Мейвън Калоре, преди да изчезне. Къде — нямам представа. Просто поредно прахосване на време е да се опитвам да правя планове, стигащи по-далече от Арчън. Ще го мисля, когато му дойде времето.

Разбира се, Мер ще заподозре. Досега вече ме познава достатъчно добре. Може да ми се наложи да я убия в края на всичко това.

Нейният живот или моят.

Труден избор, но ще избера сам.

Правя го всеки път.

Нужно ни е да узнаем къде да влезем в тунелите.

Отначало се питам дали всъщност сънувам. Дали тази частица от майка ми най-сетне е била заличена.

Но това е невъзможно.

Отварям очи и виждам Мер, застанала от другата страна на решетките, достатъчно далече, че да не мога да я достигна. Пазачите ги няма или поне не се виждат. Вероятно са събрани в двата края на коридора, готови да бъдат повикани, ако се наложи.

Минаха два дни, откакто бях призован да се явя пред съвета на премиера, и тя има вид, сякаш не е спала оттогава. Мълниеносното момиче е уморено, със сенки под очите и скулите. Но все пак изглежда по-добре, отколкото когато беше моя затворничка, въпреки роклите и накитите, в които я издокарвах. Тук очите й искрят. Не е изтощена и съсипана, измъчена до крайност. Познавам това усещане отблизо. Изпитвам го тук сега, а го изпитвах и когато бях крал, защитен от потискащ трон.

Бавно се подпирам на лакти и надничам към нея над носовете на обувките си.

— Два дни, за да се съгласите на условията ми — казвам и отброявам на пръсти. — Голям спор трябва да е било.

— Внимавай, Мейвън. — Тя изрича рязко предупреждението, настръхнала от нерви. — Създадеш ли и най-дребното затруднение, с радост ще повикам Тайтън тук.

Другият новокръвен с бялата коса и непроницаемите очи, който притежава същата способност като нея, ми е непознат. По-силен от мен, каза тя по време на съвета. А аз съм виждал такава сила от Мер Бароу. Със сигурност неговата мълния ще ме разнищи, ще отдели нервите ми един от друг. Не че това ще им помогне. Мога да издържам на мъчения. Умея да си държа устата затворена, дори това да означава да умра.

Въпреки това не съм особено възхитен от идеята да ме превърнат в електрическа крушка толкова рано през деня.

— Не, бих предпочел да не го правиш — отговарям й. Толкова ми е приятно времето, което прекарваме насаме.

Очите й се присвиват и шарят по мен. Дори от разстояние я чувам как рязко си поема дъх. Ухилвам се леко, доволен, че все още мога да предизвикам у нея такава реакция. Въпреки че тя безспорно се основава на страх. Това поне е нещо. По-добре от апатия. По-добре от абсолютно нищо.

— Предполагам, че това е краят — продължавам, нагло изпружвайки крака на пода. Допирът на метала до челото ми е хладен, когато се навеждам, като се подпирам на решетките. Повече никакви шепоти между Мейвън и Мер.

Тя се усмихва подигравателно и аз се напрягам в очакване на неизбежното заплюване. То така и не идва.

— Приключих с опитите да те разбера — изсъсква тя, все още толкова далече от мен, че не мога да я докосна. Но не се отдръпва, когато я оглеждам. Не трепва, когато вдигам ръка, протегнал пръсти, за да стигна само на инч от лицето й.

Защото това, от което се бои, не съм аз, не и наистина.

Очите й потрепват, когато свежда поглед към пода на килията ми. Към Камъка, спретнато вклинен в цимента.

Засмивам се дълбоко и гърлено. Звукът отеква от стените.

— Наистина пречупих нещо в теб, нали?

Мер се отдръпва, сякаш съм я ударил. Почти мога да видя синината, оформяща се върху сърцето й. Тя стиска зъби, изправя гръб.

— Нищо, което да не мога да поправя — процежда през зъби.

Мога да почувствам как усмивката на лицето ми става горчива, злобна, покварена. Като останалата част от мен.

— Де да можех да кажа същото.

Думите ми отекват, омекват и замират.

Тя скръства ръце и навежда поглед към краката си. Гледам я настойчиво, опитвам се да запаметя всяка частица от нея.

— Тунелите, Мейвън.

— Чу условията ми — отвръщам. — Отивам с вас, отвеждам армиите ви…

Главата й рязко се вдига. Ако не е Камъкът под краката ми, бих могъл да почувствам жуженето на статично електричество.

