Виктория Айвярд
Гибелна буря (6)

Шест
Еванджелин

Въздухът е странен. Разреден. Причудливо чист, сякаш откъснат от останалия свят.

Подушвам го по краищата на желязото си, на среброто си, на хрома си. И разбира се, лекият металически мирис на джетовете, чиито двигатели още са горещи от пътуването. Усещането, което будят у мен, е силно и натрапчиво дори след дългите часове, които прекарах затворена натясно в самолета на Ларис. Толкова много пластини, тръби и винтове. По време на полета прекарах по-дълго време, отколкото ми се иска да призная, в броене на нитове и проследяване на метални сглобки. Ако разкъсам там или пък там, или ето там, бих могла да запратя Кал или Анабел, или всеки, когото поискам, надолу към смъртта. Дори себе си. През голяма част от пътуването трябваше да седя до един лорд от Династия Хейвън и хъркането му можеше да си съперничи с гръмотевиците. Да скоча от джета, почти ми се струваше по-добрият избор.

Въпреки сезона въздухът е по-студен, отколкото очаквах, и кожата ми настръхва под прозрачната коприна, наметната около раменете ми. Постарах се да се облека както подобава на една принцеса, макар че сега студувам заради това. Това е първата ми държавна визита едновременно като представителка на Пролома и като бъдеща кралица на Норта. Ако това проклето бъдеще се осъществи, трябва да изглеждам подобаващо за ролята, впечатляваща и страховита чак до лакираните нокти на краката си. Трябва да бъда подготвена. Намирам се далеч отвъд пределите на света, който разбирам. Вдишвам отново, поемам си през зъби странно плитък дъх. Дори дишането тук е непознато.

Не е достатъчно късно за залез-слънце, но планините са толкова високи, а светлината вече намалява. Дълги сенки препускат по пистата, врязана дълбоко в долината. Струва ми се, че мога да докосна небето. Да прокарам украсените си със скъпоценни камъни нокти по облаците и да накарам небето да кърви с червена звездна светлина. Вместо това държа ръцете си от двете страни на тялото си, ръцете ми с многобройните пръстени и гривни са скрити под гънките на полата и ръкавите ми. Само декорация. Красиви, безполезни, безмълвни неща. Точно каквато искат родителите ми да бъда.

В далечния край на пистата за джетове земята се спуска рязко към скален зъбер. Изваяните краища на планините обрамчват хоризонта като прозорец. Кал стои, очертан като силует, загледан е на изток — там, където вечерта идва в нюанси на замъглено виолетово. Планинската верига хвърля собствени сенки и целият свят сякаш се стопява в тъмнина, създадена от Монтфорт.

Кал не е сам. Вуйчо му, безкрайно странният лорд Джакос, стои до него. Дращи нещо в някаква тетрадка, движи се с възбудената, нервна енергичност на миниатюрна птица. Двама телохранители, единият — в цветовете на Леролан, оранжево и червено, а другият — в жълтото на Ларис, ги следват от двете страни на почтително разстояние. Принцът изгнаник се взира неподвижен, ако не се смята вятърът в алената му пелерина. Да размени местата на цветовете на своята династия, беше умно решение, за да се разграничи от всичко, което е крал Мейвън.

Потръпвам при спомена за онова бяло лице, онези сини очи, как всяка част от него сякаш гореше от всепоглъщащ пламък. У Мейвън няма нищо, освен глад.

Кал се обръща едва когато Мер слиза от джета си със семейството си, припряно отведени към чакащ ескорт от служители на Монтфорт. Гласовете на семейство Бароу отекват сред каменните стени на високата планинска долина. Това семейство е доста… гласовито. А за някой, толкова нисък и стегнат, Мер има изненадващо високи братя. При вида на по-малката й сестра стомахът ми се преобръща. Момичето има червена коса. По-тъмна от тази на Илейн, без нищо от нейния ярък блясък. Кожата й не сияе нито от специална способност, нито от някакъв вътрешен чар, който не мога да обясня. И не е бледа или привлекателна. Лицето й има проста хубост, по-скоро златисто, с посредствена красота. Обикновена. Червена. Илейн е единствена по рода си както по външност, така и по ум. Няма равна в очите ми. Въпреки това обаче момичето Бароу ми напомня за онази, която желая най-много, онази, която никога не мога да имам истински.