— Това не е достатъчно добро — казва тя.

Време да я предизвикам да разкрие картите си.

— Тогава ме порази с електричество. Повикай мъчителя, когото си довела, и изложи на риск войната ви с думите, купени с кръвта ми. Повярвай ми, че са истина. Готова ли си да направиш това?

Та вдига ръце, подразнена. Все едно съм дете, а не крал. Усещането е неприятно, като стържене с шкурка по кожата ми.

— Нужен ни е поне някакъв компромис. Къде започват тунелите.

Повдигам хладно вежда:

— А къде свършват?

— Запазваш си това парче от пъзела. Докато ни потрябва.

— Хмм — изсумтявам, почуквайки с пръст по брадичката си. Дори започвам да крача напред-назад и да разигравам великолепно представление за омаяната си публика. Очите й следят движенията ми и се сещам за пантерата, която майката на Еванджелин държи толкова близо до себе си. — Предполагам, че и ти идваш?

Тя издава едва доловимо насмешливо сумтене. Устата й се извива в прелестна нацупена гримаса:

— Не е типично за теб да задаваш безсмислени, глупави въпроси.

Просто свивам рамене:

— Всичко, за да продължиш да стоиш тук.

Тя не намира рязък и заядлив отговор за това. Каквито и думи да иска да каже, те замират на устните й. Де да можех само да ги докосна. Да почувствам кожата под пръстите си, гладка, налята и пулсираща от гореща, червена кръв. Част от мен се пита защо тя все още е толкова хипнотизираща, макар да знам, че е мой заклет враг. Че бих я убил, а тя би убила мен. Още една загадка на ума ми, която никога няма да бъде разгадана.

Тя стои непоклатима и решителна и ме оставя да гледам. Не трепва нито за миг под погледа ми. Оставя ме да погледна отвъд маската, която й помогнах да си създаде. Има изтощение и надежда, и тъга, разбира се. Скръб за толкова много неща.

Сред тях — и брат ми.

— Той ти разби сърцето, нали?

Мер само издишва шумно, гръдният й кош се спуска.

— Какъв глупак — прошепвам, изрекъл позната мисъл на глас.

Това не я смущава. Тя отмята глава и оставя кестенявата и сива коса да се преметне през рамото й. Разкрива голата кожа отдолу и жигосаното клеймо, все още съвсем ясно различимо. М като Мейвън. М като моя. М като мъст. М като Мер.

— Ти също.

Кисел вкус нахлува в устата ми. Очаквах да се отдръпне от страх, но аз съм този, който е принуден да отмести поглед.

— Аз поне имах основателна причина — промърморвам.

Смехът й е рязък и суров, едно-единствено излайване, което прозвучава като изплющяване на камшик.

— Той го направи за короната — изсъсквам.

Мер ми се ухилва злобно, но нито за миг не помръдва крака. Нито за миг не се приближава достатъчно, за да се докоснем.

— А ти не си, Мейвън?

— Направих го заради нея, разбира се. — Опитвам се да прозвуча безстрастно, небрежно. Студеният, пречупен, обречен Мейвън. — И онова, в което тя ме превърна.

— Продължаваш да обвиняваш майка си. Предполагам, че това е лесно. — Сърцето ми подскача в гърдите, когато краката й се плъзват. Отиват встрани. Не по-близо, нито по-далече. Сега тя на свой ред се придвижва с дебнеща походка. — Мислиш, че бащата на Кал не е превърнал и него в нещо друго? Мислиш, че не всички сме създадени или унищожени от някого другиго? — Макар че тя само върви, имам чувството, че танцува. Повтарям движенията й, пристъпвам заедно с нея. По-грациозна е от мен, гъвкава крадла, създадена от множество години и множество обрати на съдбата. — Но всички все пак имаме способността да избираме в крайна сметка. А ти избра да запазиш кръвта по ръцете си.

Юмрукът ми се стяга и закопнявам за искра. За пламък. За нещо, което да изгоря. Тя знае какво искам, и се ухилва. От другата страна на решетките пръстите й потропват по въздуха, блеснали в пурпурно и бяло. Електрическата енергия е заяждане в най-добрия случай. Недостижима за мен, отвъд сферата от Безмълвен камък. Копнея болезнено за способността си така, както копнея за Мер, за Томас, за онзи, когото се предполагаше да бъда.