Илейн не е тук, нито брат ми. Това е цената. За безопасността му, за живота му. Генерал Фарли със сигурност ще го убие, ако й се даде възможност, а аз не възнамерявам да й позволя да я получи. Дори не и в замяна на собственото ми сърце.

Кал се обръща и проследява как Мер изчезва: очите му са вперени в гърба й, докато ескортите отвеждат нея и семейството й. Присвивам устна при идиотското му държание. Тя е точно пред очите му, а той все още я отблъсква с всичка сила. Заради нещо толкова крехко и непостоянно като една корона. Въпреки това му завиждам. Все още би могъл да избере нея, ако поиска. Иска ми се да имах шанса да направя същото.

— Мислиш, че внукът ми е глупак, нали?

Обръщам се и виждам Анабел Леролан да ме наблюдава, сплела смъртоносните си пръсти пред себе си, с тиара от розово злато, проблясваща на главата й. Подобно на останалите от нас се е постарала да изглежда възможно най-добре.

Стисвам зъби и се отпускам в плитък, но съвършен реверанс.

— Нямам представа какво искате да кажете, Ваше Величество. — Не си давам труд да се опитвам да звуча убедително. Не виждам особен смисъл в това — за добро или зло. Няма значение какво мисли за мен. Така или иначе контролира живота ми.

— Привързана си към момичето Хейвън, нали? Дъщерята на Джералд. — Анабел се стрелва и се приближава с една дръзка стъпка до мен. Иска ми се да изрежа лицето на Илейн от ума й.

— Ако не греша, тя е омъжена за брат ти, бъдеща кралица толкова, колкото и ти.

Заплахата се прокрадва през думите й като някоя от змиите на майка ми.

Засмивам се насила:

— Мимолетните ми увлечения не са ваша работа.

Един от пръстите й се присвива и почуква по сбръчканото кокалче. Тя присвива устни и бръчките около устата й стават по-дълбоки.

— Моя работа са и още как. Особено когато лъжеш толкова бързо, за да предпазиш Илейн Хейвън от каквото и да било внимателно проучване. Мимолетно увлечение? Едва ли, Еванджелин. Явно е, че си хлътнала до уши. — Тя присвива очи. — Мисля, ще откриеш, че двете с теб имаме много повече общи неща, отколкото смяташ.

Ухилвам се самодоволно в лицето й, показвам зъби в завоалирана злобна гримаса:

— Познавам старите дворцови клюки така добре, както и всеки друг. Говорите за консорти. Съпругът ви е имал един, мъж на име Робърт, и мислите, че това ни дава какво — разбиране?

— Омъжих се за крал от Династия Калоре и седях до него, докато обичаше друг. Мисля, че знам как това — тя размахва два пръста пред мен — може да сработи. И нека ти кажа: сработва най-добре, когато всички заинтересовани страни са в съгласие и посветени. Независимо дали ти харесва, или не, ти и внукът ми трябва да бъдете съюзници във всички неща. Това е най-добрият начин да оцелееш.

— Искате да кажете да оцелея в сянката му — процеждам, неспособна да се сдържа.

Анабел примигва към мен с лице, изопнато в рядък израз на объркване. После се усмихва и свежда глава:

— И кралиците хвърлят сенки.

Поведението й се променя в миг.

— А, господин премиер. — Обръща се наляво към мъжа, застанал зад мен.

Аз правя същото и гледам как Дейвидсън пристъпва напред. Кимва и на двете ни, макар че погледът му не трепва. Полегатите му очи, странно златисти, се стрелват от Анабел към мен. Те са единствената част от него, която изглежда жива. Останалото — от празното му, любезно изражение до неподвижните му пръсти, изглежда школувано от сдържаността.

— Ваше Величество, Ваше Височество — казва Дейвидсън и отново свежда почтително глава. Над рамото му хвърлям поглед към монтфортската му охрана в зелено, както и към офицерите и войниците му с отличителните им знаци. Те са цели дузини. Някои го придружиха от Пиемонт, но повечето бяха вече тук и чакаха пристигането му.

Винаги ли е имал толкова много охрана зад гърба си? Толкова много оръжия? Чувствам куршумите в затворите им. Отброявам ги по силата на навика и уплътнявам железните части в роклята си, като покривам най-чувствителните си органи.

Премиерът прави широк жест с едната си ръка:

— Надявах се да ескортирам и двете ви до нашата столица и пръв да ви поздравя с добре дошли в Свободна република Монтфорт. — Макар че все още полага всички усилия да остане сдържан, усещам гордост в него. Гордост с дома си, със страната си. Разбирам поне това.

Анабел го оглежда с изражение, което би смирило Сребърни от благороден произход, мъже и жени с ужасно голяма власт и още по-голяма арогантност. Премиерът дори не трепва.

— Това ли — изсумтява тя, като измерва с поглед голите зъбери от двете ни страни — е вашата Република?

— Това — отвръща Дейвид сън — е частна писта.

Въртя един пръстен на пръста си, разсейвам се със сплетените скъпоценни камъни, за да сдържа смеха си.

В периферното ми зрение проблясват копчета. Плътно желязо, добре оформено, изковано така, че да наподобява пламъци. Приближават, прикрепени към дрехите на годеника ми. Той спира до мен: от него се излъчва приглушена, но постоянна топлина.

Кал не ми казва нищо и се радвам за това. Не сме разговаряли истински от месеци. Не и откакто той избегна смъртта в Кулата на костите. Преди, когато беше мой годеник за пръв път, разговорите ни бяха малобройни и скучни. Кал мисли само за битки и за Мер Бароу. Нито едно от двете не ме интересува особено.

Крадешком хвърлям поглед към него и мога да преценя, че баба му се е погрижила добре за външността му. Няма я грубо подстриганата коса и неравната четина по челюстта му. Бузите му са гладки, черната му коса — сресана и лъскава, обърната назад. Кал изглежда така, сякаш току-що е излязъл от Уайтфайър, готов за собствената си коронация, а не е слязъл от самолетоносач след шестчасов полет, оставяйки обсада зад гърба си. Но очите му са й матов, твърд бронзов цвят и не носи корона. Или Анабел не е могла да му осигури, или той е отказал да я сложи. Предполагам, че е последното.

— Частна писта? — пита Кал, като поглежда надолу към Дейвидсън.

Премиерът не изглежда смутен от разликата в ръста им. Може би не страда от типично мъжката обсебеност от ръста.

— Да — казва Дейвидсън. — Това летище е на по-висока надморска височина и има по-лесен достъп до град Асендант, отколкото пистите в низините или равнините по-навътре в планините. Сметнах за най-добре да ни докарам дотук, макар да се смята, че гледката при изкачването на изток по Хоукуей е великолепна.

— Когато войната свърши, бих искал да я видя — отвръща Кал, като се опитва да бъде любезен. Това не успява особено добре да скрие явната му липса на интерес.

Дейвидсън, изглежда, няма нищо против.

— Когато войната свърши — повтаря като ехо той с проблясващи очи.

— Е, не бихме искали да ви караме да закъснявате за обръщението си към вашето правителство. — Анабел хваща Кал под ръка и преплита ръката си с неговата: вечната любяща баба. Обляга се на него по-силно, отколкото е нужно. Подобаваща и добре пресметната картина.

— Не бих се притеснявал за това — казва Дейвидсън с една от непринудените си, апатични усмивки. — По график трябва да говоря пред събранието на Монтфорт сутринта. Ще изложа случая ни тогава.

Кал се сепва:

— Утре сутринта? Сър, знаете така добре, както и аз, че времето…

— Членовете на събранието ще се срещнат сутринта. Надявам се тази вечер да се присъедините към нас за вечеря — казва Дейвидсън ведро.

— Господин премиер… — започва Кал, стиснал зъби.

Но новокръвният е убедителен и строг, макар и с възможно най-извинителен маниер:

— Колегите ми вече се съгласиха да проведат специално заседание извън сезона. Уверявам ви, правя каквото мога в пределите на законите на моята страна.