— Аз поне мога да призная, когато греша — продължава тя. — Когато допусна грешка. Когато ужасните неща, които направих и ще направя, са по моя собствена вина. — Искрите се отразяват в очите й. Те потрепват силно, сменят цвета си от кафяво в пурпурно, придават й страховит вид, сякаш погледът й може да ме прониже. Част от мен иска тя да го направи. — Предполагам, че ти ме научи на това.

Ухилвам се отново:

— Тогава би трябвало да ми благодариш, както се полага.

Тя реагира подобаващо: изплюва се в краката ми. Поне някои неща в този свят са все още предсказуеми.

— Никога не ме разочароваш — изсъсквам и изтривам обувката си в циментовия под.

Тя не трепва:

— Тунелите.

Поемам си тежко дъх и се преструвам, че съм ужасно потиснат. Карам я да чака, оставям мълчанието да се проточи няколко дълги, напрегнати мига. Давам си време да я погледна. Да видя Мер Бароу такава, каквато е точно сега. Не каквато я помня. И не каквато ми се иска да можеше да бъде.

Моя.

Но тя не принадлежи на никого, дори не и на брат ми. Намирам удовлетворение в подобни дребни утешения. Само двамата насаме сме, тя и аз. Пътищата, които стоят пред нас, може и да са ужасни, но сме си ги начертали сами.

Златистото сияние на кожата й е топло дори тук долу, където я осветява рязката флуоресцентна светлина. Тя е толкова упорито жива, все още горяща като свещ, която се съпротивлява на дъжда.

— Добре.

Давам й каквото иска.

Мисля, че това е и каквото искам аз.

Планът им винаги е бил да ме убият. След като престана да бъда полезен. Не съм изненадан. Така бих постъпил и аз. Въпреки това, когато смъкват превръзката за очи от главата ми и виждам планините, които ни обгръщат като стените на купа, не успявам да възпра чувството си на страх. Ако ми позволяват да видя това място, да видя Монтфорт и неговата столица, тогава с мен безспорно е свършено. Само въпрос на време е.

Въздухът е студен и хапе голото ми лице. Тръпките на страх, които усещам, са повече от основателни. Примигвам към пурпурното небе, забулено в омара преди разсъмване, изпъстрено с ивиците светлина на далечен изгрев, които пълзят над планинските върхове. По височините още се задържа сняг дори през лятото. Бързо се опитвам да се ориентирам.

Град Асендант стига чак в долината отдолу, спуска се по склоновете към високо разположено езеро. Не ми напомня за никой град, който съм виждал, не и в Норта или дори в Езерните земи. Това място е твърде ново, но същевременно някак старо. Израсла сред дърветата и скалите, част от тази непозната територия е също толкова и построено от човека място. Но градът няма значение. Никога няма да се върна тук. Не и ако избягам, нито ако ме надвият. Просто не съществува реалност, в която се връщам в Монтфорт.

Стоим близо до самолетна писта, изсечена равномерно между две планини. Миризмата на гориво за джетове се усеща остро в иначе свежия въздух. На правия участък от пистата са подредени няколко въздушни джета, готови да излетят. Присвивам очи над главите на пазачите около мен и зървам в далечината бял дворец с изглед към столицата. Сигурно там съм бил отведен преди, когато ме завлякоха пред онзи странен съвет от Червени, Сребърни и новокръвни.

Лицата, които ме обкръжават, са непознати, униформите им — поравно поделени между зеленото на Монтфорт и адското червено на „Алената гвардия“. Държат ме прикован на място, неспособен да направя много повече, освен да се повдигна на пръсти и да проточа врат, за да погледна към тълпата.

Защото това определено е тълпа. Десетки войници и техните командири, подредени в спретнати редици, чакат търпеливо джетовете. Но далеч по-малобройни, отколкото очаквах. Наистина ли мислят, че това е достатъчно, за да нападнат Арчън? Дори да имат новокръвни със странни и ужасни способности, това е лекомислено. Самоубийство. Как загубих от такива абсолютни идиоти?

Някой се засмива наблизо и ме обзема познатото усещане, че се присмиват на мен. Обръщам се рязко, само за да видя самия премиер на Монтфорт да се взира между раменете на пазачите ми.

При един жест на ръката му, двамата войници се отместват и го оставят да се приближи. За моя изненада той е облечен като войник, неотличаващ се от другите, в тъмнозелена униформа. Без никакви медали или ордени по гърдите, без нищо, което да го отличи като лидера на цяла една страна. Нищо чудно, че с Кал си допаднаха толкова. И двамата са достатъчно глупави да се бият на предните линии.

— Нещо забавно? — подхвърлям злобно и вдигам поглед към него.

Премиерът просто поклаща глава. Както и на съвета, запазва неподвижно и почти празно изражение, показва само толкова емоция, колкото да позволи на евентуална публика да изкаже собствените си предположения.

Бих го поздравил за таланта, ако бях в подходящо настроение.

Подобно на мен, Дейвидсън е умел актьор. Но представлението му е напразно. Виждам през него.

— Какво ще стане, когато това приключи и настъпи моментът да си поделите плячката? — Усмихвам се, полъхът на въздуха по зъбите ми е мразовит. — Кой ще вземе короната на брат ми, Дейвидсън?

Той не трепва, привидно несмутен. Но зървам едва доловим спазъм, когато очите му се присвиват:

— Огледай се, Калоре. В моята страна никой не носи корона.

— Толкова умно — казвам замислено. — Не всички корони се носят там, където хората да ги видят.

Той се подсмихва самодоволно, отказва да захапе стръвта. Или способността му да се владее, е изключителна, или по някакъв начин този човек е истински лишен от ламтеж за власт. Първото е, разбира се. Никой човек на земята не може да пренебрегне примамката, каквато представлява един трон.

— Изпълни своята част от сделката и краят ще е бърз — казва по-възрастният мъж и се отдръпва. — Качвайте го на борда — добавя: тонът му е по-твърд, когато заповядва.

Пазачите се движат като един, добре са обучени и ако затворя очи, мога да се престоря, че са пазители. Собствените ми Сребърни защитници, заклели се да ме пазят, вместо тези плъхове и кръвни предатели, наумили си да ме държат окован.

Поне не си дават труд да ми сложат белезници. Китките ми остават неоковани, макар и голи.

Без гривни, без пламък.

Без искри, които мога да запаля.

Истински късмет тогава, че пътуваме с мълниеносно момиче.

Успявам да я зърна, докато ме водят напред през пистата към джета с работещ на празни обороти двигател отпред. Стои плътно до приятелката си, онази жена Фарли, която се подведе така лесно преди година, както и до другия електрикон, типа с бялата коса. Странните коси сигурно са на мода в Монтфорт, защото има жена със сини къдрици, а също и мъж с ниско подстригана зелена коса.

Мер им се усмихва — нещо рядко за нея. Когато се раздвижва, осъзнавам, че и нейната коса е различна. Сивите краища са изчезнали, заместени от прекрасно, познато пурпурно. Обожавам го.

Усещам стяган дълбоко в гърдите. Тя е на борда на моя джет. Вероятно за да ме държи под око. Да остави своя приятел, мъчителя, да стои над мен през целия полет. Няма проблем. Ще го изтърпя.

Няколко часа страх си струват намаляващото време, което ни остава.

Нашият джет има тъмнозелени крила, символизиращи въздушния флот на Монтфорт. Повеждат ме нагоре и навътре във военен джет с редове от седалки плюс долно ниво, простиращо се по цялата дължина на корпуса. За още пасажери или оръжия. Може би за двете. Устата ми се изпълва с кисел вкус, когато осъзнавам, че този джет е произведен в Монтфорт и със сигурност не е единственият. Чудноватата планинска страна е по-добре оборудвана, отколкото си давахме сметка дори след Корвиум, след Харбър Бей. И се мобилизират.

Докато ме пристягат с коланите в седалката ми, с токите на коланите, закопчани само малко по-здраво от необходимото, осъзнавам защо се смееше Дейвидсън.

Джетовете на пистата, войниците, събрани отвън — те са само началото.

— Колко хиляди водите в Арчън? — питам високо, оставяйки гласа си да се понесе над глъчката в изпълващия се джет.

Не ми обръщат внимание и това е достатъчен отговор.

В отсрещния край на джета Мер заема мястото си с Фарли до себе си. Двете хвърлят поглед към мен с твърди като кремък очи и точно толкова лесни за възпламеняване. Преборвам се с порива да размахам пръсти към тях.

После през полезрението ми преминава едно тяло и закрива двете жени.

Изпускам тежка въздишка и вдигам бавно поглед.

Толкова предсказуемо.

— Пробвай нещо — казва белокосият електрикон.

Вместо това затварям очи и се облягам назад.

— Няма — отвръщам, като полагам всички усилия да скрия колко трудно е да дишам, пристегнат с тези адски колани.

Той не помръдва дори когато джетът се издига с рев във въздуха.

Така че държа очите си отворени и мислено преговарям рискования си план.

Отново и отново, и отново.