Закони. Могат ли изобщо да съществуват в една страна като тази? Без трон, без корона, без никого, който да взема крайното решение, докато всички останали се препират за подробностите? Как може Монтфорт да се надява да оцелее? Как могат да се надяват да продължат напред, когато толкова много хора теглят в различни посоки?

Но ако Монтфорт не може да се раздвижи, ако Дейвидсън не може да спечели на Кал още войски, тогава тази война може да свърши така, както искам. Може да свърши по-скоро, отколкото си мислех.

— Към Асендант тогава? — питам с надеждата да се махна от започващия студ. И да доближа Кал до цялото отклоняване на вниманието, което това място може да предложи. Тъй като Анабел вече е завзела вниманието на Кал, вместо това предлагам ръката си на Дейвидсън. Той я поема с лек поклон: дланта му е лека като перце върху китката ми.

— Насам, Ваше Височество — отвръща той.

Изненадана съм да открия, че докосването на новокръвен не е така отблъскващо, както е допирът на годеника ми. Той налага равномерно темпо, отдалечава ни от джетовете и ни извежда на пътищата, от които се влиза в Асендант.

Градът е разположен високо на източния край на масивната планинска верига с изглед към по-ниските върхове и нататък през границите. Преъри избледнява на хоризонта: покрайнините й са известни като район на грабители, където бродещи шайки от Сребърни, необвързани с никоя нация, ограбват всички, минаващи през него. Останалото е безлюдна низина, загрозявана само от превърналите се в кратери останки на онова, което някога, много отдавна, е било град. Не знам името му.

Асендант сякаш е роден от самите планини, построен върху склонове и в долини, извиващ се над буйни потоци и по-голямата река, която си проправя път обратно на изток през лъкатушещи каньони. Малкото пътища се стесняват като тунели и транспортните средства се появяват и изчезват с криволичене. Под повърхността сигурно има още, издълбано в скалните сърца на тези планини.

Повечето постройки в град Асендант са от изваден от кариерите камък — гранит, мрамор и скален кварц, изсечени и изваяни в невъзможно гладки плочи в бяло и сиво. Борове, някои — по-високи от шпилове, избуяват между сградите: игличките им са в същия тъмнозелен цвят като знамето на Монтфорт. Залезът и планините обливат града в променящи се наситено розови и потъмняващо лилави ивици, в светлина и сянка. Над нас, простиращи се навътре в далечината на запад, заснежени върхове се издигат тържествуващи под небе, което изглежда твърде голямо и твърде близко. Няколко подранили звезди осейват здрача с точици светлина. Те са ми познати, образуват форми, които познавам.

Никога не съм виждала такъв град и той ме тревожи. Не обичам изненадите, нито пък ми харесва да бъда впечатлявана. Това означава, че нещо е по-добро от мен или от кръвта ми, или от родината ми.

Но Асендант, Монтфорт, Дейвидсън — те успяха.

Няма как да не изпитам страхопочитание при вида на това странно, прекрасно място.

До града има по-малко от миля, но заради многото стъпала изглежда по-дълго. Мисля, че премиерът иска да се покаже, така че вместо да натика всички ни в транспортни камиони, ни заставя да вървим и да видим града в пълнота.

Ако бях обратно в двора на крал от Династия Калоре с някой друг благородник под ръка, нямаше да си давам труд да водя разговор. Присъствието на Династия Самос е добре известно. Но тук? Трябва да се докажа. Въздъхвам, стисвам зъби и поглеждам Дейвидсън до мен.

— Разбрах, че сте били избран на поста си. — Думата ми е чужда и непозната, търкаля се из устата ми като гладко камъче.

Дейвидсън не успява да се сдържи и се подсмихва — Малка пукнатина в непроницаемата му маска.

— Всъщност да. Преди две години. Нацията гласува. А на третата година, следващата пролет, ще го направим отново.

— Кой точно гласува?

Устата му се стяга.

— Всякакви хора, ако това имате предвид. Червени, Сребърни, Пламтящи. Бюлетината не прави разлика между цветовете.

— Значи все пак имате Сребърни тук. — Казаха поне това преди, но се съмнявах, че някой Сребърен би склонил да живее редом с когото и да е Червен, а какво остава пък да бъде управляван от такъв. Дори и новокръвен. Все пак това ме озадачава. Защо да живеят тук като равни, когато биха могли да живеят другаде като божества?

Дейвидсън навежда брадичка:

— Имаме много.

— И те просто позволяват това? — Изсумтявам, без да си дам труда да си сдържам езика. Правя това само в близост до родителите си, а те не са тук, след като ме хвърлиха на тези червенокръвни вълци.

— Имате предвид да позволяват равноправното ни съществуване? — Гласът на премиера придобива по-остра нотка, съскайки през планинския въздух.

Очите му се забиват като свредели в моите: златно във въгленово сиво. Продължаваме уверено да вървим и двамата по многобройните стъпала. Той иска да се извиня. Не го правя.

Най-после стигаме до площадка — мраморна тераса, от която се разкрива изглед към обширна разцъфнала градина. Непознати цветя, пурпурни, оранжеви и бледосини, се извиват спираловидно пред нас, диви и благоуханни. Няколко метра напред Мер Бароу и семейството й си проправят път през градината, водени от собствените си монтфортски ескорти. Един от братята й се навежда да види цветята по-отблизо.

Докато останалата част от нашата група разглежда ширналата се градина, Дейвидсън се присламчва по-близо до мен: устните му почти докосват ухото ми. Устоявам на порива да го прережа на две.

— Простете ми за прямотата, принцесо Еванджелин — прошепва той, — но вие имате любовница, нали? И ви е забранено да се ожените за нея.

Кълна се, ще отрежа езиците на всички тук. Една тайна не е ли свещена?

— Не зная какво имате предвид — изръмжавам със стисната челюст.

— Разбира се, че знаете. Омъжена е за брат ви. Част от уговорка, да?

Ръцете ми се вкопчват здраво в един каменен парапет. Хладната гладка повърхност не ме успокоява по никакъв начин. Забивам пръсти в кожата си и острите, украсени със скъпоценни камъни върхове на декоративните ми нокти ме одраскват дълбоко. Дейвидсън продължава: думите му са като неразбираема глъчка — ниски и бързи и невъзможни за пренебрегване.

— Ако всичко беше, както желаете, ако не бяхте залог на една корона и ако тя не беше омъжена, бихте ли могли да се ожените за нея? При най-благоприятни обстоятелства не биха ли допуснали Сребърните на Норта това, което желаете?

Обръщам се към него, оголила зъби. Премиерът е прекалено близо. Не трепва, нито отстъпва назад. Виждам миниатюрните несъвършенства на кожата му. Бръчки, белези, дори порите. Бих могла направо да изтръгна с нокти очите му, ако поискам.

— Бракът няма нищо общо с желанието — процеждам. — Целта на брака е раждане на наследници и нищо друго.

По причини, които не мога да проумея, златистите му очи омекват. Виждам съчувствие. Виждам съжаление. Омразно ми е.

— Значи това, което искате, ви се отказва заради това, което сте. Избор, който никога не сте правили, частица от себе си, която не можете да промените — и не искате да промените.

— Аз…

— Гледайте с презрение на моята страна, колкото си щете — промърморва той и виждам сянка от гнева, който се старае да държи скрит. — Поставяйте под съмнение начина, по който стоят нещата. Навярно отговорите ще ви допаднат. — После отстъпва малко назад, превръщайки се отново в олицетворение на политик. Обикновен човек с обикновен чар. — Разбира се, надявам се да ви хареса вечерята ни тази вечер. Моят съпруг Кармадън положи много усилия да се подготви за всички ви.

Какво? Успявам само да примигна. Разбира се, че не. Чула съм погрешно. Бузите ми се обливат в топлина, посивяват от срам. Не мога да отрека, че сърцето ми подскача в гърдите, а през тялото ми преминава прилив на адреналин само за да замре в един миг. Няма полза да си пожелавам невъзможни неща.

Но премиерът помръдва с глава — едва доловимо кимване.

Не съм чула погрешно и той не е допуснал грешка на езика.

— Още една дреболия, която позволяваме тук в Монтфорт, принцесо Еванджелин.

Той безцеремонно пуска ръката ми и ускорява крачка, за да остави известно разстояние между нас. Чувствам как сърцето ми блъска като чук в гърдите. Лъже ли? Нима това, което каза, изобщо е възможно? За мое смущение остри сълзи боцкат очите ми, а гърдите ми се стягат.

— Дипломацията никога не е била силната ти страна.

Кал гледа намръщено до рамото ми: баба му изостава назад, за да си шушука с един от лордовете на Айрал.

Обръщам глава, скривам се за миг в завеса от сребриста коса. Само колкото да си възвърна някакво подобие на контрол. За късмет, той е зает да зяпа след Мер, проследява движенията й с будещ съжаление копнеж.

— Тогава защо ме избра? — усмихвам му се най-сетне подигравателно в отговор, надявайки се да изпита всяка частица от гнева и болката ми. — Защо да правиш момиче като мен кралица, когато ще бъда единствено пречка за теб?

— И на теб силната ти страна не е да се правиш на тъпа, Еванджелин. Знаеш как е.

— Знам, че имаше избор, Калоре. Два пътя. И ти избра този, който води право през мен.

— Избор — излайва той. — Вие, момичетата, обожавате тази дума.

Завъртам очи.

Е, на теб, изглежда, ти е непозната. Като обвиняваш всеки и всичко друго за решение, което си взел.

— Решение, което се налагаше да взема. — Обръща се към мен със святкащи очи. — Или какво? Мислиш, че Анабел, баща ти и останалите щяха така или иначе да се съюзят с Червените? Без да получат нещо от сделката? Мислиш, че нямаше да намерят някого другиго, когото да подкрепят, някого по-лош? Поне, ако това съм аз, мога…

Спирам точно пред него, заставаме гърди срещу гърди. Раменете ми се изправят в готовност за битка. Един цял живот, прекаран в тренировки, предизвиква твърдост под кожата ми.

— Какво? Да направиш нещата по-добри? Мислиш, че когато всички боеве приключат, можеш да седнеш на новия си трон и да размахаш глупавите си пламъци и да промениш положението в света? — Злобно усмихната, го измервам с поглед: очите ми прорязват пътека от ботушите до челото му. — Не ме разсмивай, Тиберий Калоре. Ти си кукла на конци точно колкото и аз, но ти поне имаш шанс да си прережеш конците.

— А ти — не?

— Щях, ако можех — прошепвам и мисля, че съм искрена. Ако Илейн беше тук, ако имаше някакъв начин да можехме да останем…

— Когато… когато дойде времето, когато трябва да се оженим… — Той изрича със запъване думите. Не е в стила на един Калоре да пелтечи. — Ще се опитам да направя нещата колкото мога, по-лесни. Държавни визити, срещи. Ти и Илейн можете да правите каквото искате.

През мен пробягва мразовита тръпка:

— Стига да спазя своята част от сделката.

Перспективата отвращава и двама ни и извръщаме поглед един от друг.

— Не смятам да правя нищо без твоето съгласие — промърморва той.

Макар да не съм изненадана, в сърцето ми разцъфва миниатюрен изблик на облекчение.

— Ще пресека всякакви твои опити.

Кал надава слаб смях — не много повече от шумно изпускане на въздух.

— Каква каша — промърморва толкова тихо, че едва ли очаква да чуя.

Поемам си треперлив дъх през зъби:

— Все още можеш да избереш нея.

Думите увисват във въздуха, измъчвайки и двама ни.

Той не отвръща, сега вперил поглед в обутите си в ботуши крака. В градината Мер стои с гръб към него, следва сестра си по петите. Въпреки различния цвят на косите им виждам приликата. Движат се по един и същ начин. Внимателно, тихо, обмислено, като мишки. Докато вървят, сестрата откъсва цвете — бледозелен цвят с ярки венчелистчета, — после го затъква в косата си. Високото Червено момче, онова, което Мер настоява да мъкне със себе си навсякъде, прави същото. Цветето изглежда глупаво зад ухото му и двете сестри Бароу се превиват. Смехът им отеква над нас, изключително дразнещ.

Те са Червени. По-низши са. И са щастливи. Как е възможно?

— Стига си се цупил, Калоре — процеждам през стиснати зъби. Съветът е и към двама ни. — Ти сам изкова тази корона — сега я носи. Или недей.